Тереза Медейрос
Шепотът на розите (28)

Глава 27

Часовникът на камината удари два. За учудване на леля си и Енид Сабрина седеше спокойно в инвалидния стол. Никой не можеше да разбере защо бе настояла да остане в него, след като в салона имаше предостатъчно меки и много по-удобни столове.

Без да се тревожи от притесненията им, Сабрина прелистваше книгата си. В тази къща нямаше какво да се чете, освен глупавите романи на Енид. Не й беше особено приятно да узнае, че мис Мери Тофт е престанала да произвежда наследници, след като най-скандалната мъжка акушерка на Лондон я заплашила с операция за спиране на детеродната способност. Освен това мисис Тофт била заплашена с арестуване. Истинско слабоумие!

Минутите се точеха безкрайно бавно. Сабрина се огледа в излъскания свещник, поставен на стъклената масичка до лакътя й. Под предлог, че се почесва зад ухото, измъкна един кичур от строгия си кок и раздвижи челюстта си в напразно усилие да направи изражението си по-меко.

Образът върху лъскавата повърхност й беше чужд. Една плаха, несигурна личност, която нямаше ни най-малка прилика с някогашната самоуверена, весела Сабрина.

Разтревожена от тази промяна, тя приглади диплите на смарагдово зеления си халат. Това беше най-хубавата й дреха, но тя със сигурност не я бе избрала заради Морган. Вероятно той изобщо нямаше да дойде. Сигурно просто си беше направил жестока шега с нея. Като мъж беше също толкова непоносим, колкото някога като момче.

Енид отпусна плетката си.

— Искаш ли да ти почета, Сабрина?

— Не, благодаря — отговори с отсъстващ вид младата жена. — Очите ми са съвсем здрави, защо трябва друг да ми чете?

Енид и херцогинята отново се спогледаха слисано.

Едно от момичетата влезе на пръсти в салона и предложи на Сабрина чаша шоколад. Ръцете му трепереха, сякаш очакваше горещата течност всеки миг да се излее на главата му. Сабрина пое чашката и момичето се оттегли със сведена глава към вратата.

— Беатрис.

Слугинята потръпна и на бузите й избиха трескави червени петна.

— Да, мис?

Сабрина я погледна с усмивка.

— Шоколадът е чудесен. Благодаря ти.

Момичето зяпна смаяно. Не можеше да повярва, че племенницата на господаря й се е променила така изведнъж. Безличното, бледо същество, което постоянно стискаше устни, сякаш смучеше лимон, изведнъж бе станало красива млада жена. Беа направи реверанс и хукна да съобщи за откритието си на другите слуги.

Сабрина остави празната чашка на таблата и се облиза като доволна котка. Часовникът на камината отмерваше скъпоценните минути, докато накрая тя реши, че сърцето й бие в същия прекалено бавен ритъм на голямата стрелка. Скоро щеше изобщо да спре да бие…

В коридора отекна енергичен мъжки глас и ритъмът на сърцето й се ускори. Сабрина хвърли книгата на дивана, после се пресегна и отново я взе. Отвори я и се загледа в една страница, без да забележи, че я държи обратно. Надникна предпазливо над ръба, когато вуйчо Уили въведе Морган в салона, като го потупваше по рамото, сякаш бяха стари приятели. По гърба й полазиха тръпки. Дружелюбните отношения между двамата със сигурност означаваха нещо лошо.

Днес Морган играеше ролята на почтен джентълмен с особено въодушевление. Отправи няколко комплимента към леля Хонора, докато къдриците й заподскачаха от радост, и увери Енид колко много харесва плетката й. Когато най-сетне дойде редът на Сабрина, тя се скри зад книгата си и си пожела да стане невидима.

Морган вдигна ръката й към устните си и книгата падна на пода.

Устните му докоснаха кокалчетата на пръстите и лекото трептене на езика му, невидимо за другите, едва не я подлуди. Съкрушеното му лице беше в състояние да изтръгне сълзи дори от камъка.

