Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Avenger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2003

ISBN 954–585–495–2

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2003

История

  1. — Добавяне

23.
Гласът

Щом нещо не може да се намери в Ню Йорк, значи сигурно не съществува. Кал Декстър купи необходимото от магазин за дървен материал и направи магаре с шперплатов плот. Импровизираната маса запълни почти цялата дневна.

После купи достатъчно боя, за да направи морето и сушата. И зелено сукно от магазин за платове — за нивите и ливадите. Използва дървени кубчета за десетките къщи и плевници. В магазин за макетостроители намери балсово дърво, бързо съхнещо лепило и лепенки, изобразяващи тухли, врати и прозорци.

Пистата в края на полуострова беше направена от детско лего, а останалата част от полуострова — от материали, открити в магазин за любители на макети на влакове.

Любителите на такива макети строят терени с хълмове и долини, просеки и тунели, ферми и пасящи животни. След три дни Декстър беше готов с макета на цялата хасиенда. Не виждаше само онова, което бе останало скрито от фотоапарата му: капаните, вълчите ями, ключалките, веригите, пълната сила на частната армия, екипировката им и вътрешността на всички сгради.

Списъкът беше дълъг и повечето неизвестни можеха да бъдат намерени само с много дни на търпеливо наблюдение. И все пак той определи как ще проникне и напусне имението и разработи бойния си план.

Кубинки, облекло за джунглата, порциони, ножица за тел, най-мощния бинокъл в света, нов мобилен телефон… Напълни огромна мешка, която накрая тежеше около трийсет и пет килограма. Имаше и още неща — за някои трябваше да напуска щата и да ходи на места с по-либерални закони, за други се налагаше да се спуска в подземния свят, а трети бяха съвсем законни, но предизвикваха вдигнати вежди. Към 10 август беше готов. Бяха готови и първите му документи за самоличност.

 

 

— Имаш ли една минутка, Пол?

Службашкото лице на Кевин Макбрайд надникна в стаята и Девъроу го покани да влезе. Заместникът му носеше дребномащабна карта на северното крайбрежие на Южна Америка, от Венецуела до Френска Гвиана. Той я разтвори и посочи триъгълника между реките Комини и Марони в република Сан Мартин.

— Според мен ще пристигне по суша. В Сан Мартин Сити има само едно летище и то е малко. Самолети пристигат два пъти дневно и полетите се обслужват само от местните авиолинии — от Кайен на изток или Парамарибо на запад.

Макбрайд посочи столиците на Френска Гвиана и Суринам.

— Това е ужасно място, там не ходят нито бизнесмени, нито туристи. Нашият човек е бял, американец, и знаем приблизителния му ръст и фигура, и от досието, и от описанието на чартърния пилот, преди да умре. Главорезите на полковник Морено ще го пипнат минути след като слезе от самолета. Още повече, че трябва да има виза, а това означава да посети единствените две консулства на Сан Мартин: в Парамарибо и Каракас. Едва ли ще се опита да влезе в страната със самолет.

— Няма спор. Обаче въпреки това Морено трябва да постави летището под денонощно наблюдение. Онзи може да опита с частен самолет — отвърна Девъроу.

— Ще му кажа. После, морето. Има само едно пристанище: пак в Сан Мартин Сити. Там никога не пристават туристически кораби, само товарни, при това малко. Екипажите са източноазиатци, филипинци или креоли — ако се опита да влезе в страната открито като моряк или пътник, ще го спрат още преди да слезе на пристанището.

— Може да дойде по море с надуваема лодка.

— Възможно е, само че трябва да я купи или във Френска Гвиана, или в Суринам. Или да подкупи капитана на някой товарен кораб да го спуснат край брега. Може да пристигне от трийсетина километра, да пробие лодката и да я потопи. И после?

— Какво после? — измърмори Девъроу.

— Според мен той има нужда от екипировка, много екипировка. Къде ще слезе на сушата? По брега на Сан Мартин няма плажове, освен Бая. Там е пълно с богаташки вили, които през август се обитават и се охраняват от бодигардове, нощни пазачи и кучета.

Иначе брегът представлява непроходима джунгла, гъмжаща от змии и крокодили. Как ще мине оттам? Ако стигне до главния път изток-запад, къде ще отиде? Струва ми се, че това не е по силите даже на зелена барета.

— Възможно ли е да слезе направо на полуострова на нашия приятел?

— Не, Пол. Той е заобиколен отвсякъде със скали и силен прибой. Даже да се покатери по скалите с куки, кучетата ще чуят шума и ще го открият.

— Значи ще дойде по суша. Откъде?

