Мери Джо Пътни
Розата и херцога (10)

Глава 10

Все още разтърсен от бурята на страстта, Стивън се изправи и се облегна на дънера на върбата. Розалинд го наблюдаваше с дълбоко разочарование в кафявите очи. С разпуснатите си коси тя изглеждаше чудесно и той силно желаеше пак да я притисне в обятията си.

Но, разбира се, щеше да бъде лудост да я докосне отново. Погледна встрани и започна да поема бавно въздух и да го задържа, стараейки се да се овладее. По-трудно беше да се справи с мислите си. Искаше да не изгуби близостта помежду им, да привлече ума и духа на младата жена. Трябваше да разбере кое я правеше такава, каквато беше. Без да се интересува повече от добрите маниери, попита без заобикалки:

— Какво представляваше съпругът ти?

— Чарлз? — Очевидно въпросът му не я смути, защото тя започна да прибира бавно косите си, докато обмисляше отговора си. — Беше актьор. Нещо като Едмънд Честърфийлд, само че по-талантлив. Беше красив и когато пожелаеше — очарователен. Бях на осемнайсет години, когато се присъедини към трупата. Естествено си въобразих, че съм лудо влюбена. Тази връзка не изпълваше с възхищение родителите ми, но те не виждаха основателна причина да я забранят. Оженихме се преди да бе минала година.

Размърда се, за да си оправи роклята. При това движение се озова под слънчевия лъч, който се провираше между листата на върбата, и той превърна косите й в ореол от злато, кехлибар и сандалово дърво. Тя нямаше вид на скърбяща вдовица, а на езическа богиня. Женствено закръглените извивки на тялото й обещаваха плодородие и живот. Стивън преглътна мъчително.

— Джордан не беше ли мил с теб?

— Е, никога не ме е бил, но беше непоправим женкар. Първия път бях ужасена. Мислех, че всички мъже са като баща ми, който никога не е поглеждал към друга жена. Но Чарлз се заплесваше, и то прекалено често. — Лицето й се сгърчи. — Е, поне ме излекува от романтичните илюзии, което не е лошо само по себе си.

Херцогът си я представи като сияеща млада булка. Несъмнено се бе отдала изцяло — и телом, и духом. А този най-голям от всички дарове бе пропилян заради някакъв себичен негодник.

— Какъв глупак е бил този Джордан! Не е разбирал какво притежава.

— Честно казано, и аз така си мислех — отвърна с мрачен хумор тя. Нави лъскавите си плитки на тила и ги забоде по средата с фиба. — Чарлз обаче рядко използваше главата си, управляваше го друга част от тялото му.

Стивън се усмихна накриво.

— Страхувам се, че при мъжете често се случва. Как умря той?

Беше се загледала в едно яркосиньо рибарче. То се гмурна във водата с плясък, който наруши тишината.

— Бяхме женени три години, когато му предложиха договор в един театър в Дъблин. Според него това бе голяма възможност и замина веднага за Ирландия. След като се установи там, трябваше да ме извика, но непрекъснато отлагаше. Шест месеца по-късно бе прострелян от съпруга на една от жените, които бе прелъстил.

Херцогът трепна.

— Боже мой, колко театрално. Но не прилича на драма, а на глупав фарс.

Устните на Розалинд се разтегнаха в усмивка.

— Абсолютно вярно. Беше ми мъчно за Чарлз, но така и не успях да му простя лошия вкус да умре по такъв вулгарен начин.

Погледите им се срещнаха и двамата се разсмяха. През последните две седмици Стивън бе скътвал грижливо в съзнанието си стотина нейни образи, но точно така щеше да я запомни завинаги: изпълнена със съчувствие и горчив смях жена, видяла доста и научила, че хуморът е най-добрата противоотрова срещу житейските изпитания.

Като проклинаше съдбата, която ги бе срещнала толкова късно, Стивън се изправи и протегна ръка.

