Реймънд Чандлър
Завесата (5)

5

Повозихме се — ленно, бавно, а дъждът тракаше по покрива и се стичаше по прозорците от едната страна на колата. Закриволичихме по виещи се планински пътища, покрай обширни имения, чиито къщи бяха далечни купчини островръхи покриви зад размазани дървета.

Остър цигарен дим заплава под носа ми и онзи със зачервените очи попита:

— Какво научи от него?

— Почти нищо — отвърнах. — Мона се чупила от града в нощта, когато вестниците раздули историята. Старият Уинслоу вече знаеше.

— Не е трябвало много да се поти за тая работа — отбеляза Кръвясалото око. — Както впрочем и ченгетата. Какво друго?

— Каза, че по него са стреляли. Искаше да го изведа с колата вън от града. В последния момент хукна сам. Нямам представа защо.

— Развържи си езика, ченге — сухо ми нареди Кръвясалото око. — Няма друг начин да отървеш кожата.

— Това беше всичко — казах и се загледах през прозореца в навявания от вятъра дъжд.

— За стария ли работиш?

— Не. Страшно е стиснат.

Той се изсмя. Усещах пистолета в обувката си тежък, нестабилен и много далечен.

— Вероятно няма какво друго да се научи за О’Мара — подхвърлих.

Онзи от предната седалка поизвърна глава и изръмжа:

— Къде, по дяволите, каза, че е онази улица?

— На върха на Бевърли Глен, глупако. „Мълхоланд драйв“.

— А, тая ли? Боже, тя дори не е павирана.

— Ами ще я павираме с това ченге — изсмя се Кръвясалото око.

Именията се разредиха и нискостеблени дъбове превзеха склоновете на планината.

— Ти не си лошо момче — продължи Кръвясалото око. — Само дето си стиснат не по-малко от стария. Толкова ли не загряваш? Искаме да чуем всичко, което ти е казал, за да разберем дали да те очистим.

— Върви по дяволите — избухнах. — И без това няма да ми повярваш.

— Ами опитай. Ние просто си вършим работата. Свършваме я и продължаваме нататък.

— Сигурно си я бива работата ви — отбелязах. — Докато я има.

— Внимавай да не прекалиш с майтапите.

— Правил съм го… преди доста години, докато вие още сте били в изправителното училище. И продължавам да съм всеобщ нелюбимец.

Кръвясалото око отново се засмя. Явно не беше от докачливите.

— Доколкото разбрахме, чист си пред ченгетата. И не си се раздрънкал тая сутрин. Нали така?

— Ако кажа да, може веднага да ме очистите.

— А какво ще кажеш за една хилядарка джобни и да забравиш всичко?

— Ти сам не си вярваш.

— Напротив, вярвам си. Ето значи каква е работата. Изпълняваме си задачата и продължаваме нататък. Ние сме организация. А ти живееш тук, имаш си бизнес, вършиш богоугодни дела. Ще правиш каквото ти се нареди.

— Разбира се — отвърнах. — Ще правя каквото ми се заповяда.

— Ние не трепем частни ченгета — тихо изрече Кръвясалото око. — Зле се отразява на бизнеса.

Облегна се назад в ъгъла, положил пистолета върху дясното си коляно, и бръкна във вътрешния си джоб. Разтвори върху коляното си голям кремав портфейл, измъкна от него две банкноти и ги приплъзна сгънати по седалката. Портфейла прибра в джоба си.

— Твои са — обяви тържествено. — Няма да оцелееш и един ден, ако се разплямпаш.

Взех банкнотите. Две по петстотин. Пъхнах ги в джобчето на жилетката си.

— Дадено — казах. — Иначе няма да съм частно ченге, нали така?

— Хубавичко си помисли.

Разменихме си озъбени усмивки — две хубави момчета, които така добре се разбират в този труден, недружелюбен свят. После Кръвясалото око рязко се извърна.

— О’кей, Луи. Забрави за „Мълхоланд“. Спри тук.

Колата бе изкачила половината на дълъг пуст завой в планината. Дъждът се спускаше на сиви завеси по склона. Нямаше небе, нямаше хоризонт. Виждах на четвърт миля напред и нищо живо извън колата.

Шофьорът отби встрани към склона и изключи мотора. Запали цигара и преметна ръка назад през облегалката.

Усмихна ми се. Имаше хубава усмивка — като на алигатор.

— Трябва да полеем случая — обяви Кръвясалото око. — Де да можех и аз да изкарам един бон, без да си мръдна пръста. Само като си държа езика зад зъбите.

— То пък едни зъби — подхвърли Луи, все така усмихнат.

Кръвясалото око остави моя колт върху седалката и измъкна плоска половинка от джоба на сакото си. Видя ми се добро качество, със зелен печат и всичко каквото й се полага. Отвинти със зъби капачката, подуши съдържанието и млясна с устни.

— Това не ти е шльокавица — рече. — Нашата фирма го внася. Надигай.

Задишах плитко с повърхността на белите си дробове, поднесох шишето към устните си, внимателно помирисах. Зад опърления дъх на ръжено уиски долових още нещо, много слаб плодов аромат, който не би ми направил впечатление при други обстоятелства. Внезапно и без никакъв повод се сетих за думите на Лари Бацел: „На изток от Реалито по посока на планините, близо до стария завод за цианид.“ Цианид. Това беше.

Усетих бързо стягане в слепоочията, докато допирах шишето до устните си. Чувствах накокошинването на кожата си и как въздухът по нея изведнъж поледеня. Вдигнах бутилката достатъчно високо, на равнището на течността, и отпих голяма клокочеше глътка. На драго сърце и от все душа. Около половин чаена лъжичка попадна в устата ми, но нито капка не се задържа в нея.

