Том Кланси
Буферна зона (1)

ПРОЛОГ
Трета база Сиячин, Кашмир
Сряда, 05:42

Майор Дев Пюри не можеше да заспи. Още не беше свикнал с походните легла, използвани от индийската армия в полева обстановка. Нито с разредения въздух в планините. Нито пък с тишината. Около казармите в Удхампур, където беше служил преди това, се носеше непрекъснатият шум на камиони, автомобили, войници и всевъзможни дейности. Тишината тук му напомняше за болница. Или морга.

Вместо да спи, Пюри облече маслиненозелената си униформа и уви около главата си червения тюрбан. Излезе от палатката и се запъти към фронтовите окопи. Зад него вече се издигаше пълният диск на утринното слънце. Той отправи поглед към яркия оранжев блясък, който пропълзя през долината и плавно обля притихналата демилитаризирана зона. Намираше се на най-крехката бариера в най-опасното място на земята.

Тук, в подножието на кашмирските Хималаи, човешкият живот беше в постоянна опасност. По принцип го застрашаваха екстремалните атмосферни условия и стръмните урви. По-топлите, ниски хълмове гъмжаха от смъртоносни кралски кобри и човек трябваше да бъде непрекъснато нащрек за дебнещата в гъстите храсталаци нажа-нажа или така наречената индийска кобра. В риск се намираше и животът на всеки, закъснял дори и със секунда да размаже пренасящия най-различни болести комар или отровния кафяв паяк. Надвисналата опасност беше още по-сериозна на няколко мили по на север, на суровия глетчер Сиячин. Там, по отвесните, ослепително бели склонове, въздухът едва стигаше, за да крепи човешкия живот. Лавините и минусовите температури представляваха всекидневно изпитание за патрулиращите пехотинци.

И все пак не природните заплахи превръщаха мястото в най-опасното кътче на света. Всички тези опасности не бяха нищо в сравнение с начина, по който хората се застрашаваха едни други. И това не зависеше от астрономическото време или годишния сезон. Опасността беше постоянна, във всяка минута на всеки час, във всеки един ден от последните почти шестдесет години.

Пюри застана на алуминиевата стълба в окопа, чиито ламаринени стени отдавна бяха ръждясали. Точно срещу него бяха наредени пясъчни торби, високи пет стъпки. Бяха защитени с бодлива тел, опъната на стоманени стълбове. Отдясно на около тридесет фута се намираше малък часови пост — обикновен дървен навес, издигнат зад пясъчните торби. Покривът му беше замаскиран с кълчища и клонки. Пак на дясно, на около четиридесет фута разстояние, се виждаше друг такъв пост.

На сто и двадесет ярда пред него, право на запад, имаше почти идентичен пакистански окоп.

Офицерът бавно бръкна в джоба на панталоните си и извади кесия гутка или тютюн за дъвчене. Резките движения не се препоръчваха на подобни места, защото не беше трудно да се изтълкуват като посягане за оръжие. Той мушна късче тютюн в устата си. На войниците не се позволяваше да пушат, тъй като запалената цигара можеше да издаде позициите на разузнавателна група или патрул.

Дъвчейки с наслада, Пюри наблюдаваше ескадроните черни мухи, които започваха собствената си сутрешна обиколка. Търсеха изпражнения от червени катерици, диви кози и други животинки, обхождащи района преди зазоряване. Беше ранна зима. Пюри беше дочул как през лятото насекомите стават толкова много, че приличат на черни облаци дим, надвиснали ниско над скалите и шубраците.

Майорът се запита дали ще е жив, за да ги види. Само през последните седмици бяха загинали хиляди мъже и от двете страни. Изглеждаше неизбежно — повече от един милион фанатизирани бойци стояха един срещу друг, разделяни единствено от твърде тясната, дълга двеста мили „контролирана зона“. Майор Пюри виждаше някои от войниците през песъчливата ивица земя между окопите. Лицата им бяха покрити с черни муселинови кърпи, които ги предпазваха от свирепите западни ветрове. Но очите им пламтяха от омраза, запалена в душите им още през осми век. Точно тогава индусите и мюсюлманите се бяха сблъскали за пръв път помежду си в този район. Древните фермери и търговци грабнали оръжия, за да се бият за търговски пътища, земи и права над водата и, разбира се, за идеологията си. Борбата станала дори по-ожесточена през 1947, когато Великобритания изоставила империята си на субконтинента. Британците предоставили на враждуващите индуси и мюсюлмани техни собствени държави — Индия и Пакистан. Това разделение поставило под индийско владение Кашмир, район с преобладаващо мюсюлманско население. От този момент нататък пакистанците считали индийците за окупатори на Кашмир. Военните действия станали почти постоянни, докато двете страни се биели за онова, което се превърнало в символичното сърце на конфликта.

