Реймънд Чандлър
Завесата (4)

4

Стаята беше застлана плътно с бял мокет. Множеството невероятно високи прозорци бяха скрити зад завеси с цвят на слонова кост, които небрежно се диплеха долу върху белия под. Прозорците се взираха към тъмнеещите планини, въздухът зад стъклата също беше мрачен. Дъждът още не бе започнал, но в атмосферата нещо тегнеше.

Госпожа О’Мара се бе изтегнала върху бял диван, събула и двете си обувки на висок ток, краката й бяха в мрежести чорапи, каквито вече не се носят. Беше висока и тъмнокоса, с капризна уста. Хубава, но една идея се разминаваше с красотата.

— Какво, за Бога, мога да направя за вас? — попита. — Всичко е известно. Прекалено добре, бих отбелязала. Само дето изобщо не ви познавам, нали така?

— Едва ли се познаваме — потвърдих. — Аз съм само едно частно ченге с дребен бизнес.

Пресегна се към чашата, която бях пропуснал да забележа, но за която щях да се огледам след секунда заради говора й и факта, че се беше събула. Отпи морно, пръстенът на ръката й просветна.

— Запознах се с него в една кръчма — каза и се из смя остро. — Красив контрабандист, с къдрава коса и ирландска усмивка. Затова се омъжих за Дъд. От скука. Що се отнася до него, контрабандата тогава вече не беше сигурна работа… ако нещо друго не го е привлякло.

Направи пауза и зачака да я уверя, че е имало какво да го привлече у нея, но не й пукаше кой знае колко дали ще подхвана репликата. Аз само попитах:

— Видяхте ли го как потегля с колата си в деня, в който изчезна?

— Не. Рядко съм го виждала как тръгва или се прибира. Такива ми ти работи.

Пак отпи.

— Хъм — изсумтях аз. — Но не сте се карали, нали? Такива никога не се карат.

— Съществуват толкова разновидности на караница, господин Кармади.

— Е, да. Прави ви чест, че го казвате. Знаела сте за другата жена, разбира се.

— Толкова е приятно да откровеничиш пред стария семеен детектив. Да. Знаех за другата жена.

Взе да усуква на пръста си мастиленочерна къдрица зад ухото.

— А знаехте ли за нея, преди да изчезне? — попитах учтиво.

— Естествено.

— Как разбрахте?

— Много сте прям. Имам връзки, така де. Открай време си падам по кръчмите. Или сега чувате?

— Познавате ли бандата от „Дарданела“?

— Ходила съм там. — Нито се стресна, нито пък се изненада. — Ако искате да знаете, кажи-речи, живях в това заведение цяла седмица. Именно там се запознах с Дъдли О’Мара.

— Ясно. Баща ви май се е оженил доста късно?

Наблюдавах как цветът напуска страните й. Исках да я вбеся, но номерът не минаваше. Госпожа О’Мара се усмихна, руменината се върна и тя натисна копче на звънец на върха на шнур някъде из пухените възглавници на дивана.

— Прекалено късно — отбеляза. — Ако това ви влиза в работата.

— Не, не ми влиза.

Игрива на вид прислужница влезе и забърка две питиета върху странична масичка. Подаде едното на госпожа О’Мара, остави другото до мен. Излезе пак, демонстрирайки два хубави крака под къса поличка.

Госпожа О’Мара проследи затварянето на вратата, после каза:

— От цялата тая работа баща ми изпадна в мрачно настроение. Иска ми се Дъд да изпрати телеграма или писмо, или каквото и да е.

Бавно изрекох:

— Той е много, много стар човек, инвалид, вече наполовина в гроба. Тънка нишка е крепяла интереса му към този живот. Тя се е скъсала, а на никой не му пука. Той се прави, че също не му пука. Не бих нарекъл това лошо настроение. Бих го нарекъл достойна проява на вътрешна издръжливост.

— Мил човек сте — подхвърли, а очите й бяха остри ками. — Но не сте докоснал чашата си.

— Трябва да тръгвам. Благодаря все пак.

Протегна ми тънка маникюрирана ръка, аз отидох до дивана и я докоснах. Гръмотевица проехтя внезапно отвъд хълмовете и тя подскочи. Силен порив на вятъра раздруса прозорците.

Слязох по покрити с теракотни плочки стълби до централното преддверие. Икономът изникна иззад сенките и ми отвори вратата.

Загледах се надолу към поредица от тераси, украсени с цветни лехи и внесени от чужбина дървета. В дъното имаше висока ограда от метални прътове с позлатени заострени краища и триметров жив плет от вътрешната страна. Алея за коли, леко вкопана в земята, пълзеше към главния портал с портиерска будка до него.

Отвъд имението хълмът бавно се спускаше към града и местността със старите петролни кладенци при Ла Бри — сега отчасти парк, отчасти запустели земи, затворени зад огради. Някои от дървените сондажни кули още си стърчаха. Те бяха натрупали състоянието на Уинслоу, след което родът бе избягал от тях нагоре по хълма, достатъчно далеч, за да се отърве от мириса на петрол, но не толкова, та да не поглежда към тях от предните си прозорци и да вижда от какво е забогатял.

Слязох по тухлените стъпала между терасираните зелени площи. Върху една от тях тъмнокосо бледолико хлапе на десетина-единайсет години мяташе стрели по мишена, закачена на дърво. Доближих го.

— Ти ли си малкият О’Мара?

Той се облегна на каменна скамейка, стиснал четири стрели в ръката си, и ме изгледа със студени, мътночерни очи.