— О, мис Камерън, боя се, че съм забравил да ви помоля да се облечете като за разходка. Днес съм планирал малък излет.

Сабрина се вцепени. Представи си подигравателно сочещи пръсти и обидни крясъци или скрит шепот: „Защо този великолепен мъж е излязъл на разходка с една саката?“

— Излет? — повтори тя, сякаш й бе предложил да я отвлече на Марс. — Аз никога не излизам.

— Днес ще излезете. — Усмивката му беше толкова любезна, а погледът толкова лишен от търпение, че тя си представи обезобразеното си тяло в уличния ров. — Ще почакам да се облечете. — Той се облегна на стола и, приведе се към нея и добави шепнешком: — Освен ако не искаш да ти помогна.

Сабрина видя съвсем ясно какво щеше да се случи: загорели от слънцето ръце отвориха корсета й и разкриха снежнобелите й гърди; горещи устни се плъзнаха по бедрата й, сръчни пръсти смъкнаха дантелените чорапи. Тя пое шумно въздух. Не се запита защо виденията й включваха събличане, а не обличане.

Леля Хонора се обади несигурно:

— Не мисля, че е редно… Трябва да имате компаньонка.

Морган се изправи и я удостои с усмивка, мека като най-сладкото бренди.

— Добре. Сигурен съм, че лейди Маклауд с удоволствие ще ни придружи. Тя е почтена вдовица и се ползва с безупречно име.

Всеки път, когато се излагаше на неоспоримата Морганова логика, вуйчо Уили започваше да трепери.

— Ами… предполагам, че… щом казвате…

С нетипичен за нея инстинкт на самосъхранение Енид пое контрола над ситуацията. Хвърли плетката си, прекоси салона и решително забута инвалидния стол на Сабрина към вратата.

— Ако графът е така любезен да почака, ще помогна на братовчедка си да се облече.

— Но аз не искам да изляза с него! — изплака отчаяно Сабрина. — Този човек е напълно луд! — Изглежда никой не я чу.

Обидена до дън душа, тя позволи на Енид да й помогне в обличането. Братовчедка й я облече с майчинска загриженост, среса косата й, разхлаби строгия кок и преди да я предаде в ръцете на неприятеля, даже я целуна по бузата.

— Юда — изсъска Сабрина, когато след минута Морган подкара инвалидния стол към вратата, която усърдният паж държеше широко отворена.

Отмъщението дойде почти веднага: когато излязоха под ярката слънчева светлина, пред Енид застана не друг, а Раналд — нагласен с ливрея и с напудрена перука. Очевидно тя не беше очаквала, че Морган ще прости толкова страшно престъпление като това на Раналд и на всичкото отгоре ще разреши на негодника да го придружи в Лондон.

Енид побледня като смъртник, после стана пурпурно червена. Раналд зяпна смаяно закръгления й корем.

Морган прекъсна мълчанието:

— Не съм му казал, че ще става баща. Предположих, че предпочита да го чуе от вас.

Сабрина изкриви уста в усмивка, но злобното й задоволство не трая дълго. Морган я вдигна от инвалидния стол и я притисна до гърдите си, сякаш се боеше да не му избяга. Когато я настани върху кожената седалка в каретата, тя изскърца със зъби.

— Тиран!

— Разглезена хлапачка — гласеше веселият отговор.

Енид изпъна рамене, отметна глава назад и се качи в каретата, докато Морган привързваше инвалидния стол отзад. След като свърши тази работа, той се настани срещу двете жени.

— Защо не окачим на прозореца табела? — предложи Сабрина, когато каретата потегли. — „Огледът на сакатата струва половин пени.“ Може дори да издадат книга за мен.

— Я не говори глупости! — Погледът му обходи крехката й фигура от дантеленото боне до връхчетата на кадифените пантофки. — За такова представление трябва да поискаме поне два пенса.

