Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

14.
Бащата

Това обикновено семейно скарване трябваше да свърши с целувка и сдобряване.

Ала скандалът избухна между пламенна дъщеря с италианска кръв и упорит баща.

През лятото на 1991-ва Аманда Джейн Декстър беше поразителна шестнайсетгодишна хубавица. Неаполските гени на семейство Мароци й бяха дали фигура, която можеше да накара епископ да пробие с крак дупка във витраж. Русият англосаксонски род на Декстър й бе завещал лице като на младата Бардо. Местните момчетии постоянно я задиряха и баща й трябваше да го приеме. Обаче не харесваше Емилио.

Нямаше нищо против латиноамериканците, но в Емилио имаше нещо лукаво и плитко, дори хищно и жестоко зад донжуановската му външност. Ала Аманда Джейн бе лудо влюбена в него.

Случи се през дългата лятна ваканция. Емилио предложи да я заведе на море. И подкрепи предложението си с убедителни аргументи. Щяло да има и други младежи, възрастни, които да ги наглеждат, плажни спортове, чист въздух и ободрителния дъх на Атлантика. Но когато Кал Декстър се опита да срещне погледа му, Емилио извърна очи. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. И бащата не се съгласи.

Седмица по-късно тя избяга. Остави писмо, в което им пишеше да не се безпокоели, всичко щяло да е наред, обаче вече била жена и не желаела да се отнасят с нея като дете. Никога нямало да се върне.

Ваканцията свърши. Нея още я нямаше. Майката, която беше одобрила молбата й, твърде късно се вслуша в мъжа си. Нямаха адрес, не знаеха нищо за Емилио, нямаха представа какви са родителите му. Адресът му в Бронкс се оказа стая под наем. Номерът на колата му бе от Вирджиния, но след като провери в Ричмънд, Декстър установи, че е била купена в брой през юли. А фамилното име Гонзалес беше често срещано като Смит.

Чрез свои познати Кал Декстър се свърза с един старши сержант от Бюрото за изчезнали личности в нюйоркската полиция. Полицаят го изслуша със съчувствие, но и с примирение.

— В наше време шестнайсетгодишните са големи хора — водят полов живот, ходят заедно на почивка, задомяват се…

Полицията можела само да разпрати предупреждения, в случай че има свидетелства за заплаха, принуда, насилствено отвеждане от дома на родителите, злоупотреба с наркотици и така нататък.

Декстър трябваше да признае, че Аманда Джейн е оставила съобщение на телефонния им секретар. По време, когато бе знаела, че баща й е на работа, а майка й не си е вкъщи.

Казваше, че била добре, много щастлива и не бивало да се тревожат. Имала свой живот и го харесвала. Щяла да се свърже с тях, когато дойдело времето.

Кал Декстър проследи обаждането. Идваше от мобилен телефон с предплатена СИМ карта и не можеше да се стигне до собственика. Той пусна записа на сержанта и полицаят сви рамене. Подобно на всяко Бюро за изчезнали личности във всяко полицейско управление в Щатите, човекът беше претрупан с работа. Този случай не бе извънреден.

Дойде Коледа, ала празниците минаха в мрачна атмосфера. Първите в дома на Декстърови от шестнайсет години без дъщеря им.

 

 

Трупа откри случаен минувач, който правеше утринния си крос. Казваше се Хю Лампорт, имаше малка консултантска компания, специализирана в информационните технологии и беше почтен гражданин, който се опитваше да поддържа физическата си форма. За него това означаваше петкилометров крос всяка сутрин в шест и половина, включително в мрачни утрини като на 18 февруари 1992-ра.

Тичаше по тревата край Индиън Ривър Роуд във Вирджиния Бийч, където живееше. Тревата щадеше глезените му, за разлика от бетона и асфалта. Ала когато стигна до един канал, имаше избор. Да прекоси по бетонното мостче или да прескочи канала. Реши да го прескочи.

И в този момент забеляза нещо под себе си, нещо светло в сумрака преди разсъмване. След като се приземи на отсрещния бряг, той се обърна и се втренчи в канавката. Тя лежеше в странната неестествена поза на смъртта, наполовина потънала под водата.