— Време е да се прибираме, лейди Калибан. Има ли по-къс път от този покрай реката?

Тя пое предложената ръка и стана леко на крака, истинска грациозна богиня.

— Ако минем направо през поляната, ще стигнем до една пътека, която води право в града.

Той й предложи да го хване под ръка, така бе по-прилично, отколкото да се държат за ръце.

Когато стигнаха тихата пътека, Розалинд вече се бе овладяла напълно и двамата разговаряха приятелски за предстоящото представление. Но под повърхностното спокойствие се криеше дълбоко съжаление, че златният следобед изтича като песъчинките на пясъчен часовник. Не трябвате да си позволяват повече подобна интимност; прекалено рисковано беше.

Щом взеха завоя, се озоваха пред спрян отворен фургон, чийто кочияш спореше за нещо с жилав конник. Младата жена се намръщи при звука на гневните гласове.

— Те изглеждат готови да се убият. Интересно за какво се карат.

В този момент въздухът бе разцепен от женски писък.

— Какво става, по дяволите! — Стивън се отдели от своята спътница и се запъти към фургона. — Да не би някой да е пострадал?

Кочияшът, подобен на мечок човек с грубовати черти, сви рамене.

— Казва, че ражда. — Обърна се и излая през рамо: — Гледай да не се окучваш още, момиче. Чакай първо да излезем от енория Каули.

Мъжът на коня възкликна:

— Казах ти да не я водиш по-нататък, за Бога! Гражданите на Уиткъм няма да плащат за нейното копеле.

Лицето на херцога потъмня и той изруга под нос. В този момент Розалинд го настигна и попита тихо:

— Какво става?

— Според закона мястото на раждането определя коя енория изплаща издръжката на бедняшките деца — обясни мрачно той. — В резултат на това някои енории опитват да закарат в съседна енория бременните си просякини, за да си спестят издръжката за майката и бебето.

От фургона се дочу отново звук, този път подобен на отчаяно скимтене, което разкъса сърцето на Розалинд.

— Нямате ли капчица срам? — извика възмутено тя. — Докато вие се джафкате, момичето страда.

Мъжете спряха кавгата и конникът се раздвижи смутено върху седлото.

— Вината не е моя. Аз съм Джоузеф Браун, член на градската управа на Уиткъм. Пълна случайност е, че минах оттук точно когато енория Каули опита да стовари върху нас това момиче. Те по принцип обичат да прехвърлят на нас своите отговорности. — Погледна към своя опонент.

— Крейн е надзирател и дават все на него да върши мръсната работа.

Надзирателят се изсмя дрезгаво.

— И съм дяволски добър в това. Мина ли онзи бряст, и момичето, и нейното хлапе са ваши.

И размаха камшика, за да подкара конете, без да обръща повече внимание на гневните протести на Браун.

С каменно лице Стивън скокна пред екипажа и хвана юздите на двата коня. След като ги спря, нареди:

— Розалинд, качи се във фургона и виж как е жената.

— Дяволите да те вземат, гледай си твоята работа! — изрева Крейн. Аз ще отведа тази курва в енория Уиткъм!

Вдигна камшика и замахна яростно към херцога.

Стивън вдигна длан да предпази лицето си. Камшикът се уви около ръката му. Бърз като котка, той го стисна с две ръце и го издърпа. Черната кожа разцепи въздуха като побесняла змия.

Младият мъж хвана дръжката в дясната си ръка. След това вдигна камшика и го завъртя със заплашително спокойствие.

— Или ще си затвориш устата и ще кротуваш, или ще проклинаш деня, в който си се родил — каза той на Крейн с глас, способен да разреже стъкло. — Имаш думата ми.

Кочияшът пребледня, а Браун преглътна мъчително, видимо доволен, че гневът на новодошлия не бе насочен срещу него. Розалинд гледаше смаяна как Стивън се бе превърнал само за минута в мъж, свикнал да му се подчиняват. Едва ли някой би имал куража да му се опълчи.