Потисната от подигравателната му усмивка, Сабрина скръсти ръце в скута си. Когато каретата направи завой, главата на Раналд се появи зад прозорчето и Енид побърза за спусне дантелените завески.

Най-после спряха. Дори в затвореното превозно средство усетиха миризмата на реката. Отвън се чуваха весели гласове. Сабрина погледна навън и разбра, че се намираха край Тауър.

— Много подходящо място — отбеляза сухо тя. — Напомня ми за Макдонъл Касъл, но се осмелявам да твърдя, че тук е по-приятно.

— Може би предпочиташ да разгледаме лудницата в Бедлам?

— Предпочитам собственото си легло в къщата на вуйчо си.

Морган изкриви уста в усмивка.

— Колко жалко, че не изказа желанието си в началото на пътуването. Щяхме да измислим нещо.

Сабрина стисна ръце в юмруци. Този тип беше непоносим.

Когато Морган слезе и свали инвалидния стол, Сабрина изпъна рамене. Енид се направи, че не вижда протегнатата ръка на Раналд, и слезе сама от каретата, макар че привидното й равнодушие видимо се разколеба от изразителната молба в погледа му. Тя сложи ръце на корема си и угрижено сведе глава.

Морган не даде време на Сабрина да се замисли за положението на братовчедка си. Когато внимателно я настани в инвалидния стол, тя се вкопчи безпомощно в ръцете му. Покрай тях минаваха много хора. Смееха се. Оглеждаха се. Шепнеха си. Точно както се беше опасявала.

Едно червенокосо момченце принуди майка си да спре, посочи я с пръст и рече:

— Виж, мамо, красивата лейди не е добре.

Сабрина сведе глава. Поне децата бяха честни да не шепнат.

На бузите й избиха червени петна. Морган забеляза любопитните погледи и й се притече на помощ. Уви краката й с одеяло и попита с висок глас:

— Приятно ли ви е така, ваше височество?

Сабрина рязко вдигна глава. За първи път изпита истинска омраза. Как смееше да й се подиграва по този начин! Ала когато го погледна в лицето, откри в погледа му само… нежност. Отдавна беше забравила това изражение — той излъчваше доброта, съчувствие, но не и съжаление. Това не беше шега за нейна сметка, а шега между тях двамата за сметка на любопитните зяпачи.

Междувременно хората бяха започнали да я оглеждат страхопочтително и да разсъждават на глас. Може би дамата беше от някое чуждо кралско семейство, дошла да разгледа любимия им Тауър? Един възрастен джентълмен дори спря, за да обясни, че странното съоръжение на колела било вариант и доразвитие на известната носилка, носена от пажове.

Думите на благодарност заседнаха в гърлото на Сабрина. Тя възнагради Морган с благосклонна усмивка и заповеднически размаха ръка в посока към подвижния мост, за да влезе в Тауър.

Раналд тъжно изкриви лице, когато Морган подмина оръжейната, в която можеха да видят меча, с който е била отсечена главата на Ана Болейн. Енид пък въздъхна със съжаление, когато не влязоха в стаята с накитите и не можаха да се възхитят на короната на империята.

Когато Морган спря в един почти пуст вътрешен двор недалеч от западния вход, където всяка каменна арка беше заключена с тежка желязна решетка, Сабрина разбра, че бяха стигнали целта на общото си пътуване.

Морган не беше дошъл тук с нея да разглеждат оръжия или съкровища. Бе я довел на това място, за да види бялата мечка, която ходеше напред-назад в клетката си. Да види маймуните, които подскачаха свободно в двора, и лъва, чието величествено достойнство загуби въздействието си от скучаещата прозявка. Морган бе толкова зарадван от гледката на екзотичните животни, че Сабрина, която копнееше да вижда по-често истинската му усмивка, гледаше повече към него, отколкото към животните.

