Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (9)

Девета глава

Каролайн се постара да изпита поне капчица съчувствие към младия мъж, седнал край яркия огън в трапезарията в Скрилейди Хол, свел глава и отпуснал ръце между коленете си. Безуспешно. Тя призова отново поизчерпаните си запаси от търпение. Не и беше лесно, защото й се искаше го зашлеви през лицето.

— Братовчеде Бенет — закуцука към него Каролайн, — знам, че ви е трудно. И на мен не ми е лесно. А сега елате да пием чай. От него ще се почувствате по-добре. Мистър Броугън е дошъл да поговорим за завещанието на леля Ели.

— На кого му пука за скапаното й завещание? — отвърна Бенет, без да я погледне. — Искам да видя завещанието на чичо си. То е важното, а не нейното.

— Защо? Чичо ви умря преди пет години. Той остави цялата си собственост на своята съпруга, леля Елинор.

— Не вярвам на това. Никога не съм го вярвал. Аз съм единственият му наследник от мъжки пол. Би трябвало да е оставил всичко на мен. Навярно тя е фалшифицирала документите. Сигурно е наела мистър Броугън за целта си и е станала негова любовница, за да изпълни желанията й.

Търпението на Каролайн се изчерпваше със заплашителна скорост. Тя отвърна остро:

— След като сте мислел така, защо не сте реагирал още навремето?

— Бях само на двайсет и три, когато чичо умря. Кой щеше да ми повярва? Нямах нито пари, нито важни приятели. Всички вярваха на проклетата вдовица. Тя е проститутка, не го ли знаехте? Обзалагам се, че е спала дори с мистър Броугън, гадния съсухрен стар корнуолец. Бас държа, че живее в хралупата на някое дърво, а не в къща.

— Да, и без съмнение вършее житото при пълнолуние, А сега, Бенет, ако обичате, мерете приказките си, и престанете да се държите като глупак, или по-добре изобщо мълчете. Защо треперите така? Зимата още е дошла, нито пък вали сняг. Господи, изобщо не е студено.

— Достатъчно е студено в това диво и затънтено място — обърна се най-после той, за да я погледне, след като се изправи. — Боже, колко мразя това място с неговите диви голи скали и скапани грозни калаени мини! Това е най-неприятната местност по лицето на земята, мразя я, чувате ли ме?

— Аз пък мисля, че това е най-красивото място на земята, Бенет. Така че, както виждате, вашето мнение е само едно от многото. А тези мини се експлоатират от векове, дори отпреди идването на римляните. Те осигуряват работа за хората. Не бъдете толкова критичен, братовчеде.

— Така и не мога да разбера какво се е случило с крака ви, нито как стигнахте дотук, нито защо не носите каквито и да са дрехи, нито пък защо не ви съпровожда някаква жена. Второ, доведе ви виконт Чилтън, известен с дяволската си репутация. Този субект е тъмен и мрачен като герой на Байрон. Всички местни госпожици са загубили ума си по него, но той се занимава само себе си и при това е зъл. Откъде го познавате? Всичко това е доста непристойно за вас, Каролайн.

— Историята е много дълга и несъмнено ще ви отегчи, тъй като единственото, за което действително искате да говорите, е как сте бил измамен и колко мразите Корнуол. Не, не казвайте нищо, братовчеде. Мистър Броугън е тук. Скоро ще разберем какво съдържа завещанието на леля Ели. Вие фигурирате в него, иначе нямаше да ви поканят да дойдете. Хайде сега, постарайте се да не забравяте напълно добрите си маниери.

Братовчедът Бенет беше красив млад мъж, с руса като на ангел коса и с прекрасни сини очи. Каролайн го беше поопознала предишния ден — бяха й нужни само тридесетина минути, — когато той бе започнал да показва истинските си чувства: предимно гняв и обида. Тя го погледна, както беше отпуснал долната си устна, и й се прииска да го срита. Навярно леля Ели беше оставила всичко на него. В крайна сметка Каролайн вече беше наследила достатъчно и нямаше нужда нито от Скрилейди Хол, нито от повече пари, и леля й прекрасно знаеше това.

Мистър Броугън, човек с бледа кожа от годините, прекарани на затворено, и с прошарена коса, ги покани с жест да седнат.

