Мери Джо Пътни
Розата и херцога (21)

Глава 21

— Лорд Майкъл Кениън — обяви икономът. Майкъл влезе в малкия салон на Бърн Касъл, следвайки прислужника по петите и съпроводен на няколко крачки от своя спътник. Край огъня седяха херцог и херцогиня Кандоувър, които пиеха малко късно следобедния си чай. И двамата се изправиха и тръгнаха усмихнати към него.

— Каква приятна изненада, Майкъл — рече Рейф, като разтърси мощно ръката му за поздрав. — И съвсем навреме. Ако беше минал два дена по-късно, вече щяхме да сме на път за Лондон.

— Като се има предвид, че малкият сезон е в разгара си, аз се опасявах да не би вече да сте там. — Майкъл пусна ръката на приятеля си и се обърна към неговата съпруга. Марго, ти си като мехлем за очите.

Тя го прегърна топло.

— Как са Катрин и бебето?

— Бяха много добре последния път, когато ги видях, а то бе действително доста отдавна. — Обърна се към своя спътник, който стоеше смутено край вратата за салона. Рейф, Марго, позволете ми да ви представя доктор Джордж Блакмър.

След представянето херцогинята хвърли изпитателен поглед към Майкъл и заяви с любезния тон на домакиня:

— И двамата ще останете да спите тук, разбира се. Доктор Блакмър, ще ви заведа в стаята ви, за да можете да си починете и да се освежите преди вечерята. Майкъл, теб ще те настаним както обикновено.

И тя излезе, като помъкна и лекаря със себе си, за да даде възможност на съпруга си да поговори насаме със своя приятел.

— Седни. — Наля чаша чай, извади бутилка бренди и сипа щедро от съдържанието й в чая. Подаде чашата на Майкъл. — Доста вали напоследък. Струва ми се, че би ти дошло добре.

— Навън не е нито за хора, нито за животни.

Младият мъж се настани в един фотьойл; част от напрежението му се изпари за първи път, откакто бе получил писмото на Блакмър. Вдигащият пара и подсилен с бренди чай носеше със себе си топлина, особено добре дошла в това време.

Рейф се върна на мястото си.

— Напоследък сме благословени с присъствието на представители на рода Кениън.

Майкъл наостри веднага уши.

— Виждал ли си брат ми?

— Ашбъртън беше тук преди две седмици. — Херцогът се усмихна широко. — Играеше в пиеса. Херцогът на Атина от „Сън в лятна нощ“, за да бъдем точни, при това се справяше доста прилично.

Майкъл се облегна на стола си.

— Как изглеждаше?

— Много космат. Беше с изкуствена брада, за да не го разкрият, но Марго го позна по гласа. Говорих с него след представлението. Той изглежда се забавляваше безкрайно.

— Не ти ли се стори недобре?

Рейф се намръщи.

— Не. Трябваше ли?

Приятелят му постави напрегнато чашката си върху чинийката и се изправи.

— Брат ми е много болен. На смъртно легло, според доктор Блакмър. След като разбрал колко сериозно е състоянието му, Стивън напуснал сам имението без да съобщи кога ще се върне. В крайна сметка лекарят ми писа и оттогава опитвам да открия дирите на брат си из половин Англия. — Закрачи неспокойно из стаята. — Все едно, че търся пословичната игла в купа сено. Дори Люсиен с всичките си престъпни познати не успя да помогне.

Изражението на херцога бе станало съвсем сериозно.

— Много съжалявам. Възможно ли е лекарят да греши?

— Кой знае? Блакмър не казва кой знае колко, но фактът, че настоя да дойде с мен, не говори нищо хубаво. Много е нервен и напрегнат. Изглежда се опасява, че няма да намерим Стивън преди… — Майкъл спря, но си наложи да довърши мисълта си. — Преди да е станало безвъзвратно късно.

Рейф, който рядко изричаше нецензурни думи, измърмори цветиста ругатня под носа си.

Майкъл погледна крадешком приятеля си.

— Каза, че брат ми изглеждал добре.

Херцогът се поколеба.

— Не го видях ясно, на хубава светлина. Сега, като се замисля, май беше поотслабнал, а и сякаш изтощен. Тогава не ми направи впечатление, тъй като беше в добро настроение.

— Мислиш ли, че пътува все още с театралната трупа?

— Може би, но ми каза, че скоро щял да се връща към нормалния си живот. — Рейф събра вежди. — Скоро след представлението тук той изпрати бележка с молба да му осигуря доверен човек, на когото да повери някакви задачи за Лондон. Изпратих му помощник-иконома си Гардинър, който отсъства три-четири дни.

— Имаш ли представа за какво го е изпратил в Лондон?

— Не попитах, тъй като не смятах, че е моя работа. Но може би това ще хвърли някаква светлина върху плановете на брат ти. Ще изпратя да повикат Гардинър.

Херцогът позвъни и каза на появилия се камериер да доведе иконома. А когато двамата останаха отново сами, додаде:

— Няма ли да е по-лесно просто да изчакаш завръщането на Стивън? Той винаги ми се е струвал възхитително уравновесен. Ще се прибере, когато прецени, че е настъпи и моментът.

