Тереза Медейрос
Шепотът на розите (25)

Глава 24

Не й достигаше въздух. Добре познатата желязна верига стегна гърдите й. Пламъчетата на свещите в канделабрите затрепериха и угаснаха пред хипнотизиращия поглед на съпруга й. Едва когато погледът му мина през нея, без да я удостои с внимание, и продължи нататък, тя се осмели отново да поеме дъх.

Морган.

Завладяващо красив. С ушит по мярка виненочервен жакет, който обхващаше плътно талията и слизаше по тесните бедра, подчертавайки подходящите по цвят панталони до коленете, които засилваха впечатлението от мускулестите бедра. Обточеното с дантели шалче на врата, бяло като сняг, беше в ярък контраст с бронзовата брадичка. Ненапудрената коса беше прихваната на тила с черна кадифена панделка и сияеше като старо злато под безбройните свещи.

Някогашният Морган беше опасен мъж. Но когато елегантният чужденец удостои затаилото дъх множество с кратка развеселена усмивка, която леко накъдри пълните му устни, Сабрина разбра, че новият Морган е непредвидим.

За сърцата на жените той беше крадец, убиец, атентатор, който не знаеше милост и не вземаше пленници. Мъжката му красота беше неустоима. Тя извърна поглед, преди да е ослепяла напълно.

Жените около нея зашепнаха възбудено зад ветрилата си.

— Кой е този мъж, за бога? Ърл Монтгарей ли казаха? Възможно ли е да сме се запознали с родителите му в Единбърг?

Недоволен мъжки глас промърмори:

— Според мен той е един проклет варварин…

Развълнуван женски глас:

— О, разбира се, че е варварин!

Сабрина установи, че не е в състояние да развърже възела на кърпичката си. Все още не можеше да повярва, че Морган Макдонъл се бе появил в балната зала на вуйчо и Уили, вместо да си стои в древния си замък в планините и да прави деца на силните шотландски момичета като Алуин. Морган беше ърл Монтгарей? Невъзможно. Морган не беше граф. Ако беше, значи и тя беше графиня. Смаяна от тази възможност, тя се огледа изпитателно.

Вуйчо Уили и леля Хонора се втурнаха да поздравят новия гост с блеснали от възбуда лица. В другия край на залата стоеше Енид, също като Сабрина вцепенена от появата на Морган. Тя притискаше ръка към сърцето си, лицето й беше по-сиво от роклята. Сабрина се уплаши, че братовчедка й ще припадне, а този път го нямаше Раналд да я подкрепи. Самодоволният Филип се скова от изненада, лицето му се изкриви в гримаса. Погледът на Енид потърси Сабрина и откри в очите й безпомощност и страх.

Лоялна както винаги, Енид се запъти към дивана, следвана от верния си обожател.

Но тя не стигна първа до Сабрина. Когато се събуди от транса, причинен от появата на съпруга й, Сабрина се видя заобиколена от няколко господа. Един коленичи, за да събере парченцата от счупената чаша, втори се вгледа загрижено в лицето й, третият попи мокрите петна от полата й.

— Как сте, мис Камерън?

— Порязахте ли се?

Четвъртият джентълмен взе ветрилото от скута й и започна трескаво да й вее, при което пудрата от перуката му се разхвърча на всички страни.

Ядосана от натрапчивостта на обожателите си, Сабрина грабна ветрилото си.

— Какво правите, господа? Искате да ме убиете ли? — изсъска тя, забравила, че възпитаните млади дами произнасяха укорите си с трепереща усмивка.

Енид най-после стигна до нея и решително разбута младите мъже.

Морган слезе по стълбището и едрата му фигура в жакет с класическа кройка веднага затъмни другите мъже в залата. Вродената му елегантност омагьосваше публиката. Уили и Хонора го отведоха до дивана, питайки се как би трябвало да се държат с новия си гост. Енид стисна с такава сила ръката на Сабрина, че костите й изпукаха.

Докато Морган неумолимо се приближаваше, Сабрина се мъчеше да се пребори с обзелата я паника. Дишането й се ускори, пръстите на ръцете и краката й пулсираха. След злополуката често се будеше с писък от кошмар, в който се подпалваше, безполезните й крака се заплитаха в чаршафите, докато пламъците жадно лижеха леглото й. Но идващият към нея мъж беше по-смъртоносен и от най-страшния огън. Чувствата, които вярваше, че е погребала, си пробиха път към сърцето й. Опитвайки се да се овладее, тя скри ръце в шала си и упорито се взря в краката си.

