Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Unpleasant Profession of Jonathan Hoag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Xesiona (2008)
Разпознаване и корекция
Mandor (2008)

Издание:

Робърт Хайнлайн. Зелените хълмове на Земята

Повест и разкази

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №80

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Съставител Емил Зидаров

Преведе от английски: Виолета Чушкова

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Американска, I издание

Дадена за набор на 28.V.1986 г. Подписана за печат на 17.IX.1986 г.

Излязла от печат месец септември 1986 г. Формат 70×100/32. Изд. №1986

Печ. коли 25. Изд. коли 16,18. УИК 15,91. Цена 2,00 лв.

Страници: 400. ЕКП 95366 5637–262–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

4 820(73)-32

© Емил Зидаров, съставител, 1986

© Агоп Мелконян, предговор, 1986

© Виолета Чушкова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

© Robert Heinlein 1973

The Best of Robert Heinlein 1939–1942

Sphere Books Limited

© 1967 by Robert A. Heinlein

The Past Through Tomorrow

Berkley Books, New York

История

  1. — Добавяне

7

Събуди го слънцето, блеснало в очите му. Той погледна с едно око будилника върху тоалетната масичка и видя, че минава девет часът — ето защо бързо скочи от леглото. А това, както установи, не бе най-умното, което можеше да направи, тъй като дясната страна силно го заболя. После видя кафявото петно под радиатора и си спомни за своето премеждие.

Предпазливо обърна глава и погледна към жена си. Тя продължаваше да спи спокойно и не показваше ни най-малко желание да се размърда. Това бе добре дошло за него — щеше да е по-хубаво да й разкаже какво се е случило, след като й поднесе портокалов сок. Няма смисъл да плаши малката.

Той нахлузи чехлите си, после се загъна в хавлията, тъй като на раменете му бе студено, а и мускулите го боляха. Вкусът в устата му стана по-търпим, след като си изми зъбите — закуската започна да се превръща в примамлива идея.

Мислите му все кръжаха разсеяно около изминалата нощ, по-скоро докосвайки, отколкото вниквайки в спомените. Тези кошмари, мислеше си той, докато изстискваше портокалите, не бяха съвсем нормални. Може и да не бяха налудничави, а невротични, но определено не бяха съвсем нормални. Трябваше да им се сложи край. Човек не би могъл да работи, ако прекарва нощта в лов на пеперуди дори без да пада и да си чупи врата. Човек би трябвало да се наспи — определено.

Той изпи своята чаша сок, а после занесе другата в спалнята.

— Отворете се, ведри очички — заря! — и понеже тя не се размърда веднага, той запя:

Стани с лютичето, хайде стани, стани!

Виж, слънцето изгрява.

Тя продължаваше да лежи, без да помръдва. Той внимателно остави чашата върху нощното шкафче, седна на ръба на леглото и я повдигна за рамото.

— Събуди се, малката. Преместват пъкъла — два товара вече заминаха.

Тя не помръдна. Рамото й бе студено.

— Син! — изкрещя той. — Син! Син! — Разтърси я силно.

Тя клюмна безжизнено. Той отново я разтърси.

— Син, скъпа… О, господи!

Не след дълго самото сътресение го успокои, изгоряха му бушоните, така да се каже, и с някакво мрачно, тъпо спокойствие той бе готов да направи всичко, което може да се окаже необходимо. Без да знае защо или да го съзнава напълно, бе убеден, че тя е мъртва. Въпреки това се залови да се убеждава с познатите му средства. Не можеше да напипа пулса й — вероятно бе твърде непохватен, рече си той, или може би пулсът бе твърде слаб. През цялото време някакъв хор в най-далечното кътче на съзнанието му крещеше: „Тя е мъртва… мъртва… мъртва — и ти допусна тя да умре!“

Допря ухо до гърдите й. Имаше чувството, че чува сърцето й да бие, но не можеше да бъде сигурен — би могло да са и ударите на неговото собствено сърце. Скоро се отказа и се огледа за някакво малко огледало.

Намери каквото търсеше в чантичката на Синтия — малко огледалце за гримиране. Избърса го грижливо в ръкава на хавлията си и го допря до леко отворените й устни.

Огледалцето слабо се замъгли.

Отдръпна го като замаян, без да посмее да се надява, отново го избърса и пак го допря до устните й. То отново се замъгли — леко, но несъмнено.

Тя бе жива — тя бе жива!

