Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

4.
Военният

Кал Декстър едва положи клетва за вярност, когато го пратиха в лагер за начално обучение. Не се наложи да пътува надалеч — Форт Дикс се намира в Ню Джърси.

През пролетта на 1968-ма в казармата се вливаха десетки хиляди американски младежи и деветдесет и пет процента от тях бяха там въпреки волята си. На старшините не им пукаше. Тяхната задача бе да превърнат тази маса от остригани нула номер хлапаци в нещо подобно на войници, за да могат след три месеца да ги пратят на новото им разпределение.

Нямаше абсолютно никакво значение откъде идват, кои са бащите им и какво образование имат. Лагерът за начално обучение беше най-големият уравнител. Освен смъртта. Която щеше да дойде по-късно. За някои.

Декстър беше роден бунтар, ала освен това познаваше уличния живот по-добре от повечето останали. Храната бе проста, но на много строежи не беше имал и толкова, затова я поглъщаше до троха.

За разлика от богаташките момчета той нямаше проблем със спането в обща спалня, миенето на открито и изискването да държи всичките си вещи в пълен ред в малко шкафче. Най-полезно обаче се оказа това, че никога не бе имало никой, който да чисти след него, затова не очакваше нищо подобно и в казармата. Някои други, които бяха свикнали да им се прислужва, трябваше да тичат по плаца или да правят лицеви опори под погледа на недоволния старшина.

Иначе Декстър не виждаше смисъл в повечето правила и ритуали, но бе достатъчно умен, за да не го заявява. И категорично не разбираше защо старшините винаги са прави, а той — не.

Съвсем скоро стана ясно каква е ползата от доброволното постъпване в армията за три години. Ефрейторите и сержантите, които в лагера за начално обучение бяха почти богове, моментално научиха за него и отношението им омекна. В края на краищата той бе почти „като тях“. Глезените богаташчета обаче си го получаваха.

Две седмици преди края на тримесечието Декстър се яви на първата си комисия. Това означаваше да се изправи пред едно от ония почти невидими същества, наречени офицери. В този случай майор.

— Някакви специални умения? — навярно за стотен път попита майорът.

— Мога да карам булдозер, господин майор — отвърна Декстър.

Офицерът прегледа документите му и вдигна очи.

— Кога е било това?

— Миналата година. След като завърших училище и преди да постъпя в армията.

— В документите ти пише, че си на осемнайсет. Тогава трябва да си бил седемнайсетгодишен.

— Точно така, господин майор.

— Това е незаконно.

— Господи, съжалявам. Нямах представа.

До себе си усещаше присъствието на изпънатия като бастун ефрейтор, който се опитваше да запази безизразно лице. Но проблемът на майора беше решен.

— Предполагам, че си за сапьорните части, редник. Някакви възражения?

— Съвсем не.

Малцина във Форт Дикс се сбогуваха със сълзи на очи. Началното обучение не е ваканция. Обаче излизаха, поне повечето, с изправен гръб, изпънати рамене, късо подстригана коса, униформа на редник, мешка и билет за следващото разпределение. В случая с Декстър това беше Форт Ленард Ууд в Мисури, за индивидуално обучение.

Там се научи да кара не само булдозер, а всичко на колела или вериги, да ремонтира двигатели, да поддържа машини и ако имаше време, щеше да изкара още петдесет курса. След три месеца той получи дипломата си за военнооперативни умения и го разпределиха във Форт Нокс, Кентъки.

По-голямата част от света познава Форт Нокс като хранилище на федералния златен резерв на САЩ, Мека на всеки предразположен към мечти крадец и тема на множество книги и филми.

Ала това също е голяма военна база и танкова школа. Във всяка база с такива размери винаги се извършват някакви строителни дейности, копаят се танкови окопи или се зариват канавки. През следващите шест месеца Кал Декстър служи като сапьор във Форт Нокс, преди да го повикат в щаба.

Тъкмо бе отбелязал деветнайсетия си рожден ден и имаше чин младши сержант. Командирът изглеждаше мрачен, сякаш трябваше да му съобщи за смърт на роднина. Кал си помисли, че може да се е случило нещо с баща му.

— Виетнам — каза майорът.

— Чудесно — отвърна младши сержантът. Офицерът, който с радост щеше да прекара остатъка от службата си в анонимния си семеен дом в базата в Кентъки, няколко пъти премигна с клепачи.