Морган спря от другия край на дивана, без изобщо да я удостои с поглед.

— Енид, скъпа, ърл Монтгарей ме помоли да го представя. — Сабрина веднага разбра, че вуйчо Уили беше ядосан. Каква игра играеше Морган? — Той каза, че бил познат на бедния ти съпруг, който загина в планините.

Леля Хонора се скри зад ветрилото. Енид издърпа ръката си. Морган я пое през дивана и я поднесе към устните си с подигравателна елегантност.

— Милейди. — При звука на гласа му Сабрина се разтрепери неудържимо. Отличната артикулация все пак не беше в състояние да скрие лекия акцент. — Малко след като се завърнах от дълго пътуване на континента, научих за безвременната кончина на бедния Нат. Той беше прекрасен човек. Позволете да изразя най-дълбокото си съчувствие.

Сабрина неволно се възхити на братовчедка си, която прие съвсем естествено изказаните й съболезнования за никога несъществувалия съпруг.

— Благодаря, милорд. Смъртта му беше тежък удар за мен. Много любезно от ваша страна да си спомните за мен.

Филип излезе напред, желаейки да подчертае важността си в живота на Енид.

— И доколко бяхте познат със съпруга на лейди Маклауд?

Сабрина рискува един поглед към Морган и веднага си пожела да не го беше правила. Усмивката му я зашемети.

— В обичайния смисъл. Израснахме заедно в шотландските планини, предприехме дълго пътуване из Европа, следвахме в Единбърг. А с кого имам удоволствие,… сър?

Филип се изпъчи в цял ръст, макар че едва стигаше до шалчето на Морган, и закрилнически сложи ръка на рамото на Енид.

— Мистър Филип Маркъм. Годеник на лейди Маклауд.

— Бившият ми годеник — поправи го с усмивка Енид и се освободи от ръката му.

Сабрина седеше и слушаше разговора им и се чувстваше все по-зле. Вече знаеше как се чувстват децата, когато възрастните разговаряха, без да се съобразяват с присъствието им. На всичкото отгоре лицето й беше на нивото на Моргановите бедра.

Очевидно шивачът му е бил майстор в занаята си, помисли си неволно тя.

Морган помръдна коляно и устата на Сабрина пресъхна. Тя преглътна мъчително и си пожела чаша ледено шампанско.

За разлика от нея Енид намери правилното съчетание от учтивост и провокация.

— Кажете ни, милорд, колко време възнамерявате да останете в Лондон?

Морган се усмихна загадъчно.

— Само докато уредя делата си в столицата.

Той сведе поглед към Сабрина и тя се изчерви до корените на косите си.

Енид стана още по-дръзка, прекалено дръзка според Сабрина.

— Позволете да ви представя братовчедка си, мис Сабрина Камерън. Всъщност, след като и двамата произхождате от Шотландия, възможно е вече да се познавате.

Със съвсем естествено движение Морган падна на едно коляно пред дивана. Сабрина се загледа в дантелата на шалчето му, докато пръстите му обхванаха ледената й ръка и я поднесоха към съвършено оформените му устни. Тя си спомни какви удоволствия умееха да й доставят тези устни и дълбоко в сърцето й лумна алармиращ огън.

Устните му не се докоснаха до кожата и.

— Боя се, че не сме имали това удоволствие.

Лъжец, помисли си злобно тя. Гневът й даде кураж да го погледне в очите.

— Милорд — промърмори тя. — Удоволствието е изцяло мое.

Нещо просветна зад златнозеленото море на очите му. Гневна искра, в която имаше дори заплаха. Но укорът бързо се изпари и очите му отново станаха празни и безизразни.

Той се изправи и хладно се обърна на другата страна.

— Може би ще ме представите и на другите гости, ваша светлост — каза той на вуйчо Уили. — Надявам се, докато съм в Лондон, да получа доста покани. Винаги съм смятал, че сделките не бива да възпират един истински джентълмен да посвети известно време и на другите, доста по-приятни аспекти на живота.

— Ако позволите, ще се заема аз — предложи леля Хонора. — Познавам една млада дама, която се е скрила зад палмите и със сигурност копнее да ви бъде представена.

Белмонтови го взеха помежду си и го поведоха към другите гости. Вуйчо Уили рискува още един смаян поглед през рамо. Филип отвори златната си табакера и си взе щипка емфие.

— Господи, каква дръзка личност! Никога не съм харесвал особено шотландците. Надменни диваци, сбирщина, ако питате мен.

