Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (13)

12.
НОЕЛ

Атина, 1946 година

Константин Демирис притежаваше цяла флотилия самолети за лично ползване, но негова гордост беше един преустроен луксозен „Хокър-Сидли“, който превозваше шестнадесет пасажери при скорост около петстотин километра в час и имаше четиричленен екипаж. Истински летящ дворец. Декоратор на салона беше Фредерик Сорен, а стенописите бяха от Шагал. Вместо самолетни седалки бяха пръснати фотьойли и удобни дивани. Задното отделение беше преустроено в луксозна спалня. Отпред зад пилотската кабина имаше модерна кухня. Когато Демирис или Ноел летяха със самолета, на борда винаги имаше готвач.

За лични пилоти Демирис беше избрал един грък на име Пол Метаксас и един англичанин — Йън Уайтстоун, бивш летец изтребител от Кралските военновъздушни сили. Метаксас беше набит, приветлив, вечно усмихнат мъж със сърдечен, заразителен смях. Започнал като механик, той се беше научил да лети, беше служил в Кралските военновъздушни сили и бе участвал в битката за Британия, когато се беше запознал с Йън Уайтстоун. Уайтстоун беше висок, червенокос, болезнено слаб и стеснителен като директор на училище за малолетни престъпници през първия учебен ден. Във въздуха беше съвсем друг. Притежаваше изключителен, вроден талант на пилот, усет, който не може да се предаде или научи. Уайтстоун и Метаксас се бяха хвърляли заедно със самолета срещу Луфтвафе в продължение на три години и всеки имаше много високо мнение за другия.

Ноел често пътуваше с големия самолет — понякога заедно с Демирис служебно, понякога за развлечение.

Беше се запознала с пилотите, но не им беше обърнала особено внимание.

Докато един ден дочу, че си припомнят случки от службата в Кралските военновъздушни сили.

От този миг прекарваше малко от всеки полет в пилотската кабина, където разговаряше с двамата или канеше единия в салона. Насърчаваше ги да разказват спомени от войната и без да задава направо никакви въпроси, научи, че Уайтстоун е бил офицер за свръзка в ескадрилата на Лари Дъглас, когато Дъглас все още е бил в Кралските военновъздушни сили, а Метаксас е постъпил по-късно и не познава Лари. Ноел насочи вниманието си към англичанина. Окуражен и поласкан от интереса на любовницата на шефа, Уайтстоун разправяше надълго за миналото си и споделяше амбициите си за бъдещето. Каза й, че винаги се е интересувал от електроника. Зет му в Австралия беше открил малка фирма и го канеше да се присъедини към него, но Уайтстоун нямаше достатъчен капитал.

— Както живея, никога няма да го събера — обясни той с усмивка на Ноел.

Тя все така ходеше веднъж месечно в Париж, за да се среща с Кристиан Барбе. Барбе беше установил връзка с частна детективска агенция във Вашингтон и непрекъснато получаваше информация за Лари Дъглас. Държеше под око Ноел, предложи й да изпраща материалите в Атина, но тя му каза, че предпочита да ги получава лично. Барбе поклати глава и рече заговорнически:

— Разбирам, госпожице Паж.

Значи тя не искаше Константин Демирис да знае, че се интересува от Лари Дъглас. Възможностите за изнудване зашеметиха Барбе.

— Досега бяхте много полезен, мосю Барбе, и много дискретен — рече Ноел.

Той мазно се усмихна.

— Благодаря, госпожице Паж. Моят занаят зависи от дискретността.

— Точно така — отвърна Ноел. — Знам, че сте дискретен, защото Константин Демирис не ми е споменавал за вас. В деня, когато това се случи, ще го помоля да ви унищожи.

Тонът й беше приятен и делничен, но въздействието беше като от бомба.

Смаян, Барбе дълго зяпа Ноел и облизва устни. Нервно се почеса по чатала и запелтечи:

— Аз… уверявам ви, мадмоазел, че ни-никога няма.

— Сигурна съм, че няма да го направите — каза Ноел и си тръгна.

В самолета от редовния полет, с който се върна в Гърция, Ноел прочете поверителния доклад в запечатания плик.

„ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ «АКМЕ»

1402 «Д» Стрийт Вашингтон

№ 2–179–210, 2 февруари 1946 г.

 

Уважаеми мосю Барбе,

Един от нашите агенти е разговарял с познат от отдел «Личен състав» на «Пан Ам». На въпросното лице гледат като на опитен военен летец, но се съмняват дали е достатъчно дисциплиниран, за да се сработи добре в голяма организация със сложна структура.