Макбрайд отново посочи с показалец.

— Според мен от запад, от Суринам, с пътническия ферибот през река Комини до санмартинския граничен пункт. С кола и с фалшиви документи.

— Въпреки това ще му трябва санмартинска виза, Кевин.

— И ще я получи в Суринам, в едно от двете им консулства. Мисля, че това е логичният му избор, за да се сдобие с кола и виза.

— Сигурно вече имаш някакъв план.

— Суринамското посолство във Вашингтон и консулството в Маями. Ще му трябва виза и за Суринам. Искам да ми предават данните за всеки кандидат за виза, като се започне от миналата седмица. После ще проверявам всички в паспортния отдел на държавния департамент.

— Залагаш всичко на една възможност, Кевин.

— Не точно. Полковник Морено и неговите „Охос негрос“ ще покрият източната граница, летището, пристанището и брега. Аз обаче предпочитам да действам въз основа на предположението си, че нашият натрапник логично ще се опита да внесе цялата си екипировка с кола от Суринам. Това е най-оживеният входен пункт в Сан Мартин.

Девъроу се усмихна на испанския израз, използван от Макбрайд. Тайната полиция на Сан Мартин бе известна като „Черните очи“, защото те и техните извити покрай слепоочията черни очила всяваха ужас у местните.

Замисли се за огромните количества американски помощи, които отиваха в тази посока. Нямаше съмнение, че суринамското посолство ще им окаже пълно съдействие.

— Добре, харесва ми. Действай. Но побързай.

Макбрайд се озадачи.

— Краен срок ли имаме, шефе?

— По-кратък, отколкото предполагаш, приятелю.

 

 

Пристанището Уилмингтън в Делауеър е едно от най-големите и най-натоварените по източното крайбрежие на САЩ. Разположено в северния край на продълговатия Делауеърски залив, свързващ река Делауеър с Атлантическия океан, пристанището разполага с много километри защитени кейове, които освен големите океански лайнери подслоняват и хиляди по-малки товарни кораби.

Карибската корабна компания се занимаваше с товарите на десетки малки кораби и посещението на господин Роналд Проктър не изненада никого. Той бе дружелюбен, очарователен, убедителен и взетият му под наем пикап чакаше навън с натоварен отзад сандък.

Служителят, който прие поръчката, нямаше основание да се усъмни в нищо, още повече че в отговор на въпроса „Имате ли някакъв документ за самоличност, господине?“ клиентът му подаде паспорта си.

Паспортът му не само беше напълно редовен, но бе и дипломатически. Препоръчителните писма и заповедите за преместване от държавния департамент потвърждаваха, че Роналд Проктър, американски дипломат от кариерата, е назначен в посолството на САЩ в Парамарибо, Суринам.

— Имаме безплатна квота, естествено, обаче жена ми събира разни неща от всичките ни пътувания и с един контейнер надвишаваме лимита. Знаете ги жените. Божичко, как ги бива да купуват всевъзможни неща.

— На мен ли го казвате — съгласи се служителят. Почти нищо друго не може да сближи повече двама чужденци, отколкото оплакването от жените им. — Имаме кораб за Маями, Каракас и Парбо след два дни.

Той нарече суринамската столица със съкратеното й и по-често използвано име. Поръчката беше приета и платена. Сандъкът щеше да бъде натоварен на кораба след два дни и на 20-ти щеше да бъде стоварен в един склад на пристанището в Парамарибо. Тъй като бе дипломатически багаж, когато господин Проктър отидеше да си го прибере, нямаше да го проверяват на митницата.

 

 

Кевин Макбрайд показа картата си на висш служител от Централното разузнавателно управление във вашингтонското посолството на Суринам на Кънектикът Авеню 4301 и беше поканен от консулския служител, който издаваше визите. Това навярно не бе най-натовареното дипломатическо представителство в американската столица и всички молби за визи се обработваха от един човек.

— Според нас той е наркотрафикант и поддържа връзки с терористи — каза Макбрайд. — Досега е действал много предпазливо. Името му няма значение, защото със сигурност ще подаде молба с фалшив паспорт, ако изобщо го направи. Но ние смятаме, че може да се опита да се промъкне в Суринам през Гвиана и оттам да отиде при своите съучастници във Венецуела.

— Имате ли негова снимка? — попита консулът.

— Уви, още не — призна Макбрайд. — Точно с това се надявахме да ни помогнете, ако дойде тук. Имаме неговото описание.

Той му подаде лист хартия с кратко описание на петдесетинагодишен мъж, ръст между метър седемдесет и пет и метър и осемдесет, як, мускулест, сини очи и пясъчноруса коса.

