Катрин Каултър
Лорд Найтингейл (5)

Пета глава

Оуен действително беше настинал здравата. Доктор Тъкбъкит изля в гърлото му цяло шише от специалния си тоник, а Каролайн стоеше край него и го успокояваше, докато той кашляше и повтаряше, че, за разлика от него, тя е прекалено зла и жестока, за да се разболее.

Доктор Тъкбъкит й каза на четири очи, че брат й е прекалено зле и ще трябва да остане в леглото поне още една седмица.

Каролайн го изгледа смазана.

— Една седмица! Но, сър, това е невъзможно! — И мислейки си за Фолкс, допълни: — Нямам нужните средства, за да останем тук цяла седмица.

— Платете ми първо, ако обичате, мис.

— Да, разбира се. Сигурен ли сте, сър? Цяла седмица?

— Ще видим, но няма особена надежда, че болестта ще отшуми по-рано. Момчето изглежда доста зле.

— Няма да умре, нали?

— Не, при положение, че се грижите за него и стоите по-далеч от бирата на Маки.

Мисълта да се грижи за болния Оуен ужаси Каролайн, но тя успя все пак да кимне и да отвърне с глас на затворник, току-що узнал присъдата си:

— Кажете ми какво е необходимо да правя и ми дайте нужните лекарства, сър. Ще направя каквото трябва за брат си.

Но едно беше да обещае и съвсем друго — да го изпълни, убеди се съвсем скоро младата жена. Болният се мяташе непрекъснато през цялата нощ. Той отхвърляше завивките, когато изгаряше от високата температура, а когато треската вледеняваше кръвта във вените му, трепереше и стенеше.

В четири сутринта Каролайн седеше на единствения стол, уморено протегнала крака напред. Кичури от разчорлената й коса висяха пред лицето й. Чувстваше се толкова разкапана, че не можеше да се помръдне и само гледаше в Оуен, който най-после бе потънал в блажен сън. Краткотраен, но въпреки това — блажен.

— Заложник — измърмори Каролайн. — Взех те за заложник, а виж какво направи с мен.

Болният изстена и тя с усилие се изправи. Внимателно допря длан до челото му. Беше хладно на пипане, слава Богу.

На вратата се почука лекичко. Тя замръзна, но почти веднага се окопити. Беше невъзможно Фолкс вече да ги е открил. Абсолютно невъзможно! Трябва да беше Маки. Всъщност точно сега май наистина би могла да си пийне малко бира.

Младата жена отвори вратата. Пред нея стоеше лорд Чилтън. Целият в черно, подпрян небрежно на рамката, и отпуснал се като припичаща се на слънце котка. Стори и се мрачен, опасен и замислен. Погледна я като че заплашително. Тя му се усмихна.

— Скоро ще се съмне. Защо сте буден още?

Той се намръщи, а нейната усмивка стана още по-широка.

— Все пак може да влезете. В стаята има само един стол и предполагам, че ще се възползвате от него, защото сте лорд.

— След като съм лорд и следователно — благородник, мисля, че би трябвало да оставя стола за вас. Стига да не поискате отново да седнете в скута ми…

Той й се струваше по-мрачен и заплашителен от снощи и тя му се усмихна още по-широко. Неканеният гост изсумтя, приближи се до леглото и погледна замислено Оуен. Допря длан до бузата му, после и до челото, опипа пулса на гърлото му, кимна и се разположи удобно на стола.

— Уморен съм — съобщи той и отпусна глава на облегалката. — И изобщо не се чувствам благородник. Той ви е брат, можете да седнете до него.

Каролайн едва се сдържа да не го ритне по обутите в ботуши крака. Вместо това рече:

— Но какво правите тук? Оуен не вдигаше много шум през последния час, така че не ви е събудил.

— Колкото и странно да изглежда, както на вас, така и на мен, събудих си и открих, че съм разтревожен. Вие и двамата сте изключително неопитни. Предположих, че се грижите за брат си сама.

— Не мисля, че Клори би пожелала да ми помогне.

— Вероятно не. Всъщност тя искаше да обслужи мен.

— Нима? В този късен час? Не би трябвало да пиете толкова много, сър. Това със сигурност няма да ви се отрази добре.

Той отвори очи и я изгледа толкова отегчено, че тя примигна.