— Е, тогава всичко е наред — заяви той.

След две седмици Кал Декстър си събра багажа, сбогува се с другарите си и се качи на автобуса, пратен да прибере десетина преразпределени войници. Седмица по-късно той слезе от рампата на самолета С5 „Галъкси“ и се озова в лепкавия зной на сайгонското летище.

По пътя от летището седеше отпред до шофьора на буса.

— С какво се занимаваш? — попита го ефрейторът, докато маневрираше между хангарите.

— Карам булдозери — отвърна Декстър.

— Е, тогава ще си ШТ като всички нас.

— Какво е ШТ? — попита Декстър. Никога не бе чувал това съкращение.

— Шибан тиловак — преведе ефрейторът.

Декстър започваше да придобива първоначална представа за йерархията във Виетнам. Девет десети от войниците никога не се сблъскваха с Виетконг, не изстрелваха нито куршум и рядко чуваха изстрел. Петдесетте хиляди имена на загиналите от Мемориалната стена до Езерото за размисъл във Вашингтон с няколко изключения идваха от останалите десет процента. Въпреки втората армия от виетнамски готвачи, перачи и миячи на съдове, пак бяха нужни девет войници в тила, за да може един в джунглата да се мъчи да спечели войната.

— Къде си разпределен? — попита ефрейторът.

— В Първи сапьорен батальон, Голямата червена.

Шофьорът нададе писък като изплашен прилеп.

— Извинявай. Избързах. Това е Лай Ке. Върхът на Железния триъгълник. По-добре ти, отколкото аз, приятел.

— Толкова ли е кофти?

— Представата на Данте за ада, готин.

Декстър никога не беше чувал за Данте и реши, че е от друго поделение. Той сви рамене.

От Сайгон до Лай Ке имаше път — магистрала 13 през Фу Куонг, на север по източната страна на Триъгълника до Бен Кат и после още двайсет и пет километра нататък. Само че не беше особено благоразумно човек да ги изминава без брониран ескорт, а дори и със — никога нощем. Районът бе покрит с гъсти гори и гъмжеше от виетконгски засади. Кал Декстър пристигна с хеликоптер в грамадния охраняем лагер на Първа пехотна дивизия, Голямата червена. Той отново метна мешка на рамо и помоли да го упътят към щаба на Първи сапьорен батальон.

По пътя мина покрай автопарка и видя нещо, което го накара да ахне. Кал спря един войник и попита:

— Какво е онова там, по дяволите?

— Свински зъби — лаконично отвърна войникът. — За разчистване на терен.

Заедно с хавайската Двайсет и пета пехотна дивизия, „Тропическа мълния“, Голямата червена се опитваше да се справи с най-опасния район на целия полуостров — Железния триъгълник. Растителността беше толкова гъста, толкова непроходима за нашествениците и толкова благоприятна за партизаните, че нямаше друг начин, освен да разчистват самата джунгла.

За тази цел бяха създадени две ужасяващи машини. Едната бе танкодозерът, среден танк М–48 с гребло на булдозер отпред. Със спуснато гребло танкът се справяше с разчистването, докато бронираният купол защитаваше екипажа. Много по-голям обаче беше римският плуг, или свинските зъби.

Това бе ужасно чудовище, ако си храст, дърво или скала. Шейсеттонната верижна машина Д7Е имаше специално произведено заоблено гребло, чийто изпъкнал долен ръб от закалена стомана можеше да разцепи дърво с еднометров дънер.

Шофьорът седеше в кабина, разположена най-отгоре и защитена от „решетка против главоболие“ срещу падащи останки и от бронирани стени срещу снайперистки куршуми и партизански атаки.

„Римското“ име нямаше нищо общо със столицата на Италия, а с Рим, Джорджия, където беше произведено чудовището. И предназначението на римския плуг бе да прави всяка територия, която привлече вниманието му, неизползваема като скривалище за Виетконг.

Декстър отиде в щаба на батальона, отдаде чест и се представи.

— Добро утро. Младши сержант Калвин Декстър се явява на служба. Аз съм новият шофьор на свинските зъби.

