Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (10)

Десета глава

Каролайн поиска да отидат до Сейнт Агнес Хед. Когато стигнаха голата земя, простираща се между селото и високите крайбрежни скали, тя отметна назад глава и вдъхна дълбоко соления морски въздух. Всичко наоколо изглеждаше диво и красиво. Място, подобно на това, тя не беше нито виждала, нито си представяла. Струваше й се, че се е върнала у дома — доста странно усещане, тъй като никога преди не бе идвала в Корнуол. Местността неудържимо я привличаше. Погледна на север, към Сейнт Агнес Бийч — огромен пясъчен полукръг с издигащи се безплодни скали. В този миг се сети за леля си, която сигурно бе яздила дотук стотици пъти, бе се възхищавала на красотата му и бе умряла на това омагьосващо нецивилизовано място. Питаше се за какво ли беше мислила Елинор в последните мигове на живота си, дали се бе борила с човека, причинил смъртта й. За миг затвори очи, заслепена от ярката слънчева светлина, и даде възможност на болката да вземе връх, за да може да я изстрада.

Тогава чу прозаичния глас на Норт:

— Нека да се изтеглим там, Каролайн. Не се доверявам на почвата след силния дъжд снощи.

Младата жена носеше само един ботуш за езда, на леля си Ели, и макар че кожата му беше мека, той й стягаше. Левият й крак беше превързан.

Лорд Чилтън я хвана за ръка и й помогна да се придвижи към ръба на скалата.

— Ей там долу има тясна каменна тераса, широка шестдесетина сантиметра.

Гласът му беше абсолютно безизразен, за което му беше благодарна.

— Яздех насам и се бях спрял точно на това място, загледан на юг към Сейнт Айвс. Тогава случайно зърнах някакво цветно нетно. Извиках и тъй като не получих отговор, слязох долу и я намерих.

Каролайн мълчеше, опитвайки се да си представи същото, което бе видял той, но не успя. Леля й беше мъртва, и то безвъзвратно.

Тя въздъхна и се обърна. Внезапно задуха вятър, който засвири из пукнатините на скалите и залепи дрехата за езда към тялото й. Каролайн почувства как соленият въздух жилна лицето й. Това усещане и звукът на разбиващите се долу в скалите вълни обаче й подействаха благотворно. Тя вдиша дълбоко топлото ухание на диворастящи билки, които бяха в изобилие по голите скали и закръглените камъни. По-ниско, до самото разпенено море, се виждаха гърлица и лишей. Имаше толкова трептящи цветове, такова изобилие от растения, толкова много живот в това привидно пусто, сурово и смайващо място… Над главите им се носеха красиви чайки, „висяха“ буревестници. Това място изглеждаше много далеч от насилието и смъртта.

Тя се обърна и погледна към Норт.

— Какво е станало с коня й?

— Не знам. Не съм се и сетил за него. Господи, уж съм мировият съдия, а изобщо не се сетих за коня й. Животното несъмнено се е върнало в Скрилейди Хол. Ще попитам Робин, главния коняр. Всъщност, като се замисля сега, той е единственият коняр. Ще го питам, като се върнем.

Гласът му звучеше като на армейски командир, остър и сдържан и по-студен от зимния вятър над Ирландско Море. Норт беше пропуснал нещо, което можеше да се каже важно, и заради това беше ядосан на себе си. Каролайн кимна и рече:

— Ако е била мъртва, когато са я бутнали от скалата, не би било възможно тялото да се приземи на тази издатина.

— Знам. Трябвало е да положи известни усилия, за се хване и задържи. Ей там има няколко храста, поникнали от скалите. Много вероятно е да се е закачила на тях и после да е паднала върху издатината.

Младата жена облиза пресъхналите си устни, отчаяно опитвайки се да се владее. Леля и Ели обаче не се нуждаеше от воплите и плама й. Просто някой трябваше да открие убиеца.

— Това значи, че е била още жива, когато са я бутнали и се е опитвала да се спаси.

— Така изглежда. Но е била много слаба. Не мисля, че е страдала дълго, Каролайн.

Тя помълча за момент. Думите бяха заседнали в гърлото й. Най-после успя да каже:

— Норт, как точно е умряла? Трябва да знам.

— Била е наръгана с нож в гърба.