Миг по-късно се учуди защо не може да я види ясно и откри, че лицето му е мокро. Избърса очите си и продължи с изследванията, които трябваше да направи. Сега следваше онзи номер с иглата — ако успееше да намери игла. Намери я в игленика върху тоалетната масичка. Взе я и се върна с нея при леглото, защипа кожа под лакътя, каза шепнешком: „Прощавай, малката!“ и заби иглата. Дупчицата пропусна капка кръв и после веднага се затвори — жива. Искаше му се да намери термометър, но нямаха — и двамата бяха съвсем здрави. Спомни си обаче нещо, което бе чел някъде, нещо за изобретяването на стетоскопа. Навива се лист хартия…

Той намери лист с подходящи размери и го нави на тръбичка широка един инч, която допря направо о кожата, точно над сърцето. Долепи ухо до другия край и се заслуша.

Туп-туп… туп-туп… туп-туп… туп-туп… Слаби, но равномерни и отчетливи. Този път нямаше съмнение — тя бе жива, сърцето й биеше.

Трябваше да седне за малко.

Рандъл си наложи да помисли какво да предприеме. Безспорно да повика лекар. Когато хората се разболяват, се вика лекар. Досега не беше се замислял по този въпрос, защото Син и той просто никога не бяха викали лекар, никога не им се беше налагало. Не можеше да си спомни, откакто бяха женени, някой от тях двамата да е имал повод да го направи.

А може би да позвъни в полицията и да помоли за линейка? Не, ще му изпратят някой полицейски лекар, свикнал повече със счупвания или огнестрелни рани, отколкото със случаи като този. Той искаше най-добрия.

Но кой? Те нямаха семеен лекар. Може би Смайлс — особняк — не става. Или Хартуик — по дяволите, Хартуик вече се занимава само с твърде поверителни операции на светски личности. Той взе телефонния указател.

Потбъри! Той не знаеше нищо за стария дългоноско, но му изглеждаше опитен. Потърси номера в указателя, избра го три пъти погрешно и накрая се обади на телефонистката да го свърже.

— Да, на телефона Потбъри. Какво искате? Говорете, човече!

— Казах, че се обажда Рандъл, Рандъл. Ран-дъл, с „ъ“ накрая. С жена ми идвахме при вас вчера, спомняте ли си? Във връзка с…

— Да, спомням се. И какво има?

— Жена ми е болна.

— Какво й е? Пак ли припадна?

— Не… да. Така е, тя е в безсъзнание. Събуди се в безсъзнание — искам да кажа изобщо не се събуди. И сега лежи в безсъзнание, все едно че е умряла.

— А умряла ли е?

— Мисля, че не, но е ужасно зле, докторе. Страхувам се. Можете ли веднага да дойдете?

Последва кратка пауза, после Потбъри каза кисело:

— Ще дойда.

— О, чудесно! Вижте, а какво трябва да правя, докато пристигнете?

— Не правете нищо. Не я пипайте. Веднага идвам. — Той затвори.

Рандъл остави слушалката и побърза да се върне в спалнята. Състоянието на Синтия бе същото. Понечи да я докосне, спомни си указанията на лекаря и рязко се отдръпна. Но пред погледа му попадна листът хартия, от който бе направил на бърза ръка стетоскоп, и не можа да устои на изкушението да провери предишните си резултати.

Тръбичката предаде едно утешително туп-туп, той я отдръпна и остави на нощното шкафче.

Десетте минути, през които, застанал прав и вперил поглед в нея, не можеше да измисли какво друго да прави, освен да си хапе ноктите, го изнервиха твърде много, за да продължи с това занимание. Той отиде до кухнята и свали от най-горното шкафче бутилка уиски, от която щедро си сипа три пръста във водна чаша. Погледна за миг кехлибарената течност, после я изля в умивалника и се върна в спалнята.

В състоянието й нямаше промяна.

Изведнъж му дойде наум, че не даде на Потбъри адреса. Втурна се към кухнята и грабна слушалката. Овладявайки се, успя да набере вярно номера. Обади се някакво момиче.

— Не, докторът не е в кабинета. Да му предам ли нещо?

— Казвам се Рандъл. Аз…

— О, мистър Рандъл. Докторът тръгна за у вас преди около петнадесет минути. Всеки миг вече трябва да пристигне.

— Но той няма адреса ми.

— Моля? Сигурна съм, че го има — ако го нямаше, досега щеше да ми телефонира.

Той постави слушалката. Беше направо невероятно, но ще даде на Потбъри още три минути и тогава ще потърси някой друг.

Домофонът иззвъня. Стана от креслото си като пиян от бой боксьор полусредна категория.

— Да, моля?

— Тук Потбъри. Вие ли сте, Рандъл?

— Да, да — качете се! — Докато говореше, той натисна копчето за отваряне на входната врата.

