Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (19)

18.
НОЕЛ И КАТЕРИН

Атина, 1946 година

 

За Лари следващите три месеца бяха от редките идилични периоди, когато всичко върви добре, дните вълшебно се преливат един в друг и на хоризонта няма нито едно облаче. Работеше това, което обичаше — управляваше самолети. Винаги, когато имаше свободно време, отиваше във вилата в Рафина и прекарваше с Ноел ден, уикенд или седмица. В началото се опасяваше това да не се превърне във воденичен камък, който да го привърже към толкова омразната домашна атмосфера, но всеки път, щом срещнеше Ноел, тя го омайваше все повече и той започна да очаква с нетърпение часовете с нея. Веднъж се наложи тя неочаквано да замине с Демирис, Лари отиде сам на вилата и откри, че го обземат гняв и ревност, щом си представи Ноел с Демирис. Когато се видяха следващата седмица, Ноел беше изненадана и доволна от неговото нетърпение.

— Явно съм ти липсвала — каза тя.

— Много — кимна той.

— Това е чудесно.

— Как е Демирис?

Ноел се подвоуми за миг.

— Добре е.

Лари забеляза колебанието й.

— Какво има?

— Спомних си нещо, което си ми казвал.

— Какво?

— Каза, че не обичаш да се криеш като престъпник. Аз също не обичам. Докато бях с Константин, исках да съм с теб. Веднъж ти казах, Лари, че те искам целия. Не се шегувам. Не искам да те деля с никого. Искам да се оженим.

Той се втренчи изненадан в нея — не беше очаквал това.

Ноел го наблюдаваше.

— Искаш ли да се ожениш за мен?

— Знаеш, че искам. Но как? Непрекъснато ми повтаряш какво ще направи Демирис, ако разбере за нас.

Тя поклати глава.

— Няма да разбере, ако сме умни и действаме както трябва. Той не ме притежава, Лари. Ще го напусна. Тогава не може да направи нищо. Прекалено горд е, за да се опита да ме спре. Един-два месеца по-късно ще напуснеш работа. Ще заминем някъде — поотделно, може би в Съединените щати. Там ще се оженим. Имам достатъчно пари. Ще ти купя чартърна авиокомпания или училище за летци, каквото поискаш.

Той слушаше думите й и претегляше какво би загубил и спечелил. Какво ли толкова губеше? Въшливото си място на пилот. При мисълта, че би могъл да притежава собствени самолети, бе обзет от трепет. Ще има свой „Мичъл“. Или може би един от новите „ДС–6“, току-що пуснати в производство. Четири звездообразни двигателя, осемдесет и пет пътници. И Ноел, да, той искаше Ноел. Господи, но защо изобщо се колебаеше.

— Ами жена ми? — попита Лари.

— Кажи й, че искаш развод.

— Не знам дали ще се съгласи.

— Не я питай — отвърна Ноел. — Кажи й го.

В гласа й прозвучаха категорични и неумолими нотки. Лари кимна.

— Добре.

— Няма да съжаляваш, любими. Обещавам ти.

 

 

За Катерин времето беше изгубило своя ритъм — денят и нощта се сливаха в едно. Лари почти непрекъснато отсъстваше, а тя отдавна беше престанала да се среща с приятелите им, защото вече нямаше сили да измисля извинения, нито да гледа хората в очите. Граф Папас настоя пет-шест пъти да я види, но най-после се отказа. Катерин установи, че може да общува с хората само индиректно — по телефона, с писма или телеграми. Видеше ли някого, се вцепеняваше и разговорите отскачаха от нея като искри от кремък. И времето, и хората й причиняваха болка и тя намираше утеха само в прекрасната забрава на алкохола. Той притъпяваше страданието, заглаждаше острите ръбове на обидата, укротяваше безмилостното слънце на действителността.