— Завещанието на Елинор Пенроуз е съвсем кратко, поне в началото — каза той, докато развързваше тънката панделка и оправяше документа. — Преди две години моята клиентка му помоли да изготвя текста. Като се изключи онова, което мисис Пенроуз е оставила на прислугата и за някои благотворителни пели, всичко останало от парите й е за вас, мис Дъруент-Джоунс А те никак не са малко.

— Не! — изрева Бенет и скочи от стола си. — Всичките й пари — парите на чичо ми — на Каролайн?! Няма да приема това! Ще се боря. Ще…

— Седнете, мистър Пенроуз. Това не е цялото завещание, но ако не се контролирате, ще си тръгна.

Бенет се отпусна отново на стола си. Изглеждаше като човек, който охотно би убил и мистър Броугън, и Каролайн.

— Така — прокашля се адвокатът. — Леля ви ме накара да добавя следното обяснение.

Той постави очилата на носа си, вдигна някакъв лист и зачете:

Скъпа моя племеннице, очаквам с нетърпение деня, в който ще живееш при мен в Корнуол. Когато навършиш деветнайсет години, ще дойда сама да те взема от онзи ужасен човек, мистър Фолкс. Той повече няма да има власт над теб. Заедно, скъпа моя, ние ще превърнем Скрилейди Хол отново в дом, изпълнен със смях, веселие и гости. Никога не забравяй, че през всички тези години не съм преставала да те обичам и съм ти желала само най-доброто.

Твоята любяща леля — Елинор Пенроуз

Каролайн не можеше повече да се сдържа. Тя наведе глава, а сълзите й започнаха да се стичат по бузите и да капят по ръцете й, стиснати в скута.

— Мис Дъруент-Джоунс, съвсем естествено, леля ви е предполагала, че ще дойдете да живеете при нея, докато се омъжите. Както вече казах, тя написа завещанието си, когато сте била на седемнадесет години. Реши да напише и писмото, като че се готвеше да умира още тогава. Както тя сподели с мен, направено по този начин, всичко щяло да звучи така, като че извира от самото й сърце. И е така.

В този момент мистър Броугън вдигна глава и видя плачещата Каролайн.

— Много съжалявам, мис Дъруент-Джоунс. Всичко това наистина е голям шок за вас, истинска трагедия…

— Какво ще кажете в такъв случай за мен?

— О, мистър Пенроуз, защо да не обсъдим този въпрос след като нашата братовчедка се съвземе? Естествено е това да я разстрои.

— Защо? Та тя получава всички пари.

Каролайн потърка очи с опакото на ръката си, издуха се в кърпичката на леля си и каза:

— Вече съм добре, мистър Броугън. Извинете ме. Просто, писмото й… Имах чувството, че тя стои тук и ми говори.

— Разбирам Леля ви беше истинска дама. Искате ли да продължа?

— Да, разбира се.

— Много дооре.

Мистър Броугън отново постави очилата на носа си и се взря в документа в ръцете си.

— А сега завещанието става доста объркано и сложно и за двама ви, бих казал дори — изключително необичайно, смайващо Предполагам, че най-добрият начин ла ви го обясня, е като ви припомня, че Елинор Пенроуз беше силна и състрадателна жена, която прекрасно разбираше, че парите носят и известни задължения към тези, които са имали по-малко късмет.

— Аз със сигурност съм с по-малко късмет от вдовицата на чичо ми!

— Мистър Пенроуз, дръжте си езика зад зъбите — Възкликна неочаквано разгорещено адвокатът. — Така, мисис Пенроуз се ползваше с голямо уважение в района. В последните години от живота си беше започнала да работи е млади момичета, забременели извън венчило. Всички те били или прелъстени, или изнасилени от своите работодатели или техните синове, след което, прокудени от собствените си семейства, оставали на улицата. Тя ги спасявала, като ги водела тук и ги настанявала в една малка къща в Сейнт Агнес. Напоследък мисис Пенроуз се бе сближила с доктор Трийт. Предполагам, една от причините за това бе, че му е осигурявала доста пациентки.

Това очевидно беше опит за шега и Каролайн положи усилие да се усмихне. Мистър Броугън се изкашля отново и продължи:

— След като тези момичета родяха, Елинор им помагаше да се заемат с това, което желаят. Ако искаха да задържат децата си, им осигуряваше положение, което да им позволи да направят това. Ако ли не, тя се погрижваше за осиновяването на малките.