— Никой не ви пита, затова по-добре млъкнете — отряза го Енид, която едва дишаше след разговора с Морган.

Тя хвърли извинителен поглед към Сабрина и хукна след родителите си.

Преди ядосаният Филип да е успял да се отдалечи, Сабрина отново се озова в центъра на интереса.

— Донесох ви чаша студено шампанско, мис Камерън.

— Ще позволите ли да ви изтърся възглавницата?

— Ще хапнете ли нещо?

Погледът й остана впит в гърба на мъжа, който владееше балната зала като крал. Отново я обзе чувството, че е попаднала в ужасна комедия от грешки. Което не би било толкова лошо, ако не трябваше да се опасява, че е главната героиня. За първи път от месеци насам устните й зашепнаха молитва.

„Моля те, мили боже, много те моля…“ Но не можа да продължи. Не знаеше за какво трябва да се помоли: да не вижда никога повече Морган или да не го губи от поглед.

* * *

Морган никога не беше изпитвал толкова силна жажда за убийство. Ала обектите на гнева му си седяха най-спокойно в салона си в Блумсбъри и сигурно вдигаха чаши за нечуваната наивност на зетя си. Затова той се задоволяваше да хвърля убийствени погледи към издънките на семейството, докато през цялото време танцуваше и дори разговаряше учтиво с партньорките си.

Бедната, достойна за съжаление Сабрина! Тя се нуждаеше отчаяно от него. Без да иска, той стисна ръката на партньорката си и тя изписка тихо.

— Извинете — промърмори той и я предаде в ръцете на следващия кавалер.

Морган вече знаеше какво означаваха странните погледи, които Дугъл и Елизабет си разменяха през последните седмици. Двамата изкусно криеха истината под приемливо звучащи обяснения и прозрачни лъжи. Сигурно умираха от страх за съдбата на дъщеря си, след като последната им надежда беше той да върне розовината на бледите й бузи. Нима не се бяха сетили, че сега имаха много повече основания да се страхуват за живота на Сабрина!

Против волята му погледът отново потърси величествения диван на съпругата му. Предизвикателната линия около устата му накара новата му партньорка уплашено да сведе поглед.

Морган се беше подготвял седмици наред да види отново Сабрина. Очакваше да я намери в затъмнена стая, съвсем сама, а не с това абсурдно изрисувано кукленско лице, обкръжена от дузина глупави обожатели, с поведение на инвалидизирана куртизанка. Когато отговори на един от недостойните слабаци с нежна усмивка, той изръмжа заплашително.

— Какво казахте, милорд? — Закръглената партньорка го настъпи тежко по пръстите.

Морган изписа на лицето си учтива усмивка.

— Тъкмо си мислех колко леко стъпвате, милейди.

Докато младата дама изказваше задоволството си от комплимента, Сабрина грациозно вдигна ръка и един от господата, накипрен с дълга напудрена перука, се наведе да я целуне. Морган я удостои с унищожителен поглед. Жена му изглеждаше ужасно. Гъстата тъмна коса беше опъната назад и завита на тила в сложен кок, украсен с панделки. Лицето й беше с цвят на слонова кост, естествената розовина на бузите бе напълно изчезнала. Когато шалът падна от раменете й, Морган видя, че жълтеникавият цвят стигаше чак до безсрамно разголените от дълбокото деколте гърди.

Той установи с известен цинизъм, че нито един от обожателите й не се опита да вдигне шала й. Един нахалник с пенсне дори се надигна на пръсти, за да се възхити на представлението.

Когато Сабрина ядосано нацупи яркочервените си устни, Морган изпита варварско задоволство. Дощя му се да я изправи на крака, да я раздруса, докато черните къдрици нападат по лицето й, да изтрие боите от бузите й и да смъкне корсажа й, за да потърси розовата топлина на гърдите й. Желанието и гневът се смесиха с нова вълна отчаяние. Спомни си как Сабрина го бе отблъснала и потрепери като от удар.

Постъпи като истински идиот, като дойде тук и я видя. Сабрина нямаше нужда от него. Никога не беше имала. Тя го отпрати, захвърли цветята му и го обяви за недостоен да се докосва до полата на дрехата й.

Трябваше само да се сбогува с объркания домакин и да си отиде. Щеше да нахлуе в красивата къщичка на Блумсбъри скуеър, да свали модните дрехи, да ги запрати в лицата на Дугъл и Елизабет Камерън заедно с парите, които му бяха дали, и да прокълне деня, когато за първи път бе видял семейството им.