— Не ставайте глупава — каза само той, отново облегна назад глава и затвори очи.

След като „благородникът“ зае единствения стол в стаята. Каролайн трябваше да приседне на ръба на леглото до Оуен.

След малко лорд Чилтън произнесе тихо и провлечено:

— Тази стая е отвратителна — малка и задушна. Мирише на болест. Ако не искате брат ви скоропостижно да се възкачи на небесата, предлагам да поискате от Тюксбъри по-голямо помещение.

— Не мога да си го позволя.

Той въздъхна.

— Така си и мислех. Защо, по дяволите, сте тук?

— Не съм олицетворение на предпазливостта, но със сигурност няма да ви кажа нищо повече. Няма да постъпя чак толкова глупаво, въпреки че съм така уморена, та не мога да си спомня какво съм ви наговорила преди няколко часа.

— Ако започнете отново да проявявате недискретност, ще ви кажа.

— Благодаря. Какво правите тук? Впрочем — мога да си отговоря. Седите си удобно, отнасяте се с мен като с малоумна и не правите едно полезно нещо.

— Абсолютно вярно. — Той отвори очи. — Имате ужасен вид.

— Можете да ме наричате Розмари. Това е второто ми име.

— Благодаря на Бога за това.

— Не искам да бъда груба, лорд Чилтън, но защо не се върнете в стаята си?

Той се изправи пъргаво от стола си, извади ключ от джоба си и й го подаде.

— Ето, заповядайте. Номер седем, отдясно по коридора. Това е най-хубавата стая в тази проклета страноприемница. Отивайте да поспите. Ще се грижа известно време за… брат ви.

— Сериозно ли говорите?

— Убийствено сериозно. Няма да изкарате още дълго, ако не си починете. Побързайте, докато добрата ми половина все още има надмощие над другата.

— Той несъмнено ще спи още няколко часа. Тогава ще трябва да му дадете да пие отново вода. Доктор Тъкбъкит каза да го наливаме с вода, като че е жадна камила.

— Къде е нощното гърне?

Тя го изгледа недоумяващо.

— Ако пие като камила, ще трябва и да се облекчава. Не се ли сетихте за това, Розмари? Не, не мога да ви наричам с това име. Нека си останем на „мис Смит“.

Събеседникът й въздъхна като действително измъчен човек.

— Виждам, че не сте изпълнила това немаловажно задължение, дори не сте се сетила за тази досадна подробност.

— По дяволите! Гърнето е под леглото.

Той кимна и се запъти към вратата, за да я отпрати.

— Отивайте да си лягате, мис Смит.

Каролайн го остави, поклащайки глава, като се питаше що за човек беше той. Питаше се какво щеше да каже леля й Ели, когато научи за цялото това невероятно приключение. И се молеше с цялата си душа въпросната авантюра да приключи в дома на леля й, а не в някой затвор поради липсата на достатъчно пари, за да плати сметката. Горкият Оуен, той все пак не бе виновен, че се е разболял. Но защо не беше поизчакал? Само докато стигнат в Корнуол. Необяснимо защо, но тя имаше силно предчувствие, че онзи негодник Фолкс ще ги открие. Просто беше сигурна.

Каролайн спа цели шест часа в мекото пухено легло на лорд Чилтън. Той сам я събуди, прокарвайки лекичко пръст по веждите й. Колко странно й подейства това — невероятно успокояващо. Но в същото време жестът бе страшно непристоен, сигурна беше! Усещането обаче бе толкова интересно, че тя не каза нищо, а само леко въздъхна. Пръстът се закова на място и след това се отдели от веждите й.

— Знам, че сте будна, мис Смит. Хайде, отворете очи, почти дванайсет по обяд е. Успях да измоля Клоринда да ви приготви нещо за ядене, вместо да изскубва хубавите ви коси. Не беше лесно, особено като се има предвид, че вие сте в леглото ми. Тя знае за това и несъмнено си е направила съответните заключения, базирани на факта, че снощи седяхте в скута на Маки, след като първо изпихте бирата му.

Искаше й се той да си поиграе още малко с веждите й. Отвори очи и го погледна. Беше се надвесил над нея, лицето му беше само на десетина сантиметра от нейното.

— Вие сте много, много тъмен — рече тя. — Не черен, но със сигурност не и кестеняв. Родителите ви маври ли са?