В началото, след като дойде в Атина, Катерин и Уилям Фрейзър често си пишеха писма, осведомяваха се за свои общи приятели и врагове. Но откакто започнаха проблемите й с Лари, тя не намираше сили да пише на Фрейзър. Не отговори на последните му три писма, а четвъртото изобщо не отвори. Просто не намираше сили за нищо извън микрокосмоса на самосъжалението, от който не можеше да се измъкне.

Беше получила телеграма и седмица по-късно тя все още лежеше неотворена на масата, когато на вратата се позвъни. Беше Уилям Фрейзър. Катерин го зяпна невярваща.

— Бил! — пресипнало възкликна тя. — Бил Фрейзър!

Той понечи да заговори и Катерин видя как възторгът в очите му премина в изненада и стъписване.

— Бил, скъпи, какво правиш тук?

— Дойдох в Атина по работа — обясни Фрейзър. — Не си ли получила телеграмата ми?

Катерин го гледаше и се опитваше да си спомни.

— Не знам — рече най-накрая тя и го покани в дневната, осеяна със стари вестници, пълни пепелници и чинии с остатъци от храна. Махна неопределено с ръка. — Извинявай, че е толкова разхвърляно, но бях заета.

Фрейзър загрижено я разглеждаше.

— Добре ли си, Катерин?

— Аз ли? Чувствам се фантастично. Ще пийнеш ли нещо?

— Часът е едва единадесет преди обяд.

Тя кимна.

— Прав си. Абсолютно прав си, Бил. Много е рано за алкохол и да ти кажа истината, ще пийна колкото да отпразнуваме идването ти. Ти си единственият човек на света, заради когото бих пила в единадесет преди обяд.

Фрейзър наблюдаваше ужасен Катерин, която стигна, залитайки, до бара и наля пълна чаша за себе и по-малко аз него.

— Харесва ли ти гръцкият коняк? — попита тя, докато му подаваше чашата. — По-рано го мразех, но човек свиква.

Фрейзър взе чашата и я остави.

— Къде е Лари? — тихо попита той.

— Лари? О, добрият стар Лари си лети някъде. Нали знаеш, че работи за най-богатия човек на света? Демирис притежава всичко, включително и Лари.

— Лари знае ли, че пиеш?

Катерин остави с трясък чашата и застана, олюлявайки се, пред него.

— Какви ги дрънкаш? — попита с възмущение. — Кой е казвал, че пия? Не ме нападай само защото искам да отпразнувам среща със стар приятел!

— Катерин — поде Фрейзър, — аз…

— Как смееш да идваш тук и да ме обвиниш, че съм пияница?

— Извинявай, Катерин — мъчително изрече той. — Виждам, имаш нужда от помощ.

— Грешиш — отвърна тя. — Нямам нужда от никаква помощ. Знаеш ли защо? Защото съм само… само… — Тя се замъчи да си спомни думата, но накрая се отказа. — Нямам нужда от помощ.

Фрейзър я изгледа и рече:

— Сега трябва да отида на една конференция. Хайде да вечеряме заедно.

— Добре — кимна тя.

Изпрати Бил Фрейзър, сетне с несигурни стъпки се отправи към спалнята, бавно отвори вратата на гардероба и се вгледа в огледалото от вътрешната страна. Застина като попарена. Не можеше да повярва на очите си, беше сигурна, че това е някаква ужасна оптическа измама. Още се чувстваше хубавото момиченце, обожавано от баща си, младата колежанка, на която Рон Питърсън каза в мотелската стая: „Господи, Кати, ти си най-красивото създание, което някога съм виждал!“ Бил Фрейзър я прегръщаше и й повтаряше: „Колко си красива, Катерин!“ Лари казваше: „Остани все така красива, Кати, ти си фантастична!“ Сега, както гледаше отражението си в огледалото, тя дрезгаво изграчи:

— Коя си ти?

И тъжната безформена жена в огледалото заплака — по противното, подпухнало лице потекоха безнадеждни, безсмислени сълзи.