Когато той нахрани миещите мечки с шепа ядки, тя изведнъж изпита усещането, че някой ги наблюдава. Пазачът дремеше до вратата, Раналд и Енид стояха на няколко метра и си разменяха плахи погледи, иначе дворът между сенчестите арки беше напълно пуст. Тя вдигна рамене. Толкова отдавна не бе излизала между хора, че реагираше прекалено чувствително. Вероятно някой от хората, които беше видяла навън, бе пожелал да хвърли последен поглед към тайнственото „кралско височество“, нищо повече.

Тя усети как някой дръпна полата й и откри в краката си малка маймунка. Номерата на животинчето завладяха вниманието й и тя не забеляза как Морган даде знак на Раналд.

Братовчед му хвана Енид за ръка и я отведе в другия край на двора. Пазачът с червената ливрея ги последва. Отначало Енид се възпротиви, но когато пазачът започна да разказва историята на един нещастен виконт, посмял да влезе в клетката на лъва тя се заслуша с искрено въодушевление.

— Два пръста? — повтори с ужас тя. — Лъвът погълна ли ги или ги изплю?

Щом се увери, че тримата са далече, Морган се отпусна на колене пред Сабрина и топлите му ръце се плъзнаха под полите й.

— Какво правиш? — пошепна ужасено тя.

— Не си движила краката си от месеци. Трябва да накараме кръвта отново да циркулира правилно.

Без да сваля копринените чорапи, той се зае да масажира прасците й. Сабрина се вгледа като замаяна в главата му. Един рус кичур се бе изплъзнал от опашката, но тя устоя на желанието да го потърка между пръстите си и да го прибере на мястото му.

Лечението постигна бърз успех. Кръвта са качи в сърцето й, забуча в ушите й, изля се като гореща лава по цялото й тяло.

Но не стигна до краката й.

— Губиш си времето — изсъска тя. — Аз няма да проходя.

Морган вдигна глава и я погледна право в очите.

— От какво те е страх — че ще ходиш или че ще паднеш?

Сабрина се загуби в тъмнозелените дълбини на погледа му и изпита сериозното опасение, че вече пада. В погледа му нямаше и следа от съжаление, нищо, с което би могла да задоволи хленчещото чудовище, свило гнездо в душата й.

Връхчетата на пръстите му се плъзгаха хипнотизиращо по прасците й, мушнаха се в колянните ямки, качиха се до ръбовете на чорапите — и нежно погалиха голата кожа. Морган спря да диша, но в този миг крясъкът на маймуните сложи край на магията.

Той се зае отново с прасците й и ги размачка толкова силно, че Сабрина изплака от болка. В погледа му блесна разкаяние.

— Причиних ли ти болка?

„Не, но сигурно ще го сториш.“ Тя прехапа устни и поклати глава.

Без да си прави труда да обяснява какво искаше, той застана зад инвалидния стол, сложи ръце под мишниците й и я вдигна. Тя се замята във въздуха като скъпа кукла, той изрита стола под нея, постави я на краката й…

…и я пусна.

Сабрина стисна юмруци. Можеше да стои на краката си, но никога нямаше да се осмели да направи дори една крачка.

— Няма да играя тази глупава игра.

Морган я побутна леко и тя полетя напред като пиян моряк. Той успя да я улови в последния момент за дантелената яка на роклята и да я изправи.

— Много добре. Добро момиче. Днес те моля само за една крачка. Хайде, ще опитаме още веднъж.

Сабрина упорито стисна устни, но той я побутна напред. Този път не беше достатъчно бърз, за да я хване, тя направи крачка напред и успя при падането да се опре на коленете и дланите си.

Самодоволното мълчание на Морган беше по-шумно от развеселения рев на зяпащите маймуни.

Сабрина опипа камъните и проговори мрачно:

— Би трябвало по-често да метат този двор.