Рязко се закашлях и политнах напред, бездиханно задавен. Кръвясалото око се изсмя.

— Само не ми казвай, че ти призля от една глътка, приятел.

Изтървах шишето и рухнах като тулуп в крайния ъгъл на седалката, обзет от мощни спазми. Краката ми се приплъзнаха наляво, левият подгънат. Пльоснах се връз тях с безжизнено отпуснати ръце. Напипах пистолета си и го издърпах.

Застрелях го изпод лявата си мишница, почти без да го погледна. Той дори не докосна колта, освен колкото да го бутне от седалката. Един изстрел му стигаше. Чух го как полита. Пуснах изстрелче и нагоре, където би трябвало да се намира Луи.

Луи обаче не беше там. Гушеше се ниско долу зад предната седалка. Гък не издаваше. За миг дори дъждът бе съвсем безшумен.

Все така не разполагах с време да хвърля поглед на Кръвясалото око, но той нищо и не правеше. Пуснах лугера и с рязко движение измъкнах автомата изпод одеялото, обхванах с лявата ръка предната ръкохватка, опрях го ниско долу на рамо. Луи още не бе издал нито звук.

— Слушай, Луи — обадих се тихо. — Държа автомата. Какво ще кажеш?

През седалката се разнесе изстрел — изстрел, от който Луи си знаеше, че няма полза. Нечупливото стъкло на единия прозорец се напука звездовидно. Настъпи още тишина. Луи се обади прегракнало:

— Имам граната. Искаш ли я?

— Дръпни предпазителя и я подръж — предложих. — Тя ще се погрижи и за двама ни.

— Мамка му! — изграчи Луи. — Мъртъв ли е? Нямам никаква граната.

Чак тогава погледнах Кръвясалото око. Видя ми се удобно настанен в ъгъла на седалката, облегнат назад. Като че имаше три очи, едното по-кръвясало от другите две. На човек да му стане чак неудобно от качеството на подобна стрелба изпод мишница. Беше прекалено точна.

— Да, Луи, издъхнал е — потвърдих. — Как ще се спогодим с теб?

Сега вече чувах тежкото му дишане, дъждът вече не беше безшумен.

— Излизай от колата — изръмжа той. — Аз изчезвам.

— Ти излез, Луи. Аз изчезвам.

— Божичко, не мога да се прибера пеша оттук, приятел.

— Няма да ти се наложи, Луи. Ще изпратя кола да те прибере.

— Господи, нищо не съм направил. Само карах и толкоз.

— В такъв случай обвинението е в неправомерно шофиране. Ще уредите въпроса — ти и твоята организация. Слизай, докато не съм отпочнал с пушкалото.

Щракна дръжка на врата и стъпки изтрополиха по страничното стъпало, после по шосето. Рязко се изправих с автомата в ръка. Луи стоеше на пътя, в дъжда, ръцете му празни, алигаторската усмивка все тъй на лицето.

Измъкнах се покрай елегантно обутия мъртвец, взех си колта и лугера от пода, върнах шесткилограмовия автомат където си беше долу. Откачих белезниците отстрани от колана си и направих знак на Луи. Той се извърна намусено и сключи ръце на гърба си.

— Нищо не можеш да ми направиш — заоплаква се той. — Имам закрила.

Щракнах му белезниците и го пребърках за пистолети много по-внимателно, отколкото той мен. Имаше още един освен онзи, който остави в колата.

Издърпах мъртвото Кръвясало око от седалката и го оставих да се разположи удобно върху мокрия път. Пак взе да кърви, но беше съвършено мъртъв. Луи го изгледа с горчивина.

— Умно копеле беше — каза. — Различен. Падаше си по номерата. Здрасти, умнико.

Извадих ключа на белезниците, отключих едната халка, придърпах я надолу и я щракнах около повдигнатата китка на мъртвеца.

Очите на Луи станаха кръгли и ужасени и най-сетне усмивката му се стопи.

— Боже! — захленчи той. — Да му… Господи! Нали няма да ме зарежеш така, приятел?

— Сбогом, Луи — казах. — Този, когото пречука тази сутрин, беше мой приятел.

— Да му… — изскимтя Луи.

Влязох в колата, запалих, подкарах към първото място, където можех да обърна, върнах се, минах покрай него и се спуснах по хълма. Той стоеше смразен като опърлено дърво, лицето му бяло като сняг, с мъртвеца в краката, чиято ръка, заключена в белезници, се протягаше нагоре към ръката на Луи. В очите му прочетох ужаса на хиляди кошмари. Оставих го там, под дъжда.

Започна да се стъмва рано. Паркирах синята кола на две преки от моята, заключих я и пуснах ключовете в масления филтър. Върнах се пеша до автомобила си и потеглих към града.

Обадих се от телефонна кабина на отдел „Убийства“, поисках да говоря с едно от ченгетата — Гринел, разправих му набързо какво е станало и къде да търси Луи и синята кола. Казах му, че според мен те са главорезите, застреляли Лари Бацел. Нищо не споменах за Дъд О’Мара.

— Браво на теб — рече Гринел с особен глас. — Но те съветвам веднага да се явиш тук. Даден си за издирване във връзка с нещо, което един млекар ни съобщи по телефона преди час.

— Капнал съм — казах. — Трябва и да хапна нещо. Задръж малко топката и в най-скоро време ще ти се явя.

— Съветвам те да дойдеш, момче. Съжалявам, но така ще е най-добре.

— О’кей, о’кей.

Затворих и се махнах от квартала, без много да се размотавам наоколо. Трябваше да се чупя. Налагаше се, преди мен да са ме чупили.

Хапнах в едно заведение до хотел „Плаза“ и потеглих към Реалито.