Реймънд Чандлър
Завесата (11)

11

Беше облечена в нещо с цвят на стрида, обшито с бяла пухкава кожа по маншетите, яката и долу по ръба. Салонна масичка на колелца с остатъци от закуска бе придърпана встрани от стола й, а тя тръскаше пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.

Прислужницата с игривия вид и хубавите крака влезе и избута масичката, сетне затвори високата бяла врата. Аз седнах.

Госпожа О’Мара облегна глава назад на една от възглавничките с уморен вид. Извивката на шията й бе високомерна, студена. Втренчи в мен хладен, тежък поглед с доста неприязън.

— Вчера ми се сторихте съвсем като човек — започна. — Но вече знам, че сте звяр като всички тях. Едно жестоко ченге.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса за Лаш Йегър.

Тя дори не си направи труда да изглежда учудена.

— И от къде на къде ви хрумна да ме питате?

— Ами… щом като една седмица не сте излизала от клуб „Дарданела“… — махнах със смачканата си шапка. Тя се втренчи в цигарата си.

— Да, срещала съм го, ако не се лъжа. Запомнила съм доста необичайното име.

— Тези животни са все с такива имена — рекох. — Доколкото разбрах, Лари Бацел — сигурно и за него сте чела вече във вестника, и Дъд О’Мара са били приятели навремето. Вчера нищо не ви споменах за него. Вероятно сгреших.

На шията й запулсира веничка.

— Имам подозрението, че всеки момент ще станете нагъл, навярно дори ще ми се наложи да ви изхвърля.

— Не и преди да съм си казал думата. Стана ясно също така, че шофьорът на господин Йегър — тези животни освен необичайните имена имат и шофьор, — та той бил казал на Лари Бацел, че господин Йегър е бил тук през нощта, когато О’Мара изчезнал.

Старата армейска кръв не беше съвсем прахосана по нея. Мускулче не трепна. Застина като мраморна.

Станах, измъкнах цигарата измежду скованите й пръсти и я изгасих в белия нефритен пепелник. Внимателно наместих шапката си върху седефеното й копринено коляно. Пак седнах на мястото си.

След известно време очите й се размърдаха. Бавно се сведоха надолу и погледнаха шапката. Лицето й пламна постепенно, две ярки петна цъфнаха върху скулите й. Мъчително се опита да раздвижи език и устни.

— Наясно съм — продължих. — Като шапка не е нищо особено. Не ви я подарявам. Само хвърлете един поглед на дупките от куршуми.

Ръката й оживя и посегна към шапката. Очите й се превърнаха в пламъци.

Оправи дъното, погледна към дупките и потрепери.

— Йегър? — попита почти беззвучно. Глас като пухче, много стар глас. Произнесох изключително бавно:

— Йегър не би използвал 22-калиброва спортна карабина, госпожо О’Мара.

Пламъкът изгасна в очите й. Сега бяха локви мрак, значително по-празни от мрака.

— Вие сте негова майка — казах. — Какво смятате да предприемете?

— Милостиви Боже! Дейд! Той… е стрелял по вас!

— Два пъти.

— Но защо!… Защо, Господи?

— Имате ме за хитрец, госпожо О’Мара. Поредният мъж с непроницаем поглед от отвъдната страна на пистата. Сега щеше да ми е лесно, ако бях такъв, но всъщност не съм нищо подобно. Необходимо ли е да уточнявам защо стреля по мен?

Тя не проговори. Бавно кимна. Лицето й сега беше маска.

— Допускам, че не е в състояние да се владее — продължих. — Първо, не искаше да открия втория му баща. Второ, момчето определено си пада по парите. Дори да ви звучи като нещо дребно, все пак е част от картината. За една бройка да загуби един долар, заложен от мен за стрелбата му. Сумата е малка, но и той живее в малък свят. Най-вече обаче е едно откачено садистче, което го сърби пръста върху спусъка.

— Как смеете! — пламна тя.

Думите й нищо не означаваха. Тя тутакси ги забрави.

— Как смея ли? Ами ей така, смея. Нека не си губим времето в предположения защо стреля по мен. Защото аз не съм първият, нали така? Иначе нямаше да знаете какво имам предвид, нямаше да допуснете веднага, че го е направил нарочно.

Нито помръдна, нито проговори. Дълбоко си поех въздух.

— Затова нека поговорим защо е застрелял Дъд О’Мара.

Ако съм си въобразявал, че този път ще се разкрещи срещу мен, много съм се лъгал. Старецът от оранжерията й бе предал в наследство много повече от високия ръст, тъмната коса и безстрашните очи.

Изопна устни, опита се да ги оближе и за секунда заприлича на уплашено момиченце. Очертанията на страните й се изостриха, ръката й се повдигна като изкуствена, задвижвана от конци, хвана бялата кожа около врата, опъна я напред и застиска, докато кокалчетата й заприличаха на избелени кости. Сетне само ме загледа втренчено.

После шапката ми се свлече от коляното й на пода, без тя да помръдне. Шумът, който вдигна при падането си, беше един от най-гръмките, които съм чувал в живота си.

— Пари — изграчи тя сухо. — Искаш пари, естествено.

— Колко пари искам?

— Петнайсет хиляди долара.

Кимах със схванат врат като на етажен отговорник в универсален магазин, който се опитва да вижда и с гърба си.