Лейтенантът зад бюрото уморено въздъхна. Наближаваше краят на едногодишния му мандат. Той категорично бе отказал да го удължи. Мразеше тази страна, невидимия, но пагубен Виетконг, зноя, влагата, комарите и факта, че интимните му части и задникът му пак са покрити с парещ обрив. Температурата минаваше трийсет и два градуса и най-малко му трябваше някакъв шегаджия.

Обаче Кал Декстър беше упорит младеж. Той не го остави на мира и след две седмици получи своя римски плуг. Първия път, когато излезе с него, един по-опитен шофьор се опита да му даде съвет. Декстър го изслуша, покатери се във високата кабина и потегли на съвместна операция с пехотна поддръжка. Той управляваше исполинската машина по свой начин, различен от другите. По-добър.

Така привлече вниманието на един лейтенант, също сапьор, който като че ли нямаше никакви задължения — тих младеж, който почти не разговаряше и много наблюдаваше.

— Бива го — след седмица си каза офицерът. — Самонадеян е, самотник е и е способен. Да видим дали лесно го хваща шубето.

Едрият картечар нямаше абсолютно никаква причина да се заяжда с много по-дребния шофьор, ала го правеше. На третия път, когато се сблъска с младши сержанта от Ню Джърси, се стигна до удари. Не явно. В нарушение на устава. Но зад столовата имаше открит участък. Уговориха се да разрешат противоречията си с юмруци след залез слънце.

Срещнаха се на светлината на автомобилни фарове, заобиколени от стотина войници, които правеха облози, главно за по-едрия мъж. Общо взето, се смяташе, че ще присъстват на повторение на юмручния бой между Джордж Кенеди и Пол Нюман в „Непокорния Люк“. Грешаха.

Никой не спомена за боксовите правила, затова по-дребният съперник се приближи до картечаря, избегна първото му съкрушително замахване и силно го ритна под капачката на коляното. Като обикаляше окуцелия си противник, шофьорът му нанесе два удара в бъбреците и заби коляно в слабините му.

Когато главата на другия се изравни с ръката му, той го удари със средното кокалче на десния си юмрук по лявото слепоочие и го повали в безсъзнание.

— Ти не се биеш честно — заяви войникът, който държеше облозите, когато Декстър протегна ръка за печалбата си.

— И затова спечелих — отвърна Кал.

Извън светлия кръг офицерът кимна на двамата военни полицаи до него и те се отправиха да извършат ареста. По-късно куцащият картечар си получи обещаните двайсет долара.

Наказанието беше трийсет дни в пандиза, главно защото отказа да назове своя противник. Той спа идеално на нара в килията и още спеше, когато някой започна да прокарва метална лъжица по решетките. Беше се разсъмнало.

— Ставай, войнико — разнесе се нечий глас. Декстър се събуди, смъкна се от нара и застана мирно. Мъжът носеше лейтенантска сребърна лентичка на яката.

— Трийсет дни тук са страшна скука — каза офицерът.

— Ще оцелея, господин лейтенант — отвърна бившият младши сержант, сега разжалван отново в редник.

— А можеш веднага да излезеш.

— Струва ми се, че има някаква уловка.

— Има, да. Ще оставиш големите чекиджийски играчки и ще дойдеш в моята група. Така ще разберем дали те бива толкова, колкото си мислиш.

— И каква е вашата група?

— Викат ми Плъх номер шест. Идваш ли?

Офицерът се подписа за освобождаването на арестанта и те отидоха да закусват в най-малката и най-недостъпна столова в цялата Първа дивизия. Никой не можеше да влезе без разрешение и в момента там се допускаха само четиринадесет души. Декстър стана петнайсетият, ала след седмица щяха да станат тринайсет, тъй като загинаха още двама.

На вратата на „колибата“, както наричаха малкия си клуб, имаше странна емблема. Тя изобразяваше изправен гризач с озъбена муцуна, език с форма на фалос, пистолет в едната ръка и бутилка алкохол в другата. Декстър беше постъпил при тунелните плъхове.

От шест години постоянно менящият се личен състав на тунелните плъхове вършеше най-мръсната, най-опасната и определено най-страшната работа във виетнамската война. И все пак тяхната дейност бе толкова секретна и броят им — толкова малък, че повечето хора днес, дори американците, едва ли са чували за тях.