— Дали? Той отсъства вече повече от месец. Блакмър казва, че е малко вероятно болестта да е засегнала разсъдъка му, но кой може да е сигурен? Поведението му е толкова странно, че се страхувам от най-лошото. — Майкъл изкриви уста. — Да избяга така без слуга. Да се появява на сцената под измислено име. Винаги е обичал театъра, но дори сега не мога да повярвам, че наистина прави това.

— Повярвай го. — Херцогът доизпи чая си и остави чашата. — Има ли някаква специална причина да искаш да намериш колкото се може по-скоро Ашбъртън?

Неспокойното крачене напред-назад в този момент го бе отвело до прозореца.

— Съществуват куп основателни практични причини да искам да го открием, но те не са важните в случая. — Впери невиждащ поглед в сивото небе. — Аз… все още не мога да приема, че брат ми умира. Трябва да го видя със собствените си очи. Да разбера дали наистина е болен или просто Блакмър е един от черногледите знахари. А ако състоянието му все пак се окаже действително сериозно, искам да го види Иън Кинлок… и Катрин, разбира си. Именно медицинските процедури на Иън и грижите на Катрин спасиха живота ми преди време. Може би ще успеят да направят същото и за Стивън.

— А ако се окаже, че никой не е в състояние да му помогне? — попита приглушено Рейф.

— Тогава искам да си вземем довиждане. — Майкъл преглътна с усилие. — Да му кажа колко близък го чувствам през последните две години. Кениън са здрави хора… мислех, че имаме пред себе си трийсет-четирийсет години за разговори. — Потърка врата си; болеше го от продължителната езда и притесненията. — Интересно е колко различни видове приятелство могат да съществуват. Ние израснахме заедно — ти, Никълъс, Люсиен и аз. Познаваме повечето си тъмни тайни. Имам пълно доверие и в трима ви. Но Стивън… той ми е брат. Свързани сме от кръвта, от нощите спомени в детството. Понякога това е неудобно. Години наред бяхме отчуждени. Но когато той си отиде, ще остави в живота ми празнота, която никой друг няма да бъде в състояние да запълни. Аз… трябва да му кажа това.

— Винаги съм съжалявал, че съм единствено дете — промълви херцогът. — Не знам дали думите ти ме изпълниха с облекчение, че животът ми е по-прост, или дори с още по-голямо съжаление за това, което съм изпуснал.

Майкъл се поколеба и изрече бавно:

— Както при всички други човешки отношения, по-добре е да си обичал и изгубил, отколкото да не си обичал никога. Но да изгубиш любим човек е истински ад.

А загубата на брат му, здравеняк, който бе само с две години по-голям от него самия, приближаваше заплашително смъртта. Не бързата, случайна смърт в битка, пред която се бе изправял многократно, а коварната и прикрита, дебнеща те кончина. Ако Стивън можеше да стане жертва на смъртоносна болест, не бе изключено същото да се случи и с брат му. Или с Катрин, или с малкия им син Никълъс, а това бе почти непоносима мисъл.

Стояха мълчаливо до пристигането на иконома. Майкъл се обърна от прозореца, за да види набит млад мъж с червеникави коси и леко притеснен вид.

— Викали сте ме, ваше височество?

Херцогът кимна.

— Гардинър, това е лорд Майкъл Кениън, брат на херцог Ашбъртън. Той иска да знае каква поръчка изпълнихте за Ашбъртън в Лондон.

— Ами, отведох коня му в Лондон и го оставих в къщата му там. Икономът приготви вързоп с негови дрехи, които да му отнеса на връщане. Освен това отидох при неговия банкер, за да осребря един чек, и да взема специално разрешително.

Настана изумено мълчание. След малко Майкъл възкликна невярващо:

— По дяволите! Изпратил те е за разрешително за сключване на брак?

— Да, сър. — Икономът отстъпи инстинктивно назад, когато видя изражението на Майкъл. — Това беше основната причина за пътуването. Останалите поръчки бяха просто защото отивах така и така в Лондон.

Видял, че приятелят му ще избухне всеки момент, Рейф побърза да се намеси:

— Спомняш ли си името на жената, за която възнамеряваше да се ожени?

Лицето на Гардинър помръкна.

— Съжалявам, сър. Просто предадох на чиновника на писаното от херцог Ашбъртън. Наистина му хвърлих един поглед, но не си спомням името на дамата. — Замисли се и додаде, изпълнен с желанието да помогне: — Останах с впечатлението, че възнамеряваше да се ожени за едно от момичетата от театрална трупа „Фицджералд“.

— Актриса — избухна Майкъл. — И на теб това не ти ли направи впечатление?

Лицето на Гардинър стана безизразно.

— Не е моя работа да обсъждам решенията на един херцог, милорд.

Рейф хвърли поглед към своя гост.

— Свободен си, Гардинър, ако нямаш друга информация. Благодаря ти.

Щом вратата се затвори зад иконома, Майкъл възкликна:

— Боже мой, трябваше да намеря Стивън навреме! Разсъдъкът му явно е засегнат от болестта, иначе никога нямаше и да помисли да направи някаква простачка херцогиня Ашбъртън.