* * *

През следващата седмица тя опозна всеки квадратен сантиметър от лондонската земя. Гладкия, хладен мрамор в Уестминстърското абатство, луксозните персийски килими в магазините по Лудгейт Хил и особено мозайките на музикалната академия, чиито шарки по-късно избродира за леля си. Само гъстата трева в наскоро обновения увеселителен парк Воксхол даде кратък отдих на изнуреното й тяло.

Морган беше постоянно над, зад, пред и до нея — Морган, които я докарваше до лудост с уханието на сандалово дърво и бор, с упоритостта и сдържаността си, с непоносимото си добро настроение въпреки безбройните провалени опити да проходи. Морган Макдонъл беше чудовище, излязло от ада, много по-страшен от грозния си предшественик, граф Монтарей. Халбърт само бе събирал кожите на жертвите си. Морган се вмъкваше с дяволски талант в чужда кожа. Зад ушитите по мярка панталони и скъпоценните шалчета се криеше личният й зеленоок сатана. Той не и позволяваше да излезе от създадения от него ад.

Този Морган й беше познат от детството — упорит до полуда, дързък, нагъл, с весело святкащи зелени очи. Хуморът му беше сух, саркастичните забележки отваряха невидими рани, ироничната усмивка я преследваше и в сънищата й.

Този жесток тип заслужаваше единствено презрение. Въпреки това Сабрина живееше единствено за часовете, когато той се появяваше в къщата на вуйчо й.

Вече не й се позволяваше да се излежава по халат на дивана. Тя беше длъжна да изчака идването му напълно облечена, с изпънат гръб и пулсиращи мускули, върху коравото дърво на инвалидния стол. Даже грозният Халбърт не беше измислял подобни мъчения за нещастните си жертви.

Морган се появяваше всеки ден точно в два, отправяше няколко мили думи към вуйчото и лелята, изтръгваше усмивка от Енид и извеждаше дамите на разходка. Фактът, че лейди Маклауд всеки ден излизаше с братовчедка си и със загадъчния граф и вероятно беше на път да се впусне в ново приключение, следователно да стане непостижима за него, предизвика гнева на Филип Маркъм. В лондонските салони се разпространяваха какви ли не слухове за Морган и предаността му към сакатата млада дама. Той я водеше на театър, на чайове и на бал, където винаги оставаше до креслото й и дори не хвърляше поглед към танцуващите. Пред хората се държеше със Сабрина учтиво и деликатно, поради което жените го обожаваха, а мъжете, с изключение на Филип, му се възхищаваха. Само Сабрина го мразеше.

Много често, когато излизаше с него, Сабрина изпитваше същите опасения като в двора на Тауър. Обръщаше се да види дали някой не ги следи и зърваше неясна тъмна сянка, но си я обясняваше като илюзия в ярката светлина на пролетното слънце.

Един следобед, когато каретата на Морган навлезе в оживена търговска улица, Сабрина видя на един ъгъл брадат мъж и забулена жена и изпищя. Ала преди да стигнат до тях, навалицата ги погълна. Морган вдигна едната си вежда, сякаш се съмняваше в душевното й здраве, но тя се отпусна тежко на седалката и се запита дали пък не страда от носталгия много по-силно, отколкото й се искаше да признае.

Тя все още не разбираше защо Морган постоянно я водеше на обществени места. До края на втората седмица двамата бяха посетили всички интересни места в града с изключение на площада за екзекуции и лудницата. Той не се стараеше да избегне скандал, това беше повече от ясно. Той беше от клана Макдонъл, а Макдонълови не се интересуваха какво говорят другите за тях. Освен това на карта беше заложено нейното добро име, не неговото.

Сабрина нямаше време дори да тормози слугите в къщата на вуйчо си. Всяка сутрин след ставане масажираше краката си, докато усетеше как кръвта пулсира буйно във вените й. По всяко време на деня и нощта се упражняваше сама в спалнята си. Много скоро слугите се научиха да не забелязват тропането, ударите и проклятията, които се чуваха денем и нощем от заключеното помещение.

* * *

В началото на третата седмица Сабрина бе обзета от паника.

