Фредерик Форсайт
Отмъстителят (7)

6.
Следотърсача

Малко военни организации са по-секретни от британската Специална военновъздушна служба, но ако съществува такава, това е Подразделението.

Четиринайсета самостоятелна разузнавателна рота, наричана също Четиринайсета външна или Подразделението, е военно поделение, което събира личния си състав от всички възможни среди, с (за разлика от чисто мъжката СВС) голям процент женско участие.

Въпреки че при нужда може да се сражава с гибелна ефикасност, главните задачи на Подразделението са да откриват, проследяват до леговищата им, да наблюдават и подслушват врага. Те са невидими и подслушвателните им устройства са толкова модерни, че рядко ги откриват.

Успешната операция на Подразделението се състои от проследяване на терорист до главния кошер, тайно проникване през нощта, поставяне на „бръмбар“ и подслушване на противника дни и седмици наред. По този начин има голяма вероятност терористите да разкрият следващия си удар.

След подаването на тази информация малко по-шумните СВС могат да извършат една хубава малка атака и още щом първият терорист натисне спусъка, да изтребят всички. Законно. При самоотбрана.

До 1995 г. повечето операции на Подразделението бяха в Северна Ирландия, където секретно придобитата информация бе довела до някои от най-тежките поражения на ИРА. Именно в Подразделението се роди идеята да се вмъкват в траурен дом, където лежи терорист, било то републиканец или юнионист, и да поставят бръмбар в ковчега.

Защото кръстниците на терористите, които знаеха, че са „под подозрение“, рядко се срещаха, за да обсъждат действията си. Но се събираха на погребение, навеждаха се над ковчега и скривайки уста от специалистите по четене на устни, наблюдаващи с бинокъл от склона над гробището, провеждаха кратко съвещание.

През идните години именно Подразделението щеше да проведе близко разузнаване на босненските масови убийци и да позволи на спецчастите на СВС да ги изправят пред съда в Хага.

Фирмата, чието име Стив Едмънд научи от господин Ръбинстийн — колекционера на произведения на изкуството от Торонто, който тайнствено си беше върнал картините, се казваше „Управление на рисковете“ — изключително дискретна агенция в лондонския квартал Виктория.

„Управление на рисковете“ се специализираше в три области и повечето служители на фирмата идваха от спецчастите. Най-големи печалби носеше „Охраната на ценности“ — охрана на извънредно скъпи вещи, собственост на много богати хора, които не искаха да се разделят с тях. Тази дейност се извършваше само за краткосрочни специални случаи.

После идваше „Охраната на личности“, ОЛ за разлика от ОЦ. Тази дейност също бе краткосрочна, макар че в Уилтшир имаше малка школа, където срещу сериозна такса се тренираха лични телохранители на богаташи.

Най-малкият отдел на „Управление на рисковете“ се наричаше „О & В“, откриване и възвръщане. От това беше имал нужда господин Ръбинстийн: някой, който да открие изчезналите му шедьоври и да уреди връщането им.

Два дни след като разговаря с отчаяната си дъщеря, Стив Едмънд се срещна с директора на „Управление на рисковете“ и му обясни какво иска.

— Намерете внука ми. Тази поръчка няма бюджетни ограничения.

Пенсионираният бивш директор на спецчастите просия. Даже военните трябва да осигуряват образованието на децата си. На другия ден той повика от вилата му Фил Грейси, бивш капитан от Парашутния полк и десетгодишен ветеран от Подразделението. Във фирмата го наричаха просто „Следотърсача“.

Грейси също се срещна с канадеца и го разпита изключително подробно. Ако момчето още бе живо, той искаше да знае всичко за личните му навици, вкусове, предпочитания, даже пороци. Получи две качествени снимки на Рики Коленсо и номера на мобилния телефон на дядото. После кимна и излезе.

Следотърсача остана почти цели два дни на телефона. Нямаше намерение да направи каквото и да било, докато не разбере точно къде отива, как, защо и кого търси. Часове наред чете материали за босненската гражданска война, чуждестранните помощи и чуждестранното военно присъствие в Босна. С последното извади късмет.

Обединените нации бяха създали военни „мироопазващи“ сили, обичайното безумие да пратят военни да пазят мира там, където няма мир, и после да им забранят да наложат такъв мир, нареждайки им да наблюдават клането, без да се намесват. Военните сили бяха наречени ЮНПРОФОР и британското правителство се бе включило с голям контингент. Той беше базиран във Витез, само на петнайсетина километра от Травник.

