Мери Джо Пътни
Розата и херцога (2)

Глава 1

Ашбъртънското абатство 1818

 

„Безнадеждно болен.“ Думите на лекаря увиснаха във въздуха, смъртоносни и убийствени като скорпиони. Стивън Едуард Кениън, пети херцог Ашбъртън, седми маркиз Бенфийлд и още половин дузина други титли, прекалено банални, за да бъдат споменавани, застина неподвижно, докато си обличаше ризата след прегледа. Повтаряше си наум изречената фраза, сякаш така щеше да промени някак нейното значение.

Безнадеждно болен. Бе усещал, че нещо не е наред, но не бе очаквал да е толкова сериозно. Лекарят може би се бе объркал. Наистина през последните седмици бодежите в стомаха се бяха превърнали от неприятни усещания в пристъпи от умопомрачаваща болка. Но това със сигурност бе признак за язва — нещо болезнено, но не и заплаха за живота.

Благодарен за умението да контролира изражението си, той продължи да се закопчава.

— Учудващо категорично изказване за един лекар. Мислех, че вие и вашите колеги избягвате да правите подобни мрачни предсказания.

— Известен сте като човек, който цени честността, ваша светлост. — Д-р Джордж Блакмър се зае да подрежда съсредоточено инструментите в лекарската си чанта. — Помислих си, че няма да ви направя услуга, като скрия истината от вас. Човек във вашето положение… има нужда от време, за да сложи нещата си в ред.

Стивън осъзна с болезнена яснота, че лекарят говореше съвсем сериозно.

— Не е ли възможно да се заблуждавате? Като изключим болките в стомаха от време на време, се чувствам съвсем добре.

— Състоянието ви ме притеснява още откакто започнаха тези болки, но се надявах, че първите ми подозрения са погрешни. Истината обаче не може да се отрича повече. — Лекарят вдигна поглед; сивозелените му очи бяха смутени. Имате тумор на стомаха и черния дроб, същото заболяване, което порази и пазача на дивеча ви, мистър Никсън.

Това бе поредният удар. Само за няколко месеца Никсън се бе превърнал от грубоват здравеняк, който прекарваше цялото си време навън, в съсипано от болка бледо свое подобие. И смъртта му бе мъчителна.

Стивън не се чувстваше готов да се погледне в огледалото, затова се зае с шалчето на врата си опипом, извършвайки вдървено обичайните движения.

— Няма ли лечение за тази болест?

— Страхувам се, че не.

Маркизът облече тъмносиния си редингот и приглади гънките по ръкавите.

— Доколко точно е предвиждането ви, че ми остават шест месеца?

Блакмър се поколеба.

— Трудно е да се предрече развитието на една болест. По-сигурно е да кажа, че ви остават не по-малко от три месеца, а колкото до шестте… това е оптимистичният вариант.

С други думи, ако диагнозата на лекаря беше вярна, Стивън нямаше да дочака Коледа. И вероятно щеше да си отиде доста преди това.

Ами ако докторът грешеше? Не беше невъзможно, но Блакмър беше уважаван и съвестен лекар. Намерено дете, отгледано от енорията, той бе толкова обещаващ, че старият херцог, бащата на Стивън, го бе изпратил да учи медицина. В замяна на този жест Блакмър обграждаше с достойни за възхищение грижи семейство Кениън. Невероятно беше да произнесе смъртна присъда на сина на своя благодетел, ако не бе абсолютно сигурен.

Стивън заповяда на вцепенения си от ужас мозък да помисли какви други въпроси да зададе.

— Да продължавам ли да вземам хапчетата, които ми дадохте при последното си посещение, или няма смисъл?

— Продължавайте да ги пиете. Аз дори съм ви предписал още. — Блакмър бръкна в чантата си и измъкна затворено с коркова тапа бурканче. — Това е предимно опиум за притъпяване на болката и някои билки за прочистване на кръвта. Вземайте поне по едно хапче на ден. Повече, ако чувствате болки.

Станали навик, учтивите обноски бяха удобна патерица. Стивън пое бурканчето и рече любезно:

— Благодаря, доктор Блакмър. Ценя откровеността ви.