Господин Лампорт отчаяно се заозърта наоколо и на четиристотин метра от себе си видя слаба светлина — друг ранобудник, който си правеше кафе. Той спринтира, стигна до вратата и силно заудря с юмрук. Ранобудникът погледна през прозореца, изслуша развълнуваното обяснение и го пусна вътре.

Обаждането прие нощната диспечерка в подземната централа на полицейското управление във Вирджиния Сити на Принсес Ан Роуд. Тя спешно повика най-близката патрулна кола и й отговори единственият патрул от Първи участък, който се намираше на километър и половина от канала. След минута двамата патрулни полицаи стигнаха на мястото, където завариха двама мъже, единия по анцуг, другия по халат.

След две минути вече бяха повикали детективите от отдел „Убийства“ и екип криминолози. Мъжът по халат донесе кафе, което бе посрещнато с благодарност, и четиримата зачакаха.

Цялата тази част от Източна Вирджиния обхващаше шест града с допиращи се граници, градски район, който се простираше на много километри по двата бряга на Джеймс Ривър и Хемптън Роудс. Пейзажът е осеян с военноморски и военновъздушни бази, тъй като там Роудс се влива в Чесапийк Бей и оттам в Атлантическия океан.

Вирджиния Бийч е по-голям от останалите пет града Норфолк, Портсмут, Хемптън (заедно с Нюпорт Нюз), Джеймс Сити и Чесапийк. Той има площ осемстотин и два квадратни километра и има население четиристотин и трийсет хиляди души от общо милион и половина.

От четирите му участъка Втори, Трети и Четвърти покриват застроените квартали, докато Първи е много голям и е предимно ненаселен. Неговите петстотин и пет квадратни километра стигат чак до границата със Северна Каролина и се разполовяват от Индиън Ривър Роуд.

Детективите и криминолозите стигнаха при канала горе-долу едновременно — половин час след патрулната кола. Патологът дойде пет минути след тях. Развидели се и започна да ръми.

Господин Лампорт беше откаран в дома му, за да вземе душ и да даде пълни показания. Мъжът по халата също даде показания, според които не бил чул и видял нищо през нощта.

Патологът незабавно установи, че жертвата, млада бяла жена, е мъртва, че смъртта почти със сигурност е настъпила другаде и трупът е бил изхвърлен, най-вероятно от кола. Той нареди на санитарите с линейката да закарат тялото в щатската морга в Норфолк, която обслужва и шестте града.

Детективите стигнаха до заключението, че ако са продължили още пет километра нататък, престъпниците — които, изглежда, имаха морал на равнището на змийски пъп и също толкова висок коефициент за интелигентност — са щели да навлязат в мочурищата около Бак Бей. Там трупът можеше завинаги да изчезне безследно. Но те, изглежда, бяха изгубили търпение и бяха изхвърлили товара си на място, където скоро щеше да бъде открит.

В Норфолк с трупа бяха направени две неща: аутопсия за установяване на причината, времето и, ако е възможно, мястото на смъртта, както и опит за идентификация.

По самото тяло нямаше почти нищо, което да помогне за разпознаването: оскъдно, но вече не предизвикателно бельо, изпокъсана тясна рокля. Без медальони, гривни, татуировки и чанта.

Преди патологът да се заеме със задачата си, доколкото беше възможно, възстановиха лицето — покрито с разкъсвания и контузии, резултат от свиреп побой — с шевове и грим и го фотографираха. Снимката щеше да бъде разпространена в нравствените отдели в шестте града, тъй като роклята предполагаше вероятност жертвата да е водила така наречения „нощен живот“.

Другите два необходими за идентифицирането детайла бяха пръстови отпечатъци и кръвна група. Оттам пое патологът. Възлагаха най-голяма надежда на отпечатъците.

Те обаче не дадоха никакъв резултат и в шестте града. Данните бяха пратени в щатската столица Ричмънд, където се съхраняваха отпечатъци от цяла Вирджиния. Изтекоха няколко дни. Получи се отговор. Отрицателен. Следващата стъпка бе ФБР, което действаше на цялата територия на САЩ. Бюрото използваше МАСИП — Международната автоматизирана система за идентификация по пръстови отпечатъци.

