Мери Джо Пътни
Розата и херцога (35)

Глава 35

Измокрени до кости от леденостудения дъжд, Майкъл и Блакмър яздеха мълчаливо. До целта им оставаше съвсем малко. Вечерта беше мрачна, в съзвучие с настроението на Майкъл.

В погледа му блесна надежда, когато завиха по „Гровнър Скуеър“ и пред очите им се изправи Ашбъртън Хаус.

— Виж светлините в прозорците и сламата на улицата. Стивън е тук и, ако е рекъл Господ, Катрин — също.

Блакмър изправи гръб и застана нащрек.

— Моля се да е така. Вече започвах да мисля, че това издирване никога няма да свърши.

Усещането бе до болка познато и на Майкъл.

Конярят, който пое животните, потвърди, че херцогът и новата му съпруга били в Лондон от около две седмици, а лейди Майкъл пристигнала предишния ден. Гласът на слугата спадна до шепот, когато додаде, че господарят бил много болен. Не се очаквало да живее повече от един-два дена.

Майкъл си отключи сам; лицето му бе застинало в каменна маска. Стивън му беше дал този ключ, за да му помогне да се чувства наистина като част от семейство Кениън. С тази цел беше направил още много неща, И ето, че сега Стивън… Младият мъж пресече грубо мисълта. Без да се интересува дали спътникът му го следва, той прекоси забързано долния етаж към стълбището, водещо към покоите. Вдигна очи и видя съпругата си, седнала на една скамейка в коридора пред апартамента на брат му. Беше подпряла тъмнокосата си глава на стената; изражението й беше не по-малко съсипано от неговото собствено.

Повика я шепнешком. Катрин отвори очи, сякаш я бе стреснал насред дрямка. Лицето й светна като го видя.

— Майкъл!

Скочи на крака и хукна надолу по стълбите. Срещнаха се на междинната площадка, като се сблъскаха един в друг.

— Боже, Катрин, колко ми липсваше!

Стисна я в прегръдките си толкова силно, че стъпалата й се отделиха от пода. У дома. Най-после.

— И ти на мен.

Обви ръце около врата му и вдигна лице, без да усеща мокрите му, студени дрехи. Целувката й го накара да забрави почти напълно последните няколко влудяващи седмици.

Пусна я със съжаление и попита:

— Как е Стивън?

Младата жена въздъхна и опря чело в бузата му.

— Жив. Току-що дойде на себе си, но състоянието му е много тежко. Няма… няма да изкара още дълго.

Блакмър, който чакаше на дискретно разстояние, заизкачва стълбите.

— Заведете ме при него — рече припряно той. — Може би аз ще успея да направя нещо.

Погледът на бедния човек бе почти обезумял. Той явно се надяваше да направи някакво чудо.

— Десет минути няма да променят нищо. Искам да го видя първо аз, след като е в съзнание. Използвай времето, за да хапнеш и да се преоблечеш в сухи дрехи.

И Майкъл заизкачва последните стъпала, хванал за ръка своята съпруга.

— Но аз съм неговият лекар — заяви поривисто Блакмър. — Трябва да го видя незабавно.

Майкъл се обърна и отвърна с нетърпящ възражение тон:

— По-късно!

Катрин побърза да се намеси:

— При него в момента има лекар, доктор Блакмър, Иън Кинлок, наш приятел. — Младата жена набърчи чело. — Иън ми се стори озадачен, въпреки че не обясни защо. Двамата бихте могли да се посъветвате, докато Майкъл и Стивън се видят.

Блакмър отвори уста да се възпротиви, но я затвори без да издаде звук.

— Ще се преоблека и ще се кача след няколко минути — обяви най-сетне той, обърна се и заслиза.

Майкъл продължи нагоре, като се притисна към мекото тяло на своята съпруга.

— Радвам се, че си извикала Кинлок — прошепна той. — Аз самият възнамерявах да направя точно това. Ако някой е в състояние да помогне, това е Иън.

— Той каза, че не може да прави чудеса — побърза да го отрезви Катрин.