— Ама че невероятна глупост! — обади се Бенет Пенроуз, изправи се и се заразхожда напред-назад пред бюрото. — Някакви тъпи гъски, които не могат да държат затворени краката си. Какво общо, по дяволите, може да има това с мен? С нас? Прелъстени от работодателите си ли казахте? Искате да кажете — от по-добрите от тях? Не виждам нищо лошо в това. Грешката, че са забременели, си е само тяхна. Колкото до останалото, защо…

— Замълчете, братовчеде! — Каролайн се изправи и закуцука към него, за да го погледне право в очите. — Затворете невъздържаната си уста или ще ви ударя кълна се! Може и да ви застрелям. Доста добър стрелец съм, знаете ли?

— Няма смисъл да проявявате насилие върху мен Само послушайте, има ли нещо общо всичко това с нас, Каролайн?

Лицето на адвоката беше се наляло с кръв, но той успя да каже почти спокойно:

— Всъщност има, мистър Бенет. Елинор Пенроуз завещава Скрилейди Хол, земите, мините, всичко, на двама ви. Обаче…

Бенет се извъртя — доста атлетично движение за такъв апатичен младеж — с пламнало от гняв лице.

— Какво? Това е поредната й гадост! Дава на Каролайн всичките пари и ме оставя с половин къща, половината приходи от наемите и мините, половината от прислугата, половината от пустите й мебели!

— Нещата не стоят съвсем така, мистър Пенроуз. Всъщност вие двамата ще бъдете управители на Скрилейди Хол, на мините и фермите, и ще разполагате и с всички средства, получени от други източници. Скрилейди Хол ще се превърне в убежище за тези нещастни момичета. Елинор Пенроуз се надяваше, че това ще ви заинтересува и, че ще им осигурите не само дом, но и подходящо обучение, така че да могат да изкарват прехраната си, след като станат майки. Леля ви знаеше, че приходите от наемите и трите калаени мини ще бъдат предостатъчни за издръжката на Скрилейди Хол.

Бенет Пенроуз не можеше да помръдне. Той буквално се беше заковал пред бюрото и гледаше втренчено адвоката, невярващ на очите и ушите си.

— Казвате, че ще трябва да живея тук с Каролайн и с пасмина загубени момичета с големи кореми? С прости леки жени, които дори не могат да говорят прилично английски, с някакви пъпкуващи се уличници, имащи наглостта да твърдят, че са били насилени от джентълмените, при които работели, и които утре ще напълнят къщата с копелета? Това е пълна идиотщина! Леля ми трябва да е била изкуфяла, когато е написала това чудо! Няма да позволя то да се осъществи, мистър Броугън Не съм вече на двайсет и три и без средства и приятели. Ще оспорвам това абсурдно завещание.

— Бас държа, че сега нямате повече влиятелни приятели отколкото по времето, когато бяхте на двайсет и три.

— Господи Боже, вие получавате всичко и имате наглостта да ми се зъбите? Дяволите да ви вземат, Каролайн, няма да се примиря с това!

— Успокойте се, сър. Това за вас е нещо като шок, виждам. Седнете и си спомнете, че сте джентълмен. Какво мислите вие, мис Дъруент-Джоунс?

Каролайн погледна от вбесената физиономия на Бенет към безизразното лице на адвоката. Усещаше, че е почервеняла и, че й се иска да напляска роднината си. Вместо това си пое дълбоко въздух и се опита да се съсредоточи върху настоящото положение.

— Никога не съм познавала бременно момиче — рече тя. — Трябва да е ужасно. Колко са те в момента.

— Само три. Обитават една малка къщичка в Сейнт Агнес и временно са под покровителството на викария, мистър Плъмбъри. Той, ъ-ъ, не беше особено ентусиазиран от проекта на леля ви, но предполагам, че в крайна сметка е приел за свой християнски дълг това благородно дело. Още повече, че той самият нееднократно е бил обект на добротата на мисис Пенроуз. Мисля, че именно това го накара да изпълни дълга си. Момичетата обаче са много разстроени от смъртта на Елинор. Доктор Трийт ми каза, че една от тях, само на четиринадесет години, плачела непрестанно след този нещастен случай. За нея Елинор Пенроуз била светица.

