Мери Джо Пътни
Розата и херцога (11)

Глава 11

Лорд Майкъл Кениън спря коня си пред къщата на доктор Джордж Блакмър и слезе уморено от седлото. Надяваше се проклетият лекар да си е вкъщи, тъй като бе изминал дълъг път в търсене на отговори и не беше в настроение да чака.

Възрастният прислужник въведе новодошлия в амбулаторията, където докторът стриваше в хаванче някакъв бял прах. Майкъл бе виждал този човек само веднъж — на погребението на снаха си, херцогиня Ашбъртън. Оттогава нямаше особено доверие в способностите на лекаря. Блакмър вдигна очи и стана веднага.

— Ашбъртън! Радвам се да видя, че сте се върнали. Притеснявах се.

— Погледни отново. — Майкъл свали шапката си, за да му даде възможност да види по-добре лицето му. — Не е Ашбъртън, а брат му.

Лекарят се сепна.

— Извинете. Много приличате на него.

Майкъл бе чувал тези думи през целия си живот, затова не му направиха никакво впечатление.

— Не си бях вкъщи и получих писмото ти едва вчера. Тръгнах веднага, разбира се, но когато се отбих в имението, научих, че брат ми е заминал преди повече от три седмици и не се е обаждал оттогава. Какво става, по дяволите?

Блакмър въздъхна.

— Значи херцогът не е в Уелс, на гости у вас. Надявах се, че може да е там.

— Не, нито пък е в Лондон, тъй като допреди няколко дена бях там — отвърна нетърпеливо новодошлият. — В писмото пишеше, че брат ми е сериозно болен. За какво по-точно става дума?

Лекарят се поколеба, сякаш се чудеше как да поднесе лошата вест.

— Има тумор, смъртоносно заболяване, което разрушава стомаха и черния му дроб. Със сигурност ще бъде мъртъв до няколко месеца.

Майкъл замръзна. Внимателно съставеното писмо на Блакмър не го бе накарало да заподозре подобна мрачна новина. Стивън почти никога не боледуваше. Беше гостувал на Майкъл и Катрин в Уелс само преди два месеца и бе в цветущо здраве. Как бе възможно така внезапно да се разболее от смъртоносно заболяване?

— И нищо ли не може да се направи? — попита Майкъл, смазан.

Докторът извърна смутено очи.

— Да се молим, може би.

На госта му се прииска да удари своя събеседник. Но какъв смисъл имаше? В този момент му хрумна друга неприятна мисъл.

— Възможно ли е брат ми да е напуснал имението, защото болестта е засегнала ума му?

— Определено не — отвърна лекарят, изненадан от предположението. — Според мен херцогът е искал да остане сам, за да приеме съдбата си.

Това бе присъщо на затворения характер на брат му и Майкъл не се изненада. И все пак…

— Триседмично отсъствие ми се струва прекалено дълго. Възможно ли е състоянието му да се е влошило внезапно и сега той да лежи тежко болен някъде?

Блакмър поклати глава.

— Възможно е, предполагам, но е малко вероятно.

Новодошлият премисляше какво може да се направи оттук нататък. Брат му ценеше уменията на лекаря, но тъй като медикът практикуваше на село, по-вероятно работата му го сблъскваше предимно със случаи на треска и наместване на счупени кости. Той не беше спасил Луиза и очевидно нямаше представа как да лекува Стивън.

Може би Иън Кинлок щеше да бъде в състояние да помогне. Той бе приятел на Катрин и бе спасил живота на Майкъл след Ватерло с една много смела, експериментална процедура. В момента Кинлок беше в болницата „Сейнт Бартоломю“ в Лондон и използваше най-новите медицински открития. Ако някой можеше да спаси Стивън, това със сигурност беше Иън. Трябваше да намери брат си и да го заведе в Лондон.

Възможността да предприеме нещо го изпълни с облекчение и той побърза да се сбогува:

— Благодаря за информацията, докторе.

Довиждане. Завъртя се на пети и тръгна към вратата.

Какво смятате да правите? — попита Блакмър.

— Да намеря брат си, разбира се — отвърна през рамо Майкъл.

— Почакайте! Искам да дойда с вас.

Майкъл спря за момент и рече нетърпеливо:

— И защо, по дяволите, би искал да направиш това?

Лекарят сведе поглед и докосна разсеяно хаванчето на масата пред себе си.

— Той е мой пациент. Ако успеете да го откриете, аз би трябвало да бъда до него.

Майкъл се намръщи и понечи да откаже без много-много обяснения. Не желаеше компанията на непознат човек, а и не можеше да му каже, че целта му е да намери Стивън и да го заведе при друг лекар. Все пак реши да направи компромис.

— Можеш да дойдеш, ако желаеш, но се надявам, че си добър ездач. Няма да намалявам темпото си заради теб.

— Ще се справя — отговори троснато докторът. — Но ще ми трябва малко време да уредя нещата и помоля друг лекар да се грижи за моите пациенти. Денят е вече към края си? Ще може ли да тръгнем утре сутринта?

Майкъл погледна през прозореца; слънцето наистина вече бе слязло доста ниско.

— Добре — съгласи се неохотно той. — Така поне ще мога да поразпитам прислугата в имението и да напиша няколко писма. До утре, Блакмър. Среща при абатството призори.

И си тръгна, като не преставаше да повтаря, че ако някой бе в състояние да помогне на Стивън, това със сигурност бе Иън Кинлок.

Отказваше да повярва, че за единствения му брат няма надежда.

След като остана сам, Блакмър се отпусна безсилно на стола си. Бе разтърсен. Също като баща си лорд Майкъл не си поплюваше, нещо, което бе типично за повечето представители на рода Кениън, само че при него това бе подсилено и с придобития в армията навик да командва. Пътуването нямаше да бъде лесно не само заради дългогодишния навик на лорда да живее и се движи при изключително трудни условия.

Блакмър бе виждал лорд Майкъл само веднъж и бе установил, че много прилича на Ашбъртън, но има по-изправена осанка и пронизващи зелени очи. Не беше очаквал да се сблъска с такава неприкрита болка при вестта, че по-големият му брат е безнадеждно болен. Повечето мъже на негово място биха се зарадвали тайно, че херцогската титла и имението ще бъдат техни само след няколко месеца.

Лекарят се взираше в незапаленото огнище. Както се бе опасявал, известяването на лорд Майкъл бе подействало като разбутване на гнездо стършели. Ашбъртън можеше да бъде във всяка точка на Англия и вероятността да го открият бе съвсем слаба. Много по-сигурно беше да се срещнат, ако изчакат херцогът да се върне сам, отколкото да го търсят. Но ако лорд Майкъл все пак успееше да открие брат си, Блакмър трябваше да бъде с него.

Лекарят гледаше с невиждащ поглед студената си камина и се питаше в какво се бе забъркал току-що.