— Кой е могъл да стори подобно нещо? Мистър Фолкс е лош и отчаян човек, но дори той не би намушкал някого с нож и след това да го блъсне в пропастта. Това е страшно злодеяние, Норт.

— Да, злодеяние. Резултат на голяма омраза или алчност, Каролайн.

— Но нима някой би могъл да мрази дотолкова леля ми?

— Не знам. Но ако става дума за алчност, тъй като нейната наследница сте вие, Каролайн, това явно не е отговорът на въпроса. Вие не бяхте тук по това време.

— Престъпление — повтори тя. — Чудовищно престъпление.

Младият мъж се намръщи за момент и каза:

— Наех един местен човек да ми помогне. Той е бивш джебчия, но е много умен. Рафаел Карстеърс, някогашен капитан на кораб и понастоящем мой съсед, се кълне в него. Уверява ме, че му помогнал да разреши някаква загадка край Сейнт Осгъл и така му спасил кожата. Ще ви хареса. Името му е Флаш Сейвърн.

— Флаш^[1], предполагам, намеква за бързината, с която е обирал джобовете на хората.

— Възможно е.

Тя погледна отново към морето.

— Доктор Трийт трябва да е обичал много леля ми.

— Да, когато отидох да му съобщя, веднага след като открих тялото й, той изпадна в дълбока депресия. Стана ми много мъчно. Чух, че сестра му Бес се грижела добре за него.

— Има нещо, на което няма да повярвате. Бенет Пенроуз твърди, че леля ми проституирала и че е много вероятно да е била любовница дори на мистър Броугън, за да го накара да преправи завещанието.

— Просто думи на един разочарован нехранимайко. Мислите ли, че ще създава неприятности?

— Не знам. Засега той не може да повярва, че леля Елинор е пожелала двамата с него да действаме заедно.

— И за какво по-точно става дума?

— Трябва да бъдем настоятели на Скрилейди Хол, който ще дава приют на неженени бременни момичета.

— Боже мой!

Лорд Чилтън я загледа едновременно ужасен и очарован.

— Няма да бъде лесно, но това е нейната воля. Засега момичетата в подобно състояние са три и живеят в Сейнт Агнес, надзиравани от викария.

— Стопроцентово старият глупак мисли, че те ще плъзнат из селото и ще го покварят.

— Още не съм се запознала с мистър Плъмбъри. Наистина ли е глупак?

— Трябваше да чуете хвалебственото му слово над гроба на леля ви. Ако съществуват призраци, тогава леля ви ще се върне и няма да го остави на мира. Речта му беше в този дух: „Макар че беше дама, тя беше много симпатично същество. Макар че прибираше разпуснати и незаслужаващи нищо жени, тя все пак беше много мила, нещо, което не може да й се отрече.“

— Ще му натъпча скиптъра в гърлото!

За своя изненада Норт се разсмя.

— Скиптърът му е доста широк.

— По-всичко личи, че устата му е още по-голяма.

— Все още не мога да проумея факта, че леля ви е помолила вас — току-що навършила деветнайсет години — да се грижите за бременни момичета.

— Очевидно те не са просто неженени бременни момичета. Всички те са били прелъстени или изнасилени от господарите си. Момичета, които по една или друга причина не могат да бъдат защитени нито от баща, нито от брат, са много лесно уязвими, Норт. А когато семейството им е бедно, предполагам, че тогава тази задача се ограничава в някаква препоръка.

— Една дама няма откъде да познава тази страна на живота.

— А защо не? Леля Ели го е разбрала. Помагала е, ще опитам също да помогна. За нещастие силите на един-единствен човек трудно бяха стигнали за да се прави нещо съществено по този въпрос. Съмнявам се, че ще мога да разчитам кой знае колко на Бенет.

Лорд Чилтън въздъхна, вдигна ръка и после бавно я свали.

— Вие сте толкова млада, Каролайн.

При тези думи събеседницата му се усмихна.

— Хайде, Норт, деветнайсет години е порядъчна възраст. Мисис Тейлстроп — моята компаньонка в Хънимийд Манър, вечно ми повтаряше, че момиче, достигнало „напредналата“ ми възраст, е вече почти за слагане на лавицата и че съм била истинска щастливка, че имам толкова пари, поради което би било възможно да бъда приемана още известно време.

— „На лавицата“. Колко странно определение.