През целия период бяха не повече от триста и петдесет: малка бойна част в сапьорния батальон на Голямата червена и също толкова голяма група от Тропическата мълния (Двайсет и пета дивизия). Сто от тях така и не се завърнаха у дома. Други стотина бяха замъкнати с крясъци, за да бъдат подложени на психотерапия и никога повече да не влязат в бой. Останалите се прибраха в Щатите и тъй като по природа бяха затворени, мълчаливи самотници, рядко споменаваха какво са вършили.

Дори САЩ, които обикновено не се срамуваха от своите военни герои, не им връчваха медали и не поставяха плочи в тяхна чест. Те бяха дошли отникъде, бяха свършили каквото трябва и пак бяха потънали в забвение. И всичко това започна с набодения задник на един сержант.

САЩ не бяха първите нашественици във Виетнам, а само последните. Предшественици на американците бяха французите, които бяха колонизирали трите провинции Тонкин (Северен Виетнам), Анам (Централен Виетнам) и Кохинхин (Южен Виетнам), наред с Лаос и Камбоджа.

Но през 1942-ра японците прогониха французите и след разгрома на Япония през 1945-та виетнамците повярваха, че най-после са се обединили и освободили от чуждо господство. Французите имаха други идеи и се завърнаха. Главен борец за независимост (отначало имаше и други) беше комунистът Хо Ши Мин. Той създаде виетнамската съпротивителна армия и виетнамците отново излязоха в джунглата. И щяха да останат там докогато трябва.

Твърдина на съпротивата бе гъсто залесеният селскостопански район на северозапад от Сайгон, който стигаше до камбоджанската граница. Французите насочиха натам цялото си внимание (както по-късно щяха да направят и американците) и пращаха последователни наказателни експедиции. За да потърсят убежище, местните селяни не бягаха, а се окопаваха.

Те не разполагаха с техника, а само с мравешкото си усърдие, търпението си, познаването на местността и хитростта си. Освен това имаха мотики, лопати и кошници от палмови листа. Никой няма да изчисли колко милиона тона пръст са изкопани. Но те копаеха. Когато французите си отидоха след разгрома през 1954-та, целият Железен триъгълник представляваше лабиринт от шахти и тунели. И никой не знаеше за тях.

Дойдоха американците и поставиха правителство от министри, които виетнамците смятаха за марионетки на поредната колониална сила. Местните се върнаха в джунглата и отново поведоха партизанска война. И продължиха да копаят. До 1964 г. бяха прокопали триста и двайсет километра тунели, камери, проходи и скривалища, всички под земята.

Когато американците най-после започнаха да разбират какво има там долу, сложността на тунелната система ги смая. Шахтите бяха замаскирани така, че да са абсолютно невидими, освен от няколко сантиметра разстояние. Под земята имаше до пет нива галерии, като най-дълбоките бяха на петнайсет метра, свързани с тесни лъкатушни проходи, по които можеха да пълзят само виетнамци или дребни и жилави бели хора.

Равнищата бяха свързани с шахти, някои водещи нагоре, други — надолу. И те бяха замаскирани, за да приличат на слепи тунели. Имаше складове, монтажни пещери, спални, ремонтни работилници, трапезарии и даже болници. До 1966-та долу можеше да се скрие цяла бригада, но до офанзивата „Тет“ нямаше нужда от толкова много хора.

Проникването на агресори в тунелите се обезкуражаваше. Ако откриеха вертикална шахта, на дъното спокойно можеше да има хитроумен капан. Нямаше смисъл да стрелят в проходите — посоката се променяше през няколко метра и куршумите се забиваха в стените.

Не вършеше работа и динамитът — в мастиленочерния подземен лабиринт имаше десетки галерии, но само местните ги знаеха. Не помагаше и газ — виетнамците използваха водни „запушалки“, като в тръба на тоалетна.

Мрежата минаваше под джунглата — почти от предградията на Сайгон до камбоджанската граница. На други места също имаше тунели, но не можеха да се сравняват с тунелите на Ку Чи по името на най-близкия град.

След мусона латеритната глина ставаше пластична, лесно се копаеше и се изнасяше с кошове. Когато изсъхнеше, ставаше твърда като бетон.

След убийството на Кенеди от пролетта на 1964-та започнаха да пристигат много повече американци, при това вече не като инструктори, а като бойци. Те разполагаха с численост, оръжие, машини, огнева мощ — и не улучваха нищо. Не улучваха нищо, защото не откриваха нищо, само по някой случаен труп на партизанин от Виетконг, ако извадеха късмет. Ала даваха жертви и броят им започна да расте.