Пратеният през юни 1995 г. полк бе там отскоро — техните предшественици бяха освободени едва преди два месеца и Следотърсача намери полковника, командващ предишния полк, на игрището за голф в базата на гвардейците в Пирбрайт. Той се оказа неизчерпаем източник на информация. На третия ден след разговора си с канадеца Следотърсача отлетя за Балканите — не директно за Босна (което не беше възможно), а за адриатическия курорт Сплит на хърватското крайбрежие. Представяше се за журналист на свободна практика, удобно прикритие, тъй като не подлежеше на никаква проверка. Но прикритието му също включваше писмо от голям неделен вестник, който му възлагаше да напише поредица статии за ефикасността на международната помощ. За всеки случай.

През двадесет и четири часовия си престой в Сплит — град, преживяващ неочакван разцвет като главен отправен пункт за Централна Босна, той се сдоби със здрав, макар и не нов джип, и пистолет. За всеки случай. Предстоеше му дълъг път през планината от крайбрежието до Травник, ала Следотърсача беше убеден, че информацията му е вярна. И наистина, не мина през зони на бойни действия.

Това бе странна битка, тази босненска гражданска война. Рядко имаше фронтове и никога не се водеха истински сражения. Само разпокъсани, живеещи в страх етнически общности, стотици опустошени, етнически „прочистени“ села и махали, между които бродеха банди от войници, повечето служили в „националните“ армии на съседните страни, но също групи наемници, мародери и паравоенни психари, представящи се за патриоти. Те бяха най-страшни.

В Травник Следотърсача претърпя първия си неуспех. Джон Слак бе заминал. Един дружелюбно настроен служител от „Грижа за възрастните“ му каза, че според него американецът постъпил в „Да нахраним децата“, много по-голяма НПО, базирана в Загреб. Следотърсача пренощува в спалния си чувал на задната седалка на джипа и на другия ден се отправи на ново изтощително пътуване на север към Загреб, хърватската столица. Там намери Джон Слак в склада на „Да нахраним децата“. Американецът не му помогна много.

— Нямам представа какво се е случило, нито къде е отишъл, нито защо — заяви той. — Виж сега, „Хлябовете и рибите“ приключи дейността си миналия месец и за това беше виновен малкият. Той изчезна с един от двата ми чисто нови ландкрузъра, с други думи с половината от транспорта ми.

— Освен това с него замина един от тримата ми местни помощници. В Чарлстън не се зарадваха много. Мирът се задавал на хоризонта и не искали да започват наново. Обясних им, че има още много работа, обаче те закриха дейността на фондацията. Имах късмет, че си намерих място тук.

— Ами босненецът?

— Фадил ли? Няма никаква вероятност да стои зад тая работа. Той беше готин. Все тъгуваше за изгубеното си семейство. Ако е мразел някого, това са сърбите, не американците.

— Някакви следи от банана с парите?

— Виж, това беше глупаво. Предупредих го. Парите бяха прекалено много и да ги оставиш, и да ги мъкнеш със себе си. Обаче Фадил едва ли би го убил заради тях.

— А ти къде беше, Джон?

— Това е проблемът. Ако бях там, нищо нямаше да се случи. Щях да им забраня, каквото и да бяха намислили. Но аз бях на един планински път в Южна Хърватия, опитвах се да уредя да изтеглят повредения ни камион до най-близкия град. Тъпия му швед. Представяш ли си да караш камион без масло и да не забележиш?

— И какво откри?

— Когато се върнах ли? Ами, той влязъл в лагера, качил се на ландкрузъра и заминал. Един от другите босненци, Ибрахим, ги видял двамата, обаче не му казали нищо. Това било четири дни преди да се върна. Побеснях. Реших, че купонясват някъде. Отначало по-скоро бях ядосан, отколкото обезпокоен.

— Имаш ли представа накъде са тръгнали?

— Не. Ибрахим каза, че са заминали на север. Тоест, право към центъра. Оттам обаче водят пътища навсякъде. Никой в града не си спомня нищо.

— Подозираш ли нещо, Джон?

— Да. Според мен са му се обадили. Или по-вероятно са се обадили на Фадил и той е казал на Рики. Малкият беше много състрадателен. Ако са се обадили за спешен медицински случай в някое от планинските села, със сигурност се е притекъл на помощ. Той беше прекалено импулсивен, за да остави съобщение.

— Виждал ли си тоя район, приятел? Някога пътувал ли си из него? Планини, долини и реки. Според мен са паднали в някоя пропаст и са се разбили в долината. Когато дойде зимата и листата опадат, някой сигурно ще забележи останките сред скалите. Виж, трябва да тръгвам. Желая ти успех. Той беше готино хлапе.

