Робърт Хайнлайн
Неприятната професия на Джонатан Хоуг (9)

9

— Вашите пристъпи на амнезия са разковничето на цялата тази история — настояваше Рандъл. — Ако знаехме с какво се занимавате през деня, ако знаехме каква ви е професията, щяхме да узнаем защо Синовете на Птицата се стремят с всички сили да ви пипнат. Дори нещо повече — щяхме да знаем как да се борим с тях, защото те очевидно се боят от вас.

Хоуг се обърна към Синтия.

— А вие какво мислите, мисис Рандъл?

— Мисля, че Теди е прав. Ако знаех достатъчно за хипнозата, щяхме да опитаме с нея, но не знам, така че скополаминът е следващата най-добра възможност. Съгласен ли сте да опитаме с него?

— Щом вие намирате за добре, да.

— Подай чантата, Теди — тя скочи от писалището му, където се бе покачила, на пода. Той протегна ръка да я хване.

— Не трябва да се изморяваш, малката — рече недоволно той.

— Глупости, аз съм добре вече.

Бяха се оттеглили в кантората почти веднага щом Синтия се събуди. Честно казано, беше ги страх, но се страхуваха не безразсъдно, а без да падат духом. Апартаментът им се струваше нездравословно място за живеене. В кантората не беше много по-хубаво. Рандъл и Синтия бяха решили да се махнат от града. Отбиването в кантората беше предпоследната им спирка за военно съвещание.

Хоуг не знаеше какво да прави.

— Забравете, че изобщо сте виждали тази чанта — предупреди го Рандъл, докато приготвяше подкожната инжекция. — Тъй като не съм лекар, нито разбирам от упойки, нямам право да върша това. Но понякога има полза. — С памуче, потопено в спирт, натри едно място под лакътя на Хоуг. — Стойте така… готово. — Той заби иглата.

Изчакаха, докато лекарството започне да действува.

— Какво очакваш да постигнеш? — прошепна Рандъл на Синтия.

— И аз не знам. Ако имаме късмет, неговите две „аз“ ще се слеят. Тогава можем да разберем много неща.

Малко по-късно главата на Хоуг клюмна напред — той задиша тежко. Тя пристъпи към него и го разтърси за рамото.

— Мистър Хоуг, чувате ли ме?

— Да.

— Как се казвате?

— Джонатан… Хоуг.

— Къде живеете?

— Гоутам Апартмънтс 602.

— С какво се занимавате?

— Аз… не знам.

— Опитайте да си спомните. Каква е професията ви?

Никакъв отговор. Тя опита пак.

— Хипнотизатор ли сте?

— Не.

— Да не сте… магьосник?

Отговорът се забави малко, но най-сетне дойде.

— Не.

— Какъв сте по професия, Джонатан Хоуг?

Той отвори уста, сякаш се канеше да отговори, после внезапно изправи глава, енергичен и напълно отърсил се от обичайната за лекарството отпадналост.

— Съжалявам, драга моя, но на това трябва да се сложи край — поне засега.

Той се изправи, отиде до прозореца и погледна навън.

— Бездарно — рече той, оглеждайки улицата в двете посоки. — Колко трагично бездарно. — Той като че ли по-скоро говореше на себе си, отколкото на тях. Синтия и Рандъл го погледнаха, после се спогледаха за помощ.

— Кое е бездарно, мистър Хоуг? — попита доста нерешително Синтия. Тя не бе анализирала усещането си, но имаше чувството, че той е друг човек — по-млад и по-енергичен.

— Моля? О, извинете. Аз ви дължа обяснение. Бях принуден да се ъъ, да се отърся от въздействието на лекарството.

— Да се отърсите от лекарството ли?

— Да се отърва от него, да го отхвърля, да не го използвам. Разбирате ли, драга моя, докато вие ме разпитвахте, аз си спомних моята професия. — Той ги погледна весело, но не им обясни нищо повече.

Рандъл пръв дойде на себе си.

— И каква е вашата професия?

Хоуг му се усмихна почти нежно.

— Няма да е удобно да ви кажа — отвърна той. — Поне не сега — той се обърна към Синтия. — Драга моя, бих ли могъл да ви обезпокоя за молив и лист?

— Ъъъ, но естествено — тя му ги донесе, той ги прие снизходително и като се настани на стола, започна да пише.

Тъй като Хоуг не каза нищо, за да обясни поведението си, Рандъл заговори:

— Така, Хоуг, вижте сега… — Хоуг обърна към него ведро лице. Рандъл понечи да заговори, изглежда се обърка от това, което прочете по лицето на Хоуг и само запита неубедително:

— Ъъъ, мистър Хоуг, за какво става въпрос?

— Нямате ли желание да ми се доверите?

Рандъл прехапа устна за миг и го погледна. Хоуг бе търпелив и спокоен.

— Да… мисля, че имам — каза той накрая.

— Добре. Правя списък на някои неща, които искам да ми купите. Аз ще съм доста зает през следващите два-три часа.

— Вие ни напускате?

— Вие се тревожите за Синовете на Птицата, нали? Забравете ги. Те няма да ви сторят никакво зло. Обещавам — той продължи да пише. Няколко минути по-късно подаде списъка на Рандъл. — Най-долу съм отбелязал мястото, където трябва да се срещнем — бензиностанцията извън Уокигън.

— Уокигън ли? Защо Уокигън?

— Няма никаква по-особена причина. Искам да сторя още веднъж нещо, което много обичам, а едва ли ще мога да го направя пак някога. Нали ще ми помогнете? Някои от нещата, които моля да ми купите, сигурно трудно се намират, но вие ще се потрудите, нали?

— Мисля, че да.

— Добре — той незабавно си тръгна.

Рандъл премести поглед от затварящата се врата към списъка в ръката си.

— Е, ще бъда… Син, какво предполагаш, че иска да му купим? Бакалски стоки!

— Бакалски стоки ли? Я да видя този списък.