Никога нямаше да прогони Морган. Все едно колко лошо се държеше с него и как го обиждаше, той продължаваше да идва в дома на вуйчо й. Думите, с които беше разплаквала прислужничките, изтръгваха от него само равнодушно вдигане на раменете.

В тъмните месеци след злополуката тя бе успяла да забие клин между себе си и всички хора, които някога беше обичала — между себе си и Енид, между себе си и братята си, между себе си и родителите си. Морган обаче държеше позицията с желязна воля. В сърцето на този мъжествен и недостъпен великан пламтеше огън, който много скоро щеше да разтопи замръзналото й сърце.

Една нощ, докато лежеше в студеното си легло, тя се замисли отново за Морган и изпита силно безпокойство.

Тя замахна заканително в мрака. В миналото не бе успяла да го прогони от живота си, но междувременно беше усъвършенствала изкуството на сарказма. Няколко добре прицелени удара, кама, забита между ребрата, няколко пробождания в най-чувствителното място щяха да свършат добра работа.

Планът й трябваше да я изпълни с удовлетворение. Вместо това тя се зави презглава и се скри като уплашено животинче под закрилата на създадения от самата нея мрак.

* * *

— Но, мис, нейна светлост ме помоли да ви кажа… — Момичето успя да затвори вратата на спалнята само секунди преди вазата да го улучи.

Сабрина чу шум от бягащи крака. Знаейки, че новината за случилото се ще стигне до Морган преди изтичането на деня, тя си бе позволила няколко крайно злобни номера.

Погледна се отново в огледалото, което беше главното й оръжие в бунта срещу мъчителя й. Хлътналото лице беше подчертано с дебел слой бяла пудра, ярко начервени устни и толкова силно стегната на тила коса, че кожата на главата я болеше. Кокът й беше увенчан с шапчица, от която излизаха разноцветни панделчици, толкова тънки, че приличаха на паяжини. Облечена в тънък бял халат, обточен с дантели, тя изглеждаше дори по-крехка от току-що счупената ваза от майсенски порцелан.

Празните сини очи на отражението й показаха бъдещето. Бъдеще без Морган. Бъдеще без надежда. Бъдеще, увито в десетки метри дантела, с увехнали ръце и сбръчкано, хлътнало лице. Съседите щяха да говорят за нея само с шепот. „Това е ексцентричната племенница на стария херцог. Неомъжена. Дойде при него да прекара пролетта и остана завинаги.“

Защото тя не можеше да се върне в Шотландия. Не можеше дори да мечтае за меките хълмове, обрасли с трева, за искрящите водопади, за зелените брегове на бистрите потоци, за замайващия аромат на диви рози, които се вкопчваха в голите скали, за да разгърнат там цялата си красота.

Някой отвори предпазливо вратата. Стивън провря глава през отвора, готов за бягство, ако го посрещнат с друга ваза.

— Мама каза да дойда да те взема. Готова ли си, братовчедке?

— Да — каза тя на отражението си в огледалото. — Готова съм.

* * *

Сабрина лежеше на мекия диван сред купчина възглавници с чаша шампанско в ръка. Трябваше да помоли един от гостите да й я донесе, защото пажовете не смееха да се доближат до нея. Сигурно нямаше да донесат дори чаша вода, ако някоя свещ паднеше от канделабрите и подпалеше роклята й.

Тя се огледа скритом. Морган не се виждаше никъде. Простена тихо и се прозя скучаещо. На сцената излезе строен мъж в бяло-червено-зелена одежда. Още като момиче не обичаше пантомимата, а комедията за Арлекин и свадливата му жена Коломбина й беше добре позната. Миналата година Брайън и Алекс я бяха представили за рождения й ден и всички се смяха много на Алекс, чиито космати крака се подаваха изпод майчините им фусти. Споменът предизвика кратък пристъп на меланхолия.