Личният живот на обекта не се е променил в сравнение с предишните ни доклади. Проследявахме го до апартаментите на различни жени, с които се запознава случайно. Остава там от един до пет часа и предполагаме, че поддържа серия случайни полови връзки с тези жени. (Прилагаме имената и адресите им.)

Предвид новата служба на обекта смятаме, че е възможно тази закономерност да се промени. Ще продължаваме да го следим в съответствие с вашето желание.

Прилагаме фактура за извършените услуги.

С искрено уважение,

Р. Рутънбърг

Директор на агенцията.“

Ноел прибра доклада в плика, облегна се и затвори очи. Представяше си Лари — неспокоен и измъчен, женен за жена, която не обича, хванал се в капана на собствените си недостатъци.

Новата му работа може би щеше малко да позабави плановете на Ноел, но тя имаше търпение. След време щеше да доведе Лари при себе си. Междувременно можеше да предприеме известни стъпки, за да придвижи нещата.

Йън Уайтстоун беше възхитен от поканата да обядва с Ноел Паж. В началото се ласкаеше от мисълта, че тази жена го намира привлекателен, ала при всички срещи Ноел се държеше приятно, но сдържано, давайки му да разбере, че е само един служител, а тя е недосегаема. Англичанинът често се питаше какво ли иска Ноел от него, тъй като беше интелигентен мъж и имаше странното чувство, че случайните им разговори имат по-особен смисъл за нея.

Този ден Уайтстоун и Ноел отидоха да обядват в крайбрежно градче до нос Сунион. Ноел изглеждаше много красива с бялата лятна рокля и сандали, с меката си руса коса, която се развяваше свободно. Годеницата на Йън Уайтстоун беше манекенка в Лондон и също беше хубава, но не можеше да се мери с Ноел. Уайтстоун не познаваше жена, която да се сравни с нея. Сигурно би завиждал на Константин Демирис, но Ноел винаги му се струваше по-привлекателна в ретроспекция. В нейно присъствие той се чувстваше леко уплашен. Сега Ноел насочи разговора към бъдещите му планове и не за пръв път той се запита дали не проверява лоялността му към Демирис по негово лично нареждане.

— Обичам работата си — искрено я увери пилотът. — Мечтая си да я запазя, докато остарея толкова, че не виждам къде летя.

Ноел впери очи в него — бе доловила подозренията му.

— Разочарована съм — печално рече тя. — Надявах се, че имате по-големи амбиции.

Уайтстоун я зяпна.

— Не разбирам.

— Нали ми казахте, че един ден искате да притежавате собствена компания за електроника?

Той се сети, че е споменал за това, и се изненада, че жената го е запомнила.

— Въздушни кули — отвърна англичанинът. — Трябват много пари.

— Човек с вашите възможности не бива да се спира заради липсата на пари — възрази Ноел.

Уайтстоун седеше притеснен — не знаеше какъв отговор очаква Ноел Паж. Наистина обичаше работата си.

Получаваше най-високата заплата през живота си, работното време беше добро, а самата работа — интересна. От друга страна, по всяко време на денонощието трябваше да бъде на разположение на един своенравен милиардер. Това беше объркало личния му живот и годеницата му недоволстваше независимо от добрата заплата.

— Разговарях за вас с един мой приятел — каза Ноел. — Обича да инвестира в нови компании.

В гласа й се усещаше умерен ентусиазъм, сякаш тя се вълнуваше от думите си и същевременно внимаваше да не настоява прекалено много. Уайтстоун вдигна очи и срещна погледа й.

— Много се заинтересува от вас.

Англичанинът преглътна.

— Ами… не знам какво да кажа, мис Паж.

— Не искам да ми отговаряте сега — успокои го Ноел. — Просто си помислете.

Той се замисли за миг.

— Мистър Демирис знае, ли? — попита Уайтстоун накрая.

Ноел заговорнически се усмихна.

— Боя се, че мистър Демирис не би го одобрил. Не обича да губи служителите си, особено добрите. Но — тя направи съвсем малка пауза — човек като вас има право да получи от живота всичко, което може. Разбира се, освен ако не искате цял живот да работите за друг.

— Не искам — бързо рече Уайтстоун и внезапно осъзна, че се обвързва. Потърси върху лицето на Ноел някакъв знак, че това е капан, но видя само съчувствие и разбиране. — Всеки мъж, който струва поне малко, мечтае да има свой бизнес — каза гузно той.

— Разбира се — съгласи се Ноел. — Помислете. Ще поговорим пак. — После добави предупреждаващо: — То ще си остане само между нас.

— Съгласен съм — отвърна Уайтстоун. — Благодаря. Ако се получи нещо, ще бъде много хубаво.

Ноел кимна.

— Имам чувството, че ще стане.