Разнеслият се в този момент стон я накара да влезе във фургона. Върху купчина слама лежеше момиче на не повече от седемнайсет-осемнайсет години. Беше хубаво, но подутото му тяло сега се гърчеше от болка, а меките му кестеняви коси бяха залепнали от пот.

— Не се притеснявай — рече успокояващо младата жена, като се отпусна върху сламата и хвана едната, стисната в юмрук ръка на родилката. — Ти не си сама.

— Но… бебето трябва вече да се роди. — Лешниковите й очи бяха изцъклени от ужас, а полите на одърпаната сива рокля бяха мокри. — Толкова… толкова ме е страх.

Розалинд я стисна за ръката. Искаше й се да я утеши, но сама се уплаши при мисълта, че бебето очевидно щеше да се роди всеки момент. Ако възникнеха някакви усложнения, и родилката, и детето щяха да умрат за минути.

Стивън надникна вътре и постави успокояващо длан върху рамото й.

— Браун, доведи веднага акушерка или лекар.

Членът на градския съвет обърна незабавно коня си. Но в последния момент се поколеба.

— Обещайте, че няма да придвижите фургона след бряста.

— Обещавам ви, че този фургон няма да помръдне оттук. — Херцогът се обърна към Крейн. — Ако не знаеш как да израждаш бебета, предлагам да се махнеш оттук.

— Тази малка мръсница не може да си роди копелето в моя фургон — заекна надзирателят.

— Тогава не е трябвало да я слагаш в него — отвърна Стивън. — А сега, да те няма!

Крейн отвори уста, но се отказа от по-нататъшни протести, убеден от красноречивия поглед на херцога. Слезе от капрата и се отдръпна, но така, че да може да наблюдава всичко.

Младият мъж се върна във фургона и коленичи от другата страна на родилката. Розалинд си отдъхна с облекчение. Близостта му я изпълваше с увереност, че всичко ще бъде добре.

— Как се казваш, скъпа? — попита той с глас, който прозвуча изненадващо нежно.

— Ели, сър — премигна насреща му тя. — Ели Уордън.

— Е, Ели, както изглежда всеки момент ще станеш майка. Това първото ти бебе ли е?

Тя кимна.

— В такъв случай е разбираемо, че си нервна, но не се притеснявай. Жените раждат бебета откакто свят светува. — Извади носна кърпа от джоба си и избърса потта от челото й. — Ние ще ти помогнем, така че няма от какво да се страхуваш.

Розалинд вдигна поглед и заклати ужасено глава. Бе напълно несведуща по въпроса. Стивън я видя и й кимна леко, за да я успокои.

Родилката стисна ръката на Розалинд и извика отново.

— Болките са много начесто. Вече не остава много — заяви спокойно херцогът.

Подаде на Розалинд носната си кърпа и тихичко й прошепна: „Отвличай вниманието на момичето.“ После започна внимателно да наглася тялото и дрехите на родилката в по-удобно положение.

Актрисата избърса потното й лице.

— Винаги ли си живяла в Каули?

— Родена съм в Норфолк, а татко ни доведе тук преди десет години — отвърна Ели, видимо благодарна. — Той беше дърводелец и имаше хубава работа. Купи ни малка къща и я стегна много добре, но след неговата смърт преди три години останахме без пари. Тук нямаме роднини, така че мама трябваше да помоли енорията за помощ, за да не умрем от глад. — Последва нов пристъп. Момичето затвори очи и стисна силно ръката на Розалинд, но този път не извика. Когато бе в състояние да говори отново, продължи разказа си, изпълнена с горчивина. — Човекът от енорийския съвет каза, че трябва да продадем всичко ценно, което притежаваме, за да изплатим помощите. Когато майка ми умираше, те взеха изпод нея дори пухения дюшек и го продадоха. А след това ми отнеха къщичката. Сега изхвърлят и мен, и моето бебе.

