Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

Част трета

25.
Джунглата

Колата нае американският дипломат Роналд Проктър. При това не от голяма агенция, а от частен бизнесмен, който даваше обяви в местния вестник.

Черокито беше старо, но в добро състояние и с малко труд, вложен от новия му, обучен в армията на САЩ собственик, щеше да свърши работа.

Сделката бе елементарна. Плащаше десет хиляди долара в брой. Колата щяла да му трябва само за месец, докато от Щатите пристигнел собственият му джип. Ако след трийсет дни я докараше абсолютно невредима, бизнесменът щеше да му върне пет хиляди долара.

За продавача това бяха пет хиляди долара, спечелени без усилие за един месец. Като се имаше предвид, че клиентът бе очарователен американски дипломат и че можеше да си получи черокито след месец, му се струваше глупаво да си прави труд да сменя документите. Защо да осведомява данъчните?

Проктър също взе под наем гараж и склад зад пазара за цветя и зеленчуци. Накрая отиде на пристанището и освободи сандъка си, грижливо го разопакова в гаража и подреди съдържанието му в два брезентови чувала. По-късно Роналд Проктър престана да съществува.

 

 

Във Вашингтон Пол Девъроу се измъчваше от безпокойство и любопитство. Къде се губеше тоя човек? Дали вече беше влязъл в Суринам? Или още пътуваше?

Най-лесно бе да се поддаде на изкушението и директно да попита суринамските власти чрез американското посолство на Редмондстраат. Ала това щеше да разбуди любопитството и на суринамците. Щяха да поискат да разберат защо се интересуват американците. Щяха да го арестуват и да го разпитат. Отмъстителя можеше да уреди да го пуснат и да започне наново. Сърбинът, който вече изпадаше в параноя при мисълта, че трябва да замине за Пешавар, можеше да се паникьоса и да се отметне от сделката. Затова Девъроу нервно се разхождаше назад-напред и чакаше.

 

 

Малкото консулство на Сан Мартин в Парамарибо бе предупредено от полковник Морено, че може да се появи американец, който се преструва на колекционер на пеперуди. Незабавно трябваше да му дадат виза и да съобщят на полковника.

Ала Медвърс Уотсън го нямаше. Човекът, когото търсеха, седеше в едно кафене в центъра на Парбо с последните си покупки. Беше 24 август.

Покупките му бяха от единствения в града магазин за туризъм и лов „Такълбокс“ на улица „Цвартен Ховенбруг“. Лондонският бизнесмен господин Хенри Наш не носеше почти нищо, което да му е от полза оттатък границата. Но заедно със съдържанието на дипломатическия контейнер и тазсутрешните му придобивки, той не се сещаше да му липсва нещо. Затова сега се наслаждаваше на последната бира, която за известно време щеше да пие.

 

 

Както винаги, на 25-ти опашката на речния граничен пункт се точеше бавно и комарите, както винаги, бяха много. Почти всички пътници бяха местни, с велосипеди, мотоциклети и ръждясали пикапи, натоварени със селскостопанска продукция.

В опашката откъм суринамската страна имаше само една нова кола, черно чероки, зад волана на което седеше бял мъж. Той носеше кремаво сако, светлокремава панамена шапка и очила с дебели рамки. Също като другите, мъжът чакаше и гонеше комарите, после верижният ферибот взе нова партида пътници и белият се придвижи няколко метра напред.

След час той най-после качи джипа върху желязната платформа на ферибота, вдигна ръчната спирачка, слезе и се загледа в реката. На санмартинския бряг мъжът се нареди на опашката от шест автомобила, които чакаха да ги пуснат в страната.

Тукашният граничен пункт бе по-малък и десетината граничари, които се мотаеха наоколо, изглеждаха напрегнати. Пътят беше преграден с боядисан на ивици прът, поставен хоризонтално върху два бидона, залети с бетон.

В кабинката от едната му страна седеше митничар, който проверяваше всички документи. През прозорчето се виждаше само главата му. Суринамците, които идваха на гости на роднини или на пазар, сигурно се чудеха на тази педантичност, ала търпението в Третия свят бе неизчерпаемо, за разлика от информацията. Те просто седяха и чакаха. Когато черокито спря пред бариерата, вече наближаваше залез слънце. Един войник щракна с пръсти за паспорта, взе го от американеца и го подаде на офицера в кабинката.

Шофьорът на джипа изглеждаше нервен. Потеше се обилно. Избягваше погледа на войника и се взираше право пред себе си. От време на време се озърташе настрани и точно тогава видя, че офицерът рязко скача и вдига телефона. И тогава пътникът с рядкото катинарче изпадна в паника.