Решен да избяга от този фарс, той предаде партньорката си на следващия танцьор, обърна се — и се озова лице в лице с Енид Белмонт. Подаде й ръка и я поведе в извивките на поредната сложна фигура.

Щастлив, че може да излее гнева си, Морган погледна с възхищение издутия й корем.

— Много се радвам, че съпругът ви е оставил нещо, което да ви напомня за него, лейди Маклауд.

Енид затрепка с ресници.

— И аз се радвам, лорд Монтгарей.

Братовчедката на Сабрина беше много по-смела, отколкото в планините. Умееше да отговаря на ударите, изобщо бе станала достоен противник. Двамата се разделиха, сведоха глави и отново пристъпиха един към друг. Морган не можеше да откъсне поглед от корема й. Презирайки се за идиотската надежда, която накара сърцето му да затрепери, той попита с нарочна небрежност.

— Предполагам, че мис Камерън не е била удостоена с тази благословия?

Енид поклати глава и когато мина покрай него, пошепна в ухото му.

— Това я съкруши окончателно.

Откъм дивана се понесе звънък смях и Морган иронично изкриви уста.

— Да, виждам колко е съкрушена.

Настроението му непрекъснато се влошаваше. Какво право имаше той да проклина Сабрина? Единствено безскрупулното честолюбие на клана му им беше попречило да прекарат тази вечер в танци и смях, без да се интересуват от света наоколо. Тъй като знаеше, че скоро няма да му се удаде друг подобен случай, започна трескаво да разпитва Енид.

— Как се движи тя сега?

— Покоите й са на първия етаж. Стивън, татко или някой от пажовете я носят, където пожелае.

— А когато напуска къщата?

— Никога не я е напускала. Откакто пристигна в Лондон, не е излизала. Казва, че от чистия въздух я заболява главата.

Морган се намръщи. Беше му трудно да си представи, че жена му, която толкова обичаше природата, изведнъж е станала сляпа и глуха за радостите на настъпващата пролет.

— Как са краката й? Има ли болки? Наистина ли положението е толкова лошо, колкото се опасяваше лекарят? Какво се случи, когато се опита да ходи?

— Никога не се е опитвала — отговори Енид, без да го погледне.

Морган спря да се преструва, че танцува. Макар че танцьорите около тях объркаха стъпките, той измъкна Енид от редицата и я хвана за раменете.

— Как така не се е опитала да ходи? Нито веднъж?

Енид най-сетне загуби самообладание. Очите й се напълниха със сълзи.

— Доктор Монджой непрекъснато я подканяше да опита, но всеки път, когато стъпалата й докосваха пода, тя започваше да пищи и чичо Дугъл забрани да я мъчим.

Лицето на Морган стана замислено, но веднага след това изрази такава веселост, че Енид нервно отстъпи крачка назад. Още повече се изненада, когато той я притисна към себе си и я целуна по челото.

— Ти си чудесно момиче, Енид. Но намирам, че си малко бледа. Защо не пийнеш малко топло мляко, преди да си припаднала?

Той се отдалечи с високо вдигната глава и остави Енид с пламтящи бузи и с опасението, че без да иска, е станала причина бедната й братовчедка да бъде сполетяна от нови нещастия.

* * *

Сабрина криеше потреса си зад трескави изблици на добро настроение. Ръцете й се стрелкаха насам-натам като крилца на птица. Тя подръпна един джентълмен за ръкава и изпрати втория да й потърси шал, който да отива на лицето й повече от стария.

Женският й чар, усъвършенстван през дългите години общуване с баща й и братята й, привличаше нищо неподозиращите гости на вуйчо й и те не бяха в състояние да се отбраняват. Никой не я оставяше сама, за да танцува. Възхитени от предизвикателната й усмивка, мъжете бяха наобиколили дивана й. Дори жените бяха въодушевени. Всички се държаха невероятно мило и Сабрина почти повярва, че приказките за гневните й изблици са били само плод на въображението й.

Но макар че обожателите й поглъщаха всяка казана от нея дума и непрестанно я хвалеха за ума и остроумието й, никой не можеше да пренебрегне властното мъжествено присъствие на ърл Монтгарей. Мъжете душеха нервно — като жребци, усетили в обора си див кон, — и изпъваха рамене, за да му се противопоставят, докато жените се стараеха колкото се може по-често да се изпречват на пътя му.