Макбрайд си тръгна с ксерокси на деветнайсет молби за суринамски визи, подадени и удовлетворени през предишната седмица. След три дни всички бяха проверени — кандидатите се оказаха американски граждани, чиито данни и паспортни снимки в държавния департамент напълно съответстваха на молбите, подадени в суринамското консулство.

С други думи, тайнственият Отмъстител от досието, което Девъроу му беше наредил да запамети, все още не се бе появил.

Всъщност Макбрайд беше сбъркал консулството. Суринам не е голяма държава и определено не е богата. Тя има консулства във Вашингтон и Маями, а също в Мюнхен (но не и в германската столица Берлин) и още две в бившата колониална сила Холандия. Едното е в Хага, но по-голямото представителство е на Де Кусерстраат 11 в Амстердам.

И тъкмо в това консулство госпожица Амели Дикстра, холандка на служба в холандското външно министерство, прояви изключителна любезност към един кандидат за виза.

— Англичанин ли сте, господин Наш?

Паспортът, който държеше в ръка, показваше, че господин Хенри Наш наистина е англичанин, по професия бизнесмен.

— Каква е целта на посещението ви в Суринам? — попита госпожица Дикстра.

— Моята компания разработва нови туристически пазари, главно курортни хотели на морския бряг — поясни англичанинът. — Искам да видя дали има подходящи терени във вашата страна, хм, тоест в Суринам, преди да продължа с Венецуела.

— Трябва да се обърнете към министерството на туризма — посъветва го холандката, която никога не бе стъпвала в Суринам. Ако се съдеше по информацията за този маларичен бряг, с която се беше запознал Кал Декстър, подобно министерство най-вероятно щеше да е висша проява на оптимизъм за сметка на реализма.

— Точно така възнамерявам да постъпя веднага щом пристигна, уважаема госпожо.

Той помоли за ускоряване на процедурата, за да може да хване последния самолет, плати своите трийсет и пет гулдена, взе си визата и си тръгна. Всъщност неговият самолет не летеше за Лондон, а за Ню Йорк.

 

 

Макбрайд отново замина на юг, за Маями и Суринам. На летището в Парбо го чакаше автомобил, който го закара на изток при граничния пункт на река Комини. Хората от Охос негрос, които го придружаваха, просто прекараха колата пред опашката и без да плащат, се качиха на ферибота за Сан Мартин.

Докато прекосяваха реката, Макбрайд слезе от колата да погледа мудно течащата кафява мътилка, която се носеше към синьото море, ала облаците от комари и зноят го накараха да се върне в мерцедеса и неговата приятна прохлада. Тайните агенти на полковник Морено си позволиха ледено да се усмихнат на глупостта на американеца. Ала очите зад черните очила бяха непроницаеми.

От речната граница до Сан Мартин Сити имаше шейсет и пет километра път по неравно, осеяно с дупки колониално шосе, което пресичаше джунглата. Някъде наляво от пътя гъстата растителност отстъпваше мястото си на блата, блатата — на ризофори и накрая — на недостъпното море. Надясно непроходимата джунгла продължаваше навътре в сушата, плавно се издигаше към мястото на сливане на Комини и Марони и оттам към бразилската граница.

Човек лесно можеше да се изгуби в тия пущинаци, мислеше си Макбрайд. От време на време виждаше пътища, които се отклоняваха в джунглата и несъмнено водеха до някоя недалечна малка ферма или плантация.

По шосето рядко се разминаваха с други коли, главно пикапи или очукани джипове, очевидно използвани от по-заможни фермери, и сегиз-тогиз с някой мотоциклетист с пълен с продукция кош над задното колело — неговата прехрана на път за пазара.

По пътя видяха десетина селца и американецът от Вашингтон се смая от етническата разлика между санмартинските селяни и жителите на съседната република. За това имаше причина.

Всички други колониални сили бяха завладявали почти съвсем пусти територии, бяха установявали там именията си и после бяха търсили работна ръка. Местните индианци обаче не бяха проявявали никакъв интерес към работата.

Повечето колониалисти бяха внасяли африкански роби от именията, които вече бяха притежавали, по западноафриканското крайбрежие. Техните потомци, обикновено смесвайки гените си с индианците и белите, бяха образували съвременното население на региона. Ала Испанската империя бе почти изцяло американска, а не африканска. Испанците не бяха имали свободен източник на чернокожи роби, ала бяха разполагали с милиони безимотни мексикански пеони и разстоянието от Юкатан до Испанска Гвиана бе много по-кратко.