Рандъл бе вече отворил вратата и чакаше, когато Потбъри пристигна.

— Заповядайте, докторе. Влезте, влезте!

Потбъри кимна и бързо мина край него.

— Къде е болната?

— Насам — Рандъл нетърпеливо го заведе в спалнята и се надвеси над другата страна на леглото, докато Потбъри разглеждаше жената в безсъзнание.

— Как е тя? Ще се оправи ли? Кажете ми, докторе…

Потбъри се изправи, сумтейки, и каза:

— Ако бъдете любезен да се дръпнете настрани от леглото и да престанете да ме притеснявате, може и това да разберем.

— О, извинете! — Рандъл отстъпи към вратата.

Потбъри извади стетоскопа от чантата си, заслуша се за известно време с непроницаемо изражение на лицето, което Рандъл напразно се опитваше да разгадае, после премести слушалката и отново се заслуша. След малко прибра стетоскопа в чантата и Рандъл нетърпеливо пристъпи.

Потбъри обаче не му обърна внимание. Той повдигна с палец клепача й и разгледа зеницата й, повдигна едната й ръка така, че тя увисна свободно извън леглото, и я почука близо до лакътя, после се изправи и в продължение на няколко минути само я наблюдаваше.

На Рандъл му се прииска да изкрещи.

Потбъри направи още няколко чудати, почти ритуални неща, от тези, които лекарите вършат — на Рандъл му се струваше, че разбира някои от тях, други решително не проумяваше. Най-сетне неочаквано заговори:

— Какво е правила вчера, след като напуснахте кабинета ми?

Рандъл му разказа. Потбъри кимна важно.

— Точно така и очаквах — всичко води началото си от сътресението, което е получила сутринта. И всичко това е по ваша вина, ако смея да се изразя така.

— По моя вина ли, докторе?

— Бяхте предупреден. Не трябваше изобщо да й позволявате да се приближава до такъв човек.

— Но… но… вие ме предупредихте едва след като той я беше вече изплашил.

Това като че ли подразни Потбъри.

— Може и да е така, може и да е така. Струва ми се, споменахте, че някой ви е предупредил преди мен. Във всеки случай трябваше да внимавате повече с една такава твар.

Рандъл изостави въпроса.

— Но как е тя, докторе? Ще оздравее ли? Нали ще оздравее?

— Ще трябва да се грижите за много болна жена, мистър Рандъл.

— Това ми е известно. Но от какво е болна?

— Lethargica gravis, причинена от психическа травма.

— Това сериозно ли е?

— Доста сериозно. Ако се грижите за нея както трябва, мисля, че ще прескочи трапа.

— Нищо не бих пожалил, докторе, нищо. Парите нямат значение. Какво ще правим сега? В болница ли ще я заведем?

Потбъри отхвърли това предложение.

— Няма по-лошо от това за нея. Ако се събуди в непозната обстановка, отново може да изгуби съзнание. Дръжте я тук. Можете ли да уредите работите си така, че лично да бдите над нея?

— Разбира се, че мога.

— Тогава направете така. Стойте при нея денем и нощем. Ако се пробуди, най-благоприятно за нея ще е да се намери в своето легло и да ви види бодърствуващ близо до себе си.

— Няма ли да й е необходима медицинска сестра?

— Не бих казал. За нея сега не са нужни много грижи, освен да бъде постоянно завивана добре. Можете да държите краката й малко по-високо от главата. Поставете по две книги под краката на леглото.

— Незабавно.

— Ако това състояние продължи повече от седмица, ще трябва да се погрижим за инжектиране на глюкоза или нещо подобно. — Потбъри млъкна, затвори чантата си и я взе в ръка. — Позвънете ми, ако има някаква промяна в състоянието й.

— Ще ви позвъня. Аз… — Рандъл внезапно спря — последната реплика на лекаря му напомни за нещо, което бе забравил. — Докторе… как се оправихте дотук?

Потбъри се слиса.

— Какво искате да кажете? Не е никак трудно да се намери тази улица.

— Но аз не ви дадох адреса.

— А? Глупости.

— Наистина. Само няколко минути по-късно осъзнах пропуска си и се обадих повторно в кабинета ви, но вие бяхте вече излязъл.

— Не съм казал, че сте ми го дали днес — рече Потбъри сприхаво. — Вие ми го дадохте вчера.

Рандъл се замисли. Предишния ден той наистина бе показал на Потбъри служебното си удостоверение, но там бе написан само адресът на кантората. Вярно, че както в удостоверението, така и в указателя домашният му телефон фигурираше, но само като нощен служебен телефон, без адрес. Може би Синтия…

Той обаче не можеше да попита Синтия и мисълта за нея прогони от съзнанието му всички дребни грижи.