Сабрина се изкиска изкуствено, скри лице зад ветрилото си и потърси Морган. Сякаш отново се беше превърнала в малкото, болно от любов момиченце. Когато не го откри, едва не извика. Ами ако си беше отишъл? Ами ако беше взел със себе си някоя от жените, които бяха готови да лижат праха от обувките му? Дали щеше да го види пак?

— Ужасна злополука — чу се гласът на един от обожателите й. Очевидно осведомяваше новодошъл. — На заледен път във високата планина. Каретата се преобърнала. Лейди Маклауд загубила съпруга си, а мис Сабрина…

— …всичко — довърши изречението Сабрина и приглади тънкото одеяло, с което бяха завити краката й. Фиктивната злополука беше твърде близо до истината. Тя затвори очи и потръпна, когато за хиляден път чу оглушителния пистолетен изстрел и изцвилването на смъртно ранения Поках.

Ноздрите й потръпнаха, защото в застоялия облак от парфюм и пудра изведнъж се появи нов аромат. Хладен и пикантен, той проникна в дробовете й като свеж вятър и извика в съзнанието й спомена за бездънно синьо небе и покрити със сняг планини. Миризма на млади борове, смесена със замайващия мъжки аромат на сапун от сандалово дърво.

Сабрина стреснато отвори очи. Морган небрежно се бе облегнал на другия край на дивана и слушаше усмихнато разговора. Велики боже, откога ли стои там, запита се трескаво тя. Никой от обожателите й не го забелязваше. Всички бяха заети с нея. Топлият му дъх, без следа от алкохол, раздвижи дантелите на корсажа й и осъзнала, че му е предоставила свободен поглед върху тръпнещите си гърди, Сабрина побърза да се загърне в шала си.

Джентълменът побърза да приключи с ужасната история.

— Мис Камерън била изхвърлена от каретата и счупила и двата си крака. Говори се, че никога няма да проходи отново.

Сабрина едва не подскочи. Знаеше какво въздействие щяха да имат върху Морган тези безгрижно произнесени думи. Откъм края на дивана прозвуча развеселен глас:

— Веднъж загубих една кобила при подобно падане. Трябваше да я застрелям.

След тази нетактична забележка всички лица, включително това на Сабрина, се обърнаха смаяно към Морган. Той изобщо не изглеждаше тъжен. Зелените му очи святкаха доволно и обожателите на Сабрина го изгледаха неодобрително.

Някой плахо докосна ръката й. Благодарна за намесата му, тя се обърна и се озова лице в лице с младо момиче. Грижливо накъдрената коса падаше на ситни къдрички около бледите бузи.

— Много ли ви болят краката, мис Камерън?

Сабрина въздъхна облекчено. Здравето й беше сигурна тема.

— Понякога. Особено когато ще вали. Болките са ужасни.

Момичето понижи глас до загрижен шепот.

— А те… деформирани ли са?

Сабрина се намръщи. Не искаше да признае, че не смееше да погледне краката си. Когато я къпеха, винаги извръщаше глава, а през останалото време краката й бяха скрити под одеяло или дебел халат. Вече не носеше чорапи, защото стъпалата й никога не се докосваха до пода.

Тя помисли малко и отговори предпазливо:

— Мисля, че да… малко.

Без предупреждение Морган стана от дивана и отметна одеялото. Кладен въздух помилва прасците на Сабрина, защото роклята се беше вдигнала до съвършено оформените й бедра. Тя пое шумно въздух и изпита диво желание да потъне в земята. Момичето, задало нетактичния въпрос, падна в безсъзнание в ръцете на най-близкия джентълмен. Другите първо отстъпиха слисано назад, после обаче я зяпнаха любопитно. Сабрина никога през живота си не беше изпитвала такъв срам. Това ново за нея чувство я вцепени.

Морган огледа краката й от пръстите до бедрата. Присъстващите затаиха дъх, сякаш се очакваше присъдата на личния лекар на краля.

— Намирам, че изобщо не са деформирани — оповести накрая той и отново я зави. — Намирам ги малко бледи и мършави, но иначе са напълно в ред.

Защитен от безмълвния ужас на заобиколилите ги господа, той се наведе над дясната ръка на Сабрина, плъзна топлите си устни по нежната кожа и я погледна с искрящи очи.

— До следващия път, мис Камерън.

Сабрина вече кипеше от гняв.

— Вие… вие… проклет…

Докато заекването й се извисяваше във възмутен писък, Морган излезе усмихнат от балната зала и взе наметката си от ръцете на слугата. Очите на пажа святкаха възбудено.