Селяните, които Макбрайд виждаше през прозорците на мерцедеса, бяха тъмнокафяви от слънцето, но не бяха черни, нито бяха креоли. Те бяха латиноамериканци. Цялата работна ръка на Сан Мартин все още беше генетично латиноамериканска.

Когато бе изразил желание да се заобиколи с дебелаци, Шекспировият Цезар беше смятал, че те ще са весели и добродушни. Това не се отнасяше за полковник Ернан Морено.

Човекът, който охраняваше пищния и отрупан с ордени президент Муньос в двореца на хълма зад столицата на тази последна бананова република, беше дебел като бременна жаба, ала не и добродушен.

За мъченията, на които подлагаха заподозрените в противодържавна дейност или в притежаване на информация за такива хора, се загатваше само шепнешком и в най-тъмните ъгли.

Имало място за такива неща, някъде на север, предполагаха слуховете, и никой не се завръщал оттам. Нямаше нужда да изхвърлят труповете в морето като тайната полиция на Галтиери в Аржентина — даже не се налагаше да се потят с лопати и кирки. Зарязаното в джунглата голо тяло привличаше огнени мравки, а за една нощ огнените мравки са в състояние да направят с меките тъкани онова, което иначе природата постига за месеци и години.

Той знаеше, че човекът от Ленгли пристига, и реши да му предложи обяд в яхтклуба. Това бе най-добрият ресторант в града, определено най-скъпият, и се намираше край стената на пристанището с изглед към искрящото синьо море. По-важно обаче беше това, че морският вятър отнасяше вонята на задните улички.

За разлика от своя работодател, шефът на тайната полиция избягваше всякаква показност, униформи, медали и пищност — тлъстото му тяло бе скрито под черна риза и черен костюм. Ако на лицето му имаше поне една благородна черта, помисли си американецът, той може би щеше да прилича на стария Орсън Уелс. Ала лицето на Морено повече напомняше на Херман Гьоринг.

И все пак той държеше малката бедна страна в железния си юмрук и слушаше внимателно. Знаеше точно какви са отношенията между президента и беглеца от Югославия, намерил убежище в Сан Мартин, който живееше в достойно за завист имение в края на земя, която самият Морено се надяваше някой ден да придобие.

Знаеше за огромното богатство на беглеца и ежегодната такса, която плащаше на президента Муньос за убежище и закрила, въпреки че всъщност се защитаваше сам.

Не знаеше само защо един толкова високопоставен човек във Вашингтон е решил да свърже беглеца и тирана. Нямаше значение. Сърбинът беше дал над пет милиона долара, за да построи дома си, и още десет за имението. Въпреки неизбежния внос на материали половината от тези пари бяха изхарчени в Сан Мартин и полковник Морено бе взимал приличен процент за всяка сделка.

Освен това Морено взимаше такса за осигуряване на робската работна ръка и за поддържане на броя на работниците с нови арести. Стига нито един пеон да не избягаше или да не се завърнеше жив, сделката беше доходна и безопасна. Човекът от ЦРУ нямаше нужда да го моли за съдействие.

— Ако стъпи в Сан Мартин, аз ще го пипна — хрипливо заяви полковникът. — Повече няма да го видите, но ще получите цялата информация, която разкрие. Имате думата ми.

На връщане към речния граничен пункт и очакващия го в Парбо самолет Макбрайд си мислеше за задачата, която си бе поставил невидимият ловец на глави, мислеше си за предпазните мерки и цената на провала: смърт в ръцете на полковник Морено и неговите мъчители. Той потръпна, при това не от климатика.

 

 

Благодарение на чудесата на модерната техника Калвин Декстър нямаше нужда да се връща в Пенингтън, за да прослуша съобщенията, оставени на служебния му телефонен секретар. Можеше да ги чуе от телефонна кабина в Бруклин. И той го направи на 15 август.

Те бяха главно от гласове, които познаваше още преди обаждащият се да се представи. Съседи, клиенти, местни бизнесмени, повечето от които му желаеха успешен риболов и го питаха кога ще се върне на работа.

Предпоследното съобщение обаче за малко не го накара да изпусне слушалката. Той впери невиждащ поглед в уличното движение покрай телефонната кабина. Когато излезе, в продължение на цял час се разхожда и се опитва да разбере как се е случило, кой е разкрил името и адреса му и на първо място дали анонимният глас е на приятел, или на предател.

Човекът не се представи. Гласът му беше равен, монотонен, сякаш минаваше през няколко пласта салфетки. Той каза просто: „Внимавай, Отмъстителю. Те знаят, че идваш“.