Отначало беше по-удобно да предполагат, че денем партизаните са селяни, скрити сред милионите в черни носии, които нощем излизат в джунглата. Но защо даваха много жертви и денем, а нямаше по кого да отвърнат на огъня? През януари 1966-та Голямата червена реши веднъж завинаги да прочисти Железния триъгълник.

Започнаха от единия край, разгърнаха се и продължиха напред. Имаха достатъчно боеприпаси да унищожат Индокитай. Стигнаха до другия край и не намериха никого. В тила им откриха снайперистки огън и американците дадоха пет жертви. Противникът им имаше само стари съветски карабини, но куршумът в сърцето си беше куршум в сърцето.

Войниците се върнаха по същия път. Нищо, никакъв враг. Понесоха още жертви, винаги в тил. Намериха няколко лисичи дупки, едно-две противовъздушни убежища. Празни. Пак ги обстреляха снайперисти, ала нямаше тичащи фигури в мрака, по които да открият огън.

На четвъртия ден сержант Стюарт Грийн, на когото вече му беше писнало, както и на другарите му наоколо, седна да си почине. След две секунди той скочи на крака, като се държеше за задника. Огнени мравки, скорпиони, змии — във Виетнам имаше всевъзможни гадини. Сержантът бе убеден, че е ужилен или ухапан. Ала всъщност се беше убол на гвоздей. Гвоздеят бе забит в рамка, която представляваше тайна врата на шахта, водеща право надолу в мрака. Американската армия беше открила къде изчезват снайперистите. Цели две години бяха крачили над главите им.

От разстояние не бяха в състояние да се бият с партизаните, които живееха и се криеха в подземния мрак. Обществото, което след три години щеше да прати двама души на Луната, не разполагаше с техника за тунелите на Ку Чи. Имаше само един начин да влязат в бой с невидимия враг.

Някой трябваше да се съблече по тънки памучни панталони и въоръжен с пистолет, нож и фенер, да се спусне в този мастиленочерен, зловонен, душен, непознат, некартографиран, осеян с капани, гибелен, ужасно тесен лабиринт от проходи и да убива очакващите го партизани в собственото им леговище.

Намериха се малцина, особен вид хора. Едрите здравеняци бяха безполезни. Онези деветдесет и пет процента, които страдаха от клаустрофобия, бяха безполезни. Големите усти, перковците, самохвалковците бяха безполезни. Вършеха работа затворените, тихите, скромните, сдържани мъже, често самотници в своите бойни части. Те трябваше да са много хладнокръвни, даже студени, да притежават ледени нерви и да не се поддават на паника — истинския враг под земята.

Военната бюрокрация, която никога не се смущава да използва десет думи, когато стигат и само две, ги нарече „специалисти по проучване на тунели“. Самите те се наричаха „тунелни плъхове“.

Когато Кал Декстър пристигна във Виетнам, те съществуваха от три години, единствената част, чиито бойци до един бяха наградени с Алени сърца (за раняване в бойни действия).

Наричаха сегашния си командир Плъх номер шест. Всеки си имаше номер. Щом постъпеха, те започваха да странят от другите, които се отнасяха към тях със страхопочитание — като към хора, осъдени на смърт.

Плъх номер шест беше познал. Със своите смъртоносни юмруци и крака, очи на Пол Нюман и железни нерви, жилавото дребно хлапе от строежите в Ню Джърси бе роден плъх.

Той го заведе в тунелите на Ку Чи и след час разбра, че новобранецът е по-добър боец от него. Двамата станаха партньори под земята, където нямаше чинове и устави, и в продължение на почти два мандата се сражаваха и убиваха в мрака, докато Хенри Кисинджър не се срещна с Ле Дук То[1] и не се договори Америка да напусне Виетнам. След това вече нямаше смисъл.

За останалите от Голямата червена двамата се превърнаха в легенда, която се разказваше само шепнешком. Офицерът беше Язовеца, а новопроизведеният сержант — Къртицата.

Бележки

[1] Ле Дук То (1911–1990) — виетнамски политик, ръководител на южновиетнамската съпротива и участник в Парижките мирни конференции (1968–1972). — Б.пр.