— Не всичките ми колеги биха се съгласили с мен, но аз смятам, че когато краят е неизбежен, човек би трябвало да има време да се подготви. — Лекарят затвори чантата си с шумно щракване и се поколеба, видимо смутен. — Имате ли други въпроси, ваша светлост?

Когато ставаше въпрос за смъртна присъда, какви други въпроси биха имали значение?

— Не. Желая ви приятен ден, докторе.

Стивън посегна към шнура на звънеца за прислугата.

— Мога и сам да намеря пътя. — С умислен, непроницаем поглед, лекарят се насочи към вратата. — Ще се отбия след две седмици.

— Защо? — попита Стивън, неспособен повече да потиска напрежението в гласа си. Както признахте сам, не можете да ми помогнете с нищо, така че не виждам причина да изтърпявам повече прегледи.

Лицето на Блакмър се изопна.

— Въпреки това ще се отбия. Просто продължавайте да си вземате лекарството и изпратете да ме повикат, ако почувствате нужда.

И високият мъж излезе от личния кабинет на херцога, отпуснал рамене.

Стивън остана да стои неподвижно насред стаята, опитвайки да проумее това, което бе научил току-що. Смърт до няколко месеца. Струваше му се невъзможно. Та той беше само на трийсет и шест години, за Бога. Може би не съвсем млад, но в никакъв случай стар, а и се чувстваше в превъзходно състояние. Освен леката форма на астма, която бе имал като дете, винаги се бе радвал на непоклатимо здраве.

През вцепенението му започна да се прокрадва гняв. Всъщност би трябвало да е наясно, че тук възрастта няма нищо общо. Съпругата му Луиза не беше навършила дори трийсет години, когато почина от треска. Смъртта й бе страшен удар, но поне бе милостиво бърза. Погледът му падна върху огледалото в позлатена рамка над камината. Отражението в него не се различаваше по нищо от онова, което бе видял само преди час — висока, слаба фигура, кестеняви коси, мъжествено лице, типично за рода Кениън, с израз на горда независимост. Само допреди час той бе херцог в разцвета на силите си, мъж, приключил току-що траура за покойната си съпруга, започнал да мисли за ново начало.

А сега вече бе ходещ мъртвец.

Гневът избухна отново, силен както по времето, когато бе навършил петнайсет години и баща му бе обявил уреждането на подходящ брак за него. Лейди Луиза Хейуърд бе още дете, но обещаваше да стане красавица и притежаваше прекрасни маниери. Старият херцог бе убеден, че от нея ще излезе съвършена съпруга и херцогиня.

Тогава Стивън се бе разбунтувал яростно, че подобно важно решение може да се взема без негово знание. Кратката му съпротива бързо бе пометена от гнева и упреците на баща му. Когато малко по-късно излезе от библиотеката, младежът вече бе приел да изпълни дълга си.

Не можеше да не признае заслуженото на стария херцог: той се бе оказал наполовина прав. Луиза се бе превърнала в съвършена херцогиня, макар и не в съвършена съпруга.

Тръгна към вратата, която свързваше неговите покои с тези на херцогинята. Не беше стъпвал там повече от година, всъщност от деня, в който Луиза бе умряла. Честно казано, и преди това не бе влизал често в нейните покои.

Спалнята и будоарът бяха безупречно чисти и подредени, а единствената следа от присъствието на Луиза бяха прелестните й ръкоделия. Красиво бродирани възглавници, покривки за столове, прекалено съвършени, за да се осмелиш да седнеш върху тях. Всеки път, когато се сетеше за своята съпруга, той я виждаше привела глава над някаква бродерия. Бе изживяла краткия си живот с лекота, водена от поговорката, че името на една дама се появява във вестниците само три пъти: при раждането й, във връзка със сватбата й и за последен път — когато почине.

Стивън затвори вратата и се върна в своя кабинет. На стената висеше портрет на Луиза. Беше нарисуван от сър Антъни Сийтън, най-добрият портретист в Англия. Той бе предал убедително порцелановата красота на покойната херцогиня и скритата зад загадъчния й поглед тъга.