Следотърсача се върна в Травник, намери си помещение за работа и сън и назначи Ибрахим за свой гид и преводач.

Носеше сателитен телефон с няколко резервни батерии и скрамблер, за да поддържа журналистическото си алиби. Всъщност с него поддържаше връзка с офиса в Лондон. Там разполагаха със средства, каквито той нямаше.

Според него имаше четири възможности, които варираха от глупава до възможна и вероятна. Най-глупавата бе, че Рики Коленсо е решил да открадне ландкрузъра, да отиде на юг в сръбската столица Белград, да го продаде, да зареже предишния си живот и да заживее като скитник. Следотърсача веднага я отхвърли. Това просто не беше в стила на Рики Коленсо, пък и защо да краде ландкрузър, когато дядо му може да купи завода производител?

Сюлейман можеше да е убедил Рики да го вземе на разходка и после да е убил младия американец заради парите и колата. Но като босненски мюсюлманин без паспорт, Фадил нямаше да стигне далеч в Хърватия или Сърбия, които бяха вражеска територия за него, а новият ландкрузър на пазара веднага щеше да привлече вниманието.

Трето, можеха да са се натъкнали на неизвестни хора и да са били убити поради същите причини. Сред скитащите се наемни убийци имаше няколко групи муджахидини — мюсюлмански фанатици от Средна Азия, дошли да „помогнат“ на своите преследвани братя мюсюлмани в Босна. Знаеше се, че вече са убили двама европейски наемници, макар да се предполагаше, че те са се сражавали на същата страна, плюс един доброволец и мюсюлманин, собственик на бензиностанция, който отказал да им даде безплатно бензин.

Но най-вероятно беше предположението на Джон Слак. Следотърсача взе Ибрахим и ден след ден обходи всички пътища, които излизаха от Травник, в продължение на километри в пустошта. Докато босненецът бавно караше зад него, Следотърсача оглеждаше всички стръмни склонове, спускащи се към дълбоките долини.

Правеше всичко възможно. Бавно, търпеливо, без да пропуска нищо, той търсеше следи от гуми, разронени ръбове на пътя, смачкана растителност, стъпкана от колела трева. Завързан с въже за джипа „Лада“, на три пъти се спуска в клисури, където му се струваше, че в храсталаците може да има разбит ландкрузър. Нищо.

Седеше с бинокъл на ръба на пътя и оглеждаше долините за блясък на метал или стъкло. Нищо. Изтощен след десетдневно търсене, той се убеди, че Слак греши. Ако толкова голям джип бе излязъл от пътя и беше паднал в дерето, щеше да остави следи, макар и малки, дори четирийсет дни по-късно. И той щеше да забележи тези следи. В долините край Травник нямаше смачкан автомобил.

Предложи награда за информация — достатъчно голяма, за да привлече вниманието. Вестта за наградата се разпространи сред бежанците и разбуди надеждите им. Ала успя да установи само, че колата е била видяна из града през онзи ден. Посока — неизвестна. Маршрут — неизвестен.

След две седмици той прекрати търсенето и се премести във Витез, щаб на новия британски военен контингент.

Намери си квартира в училището, което бе превърнато в нещо като общежитие за пресата, главно британска. Тя се намираше на „Телевизионната улица“, извън военния лагер, но достатъчно безопасна, ако положението се влошеше.

Следотърсача знаеше какво е отношението на повечето военни към пресата, затова изостави прикритието си като „журналист на свободна практика“ и поиска среща с полковника, който командваше контингента, въз основа на това, че е служил в спецчастите.

Полковникът имаше брат в Парашутния полк. Общо минало, общи интереси. Нямало проблем, с какво можел да помогне?

Да, бил чувал за изчезналото американче. Кофти работа. Патрулите му го търсили, но нищо. Той изслуша предложението на Следотърсача за сериозно дарение за Благотворителния военен фонд. Беше организирано разузнавателно учение с лек самолет от артилерийската част. Следотърсача отиде с пилота. Повече от час летяха над планини и клисури. Нито следа.

— Според мен трябва да допуснеш възможността за нападение — каза полковникът по време на вечерята.

— От муджахидини ли?

— Може би. Странна порода, нали разбираш. Ще те убият още щом видят, че не си мюсюлманин, пък и даже да си, но не си достатъчно фундаменталист. Петнайсети май ли? Ние сме тук едва от две седмици. Още опознаваме терена. Но проверих рапортите. В района не е имало инциденти. Може да опиташ с докладите на НМЕО. Общо взето, за нищо не стават, обаче имам копия в кабинета си. Би трябвало да обхващат и петнайсети май.