— Надявам се скоро да ни посетите отново, милорд.

Морган се наметна небрежно и отговори с намигване:

— Можете да разчитате на това, момко.

* * *

Когато Морган излезе от къщата, Раналд побърза да отвори вратата на чакащата карета. След като хвърли любопитен поглед към гневното лице на братовчед си, той поклати съчувствено глава.

— Май не е минало много добре. Как се държаха онези свине? Да не са те изхвърлили?

— Напротив, напротив. — Морган падна тежко на седалката и дръпна шалчето от врата си. — Мина точно както се очакваше.

Раналд затръшна вратичката и се метна като истински паж на капрата, но веднага унищожи въздействието на този жест, като се наведе към прозорчето. За разлика от Морган той беше много щастлив от новите си одежди. Когато си бяха вкъщи, прекарваше дълго време пред огледалото, приглаждаше гордо блестящата си ливрея или пудреше перуката си.

— Къде отиваме? — попита той и изкриви лице в усмивка. — Искам да кажа, какъв адрес да дам на кочияша, милорд?

Морган стисна зъби и изстреля думите като залп върху невинния в случая Раналд.

— Блумсбъри Скуеър.

* * *

След като три пъти сбъркаха пътя и Раналд едва не преби от бой един пиян моряк, най-после стигнаха до Блумсбъри Скуеър. Когато Морган слезе от каретата, лекият дъжд вече беше намокрил калдъръма и забулваше уличните фенери в сребриста мъгла.

Той остави Раналд пред отражението му в една витрина и влезе в красивата малка къща. Изкачи стълбата до втория етаж и тъкмо се готвеше да почука учтиво, когато до ушите му достигнаха звънтене на кристал и шеговит разговор и той гневно удари резбованата врата с юмрук.

Вратата отхвръкна, удари се в стената и двамата Камерънови вдигнаха виновно глави, сякаш не седяха на масата за вечеря, а зет им ги беше заварил да правят любов в гостната.

Морган поклати глава. Домашният уют и нежността между родителите на Сабрина, които бяха преодолели заедно години на радост и години на страдания, днес го вбесяваха повече от всякога. Той и Сабрина нямаха това щастие. Искаше му се да преобърне масата и да натроши столовете, да опустоши просто мебелираната стая и кухнята и накрая да изпие на един дъх бутилката с бренди, поставена върху снежнобялата ленена покривка.

Дугъл се надигна предпазливо от мястото си.

— Предполагам, че си я видял?

— Вие ме излъгахте.

Дугъл размени бърз поглед с жена си. Вбесен от тайните им, Морган грабна бутилката с бренди, но вместо да я изпразни на един дъх, я метна в стената. Тя се разпръсна на хиляди парченца и Елизабет изохка уплашено.

Тя се овладя веднага, остави салфетката си на масата и подреди приборите.

— Нямахме друг избор. Ако ти бяхме казали, че нашата кротка, мила дъщеря се е превърнала във фурия, която дори ние не познаваме… — След като нареди всички прибори, тя замлъкна насред движението и насред изречението.

— Да не би да сте си помислили, че няма да й помогна, защото вече не е милата малка Сабрина? — изфуча Морган.

Продължителното мълчание на Елизабет беше многозначително. Дугъл застана зад жена си и успокоително сложи ръка на рамото й.

— Най-важното е дали все още искаш да й помогнеш, след като си видял каква е станала…

Очите на Морган блеснаха ледени, гласът му прозвуча дрезгаво:

— Даже когато те мразех, си мислех, че си добър човек, Дугъл Камерън. Но сега проумях, че не си по-добър от проклетия ми баща. Винаги оставаш дискретно на заден план, дърпаш умело конците и оставяш всички марионетки да танцуват по твоята свирка. — Той се вкопчи в облегалката на стола и погледна в умолителното лице на Елизабет. Тя беше единствената жена на земята, чиято молба не можеше да отхвърли. — Да, ще свърша мръсната работа вместо вас. Ще я тормозя, докато си спомни как се води битка. Но и тримата знаем каква ще е цената за свършената работа. Щом свърша с нея, омразата й ще се насочи не срещу вас, а срещу мен.

Той се обърна рязко и излезе навън под усилващия се дъжд.

Раналд бе намерил убежище в каретата и Морган седна насреща му. Един поглед беше достатъчен, за да го накара да замълчи.

Когато каретата мина през локвите и опръска близките прозорци, нито един от двамата мъже не забеляза самотната, мокра фигура, която стоеше на ъгъла и гледаше подире им.