Вратата се отвори отново и без да усети, Сабрина забрави скуката и протегна шия да види по-добре. В сърцето й се надигна мъчителен копнеж, когато Морган си проби път през множеството с широка усмивка на уста.

Гостите зашепнаха зад ветрилата, защото появата на величествения граф беше много по-интересна от представлението. Сабрина се запита дали Морган знае какъв ефект постига закъснялата му поява. И колко страда от това сърцето й.

Той кимна за поздрав на няколко гости и косата му заблестя като злато под светлината на свещите. Знаейки, че надали ще има друга такава възможност, Сабрина се постара да запечата в съзнанието си всяка подробност от лицето му. При появата му в Лондон тя бе предположила, че той черпи самочувствие преди всичко от ушитите по мярка скъпи дрехи и то му помага да се справя с непознатата обстановка в големия град. Но дългогодишният опит й подсказа, че тази поза на крал му е вродена. Дори с боси крака и стара вълнена наметка той изглеждаше като владетел. За да не издаде вълнението си, тя сведе глава.

Когато отново се огледа, видя как Морган разговаря с един уплашен паж. Момчето поглеждаше нервно към дивана й и тя побърза да се отпусне във възглавниците и дори закри с ръка очите си, за да покаже пълното си изтощение.

Като награда за усилията й Морган за секунда свали маската, смръщи чело и стисна устни. Ала веднага се овладя, отпрати пажа с и решително се запъти към нея.

Вместо да седне на свободния стол, той се отпусна на дивана и едва не смачка краката й. Тя изпухтя недоволно и се отмести, попи с кърпичка овлажнелите си очи, кихна и заяви:

— Много съжалявам, но ми се струва, че не понасям сапуна ви.

— Според мен причината е във възглавниците. Нищо чудно да не понасяте пухчетата.

Без да се интересува повече от нея, Морган се загледа към сцената. Жената, която седеше пред него, изви лебедовата си шия и го погледна крадешком над ветрилото си. Тази дребна случка му напомни защо провеждаше всички битки със Сабрина на публични места, а не в усамотение. Не можеше да гарантира за себе си, ако останеше насаме с нея. Страхуваше се, че ще се поддаде на чувството за вина и в крайна сметка и той като другите ще започне да изпълнява капризите й.

Още по-голям беше страхът му, че ще поиска да спре злобните й приказки, като запечата устните й със своите.

Това желание се засили при вида на крехката фигурка, загърната в бял халат, по-подходящ за спалнята, отколкото за салона. Ароматът на виолетки, който струеше от нея, беше в контраст с пикантната миризма на диви рози, която излъчваше по-рано.

Изведнъж му се дощя да я просне на дивана, да развали смешния кок, да разтвори кремавите й бедра и да се забие дълбоко в нея… пред очите на всички гости.

Похотливият Арлекин метна крякащата Коломбина на рамото си и зрителите заръкопляскаха одобрително. Морган изпита съжаление към бедния Арлекин. Постепенно започваше да разбира колко е изкусително да използваш груба сила, за да владееш една жена против волята й. Сляп за ставащото на сцената, той стисна ръце в юмруци, обзет от нов гняв и стар срам.

Сабрина го изрита в хълбока.

— Преместете се, ако обичате! Нищо не виждам. Пречите ми.

От редицата, където седеше леля Хонора, долетя високо „Шт!“, няколко гости протегнаха шии да видят какво ставаше на дивана. Арлекин направи пауза и изгледа сърдито Морган и Сабрина.

Морган посегна зад гърба си, улови крачето й и плъзна пръсти по чувствителните контури.

— Виждам, че вече сте много по-силна, скъпа моя.

Сабрина моментално отпусна мускулите си.

— Това беше просто един ужасен спазъм. Знаете ли, моите спазми са ужасно болезнени.

Вместо да пусне крака й, Морган притисна палец във възглавничката на стъпалото и продължи да го масажира, докато не чу тихото сладостно охкане, което очакваше.