— Не, но съм чувал, че майка ми била полуирландка. Твърдят, че очите ми били по-тъмни дори от нейните. Във всяко друго отношение съм син на баща си. За всичко останало всяка сутрин се моля с цялото си сърце да…

Мъжът млъкна и се намръщи.

— Нямах намерение да казвам това. Колко странно от моя страна наистина.

Каролайн вдигна ръка и бавно прокара пръст по черните му вежди, първо по едната и носле по другата. Той не помръдна, само я гледаше с непроницаемо изражение.

— Как е Оуен?

— Оплаква се. Добър признак.

Тя отпусна ръка и леко го побутна по рамото. Лорд Чилтън като че се сепна и се изправи. Младата жена седна в леглото и се протегна.

— Какво нахалство! Първо се разболява и така прекъсваме пътуването ни, а после мърмори, като че аз съм виновна. Но Господ ми е свидетел, че не съм.

— Той е просто мъж, мис Смит.

— Момче, което ще се превърне в мъж. Ако се оплаква още отсега, кой знае какво ще стане от него след пет години.

Той отново се изсмя, с онзи ръждив звук, но на Каролайн й стана приятно, че е предизвикала смеха му. Тя се усмихна на събеседника си, протегна се още веднъж и стана от леглото. Потърси с крака пантофките си и се намъкна в тях, след което повдигна края на долната си риза, за да завърже панделките им около глезените си.

— Странно свободно се държите в присъствието на един джентълмен, мис Смит. Най-спокойно ми показвате краката си. Не съм свикнал с подобни прояви на щедрост от страна на младите дами.

— Не гледайте тогава. След като висите тук, как да си вържа обувките?

— Добър отговор. А сега хайде да слезем долу да обядваме. Клоринда ще се грижи за Оуен. Осмелявам се да кажа, че той скоро ще бъде отново трескав, но поради друга причина.

— Каква може да е тя? О, не! Няма да му дава вино или овнешко, или пък някаква друга тежка храна, нали?

— Но, мис Смит, жената го храни с овесена каша с две лъжици мед в нея.

— Прекрасно, в такъв случай вече не ме тревожете. Боже мили, косата ми!

Младият мъж и подаде гребен и посочи към малкото огледало върху нощната масичка. Застана до вратата и, кръстосал ръце пред гърдите си, започна да я наблюдава как разресва заплетената си коса, как после наплисква лицето си с вода от каната върху масичката, леко потупва бузите си с меката кърпа.

В живота си лорд Чилтън беше виждал само една друга дама, която прави пред него тоалета си. Някога, когато той беше малък, почти бебе… Образът, който сега виждаше в съзнанието си, макар размазан и неясен, му причини остра болка. В спомените му нахлуха тананикане и усмивка, много приятна усмивка, предназначена единствено за него. Той рязко се обърна и отвори вратата към стълбите.

— Чакам ви, мис Смит.

* * *

Беше полунощ. Вече три дни стояха в страноприемницата „Черното руно“. Странно, но лорд Чилтън също беше останал. На коментарите на Каролайн отвърна лаконично:

— Това ме забавлява, поне засега.

Нищо повече, само това. На Каролайн й се прииска да го удари, защото оставаше с впечатлението, че двамата с Оуен бяха за този човек нещо като развлечение. Същевременно му беше безкрайно признателна за присъствието му. Нямаше никакво съмнение, че, ако не беше лорд Чилтън, мистър Тюксбъри щеше да изхвърли от хана и нея, и Оуен. Знаеше, че Роланд Фолкс идва насам, просто беше сигурна. Затова, когато някой почука в полунощ, тя не стана, нито произнесе звук. Вратата се отвори с трясък и Фолкс нахлу в бившата спалня на лорд Чилтън, дадена преди два дни на Оуен.

— Добър вечер, мистър Фолкс. Как ни открихте?

— Как ви намерих ли, проклета глупава…

— Моля ви да говорите по-тихо, сър. Синът ви е все е болен и в момента спи.

Фолкс изсумтя при тези думи и хвърли поглед към сина си, свит под планина от одеяла.

— Какво му има?

— Яздихме цяла нощ под дъжда и той се простуди, но е по-добре и ще бъде здрав в края на седмицата.