След няколко часа на вратата се позвъни. Катерин чу гласа на Уилям Фрейзър.

— Катерин! Катерин, тук ли си?

После той отново натисна звънеца. Накрая се отказа и Катерин остана сама с непознатата в огледалото.

На другата сутрин в десет часа взе такси до улица „Патисион“. Лекарят се казваше Никодес, беше едър мъжага с бяла рунтава грива, мъдро лице, ласкави очи и непринудени обноски. Сестрата въведе Катерин в кабинета и доктор Никодес й посочи един стол.

— Седнете, мисис Дъглас.

Катерин седна — нервна и напрегната, като се опитваше да успокои треперенето на тялото си.

— Какво ви тревожи?

Тя понечи да отговори, но безпомощно млъкна. О, Господи, откъде да започне?

— Имам нужда от помощ — рече най-после.

Гласът й беше сух и дрезгав, мъчеше я жажда.

Лекарят се облегна, без да сваля очи от нея.

— На колко години сте?

— На двадесет и осем.

Катерин наблюдаваше израза му. Никодес се опита да скрие учудването си, но тя го забеляза и кой знае защо, й стана приятно.

— Американка ли сте?

— Да.

— В Атина ли живеете?

Тя кимна.

— От колко време живеете тук?

— От хиляда години. Дойдохме още преди пелопонеските войни.

Лекарят се усмихна.

— И аз понякога имам същото чувство.

Предложи й цигара. Тя посегна да я поеме, като се мъчеше да овладее разтрепераните си пръсти. Дори и да го забеляза, доктор Никодес не каза нищо. Подаде й огънче.

— От каква помощ имате нужда, мисис Дъглас?

Катерин го погледна безпомощно.

— Не знам — прошепна тя. — Не знам.

— Чувствате ли се болна?

— Аз съм болна. Мисля, че съм много болна. Станала съм толкова грозна. — Уж не плачеше, а усещаше сълзите, които се търкаляха по бузите й.

— Пиете ли, мисис Дъглас? — внимателно я попита лекарят.

Катерин го изгледа паникьосана, чувстваше се хваната натясно, нападната.

— Понякога.

— Колко?

Тя пое дълбоко дъх.

— Немного. Зависи.

— Днес пили ли сте?

— Не.

Лекарят я разглеждаше.

— Знаете ли, съвсем не сте грозна — внимателно каза той. — Напълнели сте, подпухнали сте и не сте полагали грижи за кожата и за косата си. Под тази фасада се крие много привлекателна млада жена.

Катерин избухна в сълзи и той я остави да се наплаче. През разтърсващите я ридания тя смътно дочу, че уредбата на бюрото му иззвъня няколко пъти, но лекарят не й обърна внимание. Най-после Катерин се успокои. Извади кърпичка и издуха носа си.

— Съжалявам — извини се тя. — Можете ли да ми помогнете?

— Зависи само от вас — отвърна доктор Никодес. — Все още не знаем истинския ви проблем.

— Погледнете ме — рече му Катерин.

Той поклати глава.

— Това не е проблем, мисис Дъглас, това е симптом. Извинете, че ще бъда откровен, но ако искате да ви помогна, трябва да бъдем съвсем честни един към друг. Когато една привлекателна млада жена се изостави като вас, сигурно има много сериозни основания. Съпругът ви жив ли е?

— През отпуските и уикендите.

Той я изучаваше.

— Живеете ли с него?

— Когато си е у дома.

— Какво работи?

— Той е личният пилот на Константин Демирис. — Видя реакцията му, но не можеше да каже дали е предизвикана от името на Демирис, или лекарят знае нещо за Лари. — Чували ли сте за моя съпруг?

— Не. — Може би лъжеше. — Обичате ли съпруга си, мисис Дъглас?

Тя понечи да отговори, но размисли. Разбираше, че това, което ще каже, е много важно не само за лекаря, а и за самата нея. Да, обичаше съпруга си. Да, мразеше го. Да, понякога изпитваше такъв гняв към него, че й идеше да го убие. Да, понякога я обземаше такава нежност, че с радост бе готова да умре за него. И с какви думи да го опише? Може би това беше любовта.