— Аз съм Дейд Уинслоу Тревилиан — обяви мрачно.

— О! В такъв случай Дъдли О’Мара не ти е баща.

— Не, разбира се! — Гласът му преливаше от презрение. — Ти пък кой си?

— Аз съм детектив. Търся твоя… искам да кажа господин О’Мара.

Това не ни сближи. Детективите бяха едно нищо за него. Гръмотевици се търкаляха по хълмовете като стадо слонове, играещи на препъни кобила. Хрумна ми нещо друго.

— Обзалагам се, че не можеш да улучиш центъра с четири от пет стрели от трийсет стъпки.

Той рязко живна.

— С тези ли?

— Ъхъ.

— Колко залагаш?

— Амии… един долар.

Бързо изтича до мишената и свали от нея всички стрели, върна се и зае позиция до скамейката.

— Това не са трийсет стъпки — отбелязах аз. Хлапето ме изгледа накриво и мина на няколко крачки зад скамейката. Ухилих се, но усмивката ми бързо секна. Ръчичката му се замята с такава бързина, че не успях да я проследя. За по-малко от пет секунди и петте стрели затрептяха от идеалния център на мишената. Той ме изгледа победоносно.

— Божичко, мастър Тревилиан, бива си те — изсумтях и се бръкнах за долара.

Ръчичката го сграбчи, както пъстърва лапва муха. Банкнотата изчезна мълниеносно.

— Това е нищо — изкиска се хлапето. — Само да ме видиш на стрелбището ни зад гаражите. Искаш ли да отидем и да заложиш още?

Обърнах се назад към хълма и зърнах част от ниска бяла постройка, облегната на склона.

— Днес няма да стане — казах. — Може би следващия път. Значи Дъд О’Мара не ти е баща. Ако все пак го открия, нали няма да имаш нищо против?

Той сви слабите си остри раменца, облечени в ръждив на цвят пуловер.

— Естествено. Но какво умееш, което полицията да не го може?

— Има нещо такова — признах и се разделих с него.

Спуснах се по тухлените стъпала до края на зелените площи и покрай живия плет тръгнах към будката на пазача. През пролуките в плета се мяркаше улицата. Бях преполовил пътя, когато отвън зърнах синята кола. Беше малка, спретната, ниска, много чиста, по-светла от полицейска, но горе-долу същият калибър. Зад нея бе моят автомобил, чакащ под пиперовото дърво.

Стоях и наблюдавах синята кола през живия плет. Виждах кълбенцата дим от нечия цигара вътре, издухвани срещу предното стъкло. Обърнах гръб на будката и вдигнах очи към хълма. Малкият Тревилиан се беше скрил от зрителното ми поле вероятно за да скъта някъде долара си, макар че за него един долар не би трябвало да е пари.

Сгънах се на две, разкопчах от кобура 7,65-калибровия лугер, който носех със себе си този ден, и го напъхах с дулото надолу в левия си чорап, от вътрешната страна на обувката. Можех да се движа, стига да не бързах много. Поех към портала.

Държаха го заключен и никой не можеше да влезе, без да бъде допуснат от домакините в къщата. Пазачът — едър здравеняк с огромен пищов под мишницата, ме пусна да мина през вратичката встрани от двукрилата порта. Постоях и размених няколко думи с него през решетката, без да изпускам от поглед синята кола.

Видя ми се наред. Доколкото можех да преценя, вътре имаше двама мъже. Беше на трийсетина метра от мен, в сянката на висока стена на отсрещната страна на улицата — тясна, без тротоари. От моята кола ме делеше относително кратко разстояние.

Прекосих леко сковано тъмната настилка и влязох вътре, бързо бръкнах в малкото отделение под седалката си, където държах резервен пистолет, полицейски колт. Пъхнах го в кобура под мишницата и включих двигателя.

Освободих спирачката и се отделих от паважа. Внезапно дъждът се отприщи на едри пльоскащи капки, а небето стана черно като шапката на прочутата въздържателка Кари Нейшън, но не толкова черно, та да не видя как синята кола се отдели от бордюра зад мен.

Пуснах чистачките и забързано качих до петдесет и пет километра в час. Бях изминал около осем преки, когато ми пуснаха сирената. Това ме заблуди. Улицата беше тиха, мъртвешки тиха. Намалих и спрях отстрани на пътя. Синята кола се изравни с мен и аз се втренчих в черната зурла на автомат над ръба на задния прозорец. Зад него тясно лице с кръвясали очи и стисната уста. Глас изрече през шума на дъжда, чистачките и двата мотора:

— Влизай при нас. И кротко. Знаеш за какво става дума.

Не бяха ченгета, но вече нямаше значение. Изключих двигателя, пуснах ключовете на пода и излязох на страничното стъпало. Мъжът зад кормилото не ме погледна. Онзи отзад отвори с ритник вратата и се приплъзна по задната седалка, стиснал здраво автомата. Влязох в синята кола.

— О’кей, Луи, пребарай го.

Шофьорът се измъкна иззад волана и застана до мен. Измъкна колта изпод мишницата ми, потупа ме по бедрата и джобовете, около колана.

— Чист е — обяви и се върна отпред на мястото си.

Мъжът с автомата се пресегна с лявата ръка и взе колта ми от шофьора, после постави автомата на пода и го уви в кафяво одеяло. Облегна се пак в ъгъла, непоклатим и спокоен, стиснал колта върху коляното си.

— Окей, Луи, да се повозим.