— Фактът, че е взел разрешително, все още не означава, че е имало венчавка — отбеляза Рейф. — Освен това, ако си е наумил да се жени, и да го беше намерил, нямаше да успееш да го разубедиш.

— Можех да опитам.

Херцогът въздъхна.

— Не е задължително жената да е простачка. Фицджералд е почтен човек, аристократ по произход. Двамата със съпругата му са създали една наистина достойна за уважение трупа.

— Аз лично нямам нужда от богатствата на брат си, но проклет да съм, ако стол кротко встрани и наблюдавам как една непочтена жена се възползва от уязвимостта му, за да пипне парите.

— Може би се е влюбил в тази жена.

Майкъл изсумтя красноречиво.

— Циник — отвърна Рейф. — Дори да не е влюбен, ако тя то направи последните му дни по-щастливи, смяташ ли, че имаш право да се намесваш?

Лицето на лорд Кениън се изопна.

— Стивън е човек с изтънчен вкус.

— Първата му съпруга беше образец на изисканост. Трудно ми е да повярвам, че някаква вулгарна лека особа, която мисли само как да хване голямата риба, ще изпълни с радост последните му дни.

— А, да, първата му съпруга. Нима мисълта, че нейното чисто ще бъде заето от жена с неблагороднически произход, те натъжава, защото беше привързан към нея?

Майкъл се поколеба.

— Тъй като по това време бях в армията, така и не опознах добре Луиза. Тя беше прелестна. Безупречни маниери. Тя… ами изработваше красиви ръкоделия.

Херцогът повдигна вежди.

— А правеше ли съпруга си щастлив?

— Не знам — призна приятелят му. — Двамата бяха много… любезни един към друг.

— Не може да се каже, че това е достатъчно за един брак — отвърна сухо Рейф. — Човек все пак може да определи дали двама съпрузи са наистина скъпи един на друг, независимо колко благоприлично се държат пред хората. Ако никога не си забелязвал подобна връзка между брат ти и покойната херцогиня, той може би просто се е стараел да се справи по възможно най-добрия начин с един наложен му брак по сметка, докато в сърцето си е предпочитал съвсем друг тип жена.

— Но чак пък актриса от провинциална актьорска трупи? — възпротиви се Майкъл.

— Аз се ожених за шпионка, Никълъс — за учителка методистка, Люсиен — за крадла, която обещаваше да направи добра кариера като комична актриса, а ти — за измамна вдовица — отбеляза Рейф и сивите му очи блеснаха развеселено. — Защо Стивън пък да не се ожени за актриса?

Разбрал, че е хванат натясно, Майкъл се вкопчи инстинктивно в гнева.

— Това не е справедливо описание нито на Катрин, нито на другите. Те може да са нетрадиционни, но са дами.

— Може би същото важи и за избраницата на брат ти.

Лорд Кениън въздъхна и прокара пръсти през косите си.

— Умът ми е затъпял от умората от пътуването. Може би ще ми обясниш точно какво се опитваш да ми кажеш.

— Знам, че искаш да предпазиш Стивън — промълви херцогът. — Но просто няма как да спасиш един голям човек от лудостта, ако наистина постъпва глупаво. Ако откриеш брат си и се разкрещиш насреща му както си правил в кавалерията, представяйки новата му съпруга като продажна мръсница, резултатът ще бъде катастрофален. Ашбъртън е джентълмен и ще се почувства длъжен да защити жена си, дори от теб. Ако наистина държи на нея, с поведението си само ще причиниш ново отчуждаване помежду ви и може би този път няма да има достатъчно време да го превъзмогнете преди неговата смърт. А ако такова нещо се случи, не вярвам някога да си простиш.

Думите му удариха Майкъл като с чук.

— Божичко, така и никога не научих нищо! — възклик на мрачно той. — Колко пъти през годините си ми давал добри съвети?

— Безчет.

— И колко пъти съм те послушал?

Приятелят му се замисли.

— Може би в половината случаи.

— Прибави днешния ден към тях. — Майкъл се взря отново през прозореца. Мрачният дъждовен ден бе угаснал.

— Когато срещна новата херцогиня, ще й отдам заслужената подобаваща почит, независимо дали я заслужава или не. — Усмихна се. — Но моля те, запомни, че един стар пехотен офицер никога не би се нахвърлил върху някого така, както правят в кавалерията.

Рейф се засмя.

— Ще го имам предвид следващия път, когато се наложи да те удържам от някоя безумна постъпка.

А следващ път щеше да има; Майкъл познаваше достатъчно добре себе си и своя буен нрав, за да бъде сигурен в това. Но благодарение на своя приятел, щеше да действа — но предпазливо и разумно. Щеше да намери трупата „Фицджералд“ и да разбере дали венчавката се бе състояла, както и коя е новата херцогиня.

А когато най-сетне откриеше липсващия си брат, нямаше да забравя, че това, което имаше всъщност значение, че самият Стивън и неговите желания. И ако това означаваше, че Майкъл трябваше да бъде учтив с неговата алчна и пресметлива жена, значи щеше да бъде.