Докладът на патолога отврати дори закоравелите детективи от отдел „Убийства“. Момичето изглеждало на не повече от осемнайсет, ако имало и толкова. Някога било красиво, ала някой, както и начинът й на живот, го лишили от хубостта му.

Невероятното разширяване на вагината и ануса показвало, че в тях многократно е било проникване с инструменти, далеч по-големи от нормален мъжки орган. Жестокият побой не бил само един — по-рано имало и други. И злоупотреба с хероин, започнала преди не повече от шест месеца.

За норфолкските детективи този доклад означаваше „проституция“. За тях не бе новина, че привличането към порока често се постига с наркотична зависимост, като сводникът е единствен източник на дрогата.

Всяко момиче, опитващо се да се изтръгне от лапите на такава банда, със сигурност получаваше наказание. Такива „уроци“ можеха да се изразяват в насилствено участие в брутални перверзни и жестокости. Имаше същества, които бяха готови да плащат за такива неща, и други, готови да им ги осигуряват.

След аутопсията пратиха трупа в хладилна камера, докато продължаваше опитът за идентификация. След известно време един младши детектив от Портсмут реши, че може би познава разпространената фотография, въпреки раните и контузиите. Според него трупът принадлежеше на проститутка, известна като Лорен.

Проверката установи, че „Лорен“ не е била виждана от няколко седмици. Преди това работела за изключително жестока латиноамериканска банда, която събирала жертвите си с помощта на привлекателни гангстери. Те сваляли момичета в градовете на север и ги примамвали на юг с обещания за женитба, приятна ваканция и така нататък.

Портсмутският нравствен отдел започна работа върху тази банда, ала без резултат. Сводниците твърдяха, че не знаели истинското име на Лорен, че когато пристигнала, вече била от бранша и че си заминала за Западното крайбрежие. Снимката просто не беше достатъчно ясна, за да докаже противното.

Отговорът от Вашингтон обаче бе положителен. Той съдържаше безспорна идентификация въз основа на пръстовите отпечатъци. Аманда Джейн Декстър се опитала да измами охраната на местен супермаркет и да задигне някаква стока. Камерата си свършила работата. Съдията от съда за малолетни приел версията й, потвърдена от пет нейни съученички, и я пуснал с предупреждение. Но й взели отпечатъци. Съхранявали се в Нюйоркското полицейско управление и били въведени в МАСИП.

— Струва ми се, че най-после ще пипна ония гадове — процеди през зъби сержант Остин от портсмутския нравствен отдел, щом получи информацията.

Когато телефонът в апартамента в Бронкс иззвъня, беше поредното отвратително зимно утро, но едва ли щеше да има по-подходящ момент, за да помолят един баща да измине близо петстотин километра и да разпознае трупа на единственото си дете.

Кал Декстър седеше на ръба на леглото и му се искаше да е загинал в тунелите на Ку Чи, вместо да понесе тази мъка. Накрая каза на Анджела и я държа в прегръдките си, докато жена му се разтърсваше в ридания. Той се обади на тъща си и тя веднага пристигна.

Не можеше да чака самолета от „Ла Гуардия“ за норфоллкското международно летище — не можеше да седи и да чака дали няма да има забавяне заради мъгла, дъжд, градушка, задръстване. Качи се на колата си и потегли. Излезе от Ню Йорк, мина по моста за Нюарк и продължи през отлично познатия му район, из който го бяха мъкнали от строеж на строеж, напусна Ню Джърси, прекоси част от Пенсилвания и Делауеър, след това на юг и пак на юг покрай Балтимор за Вирджиния.

В норфолкската морга Декстър се вторачи в някога красивото и любимо лице и тъпо кимна на детектива до него. Качиха се горе. На чаша кафе той се запозна с общите сведения. Била пребита от неизвестни лица. Умряла от силен вътрешен кръвоизлив. Престъпниците очевидно напъхали трупа в автомобилен багажник, спрели в най-уединения край на Първи участък във Вирджиния Бийч и изхвърлили тялото. Следствието продължавало. Декстър разбираше, че това е съвсем малка част от истината.

Той даде дълги показания, разказа им всичко за „Емилио“, но това не говореше нищо на детективите. Поиска тялото на дъщеря си. Полицията не възразяваше, но решението зависеше от патолога.

