Тереза Медейрос
Шепотът на розите (16)

Глава 15

— Енид, събуди се! Моля те, събуди се!

Тихият шепот не достигна лесно до ленивия мозък на младата дама. Тя сънуваше. Тъкмо плуваше, гола и лека като перце, в топлите води на езеро от сладка сметана. Раналд я чакаше на другия бряг, а шепата му беше пълна с едри, сочни горски ягоди.

— М-м-м — простена тя и се притисна в хълбоците на спящия до нея мъж. Той се оригна шумно в съня си.

— За бога, Енид, ще се събудиш ли най-сетне!

Отчаяният глас и ръката, която трескаво я теглеше за рамото, най-сетне събудиха Енид. Тя се отдели от Раналд, обърна се и отвори едното си око.

— Сабрина… — прошепна смаяно тя, като видя братовчедка си клекнала до леглото й, увита цялата в огромно палто с качулка.

Сабрина сложи пръст на устните си.

— Не викай, защото ще събудиш Раналд! Трябва да ми помогнеш. Случи се нещо ужасно.

Забравила, че е съвсем гола, Енид извади изпод възглавницата си шишенцето с амоняк.

— Какво става? Да не са ни нападнали? Кланът Чишолм ли? Подпалиха ли вече замъка?

— Много по-лошо. — Сабрина направи драматична пауза. — Казах на Морган, че го обичам.

Енид се усмихна облекчено и се отпусна на възглавницата.

— О, колко мило. Вече се питах кога най-после ще си признаеш.

Сабрина я раздруса здраво и Енид отново отвори очи.

— Не е мило — изсъска Сабрина. — Страшно е. Морган вече знае колко съм ранима по отношение на него.

Ужасът на Сабрина бавно проникна в съзнанието на Енид. В сиянието на догарящия огън братовчедка й изглеждаше смъртнобледа, красивите сини очи бяха засенчени от мъка. Енид се опря на лакът и най-сетне осъзна какво беше станало.

— Вие двамата още ли не сте…

— Не! Никога!

Раналд се обърна по гръб, промърмори нещо за печено агне и продължи да похърква доволно.

— Не е чак толкова страшно, както разправят хората — зашепна утешително Енид. — Особено след първия път. Вярно, когато мъжът е… грамаден… като Морган…

— Стига, Енид! — изплака Сабрина. — Ти изобщо не ме слушаш!

Енид прозря какво ставаше в душата на братовчедка й и изохка уплашено.

— О, господи, ти изобщо не се страхуваш, че ще ти причини болка! Теб те е страх, че няма да го направи!

Сабрина сведе глава и си припомни топлата ръка на Морган върху кожата си, замайващото чувство, което би свалило на колене и най-гордата жена на света. Не й оставаше друг избор, освен да бяга. Морган много скоро щеше да разбере, че детинската й влюбеност се е превърнала в истинска любов.

— Не мога да остана тук — обясни шепнешком тя. — Трябва да се върна в Камерън, преди да е станало твърде късно. Защото няма да понеса да стана една от многото тъпи обожателки на Морган, които го чакат в залата, и да се моля аз да съм тази, която ще топли леглото му през нощта.

— Сериозно ли мислиш, че той ще ти позволи да си отидеш?

— Отивам си още сега. Тази нощ. Но не мога да тръгна сама.

Енид отчаяно премести поглед от Сабрина към Раналд. Красивата уста на планинеца беше леко отворена и това правеше лицето му още по-момчешко. Сабрина стисна ръката й.

— Знам, че искам твърде много от теб, но няма да се справя сама.

Енид зави грижливо Раналд и стана от леглото.

— Понякога се питам дали проклетият ти съпруг заслужава толкова усилия…

Сабрина се усмихна през сълзи. Всички смели думи, които беше казала на Морган, бяха лъжа. Тя беше прекалено страхлива, за да посегне към израслата високо на скалата дива роза и да издраска ръцете си до кръв.

— Права си, той наистина създава много проблеми. Но предполагам, че си струва. Просто аз съм твърде страхлива, за да го открия.

Тя помогна на Енид да облече дебела дреха и да се увие в наметка и двете се втурнаха към изхода.

Веднага щом вратата се затвори зад двете жени, Раналд отвори очи. Той въздъхна тежко, сложи ръце зад главата си и се загледа в тавана.

— По дяволите, Морган, отнеси момичето в леглото, където му е мястото. Само така ще мога да спя спокойно и даже ще получа целувка за добро утро.

След дълги размишления той се измъкна от топлото легло, навлече бързо панталона си и се запъти навън, като ругаеше ядно под носа си.

Сабрина изхвърли Пъгсли през тесния отвор на счупения прозорец, но когато Енид се опита да го последва, положението стана напечено. Докато младата жена се опитваше да промуши пищното си тяло и охкането й ескалираше в задавено пискане, Сабрина бе обзета от паника при представата, че Макдонълови ще ги видят и двете отново ще станат обект на подигравките им. Нищо чудно, че Морган не понасяше да му се надсмиват — при такива роднини…

Тя блъсна Енид с неподозирана сила и двете паднаха тежко върху новонавяна снежна пряспа. Пъгсли заподскача около тях, залая и се опита да ги захапе по обутите в дебели чорапи прасци.

Енид се претърколи настрана. Цялото й лице беше в сняг.

— Защо ме блъсна така? Можеше да си счупя врата!

Сабрина стисна под мишница отбраняващото се куче.

— Ако Морган ни хване, ще стане още по-лошо.