— Какво мислиш за провинциалната актриса на брат ми?

Катрин го удостои с неодобрителен поглед.

— Забрави мнението, което си си съставил предварително. Розалинд е прекрасна. Двамата със Стивън са истински влюбени. Иска ми се да се бяха срещнали преди десет години. — Очите й блеснаха шеговито. — Освен това е много привлекателна. Радвам се, че първа се добрах до теб.

Младият мъж се засмя и зарови лице в косите й. Мирисът им беше сладък, свеж и неустоим.

— После ще имаш достатъчно време да просиш комплименти, безсрамно момиченце.

Жестът, с който погали небръснатата му брадичка, съдържаше толкова много обещания, но тя се сепна и заизкачва отново стълбището.

— Освен това Розалинд се справи бързо и ефикасно с осигуряването на поколение, затова предлагам да се молиш с всички сили да е момче.

Съпругът й се почувства като затворник, който е зърнал току-що отворена врата.

— Но това е прекрасно! Стивън сигурно е много щастлив.

По лицето на Катрин премина сянка.

— Наистина е щастлив.

Майкъл разбираше много добре; знаеше как би се чувствал сам, ако се бе разболял безнадеждно, докато тя бе бременна с Никълъс — комбинация от радост, че нещо от него щеше да оцелее, и гняв, че няма да може да отгледа своето дете.

Удоволствието от срещата със съпругата му се стопи, като си спомни причината на посещението им тук. Спря, за да свали мократа пелерина от раменете си и да я метне на перилата. След това с мрачно лице отвори вратата към спалнята на брат си.

* * *

Стивън се събуди преди доктор Кинлок да бе приключил с прегледа. Макар очевидно да го измъчваше болка, той понесе всичко стоически и не обвини Розалинд, че е извикала лекар. Въпреки това тя се измъчваше от угризения, когато се отдалечи от леглото, за да остави двамата мъже да разговарят насаме.

Седна до прозореца, без да отделя очи от съпруга си. Спомни си нещо, което бе казала на Джесика в дните, когато животът й бе по-обикновен. Достойнството бе дотолкова неотделима част от Стивън, че нищо, дори смъртта, не можеше да му го отнеме. Тогава още не си бе давала сметка колко верни са думите й.

В този момент вратата се отвори и на прага й се появи млад мъж. Лорд Майкъл Кениън, разбира се. Макар да бе мръсен и изморен от пътя, той беше нащрек като някой хищник, качество, което младата жена бе забелязвала и у други войници. Приличаше си много със Стивън, а Катрин не пускаше ръката му.

Тъй като херцогът разговаряше с Кинлок и все още не беше забелязал брат си, Розалинд реши да прескочи запознаването.

Тя пристъпи напред и се обади тихо:

— Лорд Майкъл, радвам се, че дойдохте. Доктор Кинлок почти приключи с прегледа.

Той насочи погледа си към нея. Проницателни зелени очи, различни от далеч по-миролюбивия сивозелен поглед на брат му. Почувства се като мишка, наблюдавана от котка.

И тогава, за нейно изумление, той се усмихна. Хищникът изчезна и приликата със Стивън се увеличи.

— Здравей, Розалинд. Катрин ми разказа за теб.

Ръкува се с нея, тъй като да се поклони означаваше да пусне съпругата си.

Боже мили, как бе възможно тази среща, от която се бе страхувала толкова, да премине така лесно?

— Почти ме е страх да питам какво е казала — отвърна искрено тя.

— Каза, че си прекрасна и заслужаваш най-любезно отношение. — Ръката му стисна раменете на Катрин. А аз правя винаги това, което ми казва жена ми.

Катрин завъртя очи в театрално-показно недоумение.

— А луната е направена от сметана.

Смехът им привлече вниманието на болния. Той обърна глава към вратата и се усмихна уморено.

— Майкъл. В последния възможен момент.

На изпитото му лице личаха признаците на смъртта. При тази гледка дробовете на Майкъл се свиха, така че едвам можеше да си поеме дъх. Наложи си да диша равномерно, пусна съпругата си и се приближи до леглото.