— Значи взимаш сина ми като заложник и после се опитваш да го убиеш?

— Заложник ли? Една дама да вземе джентълмен като заложник?

Мистър Фолкс се завъртя на пети по посока на непознатия глас. Пред него стоеше благородник, нямаше никакво съмнение по този въпрос. Можеше да различи благородника от разстояние две мили по проклетата за съсловието им арогантност, високомерно поведение и провлечен глас. Тези неща караха винаги кръвта му да кипва от гняв, тъй като той самият несъмнено трябваше да бъде роден в по-богато семейство, като братовчед си, проклетия благороднически син, който поне бе мъртъв отдавна.

— Да — обади се Каролайн. — Изненадана съм, че Оуен не ви е казал, но предполагам, че е искал да ме предпази. Взех го като заложник и той очевидно е сметнал за свой дълг да запази това в тайна. Това е баща му, мистър Роланд Фолкс. Сър, това е лорд Чилтън.

— Значи вие сте нейният баща.

— Какво?

— Ами, след като Оуен й е брат, изводът се налага от само себе си.

Мистър Фолкс се изпъна като стрела. В тъмното изглеждаше почти величествено с наметалото и ботушите.

— Аз съм нейният годеник — рече той, — но това не ви влиза в работата, лорд Чилтън.

— Разбира се, изобщо не ми влиза в работата, въпреки че ми се струвате доста старичък за такава млада дама. Мога ли да попитам защо синът ви е взет за заложник?

— Той не е заложник, това е пълна нелепост. Той е мъж. Нямате право да питате за каквото и да било! Натрапвате се, сър. А сега можете да напуснете.

— Вие не сте ми никакъв годеник! — ядно изкоментира Каролайн и скочи от леглото. — Престанете с тези глупости, мистър Фолкс. Лорд Чилтън, този човек беше мой настойник, докато навърших деветнайсет години миналата седмица. Опита се да ме принуди да се омъжа за Оуен, но това беше смешно, и тогава реши да ме изнасили, за да се омъжа за него. Аз избягах и взех сина му за заложник. А после — добави тя, като погледна към братовчед си, който се бе събудил, издърпал одеялата почти до очите си и гледаше баща си като момче, току-що хванато, че е откраднало пари, — Оуен се разболя.

— Ясно — каза Норт.

— А сега напуснете, сър — заяви с достойнство Фолкс.

— Как ни открихте?

Фолкс погледна сина си, преди да отговори.

— Валя много. Във всяка страноприемница, в която сте се спирали, си спомниха за вас. Освен това наех пет човека, които да разузнаят в каква посока сте тръгнали.

— Обзалагам се, че сте им платил с моите пари, нали така, гаден крадец такъв!

— Струва ми се, сър — намеси се Норт, забелязал, че младата жена бе почервеняла заплашително и бе хванала ръжена, — че след като мис Смит тук…

— Смит ли? Каква е тази идиотщина? Името й е Дъруент-Джоунс и аз съм нейният годеник. Мисля да се оженим, преди да тръгнем оттук.

— …че мис Дъруент-Джоунс вече е на възраст, когато сама може да избира дали и за кого ще се омъжи и че щом не ви иска, няма как да я задължите да го направи.

— Разбира се, че ще го направи! Репутацията й е напълно разбита. Единственият начин да я спаси е като се омъжи за мен.

— Предпочитам да се омъжа за Оуен!

От леглото се дочу сумтене.

— Тихо, момчето ми, няма да те обвържа с нея. Аз се оженя за братовчедката ти, въпреки че, не се съмнявам, ще съжалявам. Така или иначе, това трябва да се направи.

Норт Найтингейл, лорд Чилтън, местеше поглед от мистър Фолкс, който като че не беше лош човек, но изглеждаше упорит като муле и решен на всяка цена да постигне това, която бе намислил, към Дъруент-Джоунс, готова да вдигне ръжена и да удари настойника си по главата, към сумтящия Оуен, отново затворил очи.

В един момент той каза:

— Знаете ли, мистър Фолкс, че мис Дъруент-Джоунс спа в леглото ми през последните три нощи? Знаете ли, че освен това всяка сутрин я будех, като галех с пръст веждите й? Знаете ли, че ми доставя истинско удоволствия да я наблюдавам как реше косите си и се мие?