Двигателят ненадейно изрева, тежкият джип се понесе напред, събори един войник със страничното огледало, вдигна във въздуха бариерата, профуча между колите и изчезна в сумрака.

Зад черокито настана хаос. Полетелият във въздуха прът беше шибнал военния офицер по лицето. Митничарят изскочи с викове от кабинката си, като размахваше паспорта на професор Медвърс Уотсън.

Двама от главорезите на полковник Морено, които бяха стояли зад митничаря в кабинката, го последваха по петите с извадени пистолети. Единият се върна и се обади по телефона в столицата на шейсет и пет километра оттам.

Наелектризирани от своя офицер, стиснал счупения си нос с ръка, десетината войници наскачаха в каросерията на масленозеления камион и потеглиха да преследват беглеца. Тайните полицаи изтичаха при своя син ландроувър и направиха същото. Ала черокито отдавна вече го нямаше.

В Ленгли Кевин Макбрайд видя мигащата лампичка на телефона, който го свързваше само с полковник Морено в Сан Мартин Сити.

Той вдигна слушалката, внимателно изслуша съобщението, записа си го, зададе няколко въпроса и пак си записа отговора. После отиде при Пол Девъроу.

— Пипнали са го — каза Макбрайд.

— Арестуван ли е?

— Почти. Опитал се да влезе, както предполагах, през реката от Суринам. Трябва да е забелязал неочаквания интерес към паспорта му, или пък граничарите са вдигнали много шум. Така или иначе, разбил бариерата и избягал. Полковник Морено казва, че нямало къде да се скрие. Отвсякъде имало джунгла, по пътищата имало патрули. Обещава да го хванат до утре сутрин.

— Нещастникът — отбеляза Девъроу. — Изобщо не е трябвало да ходи там.

Обещанието на полковник Морено беше прекалено оптимистично. Отне им два дни.

Всъщност им съобщи един фермер, който живееше на пет километра отдясно на шосето през джунглата. Той каза, че предишната вечер край дома му профучала мощна кола и жена му зърнала голям, почти нов джип. Селянинът естествено предположил, че автомобилът е държавен, тъй като никой фермер или трапер не можел да си позволи такъв лукс. Едва след като до другата вечер не се върнал обратно, мъжът отишъл до шосето, намерил един от патрулите и му казал.

Войниците откриха черокито. Бе продължило още километър и половина след колибата на селянина, опитало се да навлезе още по-навътре в джунглата и пропаднало в едно дере под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Дълбоките бразди показваха, че шофьорът се е опитал да извади колата от дерето, но в паниката си само още повече е влошил положението. Наложи се от града да дойде кран, за да извади джипа и да го изтегли до шосето.

На мястото дойде лично полковник Морено. Той огледа изровената пръст, изпочупените фиданки и разкъсаните лиани.

— Следотърсачите — нареди полковникът. — Доведете кучетата. Черокито и всичко в него — в моя офис. Веднага.

Ала се спусна мрак, а следотърсачите бяха прости хора и не можеха да търсят в мрака, когато вилнееха духовете на гората. Започнаха работа призори и по пладне откриха жертвата.

Един от хората на Морено бе с тях и имаше мобилен телефон. Морено отговори от офиса си. След половин час Кевин Макбрайд влезе в кабинета на Девъроу.

— Открили са го. Мъртъв е.

Девъроу погледна настолния си календар. Беше 27 август.

— Мисля, че трябва да отидеш там — каза той.

Заместникът му изпъшка.

— Пътуването е отвратително, Пол. През целите проклети Кариби.

— Ще ти дам служебен самолет. Ще стигнеш утре сутрин. Не само защото аз трябва да съм сигурен, че тая гадна история е приключила. Трябва да повярва и Жилич. Върви, Кевин. Убеди и двама ни.

 

 

Човекът, когото в Ленгли познаваха само под псевдонима Отмъстител, бе забелязал страничния път още от пайпъра. Той беше един от десетината, които се отклоняваха от шосето между реката и столицата на шейсет и пет километра източно оттам. Всеки от тях обслужваше една-две малки плантации или ферми и свършваше насред джунглата.

Навремето не се бе сетил да ги заснеме, тъй като беше пазил цялата си лента за хасиендата на Ел Пунто. Ала ги помнеше. И на връщане отново ги бе видял.

Отмъстителя избра третия от реката. Имаше около осемстотин метра преднина, когато намали скоростта, за да не остави видими следи, и зави по пътя. Когато се скри от шосето, той угаси двигателя и изчака преследвачите си да го подминат.

Лесно стигна до фермата, но после теренът стана неравен. Успя да измине още километър и половина в гъстата джунгла, спря, отиде пеш напред, намери едно дере и вкара джипа вътре.