Каролайн бавно се изправи. Погледна бинтования си крак, който беше започнал да пулсира силно, откакто предишната нощ преди лягане го бе заляла с бренди. Приглади с длани роклята си. Спомняше си живо онази ужасна нощ, когато настойникът й щеше да я изнасили, ако не бе успяла да го ритне в слабините. Ако го беше направил, нищо чудно и тя да бе опозорена и забременяла. Само мисълта за това я изкарваше от равновесие. Да, тези момичета бяха жестоко наранени и много уязвими, особено обикновените девойчета, наети от непочтен човек. Най-после тя се обърна към Бенет Пенроуз и каза:

— Слушайте, Бенет, нека да престанем с тази препирня. Не знам нищо за задълженията на един попечител, още по-малко за момичетата в подобно положение. Но това е желание на леля Елинор. Двамата с вас сме натоварени с тази задача и мисля, че трябва да опитаме поне да се справим.

— Вие просто играете на загубена превзета малка светица, нали, Каролайн? А само миг преди това бяхте зла и опърничава жена, която грачеше и роптаеше насреща ми. Повдига ми се от вас!

Той изгледа разярено мистър Броугън и излезе от всекидневната.

— Този човек не е особено приятен — рече адвокатът, като оправяше документите. — Познавам го от момче, не се е променил особено в положителна насока.

— Очевидно е очаквал нещо друго от живота, сър Знаете ли защо леля Елинор е направила завещанието си по такъв начин?

— Предполагам. Елинор се е надявала, че Бенет може да бъде спасен. Мнението ми силно се различава от нейното, но подобно отношение и вяра тя засвидетелстваше към повечето от своите познати, въпреки че въпросните личности очевидно не ги заслужаваха. След смъртта на чичо си, Бенет непрекъснато вземаше пари назаем от своята леля, но така и не направи нищо съзидателно с тях. Очевидно Елинор се е надявала, че с помощта на подобно предизвикателство той ще се превърне в по-добър човек, че може би най-после ще порасне и ще се научи да поема отговорност. Желанието й може би не е особено справедливо спрямо вас, но според нея бихте могли да помогнете на Бенет, да го поведете в правилната посока, да му повлияете да стане по-човечен. Тя ви вярваше и ви уважаваше изключително много.

Каролайн го погледна безмълвно.

— Но как би могла да знае, че бих опитала да върша подобно нещо? Откъде е могла да знае, че не съм малка глупачка, която само кърши ръце и се оплаква?

Мистър Броугън свали очилата си и започна да ги лъска с носната си кърпа.

— Тя ми каза, че сте наследили чувството за справедливост на баща си и откровеността и прямотата на майка си. Сподели с мен, че притежавате изключителна упоритост, благодарение на която сте способна да се борите с неприятностите в живота.

Каролайн въздъхна.

— Не искам да я разочаровам, мистър Броугън, но отговорността е голяма и освен това има замесени и други хора.

Имаше предвид Фолкс, който не излизаше за миг от съзнанието й. Мислеше и за Оуен, и за Бенет Пенроуз.

— Може би ще бъде добре да включим сред бременните момичета и невъзпитани пройдохи, и на всички тях да осигурим обучение и даване на някакъв занаят.

За първи път адвокатът се усмихна истински.

— Превъзходно! — възкликна той. — Наистина превъзходно.

— Така ли мислите?

Каролайн убеди мистър Броугън да остане за обяд. Когато обаче видя това, което мисис Трибо, икономката на Скрилейди Хол, донесе от кухнята, тя вече не смяташе, че идеята й е била добра. За нейна изненада обаче сътрапезника й каза, потривайки ръце:

— Колко обичам този пай!

Каролайн се ококори при вида на огромния кръгъл пай, най-вече поради главите на сардините, които стърчаха отстрани с ококорени очи.

Мистър Броугън се усмихна.

— Жителите на Корнуол са много пестеливи хора. Мило момиче, истинско прахосничество е да се покриват с тесто тези глави, които и без това няма да се ядат. И затова просто са оставени да си стърчат. От друга страна, ако бъдат отрязани, сокът ще изтече навън.

Тя яде малко насила от препеченото тесто, неспособна да отдели поглед от кошмарните рибешки глави.

* * *

След обяд се появи доктор Трийт. След като вече бе разбрала, че той е бил нещо повече от приятел за леля й, Каролайн го покани да остане. Той прегледа крака, й, разпита я подробно за премеждието й, и доволен, я потупа по коляното.