— Да — промълви Катерин.

— Той обича ли ви?

Катерин се замисли за другите жени в живота на Лари, за изневерите му, за ужасната непозната, която беше видяла миналата вечер в огледалото, и не можа да упрекне Лари, че не я желае. Но кой бе в състояние да посочи първопричината? Дали жената в огледалото беше в дъното на изневярата, или неговата изневяра беше създала жената в огледалото? Усети, че бузите й отново са мокри от сълзи.

Безпомощно поклати глава.

— Не знам.

— Някога имали ли сте проблеми с нервите?

Сега Катерин го гледаше предпазливо.

— Не. Според вас трябва ли да имам?

Лекарят не се усмихна. Говореше бавно, внимателно подбираше думите.

— Човешката психика е твърде крехка, мисис Дъглас. Издържа на болка до определен момент и щом болката стане непоносима, тя търси изход в скритите бездни на съзнанието, които все още изследваме. Вашите нерви са прекалено обтегнати. Постъпвате добре, че търсите помощ.

— Знам, че съм малко нервна — започна да се оправдава Катерин. — Затова пия. Да се отпусна.

— Не — рече без заобикалки лекарят. — Пиете, за да избягате. — Никодес стана и се приближи до нея. — Можем да направи много, за да ви помогнем. Имам предвид ние двамата с вас. Няма да бъде лесно.

— Какво трябва да сторя?

— Като начало ще ви изпратя в една клиника за пълни изследвания. Смятам, че няма да намерят нещо, което да не е в ред. Второ, трябва да спрете да пиете. Тогава ще ви подложа на диета. Съгласна ли сте с всичко дотук?

Катерин се поколеба, после кимна.

— Ще се запишете в гимнастически салон, за да възвърнете формата си. Имам много добър физиотерапевт, който ще ви прави масажи. Един път седмично ще ходите на козметик. Всичко това изисква време, мисис Дъглас. Не сте стигнали до това състояние за една нощ и няма да се оправите за една нощ. — Той окуражаващо й се усмихна. — Но ви обещавам, че след няколко месеца, дори след няколко седмици ще изглеждате и ще се чувствате като друга жена. Когато се погледнете в огледалото, ще бъдете горда, а съпругът ви ще ви намери отново за привлекателна.

Катерин го гледаше внимателно, на сърцето й олекна. Сякаш от плещите й падна непоносим товар и отново й даваха възможност да живее.

— Трябва да сте наясно, че аз мога само да ви предложа тази програма — продължи лекарят, — но вие сте тази, която ще я изпълни.

— Ще го направя — трескаво изрече Катерин. — Обещавам.

— Най-трудно ще бъде да престанете с пиенето.

— Не, няма да е трудно.

Докато го казваше, Катерин разбра, че това е истината. Лекарят беше прав — тя пиеше, за да избяга. Но сега вече имаше цел, знаеше към какво се стреми. Стремеше се отново да спечели Лари.

— Вече никога няма да пийна и капка — отсече тя.

Лекарят видя изражението й и доволен кимна.

— Вярвам ви, мисис Дъглас.

Катерин се изправи. Беше удивена колко тромаво и недодялано е тялото й, но всичко щеше да се промени.

— Ще трябва да си купя дрехи по-малък размер — усмихна се тя.

Лекарят написа нещо на едно картонче.

— Това е адресът на клиниката. Ще ви очакват. След резултатите от изследванията отново ще се видим.

На улицата Катерин се огледа за такси, после си рече: „По дяволите, я по-добре да свиквам с физическите упражнения.“ И тръгна пеша. Пред една витрина спря, за да разгледа отражението си.