— Нали? Може би трябва да се чувствам като буркан със сладко? Или пък чиния с пилешко месо? А може би като купа с овесена каша?

— Нека забравим тази глупост. Вие сте прекрасна такава, каквато сте си.

— На колко години сте, Норт?

— На двайсет и пет.

— Божичко, та вие вече определено сте на тази ужасна полица!

— Това обаче не се отнася за мъжете.

— В такъв случай не е особено справедливо, нали? Но в това може би има известна логика. Забелязала съм, че мъжете имат нужда от повече време, за да узреят. Бедният Оуен е само с две години по-млад от вас, но ми се струва, че ще му трябва още доста време, докато възмъжее. Затова пък вие, милорд, сте съвсем добре.

— Узряването ми на нужното ниво ли е?

— Да, прекрасно сте узрял, подобно на лятна праскова.

Норт се усмихна, без да отговори. Двамата стояха рамо до рамо и младият мъж дълго се взира в безбрежните простори на Ирландско море. Най-после каза:

— Погледнете вляво покрай брега. Онези ярки къщички, катерещи се нагоре по скалите, и рибарските лодки в пристанището — това е Сейнт Айвс. При отлива лодките остават върху мокрия пясък. Тогава гледката е наистина странна. Там горе е Тревоуз Хед. Тук, на северното крайбрежие, всичко е диво и каменисто, а дърветата са хилави и прегърбени от силните буреносни ветрове, характерни за Ирландско море. Съвсем различно е по южното крайбрежие. Там човек може да седне под палмово дърво, да се наслади на приятния бриз, да чете поезия на любимата си.

Спря за момент, след което добави замислено:

— Не си спомням да съм говорил по подобен начин на някоя жена от много отдавна. Обикновено си разменяме забележки за времето, после я водя… Добре де, това е без значение. Това, което искам да кажа, е, че кой знае защо мога да си говоря с вас и това ми се удава с лекота и ми доставя удоволствие. Всъщност отдавна не съм се усмихвал на някоя жена. Разбира се, не трябва да забравям Херцогинята — това е младата съпруга на приятеля ми Маркъс Уиндъм, много симпатична особа. Но дори с нея…

Той спря насред думите си. Очевидно, поне на събеседницата му й се стори така, се чувстваше объркан и несигурен в себе си.

— Мисля, че сте по-различна.

— Не мога да разбера. Никога не сте се държал така, като че не желаете компанията ми. Сторихте ми се много умен още в мига, в който се запознахме. После към това си качество добавихте и любезност, и загриженост. Вие сте красив мъж, Норт. Не обичате ли жените?

За момент той изглеждаше шокиран, но после разбра, че тя не си даваше сметка за намека, криещ се в думите й. Не му дойде на ума да смекчи това, което за него бе самата истина.

— Жените са необходими за удоволствието на мъжа.

— Това звучи като нещо, набито в главата ви от най-ранно детство. Значи не обичате жените. Бенет каза, че имате лоша репутация, че сте бил мрачен и опасен, но не сте се отказвал от удоволствието, което евентуално сте получавал от една или друга от местните госпожи.

— Какъв глупак трябва да е този Пенроуз! Напомнете ми, когато го срещнем, да завра напречно дръжката на камшика си в нечистата му уста. Той като бедния ви Оуен ли е или има брадичка? А сега — за жените. Харесвам достатъчно много жените. Както казах, те са необходимост Един мъж трябва да има жена, за да, ъ-ъ, се облекчава.

— Това звучи доста странно, Норт. Оставам с впечатление, че според нас всички жени са еднакви, че са взаимно заменяеми. Означава ли това, че трябва да мисля за вас по съшия начин, както и за Фолкс или за бедния Оуен, или пък за вечно хленчещия Бенет, чийто характер би бил много по-добър, ако някой го беше бил всеки ден?

— Не искам да кажа, че всички сте взаимно заменяеми. Просто никога преди не съм чувствал подобна нужда да… Достатъчно по този въпрос, не е особено благоприличен. Вие дори не би трябвало да бъдете тук с мен без придружител. От друга страна обаче, ще стоя възможно най-близо до вас, докато Фолкс направи следващата си крачка. И знам, че ще я направи. Той очевидно е в отчаяно положение и вие сте единствената спасителна лодка, която би могла да го извади от неговото море от дългове.