Това отне време. Формалности. Процедури. Декстър закара колата си обратно в Ню Йорк, върна се със самолет и зачака. Накрая сам придружи трупа на дъщеря си в катафалката до Бронкс.

Ковчегът бе запечатан. Не искаше жена му, нито нейните роднини да видят какво има вътре. Погребението беше скромно. Погребаха Аманда Джейн три дни преди седемнайсетия й рожден ден. След седмица той се върна във Вирджиния.

Сержант Остин седеше в кабинета си в портсмутската полиция на Кроуфорд Стрийт 711, когато от пропуска се обадиха и му казаха, че някой си господин Декстър искал да се срещне с него. Името не му говореше нищо. Не го свърза с идентифицираната проститутка Лорен.

Той попита какво иска господин Декстър й му отговориха, че посетителят можел да му помогне в текущо следствие. Пуснаха го.

Портсмут е най-стар от шестте града. Основан е от англичаните много преди Войната за независимост. Днес той се простира на югозападния бряг на Елизабет Ривър, главно ниски тухлени сгради, започващи от модерните високи постройки на Норфолк. Там отиват мнозина военни, които искат да се „поразвлекат“ след мръкване. Нравственият отдел на сержант Остин не беше за красота.

Посетителят не изглеждаше нищо особено в сравнение с мускулестия бивш бейзболист. Той застана пред бюрото и попита:

— Помните ли момичето, което е било принудено да взима наркотици и да проституира, било е изнасилвано и преди четири седмици е било пребито до смърт? Аз съм баща му.

Сержантът си спомни. Той се изправи и протегна ръка. После я отдръпна. Разгневените, изпълнени с желание за мъст граждани получаваха неговото съчувствие и нищо повече. Те бяха досадни за всеки полицай и понякога можеха да са опасни.

— Съжалявам, господине. Уверявам ви, че правим всичко възможно…

— Спокойно, сержант. Просто искам да ви съобщя нещо. После ще ви оставя на мира.

— Разбирам чувствата ви, господин Декстър, но не съм в положение…

Посетителят бръкна в десния джоб на сакото си и извади нещо. Нима на пропуска не го бяха проверили? Може би имаше оръжие? Пистолетът на сержанта се намираше в чекмеджето на бюрото му на три метра от него.

— Какво правите, господине?

— Оставям няколко парчета метал на бюрото ви, сержант Остин.

Полицаят беше служил в армията, тъй като бяха приблизително на еднаква възраст, но никога не бе напускал Щатите. Той зяпна двете Сребърни звезди, трите Бронзови звезди, Медала за достойна служба и четирите Пурпурни сърца. Никога не бе виждал толкова награди.

— Далеч оттук и много отдавна платих за правото да знам кой е убил детето ми. Купих това право със собствената си кръв. Дължите ми това име, господин Остин.

Младши детективът отиде до прозореца и погледна към Норфолк. Това не беше редно, категорично. Можеше да му струва службата в полицията.

— Мадеро. Бенямин Мадеро или „Бени“. Имаше банда от латиноамериканци. Много агресивни, много жестоки.

— Благодаря ви — отвърна мъжът зад него и си събра парчетата метал.

— Но в случай че си мислите да го посетите, закъснели сте. И аз закъснях. Всички закъсняхме. Няма го. Върнал се е в родната си Панама. Знам, че го е извършил той, обаче нямам достатъчно доказателства, за да го изправя пред съда.

 

 

Една ръка отвори вратата на магазинчето за азиатско изкуство на Двайсет и осма улица в Манхатън. Разлюляното звънче съобщи за влизането на клиент.

Посетителят плъзна поглед по лавиците, отрупани с нефрит, камък и порцелан, слонова кост и керамика, слонове и полубожества, украшения за стена, пергаменти и безбройни статуетки на Буда. В дъното на магазина се появи една фигура.

— Трябва да се преобразя — заяви Калвин Декстър.

Бяха изтекли четиринайсет години, откакто бе дарил нов живот на бившия боец от Виетконг и жена му. Азиатецът не се поколеба нито за миг. Той наклони глава.

— Разбира се. Елате с мен, моля.

Беше 15 март 1992 г.