На бърза ръка беше обвинила Лари за разпадането на брака им, без изобщо да се замисли каква е нейната вина. Как той да има желание да се връща у дома при жена, която изглежда така? Колко бавно и неусетно се беше промъкнала тази непозната! Катерин се запита колко ли бракове са загинали по този начин — не с гръм и трясък, а с хленч, както е казал добрият стар Т. С. Елиът. — Е, това вече беше минало. Отсега нататък тя вече нямаше да се обръща назад, щеше да гледа само към прекрасното бъдеще.

Стигна модния квартал „Колонаки“. Минаваше покрай козметичен салон и внезапно й хрумна да влезе. Чакалнята беше от бял мрамор — просторна и елегантна. Една високомерна администраторка, която записваше клиентките, изгледа с неодобрение Катерин и я попита:

— С какво мога да ви услужа?

— Искам час за утре сутрин — каза Катерин. — За всички манипулации. — Изведнъж в съзнанието й изплува името на известния стилист фризьор. — Искам час и при Алеко.

Жената поклати глава.

— Ще ви запиша час, госпожо, но при някой друг.

— Слушайте — отсече Катерин, — ще кажете на Алеко, че ако не ме вземе, ще тръгна да разправям на всички в Атина, че съм негова редовна клиентка.

Жената ококори очи от изненада и бързо рече:

— Ще видя какво мога да направя. Заповядайте в десет сутринта.

— Благодаря — засмя се Катерин. — Ще дойда.

И излезе.

Пред себе си видя малка таверна с надпис на витрината: „МАДАМ ПИРИС — ГЛЕДАЧКА.“ Стори й се познат, най-неочаквано тя си припомни разказа на граф Папас за мадам Пирис. Беше нещо за някакъв полицай и лъв — но не се сещаше за подробностите. Не вярваше на гледачки, но не устоя на порива да влезе. Имаше нужда някой да й вдъхне вяра, да потвърди усещането й за прекрасното ново бъдеще, да й каже, че животът отново ще бъде хубав, че си струва да живее. Отвори вратата и влезе.

След ярката слънчева светлина й трябваха няколко мига, за да свикне с мрачното като пещера помещение. Различи в ъгъла тезгях и дузина маси и столове. Един уморен келнер я приближи и я заговори на гръцки.

— Няма да пия нищо, благодаря — каза Катерин. Изпита удоволствие от тези думи и ги повтори: — Няма да пия нищо. Искам да видя мадам Пирис. Тук ли е?

Келнерът посочи една празна маса в ъгъла на помещението и Катерин седна там. След няколко минути почувства, че някой застава до нея, и вдигна очи.

Жената бе облечена в черно, бе невероятно стара и слаба, с изсушено от времето ъгловато лице.

— Търсели сте ме — неуверено попита тя на английски.

— Да — отвърна Катерин. — Искам да ми гледате.

Жената седна и вдигна ръка. Келнерът донесе чаша гъсто черно кафе на малка табла. Постави го пред Катерин.

— За мене не — рече тя. — Аз…

— Пийте — каза мадам Пирис.

Катерин изненадано я погледна, после взе чашата и отпи глътка. Беше силно и горчиво. Тя остави чашката.

— Още — промълви жената.

Катерин понечи да възрази, после си помисли: „По дяволите, това, което губят от гледането, печелят от кафето.“ Отпи отново. Беше отвратително.

— Още — повтори мадам Пирис.

Катерин сви рамене и изпи последната глътка. На дъното на чашата остана гъста лепкава утайка. Мадам Пирин кимна, пресегна се и взе чашата от Катерин. Дълго време безмълвно се взираше в нея. Катерин се чувстваше глупаво. „И таз добра, интелигентно, свястно момиче като мен да наблюдава как една стара побъркана гъркиня се взира в празна чаша от кафе!“

— Идвате от много далече — изведнъж промълви жената.

— Как познахте? — насмешливо рече Катерин.

Мадам Пирис я погледна в очите и нещо в погледа на старата жена смрази Катерин.

— Вървете си у дома.