Остави онова, което искаше преследвачите му да открият, и взе останалото. Беше тежко. Макар и през нощта, горещината бе смазваща. Представата, че нощем в джунглата цари тишина, е пълна заблуда. Чува се шумолене, крякане, рев. Но няма духове.

С помощта на компаса и фенера си той се отправи на запад, после около километър и половина на юг, като проправяше пътека с едното си мачете.

След километър и половина остави другата част от онова, което искаше преследвачите му да намерят, и вече само с една малка раница, манерка, фенер и второто мачете продължи към речния бряг.

Призори стигна до Комини на голямо разстояние от граничния пункт и ферибота. При други обстоятелства нямаше да прибегне до надуваем дюшек, но сега трябваше да се задоволи с него. Легнал по очи върху синия брезент, той гребеше с две ръце и от време на време ги вадеше от водата, когато покрай него минаваше някоя отровна змия. Лишеното от клепач мънистено око го поглеждаше от няколко сантиметра разстояние, ала влечугото продължаваше да плува по течението.

След един час гребане стигна до суринамския бряг. Верният дюшек беше пробит и зарязан. Малко преди пладне мокрият, окалян пътешественик, целият подут от ухапвания от комари и покрит с пиявици, излезе на обратния път за Парбо.

Осем километра по-нататък един дружелюбен търговец му позволи да се качи при товара му от дини през останалите осемдесет километра до столицата.

Даже любезните домакини в хотел „Краснополски“ щяха да повдигнат вежди при вида на английския бизнесмен, появил се в такова състояние, затова се преоблече в един магазин, с помощта на запалка се избави от пиявиците в тоалетната на една бензиностанция и се върна в хотела си, където обядва пържола с пържени картофки. Плюс няколко бутилки бира. После се наспа.

 

 

Служебният лиър се издигна на десет хиляди метра височина и полетя на юг по източното крайбрежие на САЩ. Кевин Макбрайд бе единственият му пътник.

„Виж, с такъв транспорт всъщност бих могъл да се насиля да свикна“ — мислеше си той.

Презаредиха във военновъздушната база „Еглин“ в Северна Флорида и после пак на Барбадос. На летището в Сан Мартин Сити го чакаше кола, за да го закара в сградата на тайната полиция, разположена сред палмова гора в покрайнините на града.

Дебелият полковник посрещна госта си в личния си кабинет с бутилка уиски.

— Май че ми е малко рано, господин полковник — каза Макбрайд.

— Глупости, приятелю, никога не е рано за наздравица. Хайде… Да пием за смъртта на нашите врагове.

Пиха. В този час и в тази жега Макбрайд предпочиташе едно прилично кафе.

— Какво имате за мен, господин полковник?

— Малка изложба. По-добре да ви я покажа.

До кабинета имаше заседателна зала, очевидно приготвена за мрачната „изложба“ на полковника. Покрит с бял плат върху дългата маса в средата лежеше един-единствен експонат. Покрай стените имаше още четири маси с различни предмети. Морено първо се приближи до една от по-малките маси.

— Казах ли ви, че нашият приятел господин Уотсън се паникьосал, продължил по главното шосе, завил по един страничен път и се опитал да избяга през джунглата? Да? Невъзможно. Пропаднал в едно дере и не успял да излезе. Сега джипът е в двора под тези прозорци. Тук са част от нещата, които беше изоставил в колата.

На първата маса бяха подредени главно дебели дрехи, резервни обувки, канчета, мрежи против комари, репелент, таблетки за пречистване на вода.

На втората маса имаше палатка, колчета, фенер, брезентов леген върху тринога и различни тоалетни принадлежности.

— Неща, които бих взел на нормален излет — отбеляза Макбрайд.

— Точно така, приятелю. Явно е смятал, че известно време ще трябва да се крие в джунглата, сигурно за да устрои засада на пътя от Ел Пунто. Обаче неговият обект почти никога не пътува по пътя, а когато все пак го прави, използва бронирана лимузина. Този наемен убиец не го биваше много. Но сред вещите, които беше оставил, намерихме ето това.

На третата маса имаше ремингтън с грамаден оптичен мерник и кутия патрони. Такава пушка можеше да се купи във всеки американски магазин за ловно оръжие, но като нищо отнасяше и човешка глава.

— И сега — продължи дебелакът, като очевидно се наслаждаваше на находките си, — вашият човек оставя колата и осемдесет процента от екипировката си. Продължава нататък пеш, сигурно към реката. Обаче няма опит в джунглата. Откъде знам ли? Няма компас. След триста метра се изгубил и завил на юг към вътрешността на джунглата, а не на запад към реката. Когато го открихме, всичко това беше пръснато наоколо.