Как бе възможно хора, наричащи себе си християни, да се държат така безчовечно? Томас Фицджералд, макар Розалинд да не помнеше да е стъпвал в църква, бе хиляда пъти по-милостив от този църковен съвет. Младата жена потисна гнева си, тъй като я чакаше важна работа.

— Бащата на твоето дете може ли да ти помогне, Ели? — попита тя.

Лицето на родилката се изкриви.

— С Дани щяхме да се женим, но тук нямаше никаква работа и той отиде в Уелс да работи в каменна кариера. Загина при злополука в деня преди сватбата ни. — Пое си дъх на пресекулки. — Ние… направихме го само веднъж. Той така и не разбра, че ще става баща.

— Лош късмет, но това вече е приключило — заяви успокояващо Стивън. — Скоро ще държиш бебето си в ръце.

Ели се отпусна за момент, но след малко болката я сгърчи отново.

— Боже, помогни ми, умирам!

— Не, не умираш — отвърна твърдо херцогът. — Понякога болката е ужасна, но това е нормално. Справяш се чудесно. Бебето вече излиза и всичко ще бъде наред. Имаш думата ми.

Следващите мъчителни минути бяха напълно объркани в съзнанието на Розалинд. Тя държеше ръката на родилката и я окуражаваше. Избягваше да гледа Стивън и какво прави той. Макар да се грижеше за трескавите и наранените в трупата, то бе съвсем различно от акушерството, а не искаше да изгуби съзнание или да направи нещо не по-малко глупаво.

Ели извика за последен път сърцераздирателно. Настъпилото мълчание бе нарушено от тъничък, негодуващ писък.

— Браво, Ели — възкликна тържествуващо младият мъж. — Имаш красиво момченце.

Розалинд вдигна очи и видя, че младият мъж държи миниатюрно създание с червено личице. То изглеждаше съвсем мъничко в големите му ръце. Херцогът избърса внимателно телцето му с шепа слама. Докато привърши с това и отреже пъпната връв, излезе и плацентата.

— Ти се справи чудесно, Ели — заяви с усмивка той. — Очевидно имаш талант за раждане на бебета.

Родилката се усмихна плахо и протегна ръце.

— Искам да го взема.

Стивън постави бебето в обятията й. То спря да плаче веднага. На лицето й се изписа благоговение.

— Много е хубав, нали?

— Да — отговори топло Розалинд.

Раздвижи изтръпналата си дясна ръка, опитвайки да възвърне чувствителността й след парализиращото стискане на момичето.

Приближиха някакви хора. Актрисата надникна и видя дребна, набита жена, която караше впрегната с пони каруца, следвана от мистър Браун, все така възседнал своя кон. Жената спря каруцата край фургона.

— Ти ли си момичето… А, виждам, че си ти. — Наведе се, за да огледа положението по-отблизо. — Какво чудесно здраво момченце си имате тук! Аз съм мисис Холт, акушерката. Не искаше да чакаш, така ли, скъпа? — Изсмя се гърлено. — Но се обзалагам, че ще искаш да ти помогна и да те науча как да се грижиш за бебето. Ще заведа и двама ви в дома си. Можеш да останеш, докато укрепнеш.

Стивън скочи от фургона и рече тихо:

— Аз ще поема разходите, мисис Холт. Погрижете се да осигурите нови дрехи за момичето и бебето.

Акушерката кимна.

— Можете ли да ги пренесете в моята каруца?

Херцогът отвори задната врата на фургона и плъзна ръце под родилката, без да се смущава от факта, че и самата тя, и роклята й бяха изцапани и окървавени. Вдигна без усилие майката и бебето и ги прехвърли в каруцата, застлана със стари дюшеци. Розалинд ги последва, взела трогателно скромния багаж на Ели.

Мисис Холт се качи на свой ред и пое бебето. Пови го в чиста, макар и износена кърпа, като му говореше някакви безсмислици. След това го върна на майка му. Розалинд се усмихна уморено, доволна, че оставят родилката на грижите на жена, която си разбира от работата.

