Том Кланси
Буферна зона (35)

34.
Вашингтон
Четвъртък, 06:51

Пол Худ не беше изненадан от рязкото държане на Боб Хърбърт с жената по радиовръзката. Съпругата на Хърбърт беше убита от ислямски терористи. Сътрудничеството, което оказваха на пакистанската група, сигурно го разкъсваше отвътре.

Но онова, което Хърбърт беше казал на жената, противопоставянето му на нейната дейност, беше хитър ход от съюзническата тактика. Непознатите обикновено посрещаха подмазването и хвалебствията с недоверие. Но щом човек им заявеше, че не ги харесва и работи с тях само по необходимост, те бяха готови да му доверят цялата налична информация.

— Добре ли си, Боб? — попита Худ.

— Разбира се — отвърна той. — Добре я подредих, а?

— Както и тя тебе.

— Само че тя не може да го почувства — каза Хърбърт. — Фанатиците са дебелокожи животни. Но всичко е наред — въздъхна той. — Аз съм голямо момче. Знам как стават работите.

— Но понякога тези работи ни жегват съвсем близо до сърцето — каза Худ.

— Да, така е — съгласи се Хърбърт.

Худ и преди беше преживявал подобни ситуации с Хърбърт. Шефът на разузнаването просто трябваше да го преодолее.

— Пак ще поговорим за това по-късно — каза Худ. — Сега трябва да представя ситуацията на президента. Необходимо е да знае какво планираме.

Шефът на разузнаването замълча за момент.

— Има още нещо, което ме човърка. Дали изобщо трябва да го правим.

— Кое? — попита Худ. — Включването на Ударния отряд ли?

— Да.

— Дай ми друга възможност.

— Да прехвърлим проблема на президента — предложи Хърбърт. — Нека той се оправя с индийското правителство.

— Той няма да го направи без доказателства — отвърна Худ. — Ще му изложа нашите притеснения и предложения за разрешаване на ситуацията. Знам какво ще каже. Ще одобри приземяването на Ударния отряд за събирането на разузнавателни данни на място, особено след като индийското правителство така или иначе е изискало присъствието им. Ще ни даде своята благословия, но само за това. Останалото ще зависи от нас и Майк.

Хърбърт не отвърна.

— Все още си неспокоен — отбеляза Худ.

— Да, така е — каза Хърбърт. — Нека само да преговорим още веднъж какви са опциите ни за действие.

— Добре — търпеливо каза Худ.

— Ние вярваме, че индийското правителство ще даде зелена светлина на ядрен удар — започна Хърбърт. — Но не можем да предложим никакво доказателство на президента или индийския народ, освен ако не изправим пред телевизионните камери онази жена от Каргил, Нанда, за да обясни, че извършеното е резултат от вътрешен заговор.

— Точно така — потвърди Худ. — В допълнение на това са били изпратени индийски войски, за да убият Нанда и пакистанците.

— Или поне предполагаме — поправи го Хърбърт.

— Длъжни сме да предположим, че целта на акцията е издирване и унищожение — изтъкна Худ. — СГС няма да спечели абсолютно нищо, ако залови пакистанците живи и позволи на истината да излезе наяве. Трябва да дадем шанс на групата да се прибере у дома.

— И нека Бог ни е на помощ.

— Боб, ще проведем мисията в името на нещо много по-важно от това да помогнем на изявени терористи. Знаеш, че е така.

— Знам — отвърна Хърбърт. — Но не ми харесва.

— Времето, което е необходимо, за да прекараме всичко това по дипломатическите канали, може да струва живота на пакистанците — каза Худ.

— А продължаването на тази операция може да струва живота на Ударния отряд — каза Хърбърт.

— Но това се превръща в реална опасност всеки път, когато влязат в действие — припомни му Худ. — Ако Майк или полковник Огъст имат някакви колебания по отношение на акцията, те могат да я отменят във всеки един момент.

— Но няма да го направят — увери го Хърбърт. — Не и при този залог.

— Вероятно си прав — съгласи се Худ.

— И не при куража на Майк — продължи Хърбърт.

— Има и нещо повече от това — каза Худ. — Той познава хората си. Разказвал ли ти е историята с графа на Уелингтън?

— Не мисля — отвърна Хърбърт.

— Една сутрин наблюдавах поредната тренировка на Ударния отряд и попитах Майк по какво ще познае дали не е докарал хората си до предела на възможностите им. Той ми каза, че Уелингтън имал един много простичък начин да определи дали е създал най-добрия боен отряд. „Не знам какъв ефект ще имат тези мъже върху врага, написал Уелингтън, но, за Бога, мен ме ужасяват.“ Майк ми каза, че когато почувства, че хората му започват да го плашат, тогава знае, че е време да спре.

— Пол, няма нужда да ми напомняш, че Ударният отряд е най-добрата бойна единица — каза Хърбърт. — Но ме тревожи скокът над Хималаите. Тревожа се от въпросителните и от факта, че ще трябва да се доверим на терористи. Тревожа се, че не разполагат с подкрепление и което е още по-лошо, че нямат стратегия за отстъпление.

— И аз се притеснявам за всички тези неща — отвърна Худ. — Но освен това осъзнавам, че нямаме други възможности.

Шефът на разузнаването замълча за момент. Настъпи неловка тишина. Худ имаше чувството, че Хърбърт го преценява.

Хърбърт явно беше усетил същото.

— Знам, че правим онова, което трябва — каза той. — Но това не означава, че трябва да го харесвам. — Гласът на Хърбърт вече не беше ядосан, нито предизвикателен. Звучеше някак примирено.

Хърбърт каза, че ще се обади на НРС, за да научи точното местонахождение на групата, а после ще се свърже с Ударния отряд, за да им предостави последна информация преди началото на операцията. Худ му благодари и затвори.

Директорът на Оперативния център разтърка очи. Хърбърт имаше своите лични демони, но Худ също имаше такива.

За разлика от шефа на разузнаването, Худ никога не беше рискувал живота си на боевата линия. Преди да приеме този пост, беше работил като кмет и финансист. И преди беше изпращал Ударния отряд на опасни мисии, но никога във въоръжен конфликт. Да направи такова нещо, му се струваше безотговорно, лицемерно, страхливо.

Но както Худ беше казал на Хърбърт, то беше и необходимо. Личните проблеми на Худ не можеха да повлияят на професионалните му решения. Той трябваше да бъде безпристрастен. Беше длъжен да е такъв — пред нацията и пред президента.

Худ престана да търка очите си. Беше уморен — и физически, и психически. А щом приключеше с това, трябваше да пристъпи към закриването на пресцентъра. За щастие, дотогава лесно щеше да сведе до минимум контактите си с Ан Ферис. Тъй като това беше военна акция, Худ я беше инструктирал да наложи пълно журналистическо затъмнение върху всички действия на Оперативния център до обяд. Тя трябваше да изключи всички телефони и компютри в отдела си. На служителите на пресцентъра беше забранено вдигат клетъчните си телефони. Запитвания, получени на главния номер на телефонната централа, щяха да останат без отговор. Самият Худ щеше да остане в „Танка“ заедно с Боб Хърбърт, Лиз Гордън и Лоуъл Кофи, докато кризата не бъдеше разрешена.

Чак след това Худ щеше да съобщи на Ан Ферис лошите новини и щеше да й отдаде цялото си внимание.

Дължеше й поне това.