Том Кланси
Буферна зона (27)

26.
Вашингтон
Четвъртък, 01:12

— Май попаднахме на нещо! — обяви Стивън Вийнс.

Глория Голд се протегна напред. Вълнението в гласа на Стивън личеше съвсем ясно по компютърната аудиовръзка. И той беше прав. След като методично бяха сканирали района в продължение на часове, камерите бяха засекли многообещаващ образ.

— Задръж така — каза Вийнс. — Бернардо ще превключи на инфрачервени лъчи. Смяната ще отнеме три минути.

— Чакам — каза Глория Голд. — Отлична работа — добави тя.

— Изчакай малко с похвалите — каза Вийнс. — Може да сме попаднали на стадо планински кози.

— Искаш да кажеш група планински кози — изтъкна петдесет и седем годишната жена.

— Моля? — не разбра Вийнс.

— Стадата се състоят от домашни животни — каза тя. — Дивите животни живеят на групи.

— Разбирам. Учителят винаги си остава учител — подразни я Вийнс. — Но кой ще се смее последен, ако се окаже, че след козите върви овчар със закривена гега?

Глория се усмихна.

— Ти, разбира се.

— Може би трябва да се обзаложим — продължи Вийнс. — Твоята микрокамера срещу моята брошка.

— Не става — каза Глория.

— Защо? — учуди се Вийнс. — Моят залог разполага с добър обхват.

— Моят пък разполага с някакъв смисъл — отвърна тя.

Разузнавателният експерт на НРС веднъж й беше показал брошката, която беше изобретил. Тя съдържаше голям колкото глава на топлийка микрофон, изработен от молекули, които резонираха една в друга. Можеше да излъчва звуци до неговия компютърен аудиоапарат на разстояние до двеста мили. Нейната микрокамера обаче беше по-добра. Тя излъчваше образи с милиони пиксели до компютъра й на разстояние до десет мили. Несъмнено беше по-добра и много по-полезна.

— Добре — каза Вийнс. — Тогава да се обзаложим на една вечеря? Загубилият ще готви. Това е подходяща сделка. Инфрачервен образ, храна, приготвена на микровълновата…

— Не ме бива в готвенето — каза Глория.

— Мен пък ме бива.

— Благодаря, но ще трябва да откажа — каза развежданата три пъти жена. По някаква причина Вийнс от край време си падаше по нея. Тя също го харесваше, но той беше достатъчно млад, за да й бъде син. — Ще се хванем на джентълменски бас — предложи тя. — Ако откриеш пакистанците, и двамата печелим.

Вийнс въздъхна.

— Дипломатическа сделка. Приемам, но с възражения.

Високата, стройна Глория се усмихна и отново се облегна на стола си. Бюрото й беше покрито със стъклен плот. Кабинетът й беше разположен в технологичния сектор на Оперативния център. Светлините бяха загасени. Единственото сияние се излъчваше от двадесет и един инчовия монитор на компютъра й. По коридорите беше тихо. Тя отпи глътка минерална вода „Евиан“ от бутилката на пода. Глория се беше научила да не държи нищо течно на бюрото си, откакто обърна бутилка вода и причини късо съединение в компютъра си още първата нощ, когато постъпи на работа тук. За щастие шефът й, заместник-директор Кърт Хардауей — „Нощният командир“, както го наричаха, си призна, че и той е правил същото. Независимо дали беше истина, все пак беше приятно, че го каза.

Разведряващият разговор за облога беше добре дошъл. Тя се беше включила във всичко това преди час, но Вийнс работеше вече цял ден. А елементите на изображенията, получени от НРС, наистина изглеждаха многообещаващо. Те бяха настроени на петметрова резолюция, което означаваше, че всеки обект, висок до пет метра, беше съвсем ясно видим. Компютърният симултантен ФАП — фотографско-аналитичен профил — идентифицираше образите като човешки сенки. Разкривени от неравния терен и ъгъла на слънцето, те се намираха в подножието на голяма скална тераса. Инфрачервените лъчи щяха да потвърдят дали сенките са генерирани от живи същества или от скални формирования. Фактът, че сенките се бяха преместили в две поредни заснемания, не им говореше много. Възможно бе да се дължи на илюзия, причинена от издигането на слънцето.

Ветеран в състава на Оперативния център, Глория търпеливо чакаше. Тишината на нощната смяна правеше забавянето някак по-дълго.

Технологичният сектор се състоеше от три кабинета, отдалечени максимално от натовареното административно ниво. Офисите на служителите бяха така изцяло овързани с всевъзможни компютри, уебкамери и безжични технологии, че обитателите им често изпитваха порив да бутнат стените, само и само да установяват човешки контакт помежду си от време на време. Но Мат Стол беше против тази идея. Вероятно се дължеше факта, че той винаги вършеше работата си насаме, далеч от погледите на околните. Но Глория знаеше тъмната му тайна. Беше го шпионирала една нощ, поставяйки дигиталната си микрокамера на дръжката на неговия минихладилник.

Четири-пет пъти дневно Мат Стол изяждаше две-три шоколадчета и изпиваше по една енергийна напитка.

Това обясняваше неизчерпаемата енергия и увеличаващото се тегло на любимия на всички дървен философ. Освен това обясняваше редовните жълти петна по ризата му. Той гълташе енергийната напитка направо от бутилката. Дори и в този късен час Стол най-вероятно преглеждаше последния брой на списание „Ядрени технологии“ или играеше на видеоигри, вместо да си почива на кушетката.

Вниманието на Глория отново се насочи към монитора, където вече пристигаха новите снимки от Националната разузнавателна служба. Бялото изображение сега бе придобило огнен цвят. Наблюдаваха се серия жълто-бели атмосферни изкривявания, излъчвани от група горещи червени обекти, които се намираха в дъното на екрана.

— Новините са добри — каза Вийнс. — Онова, което прави сенките, несъмнено е живо.

— Несъмнено — потвърди Глория. Продължиха да гледат обновяващия се образ. Червеното петно ставаше все по-ярко с придвижването си извън каменистия масив. Размазаната форма едва наподобяваше очертанията на човешка фигура.

— По дяволите! — възкликна Вийнс. — Бернардо, върни на естествена светлина.

— Това не е планинска коза — каза Глория.

— Нито пък овчар с гега — добави Вийнс.

Глория продължи да се взира в образа, докато сателитът сменяше окулярите. Тази промяна сякаш продължи по-дълго и от предишната.

Забавянето не се дължеше на самото механично превключване, а на оптичната диагностика, която сателитът провеждаше при всяка смяна на лещите. Беше изключително важно да се провери, че фокусът и проекцията са верни. Грешните данни — зле центрирано заснемане, неправилен фокус, сбъркана десетична запетая в резолюцията — бяха не по-малко безполезни от липсата на такива.

Образът изплува на монитора в естествена светлина. Виждаше се широк бял склон и сивкава скална тераса. Глория ясно забеляза човешка фигура, която се подаваше наполовина от скалите. Това не беше коза, нито пък овчар. Това беше жена. Зад нея се появи главата на друг човек.

— Мисля, че ги открихме! — развълнува се Вийнс.

— Така изглежда — съгласи се Глория и посегна към телефона. — Ще уведомя Боб Хърбърт.

Боб Хърбърт пристигна преди да се е заредил следващият образ.

А той ясно показваше петима души, които си проправяха път по тясната пътека.