— Но определено не благодарение на теб. Катрин обясни ли ти как с Блакмър тичахме седмици наред по дирите ти из цяла Англия?

Макар лицето му да бе изнурено и гласът — подобен на шепот, Стивън успя да се пошегува:

— Явно съм по-умен, отколкото се мислех, след като съм успял да ти се изплъзна толкова дълго.

Иън Кинлок вдигна очи. Той бе лекувал раните на Майкъл на два пъти по време на войната и сега придоби заинтригуваното изражение на дърводелец, който проверява състоянието на една от изработените от него маси.

— Приятно ми е да те видя, полковник.

— Удоволствието е мое. — Двамата се ръкуваха. — Приключи ли с прегледа?

— За момента. Говорете си спокойно. Аз трябва да помисля.

И смръщил вежди, прекоси стаята и се загледа съсредоточено в огъня. Двете жени се оттеглиха тактично в другия край на спалнята, там, където нямаше да чуват разговора между братята.

Майкъл се отпусна на един стол до леглото. Чувстваше се някак си странно. Как, по дяволите, трябваше да разговаря човек с умиращия си брат? Хиляди неща му идваха на ума, но нито едно не му се струваше достатъчно важно.

Стивън улесни задачата му.

— Най-добре първо да се погрижа за деловите въпроси. Надявах се, че ще успея да свърша всичко, но времето ми изтече по-скоро, отколкото мислех. Освен това снощи Розалинд ми съобщи, че ще имаме бебе, а това е ново усложнение.

— Хубаво — намеси се Майкъл.

— Много. Но аз наистина не очаквах някога да имам наследник. Аз… отдавна се бях отказал от тази надежда. — Затвори очи за момент. — Мислех, че ти ще ме наследиш веднага. Вместо това ще трябва да се чака няколко месеца, докато се разбере дали детето е момче или момиче. Грижливо изградените ми планове явно ще станат на пух и прах. Секретарят ми в момента работи с адвоката. Приготвят документите, които определят засега теб и Розалинд като попечители на имението Ашбъртън. Ако се роди момиче, тогава, разбира се, ти ще ме наследиш. Ако е момче, ще останеш негов настойник до двайсет и първата му година. — Очите му блеснаха развеселено. — С други думи, за теб остава цялата работа без титлата.

— Повярвай ми, предпочитам го по този начин — отвърна с топло чувство младият мъж.

— Моля те… наглеждай Розалинд. — Болният премести поглед към балдахина. — Не че тя не може да се грижи за себе си. Предполагам, че ще се омъжи отново. Не бъди прекалено възмутен, ако го направи.

— Ти си по-великодушен от мен — отвърна брат му. — Ако на мен ми предстоеше да умра, бих предпочел да мисля, че Катрин няма да погледне никога друг мъж и ще прекара остатъка от живота си в дълбок траур.

Стивън вдигна вежди.

— Наистина ли?

Дори като дете Майкъл никога не бе успявал да заблуди брат си.

— Не — призна той. — Щях да искам тя да бъде щастлива. Само не толкова, колкото е била с мен.

— Възхитително честен. Когато напуснах абатството и се запътих на север, възнамерявах да намина в Уелс, за да те видя. Исках да те питам какво е да се намираш лице в лице срещу смъртта. Знаеш доста по тази тема. Но не го направих. Бях прекалено горд, за да питам по-малкия си брат как да се справя със страха. — Бръчките на лицето му се задълбочиха. — Но сега гордостта ми се струва нещо съвсем глупаво.

— Явно си намерил отговорите и без моята помощ. — Новодошлият се взря в лицето му и разпозна дълбокото примирение, което бе изпитвал и той самият пред близостта на смъртта. — Струва ми се, че си намерил покой.

— Да. — Погледът на болния се насочи към съпругата му, застанала в другия край на стаята. — Господ ми е свидетел, че не искам да умирам. Но през последните седмици изпитах повече щастие, отколкото мнозина получават за цял живот. Никога нямаше да го имам, ако не беше болестта ми.