Тя стегна мускулите си и успя да се изплъзне от хватката му.

— Както виждам, спазмите стават все по-мъчителни — отбеляза спокойно той. — Вероятно ще се наложи ампутация.

Сабрина го погледна слисано. Май беше по-добре да смени темата.

— Ужасно ме боли гърлото — съобщи със страдалчески глас тя. — Бихте ли ми донесли чаша шампанско?

Вместо да стане, Морган махна на пажа, понесъл пълна табла с чаши.

— Дамата желае да я обслужите.

Момчето измърмори нещо неразбрано, подаде една от пълните чаши на Сабрина и разля няколко капки в скута й.

— Недодялан селяк! — изсъска тя и гневно попи капките с кърпичката си. — Вуйчо би трябвало веднага да те изхвърли.

Без да сваля поглед от сцената, Морган произнесе с леден глас:

— Настоявам веднага да чуя извинение.

— Много съжалявам — произнесе дрезгаво пажът.

— Не от вас, а от нея.

— От нея? — повтори изумено пажът.

— От мен? — повтори възмутено Сабрина. — О, не, със сигурност не!

— Държахте се невъзможно и трябва да го помолите за извинение.

— Моля за извинение. — Сабрина буквално изплю думите. — Бях забравила, че Макдонълови са последният бастион на добро поведение в шотландските планини. Ако беше излял шампанско във вашия скут, вероятно просто щяхте да извадите пистолета от джоба си и набързо да приключите случая.

Момчето се възползва от тази словесна престрелка и побърза да изчезне от бойното поле.

Морган се обърна към нея и Сабрина потрепери от страх. Арлекин и Коломбина отново бяха принудени да направят пауза и проследиха с известна завист как заплашителният глас на Морган огласи залата.

— Няма да търпя проклетите ви пристъпи на ярост! — Той беше толкова разгневен, че подчертаваше „р“-то по-силно от обикновено. — Бедното, бедното момиче! Бедната принцеса! Много е лесно да се преструвате на ангел, докато всички са угаждали на желанията ви.

— Не всички — прошепна тя, но той не я чу.

— Но като ви свалят скъпоценната Камерънова корона, на бял свят се появява една жалка ревла, която се дави в самосъжаление. Сега показахте истинската си природа. — Той се наведе към нея и тя се притисна уплашено във възглавниците, макар да знаеше, че няма къде да избяга. Той понижи глас и тя едва чу последните му думи: — Ако знаех, че ще се превърнеш в такава вещица, със сигурност щях да застрелям теб, а не Поках.

Сабрина замахна и го зашлеви, гостите колективно поеха въздух, Морган обаче дори не трепна.

Тя го удари още веднъж — толкова силно, че пръстите й оставиха ясни следи по бузата му. Мъжът, който можеше да я смачка в ръцете си, и този път остана спокоен, втренчен в лицето й.

Гневът в очите му отстъпи място на иначе грижливо скривана болка и остро изсеченото, решително лице — лицето на мраморен ангел, — се разми пред очите й. Сабрина стисна здраво зъби, за да потисне нахлуващите сълзи, и изкрещя задавено, без да я е грижа, че всички ги наблюдават:

— Защо просто не ме оставите на мира! Какво има? Не сте ли достатъчно мъж за една истинска жена?

Този път Морган трепна и се изправи бавно, сякаш върху раменете му тегнеше непоносим товар. Сабрина разбра, че най-сетне беше успяла да извърши непростим грях. Беше го унизила публично, а за един Макдонъл нямаше по-страшна обида.

Погледът му беше неразгадаем като мъглата в Шотландия, която тя никога повече нямаше да види. Той се поклони пред нея и този изпълнен с достойнство жест ги раздели окончателно.

— Ако съм ви причинил неудобство, прощавайте. Желая ви добра вечер, мис Камерън.

Множеството се раздели и той напусна залата със спокойни крачки. Сабрина знаеше, че й бе казал сбогом.