— Наистина ли сте мрачен и опасен, Норт?

— А вие как мислите?

— Смятам, че е напълно възможно. Определено тази роля ви подхожда много добре. Бенет твърди, че приличате на някои от дивите герои на Байрон и това е абсолютно вярно. Но вие се държахте чудесно с мен, така че приемам всичките ви качества. Ако предпочитате да се разхождате с хрътките си и да намирате усамотение в пустошта — това си е ваша работа. Всеки би трябвало да има право да се развива в желаната от него насока, подобно на богат гоблен с всевъзможни цветове, върху които са вплетени най-различни настроения: някои диви, други — нежни.

— Възможно е — отвърна младият мъж, като наблюдаваше Каролайн внимателно, защото никоя жена не му бе говорила по подобен начин.

Разбира се, никога досега той не беше прекарвал толкова време с една жена, без да се люби с нея.

— Кажете ми, Каролайн — рече той, — откъде знаете, че имам хрътки? Докато бяхте при мен, не съм ги пускал от предназначеното за тях място. Доколкото си спомням, вечерта те дори не виха на лунната светлина.

— Чух мистър Триджийгъл да споменава пред мистър Полгрейн нещо за храната им. Или, както се изказа за тях, „проклетниците, същински свине са“.

— Типично в негов стил. Отговорете ми на още един въпрос, Каролайн. Какви тайни криете?

И лорд Чилтън се взря в откритото и красиво лице, в дълбоките й зелени очи, блестящи от интелигентност, темпераментност и закачливост. Какво любопитство и заинтересованост към всичко проявяваше това момиче! Не, тя не можеше да бъде заменена с която и да е друга жена. За миг тази мисъл го потресе чак до пръстите на краката му. Тогава Норт изведнъж видя в съзнанието си своя баща, който му крещеше, почервенял от гняв, нетърпеливост и язвителност. Не, нямаше да мисли за баща си. Вдигна ръка, за да премести кичур от гъстата й кестенява коса, навита на тила й. Докато се опитваше да задържи кичура зад ухото й, младият мъж каза тихо, а гласът му прозвуча мрачно.

— Вие нямате никакви тайни, нали? Вие сте чистосърдечна и нежна… И душата ви е забележително добра, въпреки тормоза, на който сте била подложена от вашия настойник в продължение на години.

— Не мисля, че ми харесва да ме наричат „нежна“. Напомня ми за дебел мопс, който само лежи и очаква някой да го почеше по корема.

— Много сте доверчива, Каролайн, щом се разхождате из това пусто място с такъв черен дявол като мен. Прекалено доверчива. О, проклятие! Дайте ми устните си…

Норт се наведе и я целуна нежно по затворените устни. Младата жена беше прекалено изненадана, за да помръдне, само вдигна поглед към него. В продължение на няколко мига пръстите му галеха бузите й, ушите и шията.

— Съжалявам — каза той и отстъпи крачка назад. — Не трябва да забравям, че съм джентълмен, а джентълменът никога не бива да се възползва от безпомощността на една дама.

Каролайн замислено докосна устни с върховете на пръстите си.

— Всъщност вие наистина ме изненадахте. Бихте ли могъл да повторите това, което току-що направихте? Струва ми се, че е много приятно. И мисля, че по-скоро аз, а не вие, ще се възползвам от това.

— Достатъчно. Елате, нека да пояздим на север и ще ви покажа една скришна пътечка надолу, към брега.

* * *

В шест часа на следващата вечер Роланд Фолкс почука по огромното месингово чукало на вратата на Скрилейди Хол.

Бенет беше слязъл в Гунбел, за да се напие, както обикновено, в кръчмата на мисис Фрийли. Като се изключат двете слугини и мисис Трибо, Каролайн беше сама и вечеряше в малката трапезария.

— Мисис Каролайн, дошъл е някой си мистър Роланд Фолкс — с извинителен тон обяви икономката. — Казва, че е ваш настойник и нещо като братовчед и чичо, и че изгаря от нетърпение да ви види. Да го поканя ли?

Не се налагаше, тъй като неканеният гост я беше последвал и се показа зад гърба й.

Каролайн изпита див ужас при вида му. Бавно надигайки се от стола си, тя нареди на икономката:

— Мисис Трибо, слушайте ме внимателно. Искам Робин незабавно да съобщи на лорд Чилтън. Не губете и секунда.