Катерин преглътна.

— Аз… съм си у дома.

— Вървете си там, откъдето сте дошли.

— Искате да кажете в Америка?

— Където и да е. Махнете се оттук, бързо!

— Защо? — попита Катерин, Постепенно я обхвана ужас. — Какво има?

Старицата поклати глава. Гласът й беше дрезгав, трудно произнасяше думите.

— Тя е навсякъде около вас.

— Коя?

— Махнете се!

В гласа й имаше настойчивост, някакъв тънък, остър, пронизителен звук като на измъчващо се от болка животно. Катерин почувства, че косата й настръхва.

— Плашите ме — простена тя. — Моля ви, кажете ми какво има!

Старата жена клатеше глава, очите й бяха безумни.

— Махнете се, преди да ви настигне.

Катерин почувства, че я обзема паника. Беше й трудно да диша.

— Кой да ме настигне?

Лицето на старицата се изкриви от болка и ужас.

— Смъртта. Тя идва към вас.

Жената стана и изчезна в задната стаичка.

Катерин седеше неподвижна, сърцето й силно биеше, ръцете й трепереха и тя здраво ги стисна, за да ги успокои. Улови погледа на келнера и понечи да си поръча пиене, но се въздържа. Нямаше да позволи на една луда жена да провали светлото й бъдеще. Седя там, дишайки дълбоко, докато се овладя; след доста време се изправи, взе чантата и ръкавиците си и излезе от таверната.

Вън, на ослепително ярката слънчева светлина отново се почувства по-добре. Беше глупаво да се плаши от някаква бабичка. Това чудовище трябва да бъде арестувано, за да не плаши хората. „Отсега нататък ще си гадая само на сладки“ — помисли си Катерин.

Щом се прибра в апартамента и погледна дневната, сякаш я видя за пръв път. Гледката беше отчайваща. Всичко бе потънало в прах, из цялата стая бяха разхвърляни дрехи. Струваше й се невероятно, че в пиянския си унес не е забелязвала всичко това. Щеше да започне гимнастиката, като почисти основно. Отправи се към кухнята, когато чу шум от спалнята. Сърцето й тревожно се сви и тя предпазливо тръгна натам.

В стаята беше Лари. На леглото имаше затворен куфар, а той подреждаше багаж в друг куфар. Катерин го гледа известно време, после рече:

— Ако е за Червения кръст, вече им дадох.

Лари вдигна поглед.

— Заминавам.

— Пак ли с Демирис?

— Не — отговори той, без да спира. — Сам. Махам се оттук.

— Лари…

— Няма какво да обсъждаме.

Тя влезе в спалнята, мъчеше се да се овладее.

— Но, но… трябва да поговорим за много неща. Днес бях на лекар и той ми каза, че ще се оправя. — Думите й се изливаха като порой. — Ще спра да пия и…

— Кати, всичко е свършено. Искам развод.

Думите му й подействаха така, сякаш някой я бе цапардосал в стомаха. Стоеше и стискаше силно зъби, за да не избълва жлъчката, надигаща се към гърлото й.

— Лари — бавно промълви тя, за да не трепери гласът й. — Не те обвинявам за това, което изпитваш. И аз съм виновна, може би повече от теб, но всичко ще се промени. Ще се променя, наистина. — Катерин умоляващо протегна ръка. — Моля те само да ми дадеш възможност.

Лари я погледна в лицето — очите му бяха студени и презрителни.

— Влюбен съм в друга. От теб искам само да ми дадеш развод.

Катерин дълго стоя така, после се обърна, върна се в дневната и седна на дивана. Докато той събираше багажа си, тя разглеждаше гръцко модно списание. Чу гласа му:

— Моят адвокат ще се свърже с теб.

После вратата се трясна.

Седеше и внимателно разгръщаше страниците. Когато свърши, грижливо сложи списанието в средата на масата, отиде в банята, отвори аптечката, извади един бръснач и си преряза вените.