Реймънд Чандлър
Завесата (6)

6

Някъде към осем часа две жълти неонови светлини просветнаха високо в дъжда, а неясен надпис, опънат над пътя, провъзгласи: „Добре дошли в Реалито“.

Паянтови къщи на главната улица, внезапна купчинка магазини, светлини на ъглова дрогерия зад замъглени прозорци, забързани коли пред малък кинотеатър, тъмна банка на друг ъгъл с няколко мъже отпред под дъжда. Това бе Реалито. Продължих. Отново ме обградиха пусти ниви, вече отвъд портокаловия пояс: нищо освен празни полета, приклекнали хълмове и дъжда.

Биваше си я тази миля. По-скоро изминах три, преди да зърна страничен път и мъждукаща светлина сякаш иззад пердета на къщата. Точно в този миг лявата ми предна гума сдаде багажа със сърдито изсъскване. Колко мило. После и дясната задна връчи оставката си по същия начин.

Спрях почти на самото кръстовище. Много мило наистина. Слязох, вдигнах още по-нагоре яката на шлифера си, извадих фенерче и се загледах в купчината тежки галванизирани кабари с глави колкото десетцентови монети. Лъскавият плосък край на една такава ми намигна откъм гумата на колата.

Две спукани, една резервна. Заврях брада в шлифера и тръгнах към смътната светлина нагоре по страничния път.

Несъмнено това бе мястото. Светлината идваше откъм наклонената капандура в покрива на автосервиза. Голямата двойна порта отпред беше плътно затворена, но през процепите се цедеше светлина, ярка бяла светлина. Вдигнах снопчето на фенерчето си и прочетох:

Зад гаража, встрани от калния път, иззад рехава купчина дървета надничаше къща. И там светеше. Пред дървената входна веранда зърнах малка двуместна кола с вдигнат гюрук.

Първата ми грижа бяха гумите, ако можеха да се оправят, пък и онези не ме познаваха. Нощта бе твърде мокра за разходки пеша.

Изгасих фенерчето и почуках с него по портата. Светлините вътре изгаснаха. Стоях там и облизвах дъжда от горната си устна, лявата ръка стиснала фенерчето, дясната пъхната в шлифера. Лугерът пак се бе върнал под мишницата ми.

През вратата долетя глас и не ми прозвуча никак доволен.

— Какво искаш? Кой си?

— Отворете — казах. — Спуках две гуми на пътя, а имам само една резервна. Трябва ми помощ.

— Затворено е, господине. Реалито е на миля западно оттук.

Заритах вратата. Отвътре се чуха псувни, после втори, много по-любезен глас:

— Май си имаме работа с умник, а? Отвори, Арт.

Изскърца резе и едното крило на портата хлътна навътре. Щракнах фенерчето и светлината му се удари в изпито лице. После ръка замахна и го изби от моята. От замахналата ръка в мен се втренчи дулото на пистолет.

Наведох се ниско, заопипвах за фенерчето, застанах неподвижно. Не си извадих оръжието.

— Изгаси фенерчето, господине. Много народ е пострадал по този начин.

Фенерчето светеше долу в калта. Изгасих го, изправих се с него в ръка. В помещението светна лампа, очерта висок мъж в работен гащеризон. Отстъпи заднишком, без да сваля от мен пистолета.

— Влез и затвори вратата.

Така и направих.

— По вашата улица навсякъде се въргалят кабари — съобщих. — Мислех, че си търсите клиенти.

— Абе ти с всичкия ли си? Днес следобед обраха банката в Реалито.

— Не съм тукашен — поясних и се сетих за мъжете, скупчени под дъжда пред банката.

— Добре, добре. Е, такива ми ти работи, а негодниците са се изпокрили тук из планините. Натъкнал си се на техните кабари.

— Така излиза.

Погледнах втория мъж в помещението на автосервиза.

Беше нисък, набит, с равнодушно кафяво лице и невъзмутими кафяви очи. Носеше кафяв дъждобран от лицева кожа, препасан с колан. Кафявата му шапка бе накривена по обичайния контешки начин и беше суха. Ръцете му бяха в джобовете. Изглеждаше отегчен.