— Не мисля, че е необходимо, мисис Трибо — каза невъзмутимо посетителят и усмихнато влезе в трапезарията. — Виждате ли, мила госпожо, двамата с моята повереничка имахме известни разногласия. Дойдох да се сдобрим, така да се каже.

— Как успявате да се усмихвате? Който не ви познава, би си помислил че сте искрен и добросърдечен. Няма значение. Направете каквото ви казах, мисис Трибо. Този човек е престъпник. И не ми е настойник. Лорд Чилтън трябва да дойде веднага.

Икономката, объркана и изплашена, изхвърча навън.

— Това няма да промени нищо, Каролайн — заяви Роланд Фолкс. — Ако лорд Чилтън изобщо благоволи да изостави удоволствията си в Маунт Хок, той ще пристигне само за да открие, че ви няма. Готова ли сте, скъпа моя?

— Вървете по дяволите, Роланд Фолкс! Това е моят дом. Напуснете незабавно! Няма за какво да разговаряме. Адвокатът ми ще се свърже с вас. Вече не сте ми настойник. Не сте ми никакъв. Не, взимам думите си назад. Вие сте един изключително неприятен спомен. А сега напуснете!

Той се изсмя и тръгна към правоъгълната маса, като преди това внимателно беше затворил вратата след себе си. Стаята беше малка и нямаше друг изход. Младата жена взе ножа, който стоеше до чинията й.

— Не се приближавайте, сър, или ще ви наръгам!

— Съмнявам се, Каролайн. Последния път ме изненадахте, но това няма да се повтори. Не се съпротивлявайте, скъпа. Приемете ме, защото наистина нямате друг избор.

Младата жена го наблюдаваше как бавно измъква голяма бяла носна кърпа от единия си джоб. От другия вади шишенце с прозрачна течност. След това напои кърпата с тази течност.

Тя се вгледа в шишенцето — съдържанието му бе прозрачно като вода.

— Какво е това?

Настойникът й само се усмихна и започна да заобикаля масата, за да се приближи до нея.

— Оставете ножа, Каролайн.

— Не, няма да го оставя. Няма да припадна или да разплача. Повярвайте ми, ще ви намушкам. Не ми пука, че ножът не е особено остър. Ще го забия дълбоко във вас и после ще го завъртя в раната. Толкова съжалявам, че оставих пистолета си горе в спалнята! Това обаче няма да свърши по-лоша работа. Говоря сериозно, сър, излезте оттук.

Той беше само на няколко крачки от нея и продължи се приближава все така уверено, като държеше напоената кърпа в дясната си ръка. Внезапно хвана един от махагоновите столове и го хвърли със светкавична бързина върху Каролайн. Тя се опита да се отмести настрани, но столът удари ръката й. Болката беше непоносима и младата жена сграбчи с другата си длан удареното място. Миг по-късно Фолкс беше до нея и притисна кърпата към лицето й, като същевременно здраво държеше главата й, за да не може да мърда. Каролайн усети топлия му дъх по врата си.

— Така, мила моя, можете да се съпротивлявате колкото си искате. От това то само ще подейства по-бързо.

Тя се опита да го наръга с ножа си, но изпаренията от кърпата, странно приятни, изпълваха ноздрите й, гърлото, мозъка. Чувстваше се, че отслабва и губи контрол върху действията си. Усещаше се безсилна, мускулите й като че бяха омекнали и безполезни. Пръстите й изпуснаха ножа. Чу го да пада на пода. Опитваше се да се освободи, но не можеше. Последното, което видя, беше изражението на задоволство върху омразното лице, наведено над нея.

— Точно така, Каролайн. Дишай дълбоко. Това е хлороформ и благодарение на него ще бъдеш мирна и тиха доста време.

За последен път направи опит да се отскубне, но не успя. Образът му започна да се замъглява Видя усмивката му, а гласът му като че идваше отдалеч:

— Питах се колко ли ще трябва да чакам, докато те заваря сама. Слава Богу, това не ми отне особено много време.

Чу го да се смее. А след това потъна в мрак.