— Много добре. Ако мога да бъда от помощ за племенницата на Ели, бих го направил с удоволствие.

Младата жена си пое дълбоко въздух.

— Нуждая се от всичката помощ, която може да ми бъде предоставена, доктор Трийт.

След това им разказа за Роланд Фолкс и за опита му да я насили, разказа им и как беше взела Оуен за заложник и как той бил прекалено объркан, за да си даде сметка, че би могъл да избяга от нея по всяко време. Разказа им и за Норт Найтингейл и за това колко й беше помогнал в страноприемницата в Дорчестър.

— А сега — каза в заключение тя, давайки си сметка, че и двамата й събеседници я гледаха не по-малко смаяно отколкото тя — главите на сардините, не се съмнявам, че мистър Фолкс ще се появи и тук, в Корнуол. Той има нужда от пари. И иска моите. Вече ми е заявил, че ще намери начин да ме омъжи за себе си. Нужна ми е помощта ви, джентълмени.

Откъм вратата на всекидневната се чу тих глас:

— А моята, Каролайн?

Тя се обърна и дари Норт с ослепителна усмивка Скочи от стола си и се спусна към него. Дори и да бе изненадан от ентусиазираното посрещане, той не го показа. Взе ръката й и я вдигна към лицето си. Когато топлите му устни се докоснаха до кожата й, тя се впусна в обяснения.

— Норт, радвам се, че дошъл сте дошъл да ме посетите. Влезте. Какво чухте от това, което разказах на мистър Броугън и доктор Трийт?

— Достатъчно. Е, господа, на какво мнение сте? Ще наемем ли някой да пръсне черепа на мистър Фолкс?

— Да — отвърна доктор Трийт. — Той изглежда е доста неприятен субект.

— Никога не съм чувал подобно нещо — обади се мистър Броугън. — Каква долна и отвратителна особа Само като си помисля — бил братовчед на баща й, а вижте какво е искал да й стори!

— Бих го затворил в тъмницата в Маунт Хок — каза доктор Трийт. — Да погине там няколко седмици и да се науми как трябва да се държи.

— Може да сложим Бенет Пенроуз при него — довърши с мрачно вдъхновение мистър Броугън. — Възможно е да се избият помежду си.

Норт помогна на Каролайн да седне на стола си.

— Как е кракът ви?

— Зараства, благодаря.

— Свършил си чудесна работа, момчето ми — каза доктор Трийт Подутината е спаднала и раничката заздравява добре.

Тримата мъже сведоха поглед към превързания крак на домакинята си, която ги изгледа един по един и рече:

— Мистър Броугън, бихте ли ми станал адвокат? Бихте ли се заел да измъкнете парите ми от онзи човек? Вече съм достатъчно възрастна, за да управлявам сама наследството си.

— Твърди, че е ваш попечител, така ли?

— Да.

— Вероятно е излъгал — каза Норт. — Не се притеснявайте. Каролайн. Мистър Броугън може да се захване с тази работа. Сър, ако е нужно, може да се обърнете към моя адвокат в Лондон. Междувременно, Каролайн, няма да оставате сама. Ако Роланд Фолкс се покаже насам, със сигурност ще съжалява за това.

— Надявам се да не замесва повече бедния Оуен в тази история поклати глава младата жена. — Той наистина не одобрява деянията на баща си.

— В такъв случаи не е зле отново да го вземете за заложник — обади се Норт. — А сега, госпожице, ако доктор Трийт разреши, бих искал да ви изведа, за да пояздим. Бледа сте като онази стена отсреща.

Очите на Каролайн светнаха.

— Тази идея страшно ми допада. Но аз нямам дрехи за езда!

Доктор Трийт се изкашля тихо.

— Скъпата ви леля обичаше да язди. Дрехите й няма да ви бъдат много точни, защото тя беше по-пълна от вас, но несъмнено ще свършат работа, докато получите собственото си облекло. Елинор има един красив морскосин костюм за езда, с медни копченца на жакета и златни сполети на рамената.

Каролайн видя, че очите на мъжа се замъглиха от сълзи и се изправи припряно.

— Много сте мил, сър. Сигурна съм, че дрехата ще ми стане.

Естествено, не й стана, но Норт, който не можеше да отдели очи от пазвата й, отбеляза лаконично:

— Както виждам, леля ви е била доста надарена. После се усмихна широко и на младата жена той й се стори най-красивият мъж на земята.