— Приблизително толкова. Това трябва да е установеният ценоразпис. Толкова е имал в джоба си О’Мара и толкова е получил Йегър, за да ви отърве от трупа.

— Твърде… умен сте — произнесе тя ужасяващо. — Бих могла собственоръчно да ви убия, и то с удоволствие.

Опитах да се усмихна.

— Точно така. Умен и безчувствен. Значи ето горе-долу какво се е случило. Момчето е успяло да накара О’Мара да застане там, където бях и аз, като е използвало същия номер. Едва ли е било планирано. Мразел е втория си баща, но едва ли чак ще седне да планира убийството му.

— Мразеше го — потвърди тя.

— Значи двамата са в същото това стрелбище и О’Мара е мъртъв на пода, зад преградата, където не се вижда. Изстрелите, разбира се, там не означават нищо. И кръвта не е много при попадение в главата с малък калибър. Момчето излиза, заключва вратата и се скрива. След време обаче се налага да сподели с някого. Няма как. Казва на вас. Вие сте неговата майка. Естествено е вас да потърси.

— Да — издиша тя. — Точно това направи.

Очите й бяха спрели да ме ненавиждат.

— Хрумва ви да го обявите за нещастен случай и убийството като нищо е щяло да мине за такова, ако не е било едно обстоятелство. Момчето не е с всичкия си и вие сте наясно. И генералът знае, и прислугата. Явно има и други, които знаят. А полицията, колкото и да я смятате за некадърна, е доста в час, що се отнася до ненормалници. Имат работа с прекалено много такива. Освен това мисля, че е щял да проговори. Сигурно след известно време е щял да започне да се фука.

— Продължавайте — каза.

— Такъв риск не можете да поемете. Няма как да рискувате сина си и болния старец в оранжерията с орхидеите. Бихте извършила и най-ужасното коравосърдечно престъпление, само и само да не ги подлагате на такава опасност. И го извършвате. Познавала сте Йегър и сте го наела да ви отърве от трупа. Това е всичко… като изключим факта, че скриването на момичето, Мона Месарви, е допринесло случаят да прилича на обмислено доброволно изчезване.

— Той го откара, след като се стъмни, в колата на Дъд — кухо издума тя. Пресегнах се и вдигнах от пода шапката си.

— Ами слугите?

— Норис знае. Икономът. Би се оставил да умре на колелото за мъчения, отколкото да проговори.

— Ясно. Сега вече разбирате защо Лари Бацел е бил очистен, а мен ме изведоха да ме проветрят с лека кола.

— Изнудване — каза тя. — Още няма нищо, но го очаквах всеки момент. Бях готова на всякаква сума и той го знае.

— Постепенно, година след година, той като нищо би натрупал четвърт милион. Не вярвам Джо Месарви да е бил замесен. Със сигурност знам, че момичето не е.

Тя нищо не каза. Просто не откъсваше поглед от лицето ми.

— Защо, по дяволите — простенах, — не му отнехте оръжията?

— Той е много по-зле, отколкото си мислите. Това само би сложило началото на нещо много по-страшно. Аз… аз самата почти се боя от него.

— Разкарайте го някъде — рекох. — От тук. От стареца. Достатъчно е млад, за да бъде излекуван, ако попадне в опитни ръце. Отведете го в Европа. Някъде надалеч. Още сега. Ако разбере, генералът ще умре при мисълта, че това е и неговата кръв.

Тя стана, влачейки тялото си, и отиде до прозореца. Застана неподвижно, почти слята с тежките бели завеси. Ръцете висяха покрай бедрата й, също много неподвижни. След малко се обърна и мина покрай мен. Когато беше вече зад гърба ми, дъхът й секна и тя изхълца един-единствен път.

— Беше страшно. Най-страшното нещо, което съм чувала. Въпреки това пак бих го направила. Татко не би постъпил така. Той веднага би съобщил където трябва. Както казахте, това би го убило.

— Отведете го — продължих да дълбая. — Сега се крие някъде там отвън. Мисли, че ме е улучил. Крие се като животно. Намерете го. Той не е в състояние да се владее.

— Предложих ви пари — обади се тя, все тъй зад гърба ми. — Толкова е ужасно. Не бях влюбена в Дъдли О’Мара. Това също е ужасно. Не мога да ви благодаря. Не знам какво да кажа.

— Забравете. А съм само стар работен кон. Потрудете се сега вие над момчето.

— Обещавам. Сбогом, господин Кармади.

Не се ръкувахме. Спуснах се обратно по стълбите, а икономът беше на входната врата както обикновено. По лицето му нищо освен вежливост.

— Не желаете ли да се срещнете днес с генерала, сър?

— Днес не, Норис.

Не видях отвън момчето. Минах през страничната вратичка в портала и се качих на взетия под наем форд. Спуснах се по хълма покрай старите петролни кладенци. Около някои, невидими откъм шосето, все още имаше ями със застояла вода, покрити с гниеща петролна пяна.

Вероятно бяха три-четири метра дълбоки, навярно и повече. Сигурно криеха тъмни неща. Положително в една от тях… Радвах се, че убих Йегър.

На връщане към центъра спрях в един бар и обърнах две. Никаква полза. Накараха ме единствено да се сетя за Сребърната перука, която никога повече не видях.