Наблюдателната мисия на Европейската общност представляваше опит на Европейския съюз с център Брюксел да се намеси в нещо, върху което не можеше да окаже никакво влияние. Операцията в Босна беше осъществявана от ООН, докато накрая на САЩ им бе омръзнало, бяха поели инициативата и бяха решили проблема. Но Брюксел искаше да участва, затова беше сформирана институцията на наблюдателите. Това бе НМЕО. На другия ден Следотърсача прегледа купчината доклади.

Наблюдателите на ЕС бяха главно офицери от министерствата на отбраната на страните членки, които си нямаха друга работа. Те бяха пръснати из Босна, където разполагаха с офис, апартамент, автомобил и командировъчни. Някои доклади звучаха по-скоро като разкази за живота в обществото. Следотърсача се съсредоточи върху сведенията от петнайсети до осемнайсети май. Вниманието му привлече съобщение от Баня Лука с дата шестнайсети май.

Баня Лука беше непристъпна сръбска твърдина доста на север от Травник, отвъд планинската верига Власич. Тамошният офицер от НМЕО бе датският майор Ласе Берегаард. Според него предишната вечер, тоест петнайсети май, той пиел в бара на хотел „Босна“, когато станал свидетел на скандал между двама сърби в камуфлажна униформа. Единият очевидно бил бесен на другия и го псувал на сръбски. Той няколко пъти зашлевил по-младия мъж по лицето, но другият не му отговорил, което ясно показвало старшинството на първия.

После майорът разпитал бармана, който поназнайвал английски, обаче барманът свил рамене и грубо го срязал, което не било в негов стил. На другата сутрин униформените ги нямало и майорът повече не ги видял.

Макар да знаеше, че това е най-малко вероятната следа в цялата му кариера, Следотърсача се обади в офиса на НМЕО в Баня Лука. Поредната смяна на длъжностни лица. Отговори му грък. Да, датчанинът предишната седмица заминал за родината си. Следотърсача се свърза с Лондон и предложи да се обърнат към датското министерство на отбраната. От центъра го потърсиха след три часа. За щастие името не се срещало толкова често. Щели да имат проблеми с Йенсен. Майор Берегаард бил в отпуск в Оденсе.

Следотърсача го намери същата вечер, след като датчанинът бе прекарал цял ден на плажа със семейството си. Майор Берегаард беше максимално услужлив. Ясно си спомнял вечерта на петнайсети май. В края на краищата, Баня Лука била много самотно и скучно място за един датчанин.

Също като всяка вечер, той отишъл в бара към седем и половина да изпие една бира. След около половин час се появила групичка сърби в камуфлажни униформи. Не смятал, че са от югославската армия, тъй като не носели отличителни знаци.

Изглеждали самонадеяни и си поръчвали много пиене, сливова ракия с бира — смъртоносна комбинация. След няколко чаши майорът тъкмо се канел да се оттегли в съседната трапезария, защото глъчката ставала оглушителна, когато в бара влязъл друг сърбин. Той, изглежда, бил командирът, защото останалите утихнали.

Новодошлият им заговорил на сръбски и най-вероятно им заповядал да тръгнат с него. Мъжете започнали да допиват на екс бирата си и да прибират цигарите и запалките си в джобовете. Тогава един от тях предложил да плати.

Командирът обезумял. Той се разкрещял на подчинения си. Останалите не издавали нито звук. Както и другите клиенти. И барманът. Гневната реч продължила, придружена от два шамара по лицето. Отново никой не възразил. Накрая командирът изхвърчал навън. Оклюмалите сърби го последвали. Никой не предложил да плати за изпитото.

Майорът се опитал да научи нещо от бармана, с когото след няколко седмици пиене се бил сприятелил. Онзи бил пребледнял. Датчанинът решил, че е бесен заради сцената в бара, обаче барманът по-скоро се бил уплашил. Когато го попитал какво точно се е случило, сърбинът свил рамене, отдалечил се в другия край на опустелия бар и подчертано се извърнал настрани.

— Командирът ядоса ли се на някой друг? — попита Следотърсача.

— Не, само на оня, който се опита да плати — отговори гласът от Дания.

— Защо само на него, господин майор? В доклада ви не се споменава за конкретна причина.

— А, не съм ли отбелязал? Съжалявам. Според мен причината е, че мъжът се опита да плати със стодоларова банкнота.