Стивън се запита за хиляден път, дали все пак зад безупречните й обноски не се криеха силни емоции. Страст, гняв, любов, омраза… каквото и да е. Но дори да бяха съществували подобни дълбоки чувства, той така и не ги бе открил. През всичките години на брачния им живот двамата не си бяха разменили дори една остра дума. За гнева бяха нужни емоции.

Тя наистина тъгуваше, че не бе успяла да роди дете. Но потиснатостта й се дължеше на убеждението, че не бе изпълнила дълга си. За разлика от Стивън тя не страдаше от липсата на деца. Но бе продължила да изпълнява неизменно съпружеския си дълг и бе настоявала Стивън да я посещава редовно в спалнята й, макар интимността им да бе лишена от всякаква радост и страст.

Дали тя щеше да се грижи за него през последните месеци от живота му? Или това бе привилегия на хората, които се обичат? Двамата бяха в най-добрия случай приятели. А в най-лошия — непознати, които от време на време спяха в едно легло.

Младият мъж се приближи до прозореца и се загледа към обширните земи на Ашбъртънското абатство. Малкото езеро блестеше като сребърно огледало. Не помнеше някой да му бе казвал, че един ден тези земи ще бъдат негови; сякаш винаги го беше знаел. Най-голямото удоволствие в живота му бе идвало именно от това имение.

Ако Блакмър беше прав, скоро по-малкият му брат Майкъл щеше да стане господар тук. Стивън отдавна бе приел, че брат му или синът на брат му един ден ще бъде следващият херцог, но смяташе, че този момент е доста далеч в бъдещето. Десетилетия.

Брат му щеше да бъде справедлив и способен херцог, тъй като също бе човек на дълга. Но той мразеше това място. Винаги го бе мразил. И Стивън не го винеше, като знаеше какво бе преживял тук. Бе нарочен за черната овца на семейството. Но това означаваше, че Майкъл щеше да продължи да живее в имението си в Уелс, което обичаше значително повече. А земите в Ашбъртън щяха да потънат в мълчание и в очакване някой от бъдещите наследници да се влюби в древните постройки, във великолепната голяма зала и притихналата манастирска градина.

Гневът му премина в ярост. Цял живот Стивън бе изпълнявал дълга си, бе се старал да изпълнява своите задължения, да бъде достоен за произхода си. Винаги беше на върха както в спорта, така и в науката, докато бе учил в Хароу и Кеймбридж. Целенасочено се бореше с високомерието, което баща му смяташе за подходящо за един Кениън. Според Стивън истинският благородник не се нуждаеше от високомерие или самохвалство. Бе се отнасял с уважение и внимание към съпругата си, никога не я бе обвинявал за това, което не бе в състояние да му даде.

Винаги бе играл според правилата. И за какво? За какво?

Блъсна ядно с ръка порцелановите украшения и вазата със свежи цветя върху стоящата до него изящна масичка и те се разбиха върху пода. Беше живял така, както бе предопределено за рода му, но това изобщо не беше живот. И сега, когато най-сетне беше в състояние да живее според разбиранията си, се оказваше, че времето му е изтекло. Не беше справедливо. Изобщо не беше справедливо.

Сега, след като най-сетне безкрайните войни бяха приключили, той възнамеряваше да посети Виена, Флоренция и Гърция. И да върши нещо единствено защото му е приятно. Искаше да разбере дали е способен на страст, може би да си намери друга съпруга, с която да се разбира във всяко отношение, а не просто да бъде съвършена херцогиня.

Завъртя се на пети, все още задушаван от гняв. Той лично нямаше намерение да обсъжда състоянието си с когото и да било, но подобни новини никога не оставаха тайна за дълго. Скоро в очите на познатите му щеше да се появи любопитство; несъмнено щяха да се питат още колко му остава. И, още по-лошо — щяха да го съжаляват.

Съседите му щяха да започват да си шепнат, щом влезеше в някой салон. Очите на личния му камериер Хъбъл щяха да бъдат вечно пълни със сълзи и това щеше да влоши още повече тази и без това достатъчно кошмарна ситуация.