И Розалинд, провинциалната актриса, беше причината за това щастие. Трябваше да има по-голяма вяра в преценката на брат си, укори се Майкъл. Спомни си за забележката на Рейф да не мисли веднага най-лошото и да си създава предубеждения. Направо му се прииска да се срита заради проклетата си аристократична гордост, когато узна за брака на Стивън. Понякога доста приличаше на стария херцог. Не често, слава Богу.

Все така без да отделя поглед от съпругата си, болният промълви:

— Според мен, ако знаехме, че светът ще свърши съвсем скоро, улиците щяха да се изпълнят с хора, бързащи да намерят тези, които обичат, за да им кажат за чувствата си. — Обърна отново глава към брат си. — Обичам те, Майкъл. Иска ми се през годините да бяхме по-добри приятели.

Мъката, стаена под повърхността, избухна със сила, която изгори сърцето на Майкъл. Той постави длан върху ръката на брат си и наведе глава.

— И аз те обичам — възкликна с чувство той. — Нямаше да бъдем приятели, ако не беше ми протегнал ръка в най-тежкия за мен период. Много съм ти задължен за това.

— Ползата за мен беше не по-малка. — Стивън си пое несигурно въздух. — Днес сутринта дойде Клаудия с намерението да поправи предишните си грешки. Ако подаде маслиненото клонче и на теб, а аз мисля, че ще го направи, моля те, заради мен, не го хвърляй в близкия огън.

— Няма — обеща Майкъл. Заради брат си. Усещаше забавения пулс на ръката му. Колко ли оставаше? Божичко, колко ли оставаше? — Ако не сменим темата, ще получа астматичен пристъп.

— В никакъв случай. — Болният затвори очи, за да събере сили. — Нека да преминем към другите ми недовършени дела. Подготвил съм документите за купуване на театър „Атиниум“ за родителите на Розалинд. Погрижи се сделката да се извърши бързо. Розалинд е запозната с финансовите подробности.

Купуваше театър на тъст си и тъща си? Е, брат му открай време си беше щедър.

— Бъди спокоен.

Стивън изброи лаконично останалите си недовършени работи и тази проява на пълно доверие беше не по-малко вълнуваща от прочувствените им думи преди малко. Само преди три години този разговор, тази неподлежаща на съмнение вяра, беше немислима.

Херцогът очевидно се изморяваше, изреченията му ставаха все по-кратки, почивките — по-чести. Майкъл се надяваше секретарят и адвокатът да пристигнат по-скоро с документите за попечителството. Това щеше да освободи съзнанието на брат му и щеше да опрости правната ситуация.

Иън Кинлок, който до този момент бе съзерцавал съсредоточено огъня, се обърна рязко.

— Катрин, херцогиньо, елате тук. Искам да разговарям с всички ви.

Жените се приближиха пъргаво до леглото. Щом видя изопнатото лице на съпруга си, Розалинд взе бурканчето с лекарството и го погледна питащо. Той кимна изтощено. Тя изсипа две таблетки в дланта си и наля чаша вода. Майкъл се трогна от изпълненото й с нежност внимание. Напомни му на Катрин, а за него това бе най-голямата похвала.

— Ти до по-различна диагноза ли достигна, Иън? — попита Катрин.

— Да. Питах се дали да споменавам изобщо подозренията си, защото са невероятни, а и не искам да предизвиквам напразни надежди. Нищо обаче не съвпада така с фактите. — Лекарят прокара напрегнато пръсти през белите си коси и с този жест ги разчорли още повече. — Ако съм прав, Ашбъртън, прогнозата се променя напълно. Но не мога да си обясня как може да е вярно.

Замълча, видимо развълнуван. Възможно беше Стивън да живее?

— За Бога, Кинлок — обади се остро Майкъл, кажи какво мислиш?

Иън се поколеба още известно време, след което заяви бавно:

— Според мен някой трови херцога.