Роланд Фолкс го гледаше втрещено.

Както и Каролайн. Но този човек говореше абсолютната истина! Всичко обаче звучеше така, като че бе действала като проститутка. Тя разбра, че лорд Чилтън се опитваше да я спаси от настойника й.

— Искам наследството си, мистър Фолкс! Искам да подпишете нужните документи в съшия този миг. Държа на това, което си е мое по право.

— Нищо не е действително ваше, моето момиче. Вие сте само една жена и следователно сте неспособна да се ориентирите сама в делата си. Баща ви постъпи глупаво, като остави нещата в такова състояние. Не, вие ще имате съпруг — мен! — и аз ще се оправя с всичко, в това число и с вас, и със сина си. Дори приема, въпреки че сте била с този мъж, докато бедният ви братовчед Оуен е страдал сам.

— Това определено ми прилича на мелодрама — обади се Норт, като се приближи до камината. — Много слаба мелодрама. Като онази, която гледах в Лондон през март. В нея един младеж реши, че любимата му го е предала, изпадна в ярост и уби по погрешка една коза…

— Достатъчно, сър!

— Всъщност — обясни любезно Норт, — не сър, а милорд. Постарайте се да не забравяте добрите си маниери, в противен случай ще трябва да ви извикам на дуел и да ви раня, а после и двамата с Оуен ще лежите един до друг и ще хленчите.

— Арогантен хлапак.

— Прекрасно е, че най-после разбрахте що за човек съм, поне ако се съди по описателните ви думи.

Каролайн изгледа двамата мъже, изправи се и каза:

— Мистър Фолкс, щом вече сте тук, ще се погрижите за Оуен. Аз тръгвам. Лорд Чилтън, благодаря ви за помощта. Наистина съм ви много признателна.

— Никъде няма да ходите, момичето ми!

Настойникът й я сграбчи за ръкава, когато тя мина край него, и я дръпна. Норт не повярва на очите си, когато младата жена вдигна ръжена и удари силно грубияна по рамото.

Той извика и я пусна.

— Проклета кучка! Ще…

Тя го удари отново — по другото рамо, и хвърли оръжието си на пода. Изтупа дланите си една в друга, извади куфара си и започна да трупа дрехите си в него.

— Ти ме уби.

— Не съм — отвърна Каролайн, без да го погледне, — но ми се иска да го бях сторила. Адвокатът ми ще се свърже с вас.

Наметна пелерината си и излезе от стаята. Фолкс направи опит да я последва, но Оуен, като подаде глава из под крепостта си от одеяла, жално помоли:

— Татко, остави я да си върви. Тя няма да се омъжи нито за теб, нито за мен. Пет пари не дава за репутацията си. Моля ти се, върни й парите. Сложи край на всичко това и да се връщаме вкъщи. Моля те.

— Няма да й дам и пукнат грош, Оуен. Знам къде отива. При леля си Ели в Корнуол, в едно забравено от Бога място, наречено Тревелъс. Ако не ви бях открил, щях да отида направо там. Все пак по-добре стана, че ви намерих тук, защото онази неприятна жена щеше да се опита да я защити.

Норт се почувства така, като че някой го бе ритнал в корема. Тревелъс? Леля Ели? В мига, в който разбра всичко, усети раздираща болка. Тази болка скоро щеше да почувства и тя.

— Беше наистина незабравимо преживяване — каза лорд Чилтън на мистър Фолкс.

После кимна на Оуен, който за негова изненада отвърна с очевидна симпатия:

— Благодаря ви, милорд, че се погрижихте за мен. Надявам се да се видим пак. Може би тогава ще ме научите още трикове при игра на пикет.

— Хм — измърмори баща му.

— Възможно е — отговори Норт. — Довиждане, Оуен, мистър Фолкс.

Фолкс се поклони хладно, без да произнесе дума. После се обърна към сина си и му нареди:

— Ти оставаш тук на топло, Оуен, макар че не си представям как можеш да понасяш всички тези одеяла върху себе си. Тръгвам след Каролайн. Тя няма да стигне далеч. Повече няма да ми се измъкне. Аз съм непочтен, мъж съм и ще взема нещата в свои ръце.

А Норт, който се отдалечаваше от стаята по коридора, си помнели: „Дяволски вярно, старче, напълно си прав.“