Том Кланси
Буферна зона (22)

21.
Участък 2Е, Сиячин, Кашмир
Четвъртък, 07:01

Няма нищо по-красиво от изгрева на слънцето над Хималаите. Благодарение на надморската височина, през по-тънкия, по-бистър атмосферен слой се процеждаше искрящо чиста светлина. Ишак не знаеше как иначе да го опише. Веднъж един фотограф в Исламабад му беше казал, че атмосферата играе ролята на призма. Колкото по-ниско до земята се намираше човек, толкова по-плътен и мръсен ставаше въздухът, придавайки на слънчевата светлина червеникав оттенък. Ишак не беше учен. Не знаеше дали това е истина.

Онова, което пакистанецът знаеше, беше, че светлината по тези места приличаше на ясния поглед на Аллах. Бял, топъл, наситен. Той се запита дали историята за планината, която отишла при Мохамед, не е възникнала на някой връх като този. Защото с издигането на слънцето над хълмовете и със скъсяването на сенките зъберите и скалите сякаш наистина се движеха. И с това движение потъналите им в сняг склонове заблестяваха все по-ярко и по-ярко. Сякаш разпръскваха прозрение над земята. Може би именно това беше поуката от приказката за Пророка. Светлината на Аллах и неговия Пророк беше по-силна от всичко друго на света. А когато човек отвореше съзнанието и сърцето си за нея, той също ставаше силен и вечен.

Тази мисъл носеше успокоение на Ишак. Ако беше писано тази сутрин да е последната в живота му, поне щеше да умре удовлетворен от близостта си с Бог. Всъщност, връщайки назад страниците на живота си, той съжаляваше само за едно: че щеше да се наложи да умре тук и сега. Копнееше да се върне по родните земи заедно с другарите си.

Не случайно бяха избрали за свой оръжеен склад пещерата, до която нямаше директна видимост. Щеше да е трудно за някой външен човек да забележи малкия преден пост или да ги наблюдава, докато лагеруваха там.

Ишак прекара в подготовка цялата нощ. После закуси, наслаждавайки се на изгрева. Не искаше да спи. Щеше да разполага с достатъчно време за това. А сега, докато седеше в тъмните дълбини на пещерата, Ишак дочу стържещи шумове, които долитаха отвън.

Шараб беше права. Бяха ги проследили дотук.

В началото индийците напредваха тихо. Сега вече не се опитваха да прикрият приближаването си. Вероятно носеха метални алпинистки шипове и звучаха като дребни гризачи, които се опитват да изгризат пътя си през дебела стена. Скоро лекото подраскване прерасна в неприкрита шумотевица. Ишак прецени, че индийците се намират пред самия вход на пещерата. Сигурно щяха да хвърлят газови гранати, преди да влязат вътре. Ако групата още беше тук, всички щяха да са обречени.

Ишак реши, че е дошъл моментът да сложи газовата маска. Нахлузи маската, иранско производство, и затегна каишките. Дишаше на пресекулки. Беше неспокоен, но не заради онова, което предстоеше. Притесняваше се, защото се надяваше, че е направил всичко както трябва. Пакистанецът хвърли поглед на дървените сандъци, пълни с пластичен взрив. Беше ги подредил един до друг като любовници в харем, готови за последна прегръдка. Беше съвсем лесно да прикрепи детонатори към отделни експлозиви и да ги постави най-отгоре в сандъците. Но не беше успял да прегледа всички взривни вещества. Те бяха складирани тук в продължение на две години. Въпреки че мястото беше сухо и студено, а влажността не би трябвало да представлява проблем, динамитът имаше свой собствен характер. Пръчките, които използваха в Шринагар, бяха започнали да се спичат. В тях явно се беше просмукала влага.

И все пак всичко трябваше да е наред. Ишак беше свързал четири наръча динамит с експлозиви С-4 и детонатори с дистанционно управление. Щеше да е достатъчно само единият наръч да се взриви. Той свали дебелите си ръкавици и взе детонатора в дясната си ръка. После се облегна на каменната стена.

Беше опънал краката си напред. Гърбът му се беше вледенил. Сгънатият брезент, върху който седеше, беше лош изолатор. Не че това имаше някакво значение. Нямаше да седи на него още дълго.

Стържещите звуци спряха. Той внимателно наблюдаваше брезентовата преграда на входа през зеленикавата светлина на маската. Около пещерата висяха завеси от слънчева светлина. Те сякаш се полюшваха под напора на вятъра. Самото парче брезент плющеше и се опитваше да се измъкне от куките, които го придържаха.

Изведнъж брезентът се смъкна на земята. От външната му страна се бяха натрупали ледени висулки, които заблестяха на ярките лъчи. Лъскавите снежни мъниста помръкнаха, когато в пещерата влетяха две големи цилиндрични кутии. Те изтракаха по каменния под и се търкулнаха към Ишак. Вече издаваха съскащ звук и разпръскваха гъсти облаци дим. Отровният газ започна да изпълва пещерата.

Пакистанецът спокойно чакаше. Разпространяващият се зелен газ беше на около петнадесет метра от него. Прекият зрителен контакт с най-близкия детонатор все още не беше нарушен. Разполагаше с още няколко секунди.

Започна да се моли.

Ишак чакаше скърцането да се възобнови. След секунда то отново започна, като този път беше много по-близо до входа на пещерата. Забеляза, че облаците газ се размърдаха, сякаш през тях се движеха хора. Още секунда и димът щеше да погълне експлозивите.

Беше време.

Мюсюлманинът продължи безмълвната си молитва, докато натискаше стартовия бутон на дистанционното. Върху малкото устройство светна лампичка. Ишак бързо натисна червения бутон за детонация.

В един блажен миг слънцето обгърна Ишак и той потъна в прегръдките на Аллах.