— Фактът, че мисис Холт взема момичето в Уиткъм, не означава, че нашата енория е отговорна за него — заяви нервно мистър Браун.

— Не се притеснявай — отвърна сухо Стивън. — С мисис Джордан ще свидетелстваме, че бебето е родено в енория Каули. — Обърна се към Крейн, дошъл за фургона. — Утре ще се отбия при председателя на вашия енорийски съвет с някои предложения, как най-добре биха могли да се погрижат за Ели Уордън и нейния син.

— Не е твоя работа — изръмжа грубо надзирателят. — Тя ми изпоцапа целия фургон.

— Ще намина утре — повтори хладно херцогът.

Крейн се качи във фургона си и потегли към града. След кратък разговор със Стивън акушерката и членът на градския съвет отведоха Ели и бебето.

Щом останаха сами, младият мъж се отпусна встрани от пътя, подпря лакти върху коленете и скри лице в дланите си.

— Слава Богу, че беше обикновено раждане, без усложнения. Иначе един Господ знае какво можеше да се случи.

Розалинд се засмя неуверено и седна до него. Сега, след като напрежението бе преминало, тя се чувстваше напълно обезсилена.

— Беше невероятен! Да не би да си лекар?

Той я погледна.

— Нищо подобно. Просто фермер, който е помагал при раждането на доста козлета, телета и агнета.

Актрисата се ококори.

— Боже мили, значи цялата ти увереност е била фалшива?

Херцогът повдигна шеговито вежди. Може да не съм кой знае какъв артист, но се справих е тази роля.

Младата жена се отпусна на тревата и започна да се смее.

— Какъв човек! А аз мислех, че поне единият от нас знае какво да прави.

— Наясно съм, че принципът за хората и животните е един и същ.

— Затова значи почисти бедното детенце със слама!

Розалинд се разсмя още по-силно и Стивън се присъедини към нея. Изпълни я безкрайно страхопочитание. Той не беше лекар, но бе успял да изроди бебе. Беше благородник, но се тревожеше за съдбата на непознато момиче, отхвърлено от собствената си енория. И макар да се представяше за фермер, очевидно бе свикнал да му се подчиняват, което говореше, че притежава имение.

Така или иначе, той беше тук и присъствието му бе като дар от Бога. Вгледа се с обич в лицето му.

— Ти си много смел. Повечето мъже биха си плюли на петите в подобна ситуация.

— Някой трябваше да направи нещо и по всичко личеше, че най-квалифицираният за тази работа бях аз. — Усмихна се, потънал в спомени. — Главният ми коняр веднъж ме удостои с подробно описание как израждал дъщеря си, защото акушерката закъсняла. Тогава ми се искаше да бе запазил тези преживявания за себе си, но днес наученото свърши добра работа. Дъщеря му е вече палавница на пет годинки, а ако е рекъл Господ, бебето на Ели ще се развива също така добре.

Изражението му бе изпълнено с копнеж. Младата жена остана с впечатлението, че той обича деца и очевидно нямаше свои. Много жалко. Тя самата страдаше от липсата на деца.

Доброто й настроение се изпари при тази мисъл и тя се отпусна, вперила поглед в лятното небе.

— Остава ни по-малко от час, за да се върнем в Уиткъм, да се измием и приготвим за представлението.

Херцогът изпъшка.

— Бях забравил напълно за него.

— Което доказва, че не си истински актьор. — Розалинд се изправи и додаде строго: — Шоуто трябва да продължава, херцог Клаудио.

Стивън се усмихна.

— Тъй като ролята ми изисква да те целуна, със сигурност ще се справя.

Младата жена се изчерви леко и рече:

— Постъпи много съобразително, като ме изведе, за да порепетираме насаме.

Херцогът избухна в смях. Двамата тръгнаха към Уиткъм, като се държаха за ръце.