На последната маса имаше манерка (празна), плантаторска каска, мачете, фенер. Както и кубинки, разкъсани камуфлажни панталони и риза, парчета от напълно неподходящо сако, кожен колан с пиринчена тока и нож в кания, все още закачена за колана.

— Само това ли носеше, когато го открихте?

— Само това е носил, когато е умрял. В паниката си е зарязал нещата, които е трябвало да вземе. Пушката си. Защото е можел да се защити.

— И вашите хора са го настигнали и са го застреляли, така ли?

Полковник Морено разпери ръце с дланите нагоре в жест на невинна изненада.

— Ние ли? Да го застреляме? Невъоръжен? Не естествено, искахме да го заловим жив. Не, не. Умрял е още преди полунощ. Хората, които не познават джунглата, не бива да влизат в нея. Определено не без екипировка, нощем, обзети от паника. Това е гибелна комбинация. Вижте.

И той с театрален жест смъкна покривалото от масата в средата. Бяха донесли скелета от джунглата в чувал за трупове. Все още беше с кубинки, по костите висяха дрипи. Бяха повикали лекар от болницата, за да подреди отделните кости.

Мъртвецът, или поне неговите останки бяха оглозгани до последното късче кожа, плът и костен мозък.

— Ключът към случилото се е тук — посочи с показалец полковник Морено.

Дясната бедрена кост бе строшена по средата.

— По това можем да съдим какво се е случило, приятелю. Изпаднал в паника и се втурнал да бяга. Само на светлината на фенера си, насляпо, без компас. Отдалечил се на около километър и половина от джипа. Тогава се препънал в някой корен, скрит дънер или лиана. Паднал. Прас. Със счупен крак.

Вече не можел да тича, не можел да ходи, даже не можел да пълзи. Нямал пушка, за да повика помощ. Можел само да вика, но каква полза? Нали знаете, че в тия джунгли има ягуари?

Наистина има. Не много, но ако седемдесет килограма прясно месо вика до скъсване, има голяма вероятност някой ягуар да го намери. Тъкмо това се е случило там. Крайниците му бяха пръснати по една полянка.

Това там е склад за храна. Мечката яде прясно месо. Пумата също. През деня ще се появят лешоядите. Някога виждали ли сте какво могат да направят те с един труп? Не? Не е много красиво, но пък е изчерпателно. И накрая — огнените мравки.

Знам за огнените мравки. Най-фантастичните чистачи на природата. На петдесет метра от останките намерихме мравуняк. Те оставят разузнавачи, нали разбирате. Не виждат, обаче обонянието им е изумително и естествено, след двайсет часа той здравата се е разсмърдял. Това стига ли ви?

— Стига — отвърна Макбрайд. Въпреки че бе рано, вече мечтаеше за втора чаша уиски.

Когато се върнаха в кабинета на полковника, шефът на тайната полиция му показа някои по-дребни предмети. Стоманен часовник с гравирани инициали МУ върху задния капак. И пръстен.

— Нямаше портфейл — каза полковникът. — Някой от хищниците трябва да го е изял, ако е бил кожен. Но това може би върши по-добра работа. Трябвало е да го зареже, когато са го разпознали на границата.

Американският паспорт бе на името на Медвърс Уотсън. По професия учен. Същото лице, което Макбрайд беше видял на молбата за виза: очила, рядко катинарче, малко безпомощно изражение.

Човекът от ЦРУ напълно логично заключи, че никой никога повече няма да види Медвърс Уотсън.

— Може ли да се свържа със своя началник във Вашингтон?

— Моля, заповядайте — отвърна полковник Морено. — Ще ви оставя сам.

Макбрайд извади лаптопа от дипломатическото си куфарче и въведе последователността от цифри, която щеше да го защити от любопитни уши. Включи мобилния си телефон в лаптопа и изчака Девъроу да се обади.

Той предаде на началника си получената от Морено информация и му разказа какво е видял. Последва кратко мълчание.

— Връщай се — нареди Девъроу.

— Няма проблем.

— Морено може да запази играчките си, включително пушката. Но искам паспорта. А, и още нещо.

Макбрайд го изслуша.

— Какво искаш?…

— Просто го направи, Кевин. Приятно пътуване.

Макбрайд каза на полковника какво му е наредено. Дебелият шеф на тайната полиция сви рамене.

— Толкова кратко гостуване. Трябваше да поостанете. Вечеря с омари на моята яхта? Студено шампанско? Не? Е, добре… паспорта, естествено. И другото…

Той отново сви рамене.

— Щом искате. Вземете всичко.

— Казаха ми, че и едно ще е достатъчно.