За първи път в живота си Стивън се изпълни с непреодолимо желание да се измъкне от Ашбъртънското абатство и от всичко, което му налагаше то. Закрачи нервно из стаята. Макар да бе заобиколен от хора, нямаше на кого да излее душата си. В Ашбъртън той беше херцогът, винаги спокоен и владеещ положението. Но сега изпитваше отчаяно желание да отиде някъде, където не го познават, докато приеме смазващата диагноза на Блакмър. Искаше да бъде анонимен и свободен, дори само за няколко седмици.

Е, защо не? Спря да крачи напред-назад и се замисли. Нищо не го спираше. Можеше да отиде където си поиска. Можеше да посещава селските панаири и да заглежда красивите момичета. Да отсяда в ханове, които дори слугите му биха сметнали за твърде неугледни. Пък и август бе прекрасно време за разходка из Англия.

Това може би бе последното му лято.

Влезе в спалнята си, дръпна рязко едно чекмедже и извади от него два ката бельо. Щеше да пътува с кон и не трябваше да носи много багаж. Как ли се перяха на път обикновените хора? Щеше да бъде интересно да разбере.

Вратата се отвори. Влезе личният му камериер.

— Чух, че нещо се счупи, ваша светлост. — Хъбъл спря и очите му се разшириха при вида на безредието. — Ваша светлост?

Стивън се изправи и се обърна с гръб към образувалата се върху леглото му купчина. След като Хъбъл така и така бе дошъл, поне можеше да му стегне багажа. С негова помощ щеше да тръгне още по-скоро.

— Отивам на почивка — заяви Стивън със самоирония, разбираема единствено за него. — Приготви ми кожените дисаги.

Слугата погледна недоумяващо дрехите.

— Да, сър. Къде отиваме?

— Ти не отиваш никъде. Заминавам сам.

Прибави едно доста изтъркано томче с произведенията на любимия си Шекспир към купчината.

Тази новина изуми окончателно камериера. Той беше компетентен и добросърдечен човек, но така и не бе успял да разбере странностите на своя господар.

— Но кой ще се грижи за дрехите ви, сър?

— По всичко личи, че ще трябва да се справям сам. — Стивън отключи едно от чекмеджетата на бюрото си и извади пари, достатъчни за няколко седмици. — Ще бъде много поучително.

Хъбъл потрепери видимо при мисълта, колко ниско щеше да падне господарят му. Херцогът додаде остро, за да предотврати неизбежните протести:

— Никакви спорове, никакви коментари. Просто приготви проклетия багаж.

Камериерът преглътна е усилие.

— Много добре, сър. Какви дрехи ще желаете?

Стивън сви рамене.

— Избери нещо по-семпло. Нямам намерение да ходя по балове.

Извади златната си кутия за карти от чекмеджето на бюрото, но в последния момент се отказа и я върна на мястото й. След като нямаше да пътува като херцог Ашбъртън, нямаше нужда и от карти.

После седна и написа по няколко реда на секретаря и иконома, за да им даде наставления да продължават да действат както досега. След кратък размисъл се отказа да пише на брат си и на сестра си. Щеше да има предостатъчно време да го направи по-късно.

През това време Хъбъл приготвяше багажа. Като приключи, попита с глух глас:

— Къде да изпращам спешните съобщения, ваша светлост?

Херцогът запечата последното си писъмце.

— Никъде. Не желая да получавам съобщения.

— Но, сър… — понечи да се възпротиви Хъбъл, ала се отказа, щом господарят му го изгледа. Позволи си само да попита: — Колко ще отсъствате, ваша светлост?

— Нямам представа — отвърна троснато младият мъж. — Ще се върна, когато реша, и нито миг по-рано.

— Сър, не можете да избягате оттук просто така! — възкликна безпомощно камериерът.

— Аз съм благородният херцог Ашбъртън — заяви с горчивина Стивън. — И мога да правя каквото си искам.

„Освен да живея“

Вдигна на рамо издутите кожени дисаги, после се сети, че трябва да вземе още нещо. И без това едвам щеше да побере бурканчето с хапчетата на Блакмър.

Завъртя се на токове и тръгна към вратата. Нямаше представа колко време му остава, но възнамеряваше да се наслади на всяка минута.