Читателски коментари

Браво!!!Много се радвам че я пуснахте! Книгата е чудесна! Прочетох я с голямо удоволствие и очаквам с нетърпение да пуснете следващата от поредицата.

Не знам за кой път ги препрочитам, никога няма да ми омръзнат. Невероятна поредица, пълна със силни чувства и характери.

Отначало бях скептична, но после ми беше толкова интересно, че я прочетох за почти един ден!

Загуба на време е прочитането на тази книга

Няма спойлери в цитата, който предлагам, само доказателство за пророчество, осъществяващо се невероятно системно:

„Нямам нищо против сватбените пътешествия, господа (това бе негова любима фраза), но едно пътуване е напълно достатъчно, всичко останало ще намерите после в публикациите; учете чужди езици, господа, но пътешествията, господа, са средновековна работа; и днес още разполагаме с комуникационни средства, които ни доставят целия свят в къщи, да не говорим за утрешните и следващите технически достижения! Но да се пътува от място на място, е просто атавизъм. Вие се смеете, господа, но е така — пътешествията са атавизъм; ще дойде ден, когато транспортните средства ще изчезнат, единствено младоженците ще странствуват по света с фиакри, но никой друг… Вие се смеете, господа, но ще доживеете до този ден!“

Хубав роман с привкус на класическа древногръцка трагедия.

Модерен, брилянтно написан с великолепни диалози и описания.

Една снимка на света през 1957-а все едно направена с фотоапарата на Ремарк, но от друг фотограф, негов спътник — достатъчно близък, но също и различен — опитен и умел със свой собствен стил в боравенето с блендата, оптиката и цветната температура.

Прочетена сега, 60 години след написването ѝ „Хомо Фабер“ има и неочакваната стойност на исторически материал, документиращ процесите, идеите, съмненията и мечтите, зараждащи се в десетилетието след войната. Zeitgeist-a довел то това, което имаме днес — главоломен упадък на изгубилия себе си Запад. Онзи следвоенен оптимизъм, че науката може да реши всички проблеми.

Фабулата изисква читателят да я ’приеме’ да подтисне недоверието си (suspension of disbelief).

След това приемане, следва едно от тези литературни преживявания, които оставят траен спомен.

Четивен, интересен, плътен, съвременен роман.

Вместо катарзис това, което остана у мен е усещането за пропуснатия шанс; за проиграните мечти; за предателството към усилията на тези, които са преживели войната и са искали да не допуснат повече тези съдбоносни грешки. Но грешките са други, а резултатите ще бъдат вероятно по-лоши от тези през 30-те и 40-те години на 20-и век.

Онази Европа, в която живеят само европейци вече не съществува, а това е по-трагично от най-голямата лична трагедия.

Печал, но тя си е моя и Макс Фриш няма вина за това.

Приятно четене!

Книгата е много увлекателна до последните 2 глави, където дотогава детайлното и дори често мудно действие изведнъж запрепусква главоломно. Краят е някак претупан, насилен и незадоволителен. Трябваше да се срещнат някои от героите, твърде много неща останахас неизказани. Една част от разказа е твърде ненужно раздута, а друга е претупана

Благодаря, ще я купя. Надявам се, че и тя е хубава, защото когато една история се продължи прекалено дълго,

започва да губи от очарованието си.

Това е магичната книга на едно мечтаещо същество. Има истории, в които годините отминават в безвремие, защото ти си пожелал да бъде така. „Тази история е една от тях“, защото прозрението за реалността е като лутане между усмивката и сериозността.

" Вслушай се в себе си … тогава ще чуеш едно гласче, което може би някога ще разбереш ".Понякога не знаем защо се случва всичко това, но можем да се научим да приемаме и обичаме живота си такъв, какъвто е и да го живеем в името на любовта.Едно малко момиченце ни освобождава от страха от смъртта, за да ни дари със свободата да дадем някакъв смисъл на безсмислената празнота: „Не желая да бъда там, където теб те няма“.

Излезе и трета част _ „Все още аз“.

Четах до 11 глово и не можах повече — голяма скука и наивитет.

„и се често напразно заричам“ би трябвало да е, т.е. изпуснато е това СЕ, от което се променя, естествено, и ритъмът на този стих. За съжаление гледам, че на много места я има тази грешка, някой се опитва да направи това стихотворение по-съвременно, навярно.

Да, книгата е разкъсваща, но много хубава. Заслужава четенето на 100%. Филмът по нея е добър.

Продължението „След теб“ също е много хубаво.

Книгата е уникална, много ме развълнува. Признавам си много плаках, но едва ли има читател на тази книги който да се е здържал! Препоръчвам, няма да съжалявате!

Безизразното мълчание на мъртвата и пуста колиба пази специалния спомен за разговорите с Бога. Може би трябва все пак да свикнем с мисълта, че „всичко е така, както трябва да бъде“. Думата " ако" сякаш е лишена от смисъл, попаднала „в средата на нищото“. Свободата на страданието е процес на израстване, който ни помирява със себе си и света.

Мелодията на сърцето сама написва безкрайната история на любовта. Любов отвъд времето и пространството, изпепеляващи чувства и пагубни страсти ни завихрят в шеметна надпревара със съдбата. Човек губи представа за случващото се, защото героите заживяват свой собствен живот.

Читателят изживява един неизживян живот, следвайки пясъчните следи на безумието.

Нямах търпение да стигна до края. Тази книга е толкова вълнуваща, че сън не ме хвана докато не прочета и последната глава!

Дано не греша, защото още не съм стигнала до края, но „Ей туй е литература, дет съ вика!“

Колко е прозрачна границата между комерсиалната и истинската литература? Дали, заради периодът на написване, дали защото в онези времена писаното слово не е било търговия…не знам!

Но те омайва с изящество на изказа и ненатрапчиво вменяване на житески размисли.

А, иначе, комерсиално и аз бих могла да напиша книга…ама кой ще ми прочете скудоумните брътвежи е отделен въпрос:)))

Приказка за „времето, което никой от нас не може да има в повече“. Ако поиска, човек може да открие изход дори в безизходицата.

Не ми хареса.