Енид веднага скочи на крака. Двете затичаха към оборите, приведени под тежките си палта. Вятърът беше престанал, от небето падаха ледени кристали. Снегът заглушаваше шума от стъпките им. Сабрина чуваше единствено лудото биене на сърцето си.

Полуразрушените обори се намираха под прастари борове. Енид и Сабрина размениха уплашени погледи, после дружно задърпаха обкованата с желязо порта. Посрещна ги топъл, спарен въздух и съненото пръхтене на конете. Пъгсли изръмжа предупредително и от дълбоките сенки изскочиха дяволски искри.

Оборът експлодира от див тропот на копита.

Двете момичета се обърнаха като по команда, затвориха портата и се облегнаха изтощено на дървото. Целият обор се тресеше от шумни удари по стената.

— Поках — пошепна Сабрина и се опита да успокои възбудения Пъгсли.

След като планът да „заемат“ някои от конете на Макдонълови се провали, двете заобиколиха замъка и стигнаха до скалистия склон. Планината беше покрита със сняг. Вятърът се спусна по стръмния сипей, свали качулката от главата на Сабрина и напълни очите й със сълзи. Пътят към Камерън се виеше като тясна стъклена лента по края на пропастта.

— Това не може да е единственият път! — пошепна отчаяно Енид.

— Естествено, че не — отговори Сабрина, въпреки че не си вярваше. — Намираме се на върха. Трябва просто да слизаме към равнината и още утре сутринта ще се топлим на огъня в Камерън Мейнър.

Окуражени, двете се запътиха към утихналата гора. Сабрина не се удържа и хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към Макдонъл Касъл.

Рушащата се сграда беше покрита с дебел сняг, който скриваше грозните дупки и следите от занемаряване, лишили я от някогашното великолепие. Зад няколко прозорци, които примигваха в мрака, трепкаше сияние от огън. На фона на тъмното небе Макдонъл Касъл изглеждаше като романтичното, приказно царство на горд, самотен принц.

Енид дръпна Сабрина за ръкава.

— Ако не се раздвижиш, ще се превърнеш в солена статуя като жената на Лот.

— Заслужавам си го.

На следващата сутрин Морган щеше да я намери под дърветата — краката враснали в леда, лицето замръзнало в израз на копнеж. Тя се обърна рязко, притисна Пъгсли до гърдите си и забърза към гората. Отсега нататък щеше да гледа само напред, колкото и самотен и мрачен да е пътят й.

— Веднъж видях две замръзнали просячета в канавката — припомни си Енид, докато вървяха под дърветата. — Ужасна гледка. Лицата им бяха черни, устата отворени. Чела съм, че замръзването е приятна смърт, за разлика от удавянето. Щом веднъж престанеш да се отбраняваш, настъпва мир.

Сабрина се спъна в мокрия ръб на палтото си, разсеяна от приказките на Енид. Макар че пъшкаше от напрежение, братовчедка й премина към следващия разказ: за някакъв чичо Белмонт, загубил два пръста на крака си, след като попаднал в снежна буря в Прусия. Запазил пръстите си в един буркан и ги държал на камината, за да плаши внучетата си.

Сабрина раздвижи пръсти в обувките си. Въобразяваше ли си, или глезените й постепенно изтръпваха? Ощипа ръката си и изпадна в паника, защото не усети нищо. Добре, че Пъгсли излая, за да я уведоми, че бе ощипала него, а не себе си.

Енид се влачеше след нея като кръгъл снежен човек. Над шала се виждаха само зачервеното носле и очите, пълни с обвинение и страх. Отчаянието й нарастваше с всяка крачка, която я отвеждаше навътре в гората и далече от Раналд.

Един клон се счупи със застрашително пращене, удари Енид и тя полетя върху гърба на Сабрина. За да не изпусне Пъгсли, Сабрина се извъртя настрана и се опря на близкото дърво. Тя усети колко мокри бяха полите й и едва устоя на изкушението да избухне в сълзи като малко дете. Отчаяно копнееше за топлината на Морган, но си забраняваше да мисли за него.

Трябваше да прогони меланхолията на Енид с оптимизъм, който тя самата не изпитваше. Изправи се с мъка и отупа снега от муцуната на Пъгсли.

— Не се притеснявай. Това беше само клон, който се счупи под тежестта на снега.

— Дано да си права — пошепна Енид и погледна към върха на дървото, където черните клони скърцаха и се движеха като крака на огромен паяк, покрити с бели косми.

— Трябва просто да правим крачка след крачка и скоро ще стигнем в Камерън. — Сабрина продължи напред. Трябваше да разкрие на Енид плана си, за да увери себе си, че не беше на път да извърши най-страшната грешка в живота си. — Ще обясня на татко, че Морган се е държал добре с мен, но че не си подхождаме. Ще го помоля да поиска анулиране на брака. — Тя се обърна към братовчедка си с надеждата да е прогонила поне част от страха й. — Докато бракът не е консумиран, анулирането няма да представлява проблем.

Сабрина се удари в нещо топло и твърдо. В първия момент повярва, че се е блъснала в дърво, но като забеляза сложната карирана шарка, осъзна, че е станало нещо много по-страшно. Проследи надлъжните ивици и стигна до изваяна от камък брадичка, арогантно извити устни и наситено зелени очи, в които святкаше подигравка.

Стъблото на някой вековен бор щеше да бъде по-гъвкаво и по-съчувстващо от този мъж с мускулести, скръстени под гърдите ръце.

— Ами сега, момиче? — изгърмя той. — Май се натъкна на малък проблем.