Из въздуха се долавяше лютивата сладникава миризма на пироксилинова боя. Върху калника на голяма кола в далечния ъгъл лежеше пистолет за боядисване. Буик, почти нов. Нямаше нужда от боята, която получаваше.

Мъжът с гащеризона скри пистолета си през процепа отстрани в дрехата. Кимна към Кафявия. Кафявия погледна към мен и кимна леко.

— Откъде си, страннико?

— От Сиатъл — отвърнах.

— На запад ли си тръгнал? Към големия град?

Гласът му беше кротък, кротък и сух като шумоленето на силно износена лицева кожа.

— Да, колко ми остава?

— Около четирийсет мили. В такова време изглеждат повече. Отдалече идваш значи? През Тахо и Лоун Пайн ли мина?

— Не през Тахо. През Рино и Карсън Сини.

— Пак е дълъг пътят.

Бегла усмивка докосна кафявите му устни.

— Вземи крика и му оправи гумите, Арт.

— Ама чакай, Лаш… — изръмжа мъжът в гащеризона и млъкна, сякаш гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.

Мога да се закълна, че потрепери. Настъпи мъртва тишина. Кафявия не помръдна и мускулче. Нещо надзърна от очите му, после ги сведе, почти свенливо. Гласът му бе все същото кротко, сухо прошумоляване.

— Вземи два крика, Арт. Гумите са две.

Мършавият преглътна. После отиде в ъгъла и си сложи дъждобран и шапка. Грабна френски ключ и ръчен крик и забута към вратата втори голям крик на колелца.

— Горе на пътя ли е? — попита почти нежно.

— Да. Можеш да използваш резервната, ако нямаш време.

— Има време — каза Кафявия и погледна ноктите на ръката си.

Арт излезе с инструментите си. Вратата пак се затвори. Вперих очи в буика. Не гледах към Лаш Йегър. Нямаше начин в сервиза да има двама мъже на име Лаш. Не го поглеждах, защото все едно виждах проснатото бездиханно тяло на Лари Бацел и това щеше да се прочете по лицето ми. Поне за част от секундата. Той също се завзира в буика.

— Само леко одраскване — каза провлечено, — но собственикът е мангизлия, а на шофьора му трябваха няколко долара. Знаеш как стават тези работи.

— Знам.

Минутите минаваха на пръсти. Дълги, лениви минути. После отвън заскърцаха стъпки и някой бутна вратата. Светлината се отрази в моливи дъжд и ги превърна в сребристи нишки. Арт намусено затътри навътре две кални гуми, затвори с ритник и остави спуканата гума да тупне на една страна. Дъждът и свежият въздух му бяха върнали смелостта. Изгледа ме свирепо.

— Сиатъл! — изръмжа. — Как ли не!

Кафявия запали цигара, все едно нищо не е чул. Арт свали връхната си дреха, с рязко движение качи гумата на разстилачката, злостно я разтвори, измъкна вътрешната и за нула време я залепи студено. Навъсено се приближи до стената откъм мен, грабна помпа, вкара въздух в гумата колкото да се поиздуе и я понесе с две ръце да я топне във вана с вода.

Излязох голям балък, но и те бяха страхотна комбина. От момента, в който Арт влезе с гумите, не бяха си разменили нито поглед.

Арт подхвърли небрежно издутата гума, улови я с разперени ръце, огледа я с кисело изражение, застанал редом с ваната, пристъпи леко встрани и ми я наниза през главата и раменете.

Метна се зад гърба ми като светкавица, стовари цялата си тежест на гумата, дръпна я и скова гърдите и ръцете ми. Можех да си движа китките, но не и да докопам пистолета.

Кафявия извади дясната си ръка от джоба и докато прекосяваше гъвкаво пода, подхвърли нагоре увит цилиндър монети от по пет цента.

Тежко се отметнах назад и внезапно хвърлих напред цялата си тежест. Със същата внезапност Арт пусна гумата и ми подсече изотзад коленете.

Паднах, но така и не разбрах кога съм се ударил в пода. Юмрукът, подсилен с фишек петцентови монети, ме пресрещна в полет. Безупречно изчислен във времето, идеално преценен в тежестта, подпомогнат и от моето тегло. Изчезнах като прашинка на силно течение.