* * *

Норт не си спомняше някога да е бил толкова уплашен. Трийтоп буквално изяде разстоянието между Маунт Хок и Скрилейди Хол. Господарят му обаче чувстваше, че Фолкс се бе появил, след като предварително бе дебнал, за да се увери, че Каролайн е сама, дори без оня идиот Бенет. А изрично бяха наредили на Пенроуз да не се отделя от нея, ако няма други мъже наоколо. Норт смяташе да вечеря с момичето тази вечер, но една от кобилите му — Пролетен дъжд, беше започнала да се жреби. И тъй като това бе продължило дълго и беше мъчително, а той обичаше много тази кобила, реши да остане при нея, за да й помогне. И, по дяволите, белята беше станала.

Каролайн беше жилава и находчива. Беше и твърде силна за момиче. Лорд Чилтън знаеше това, както и бе убеден, че няма да припадне, уплашена от противника си. В същото време обаче беше сигурен, че този път Фолкс беше обмислил всичко, че вече нямаше да допусне неуспех. Сигурно бе пристигнал добре подготвен. Норт предчувстваше, че е успял и кръвта се смрази в жилите му.

Изоставил бедния Робин далече зад себе си и залепил се за шията на Трийтоп, младият мъж го караше да препуска все по-бързо и по-бързо.

Когато пристигна в Скрилейдн Хол, пред отворената врата стоеше мисис Трибо, стиснала в ръце кранчето на черната си вълнена пола и бледа като ноемврийска слана.

— Той я отведе, милорд! Страшно зъл е. Нямаше да го повярвам, ако ми кажеха, но той просто влезе и я отмъкна. Не можах да го спра, въпреки че се опитах. Този човек просто ме изблъска от пътя си.

Норт спря коня си до стълбището на Скрилейди Хол, но не слезе от него.

— Как я отведе?

— Може и мъртва да беше, милорд. Носеше я, а главата й висеше от ръката му. Чакаше го файтон. Опитах се да го спра, милорд, кълна се! Но той само ме блъсна настрани и кресна, че това не е моя работа. Двете слугини не бяха от полза, бяха изпаднали в истерия, глупачките му с глупачки! С него имаше друг човек, който караше екипажа. Тръгнаха на север, към Нюкуей.

— Веднага щом Робин се върне, искам да го накарате да доведе доктор Трийт, на когото ще разкажете същото, което разказахте и на мен. Нека да отиде в Маунт Хок и да ме чака там. Всичко е наред, мисис Трибо, ще я върна.

Господи, ами ако… Не, нямаше да мисли за всички ужасни неща, които би могъл да й стори Фолкс. Трябваше да насочи цялата си енергия към придвижването по ясните следи, оставени от колелата на файтона.

Беше валяло през целия следобед и отпечатъците бяха достатъчно дълбоки. Все пак той имаше и едно предимство над противника — коня си. Налагаше се обаче да не кара Трийтоп да препуска толкова бързо, за да не го изтощи до смърт. Дали Фолкс нямаше да я изнасили в каретата? Очевидно бе успял по някакъв начин да я зашемети. Не, не можеше да я е убил, това нямаше да му послужи за нищо.

Норт не изпускаше от очи пресните дири. След час щеше да се стъмни. Слава Богу, дотогава имаше доста време. Внезапно следите завиха рязко встрани, право към стръмната скалиста пътека. Тя беше хлъзгава, с много завои и опасна за файтон.

Нещо не беше наред. Той спря Трийтоп и слезе от гърба му. Огледът му отне известно време, тъй като някой се бе опитал да заличи следите, метейки с клон. Почти усещаше нетърпението на човека, сторил това. Беше заличил следите от копитата отгоре-отгоре, очевидно считайки тази предпазна мярка за безполезна. Норт се взираше отблизо и скоро бе възнаграден за старанието си. Забеляза дълбоки дири от копитата на три коня. Едните от тях бяха много по-дълбоки от другите, което показваше, че животното, на което принадлежаха, носеше по-тежък товар от другите. Значи сега я носеше Фолкс. Проклетият екипаж вероятно е трябвало само да заблуди евентуалните преследвачи.

Кой ли яздеше втория кон? По-добре да не е оня нещастник Оуен с хилавата брадичка! А третия? Най вероятно това бе някой нает безделник.

Норт изскърца със зъби от гняв и тревога и заби токовете си в корема на Трийтоп. След няколко минути следите на едното животно се отклониха встрани.