Намирам се в сърцето на сърцето, помисли си Пюри.

Като най-близката укрепена зона до Пакистан и Китай, Трета база можеше да избухне всеки момент. Каква ирония, каза си професионалният войник. Това „сърце“ изглеждаше точно като Дабхой, малкото градче в подножието на планините Сатпура в Централна Индия, където беше израснал. Дабхой не беше нищо особено, освен за местните жители — основно търговци, и за онези, които се опитваха да стигнат до залива Камбей. Там можеха да закупят евтина риба. Беше тревожно как омразата, а не сътрудничеството правеха едно място значимо. Вместо да се опитват да развият общото помежду им, те се опитваха да унищожат онова, което не им принадлежеше.

Офицерът се взря в зоната на временно примирие. Над пясъчните торби имаше редици оранжеви бинокли, кацнали на малки стоманени колчета. Това беше единственото нещо, за което индийците и пакистанците бяха постигнали съгласие — да боядисат биноклите, за да не ги бъркат с оръжия. Но на Пюри не му трябваше бинокъл. Яркото слънце се издигаше зад гърба му. Той съвсем ясно виждаше тъмните лица на пакистанците зад сивкавите барикади. Приличаха досущ на индийските лица, само дето бяха от неправилната страна на контролираната зона.

Пюри се стараеше да диша равномерно. Контролираната зона представляваше ивица земя, която на места беше толкова тясна, че отсреща се виждаше дъхът на премръзналите вражески часовои. Тези малки облачета издаваха на дежурните от всяка страна дали враговете им бяха напрегнати и дишаха учестено, или спокойно се наслаждаваха на съня си. Тук всяка прошепната, неподходяща дума можеше да бъде чута от другата страна и да наруши крехкото примирие. Увиваха с парцали дори и чуковете, с които заковаваха пирони, за да заглушат звука, който можеше да бъде сбъркан с пушечен изстрел и да получи отговор от нервния спусък на някоя пушка, после от артилерията и накрая от ядрените оръжия. Подобна обмяна на реплики можеше да протече толкова бързо, че тежко барикадираните бази щяха да се изпарят още преди ехото от първите изстрели да заглъхне сред извисяващите се планински проходи.

Психически и физически средата беше толкова мъчителна и безмилостна, че всеки офицер, успешно отслужил година военна служба, подлежеше на автоматично прехвърляне на чиновническа длъжност в някоя „безопасна зона“ като Калкута или Делхи. Към това се стремеше и четиридесет и една годишният Пюри. Преди три месеца го прехвърлиха от главния щаб на Северното командване, където обучаваше пограничните патрули. Оставаха му още девет месеца да управлява тази малка база, още девет месеца „да залага вълчи капани“, както предшественикът му определяше работата си, и после щеше спокойно да се наслади на остатъка от живота си. Да се отдаде на страстта си към антропологичните разкопки. Копнееше да изучи историята на народа си. Цивилизацията в индуската долина датираше отпреди 4 500 години. По онези времена Пакистан и Индия били едно цяло. Мирът царувал повече от хиляда години. Но това било преди религията да навлезе в района.

Майор Пюри дъвчеше тютюна си. Долови уханието на запарен чай, което се носеше от кухненската палатка. Беше време за закуска, след което щеше да събере хората си на сутрешен брифинг. Открадна още няколко секунди, за да се наслади на утрото. Не че новият ден носеше нова надежда. Просто означаваше, че нощта е минала без сблъсъци.

Пюри се обърна и тръгна надолу по стъпалата. Не се заблуждаваше, че ще има още много сутрини като тази в следващите седмици. Ако слуховете, които се носеха сред приятелите му в Главния щаб, бяха верни, барутното буре щеше да получи нов фитил.

Много къс запален фитил.