Яна Кременска
Знаел е, че чакам…

А очите му — зелени,

като лято.

Знаел е, че непременно

него чакам.

Знаел е, че сто години

не са много,

и че трябва да пристигне.

След дълбокото

и след скъсаните котви,

след соленото,

след изпуснатите срокове —

е при мене.

И гласът ми ще се скъса,

ще заплача…

Боже, много ли е късно?

Правя крачка

и прохождам по детински

във душата му.

И си вярвам, че е истинско.

По-нататък

нека друг да го разкаже.

Не завиждам!

След голямата ми жажда

имам ближен.

Няма първа риза даже —

все раздавал…

Ще излъжа, ако кажа —

слаб му ангела…

А очите му зелени —

чак се давя…

След потопа оцелелите

имат право

да са толкова щастливи,

да е всичко…

Боже, адски ми отива

да обичам!