— Сигурен ли сте, че това е всичко, което трябва да върша, докторе? — попита той неспокойно.

— Сигурен съм. Стойте тук и я наблюдавайте.

— Ще я наблюдавам. Но как само бих искал да имам двойник съвсем за малко — добави той убедително.

— Защо? — попита Потбъри, като си взе ръкавиците и се обърна към вратата.

— Онзи тип Хоуг. Имам да уреждам с него една сметка. Няма значение — ще му лепна някой друг за опашка, докато ми се удаде възможност сам да си разчистя сметките с него.

Потбъри се бе обърнал и го гледаше зловещо.

— Нищо подобно няма да правите. Вашето място е тук.

— Естествено, естествено, аз обаче искам да не го изпускам. Някой близък ден ще го разкъсам на парчета, за да видя какво цъка вътре в него!

— Млади човече — рече Потбъри бавно. — Искам да ми обещаете, че по никакъв повод няма да се занимавате с… с човека, когото споменахте.

Рандъл погледна към леглото.

— Предвид на това, което се случи — рече той яростно, — смятате ли, че ще му позволя да се измъкне безнаказано?

— В името на… Вижте. Аз съм по-възрастен от вас и съм се научил да срещам глупост и тъпота. И все пак — колко време ще е необходимо, за да ви вразумя, че някои неща са твърде опасни, за да се шегува човек с тях. — Той махна с ръка към Синтия. — Как смятате, че мога да поема отговорността за нейното оздравяване, щом настоявате да вършите неща, които могат да доведат до катастрофа?

— Но, чуйте ме, д-р Потбъри! Казах ви, че възнамерявам да следвам вашите указания, отнасящи се до нея. Ала не мога току-тъй да забравя това, което той направи. Ако тя умре… ако тя умре, заклевам се, ще го насека на парчета с ръждива брадва!

Потбъри не отговори веднага. Когато заговори, попита само:

— А ако не умре?

— Ако не умре, най-важната ми работа ще е тук — да се грижа за нея. Но не очаквайте да обещая, че ще забравя Хоуг. Няма да стане — това е окончателно.

Потбъри нахлупи шапката на главата си.

— Ще се задоволим с това и да се надяваме, че тя няма да умре. Но нека ви кажа, млади човече, че вие сте глупак. — С отсечена стъпка той излезе от апартамента.

 

 

Приповдигнатото от спречкването с Потбъри настроение на Рандъл спадна само няколко минути след като лекарят си тръгна, и го обзе тъжно униние. Нямаше какво да прави, нищо, което да отклони мислите му от болезнения страх, който изпитваше за Синтия. Направи нужното, за да повдигне мъничко краката на леглото, както го посъветва Потбъри, но изпълнението на такава дребна работа отнема едва няколко минути и след като приключи, той нямаше с какво да се залови.

При повдигането на краката на леглото в началото той бе много предпазлив от страх, че ако разтърси леко леглото, може да я събуди, после осъзна, че най-много от всичко му се искаше именно да я събуди. Въпреки това не можеше да се реши да бъде груб или да вдига шум, за да постигне това — легнала, тя изглеждаше толкова безпомощна.

Той придърпа стол близо до леглото, откъдето можеше да докосва ръката й и да следи отблизо за някаква промяна. Откри, че ако стои неподвижно, без дори да трепва, съзира повдигането и спадането на гърдите й. Това донякъде му вдъхна увереност — дълго време той съзерцава бавното, незабележимо вдишване и много по-рязкото издишване.

Лицето й бе бледо и страшно приличаше на лице на мъртвец, но беше красиво. Сърцето му се свиваше, като я гледаше. Толкова крехка — беше му вярвала така всеотдайно, а сега нищо не можеше да направи за нея. Ако я беше послушал, ако само се беше вслушал в думите й, това нямаше да се случи. Тя се бе страхувала, но направи онова, за което той я бе помолил.

Дори Синовете на Птицата не успяха да я уплашат…

Какво каза? Стегни се, Ед — такова нещо не е имало, — то бе част от кошмара ти. Въпреки всичко, ако подобно нещо се бе случило, тя щеше да постъпи именно така — да застане плътно до него и да го подкрепя, колкото и зле да се развиват нещата.

Оставаше му само тъжното удовлетворение от мисълта, че дори в сънищата си той бе сигурен в нея, сигурен в нейната смелост и преданост. Решителност — по-решителна от повечето мъже. Нали тя навремето изби шишето с киселина от ръцете на онзи смахнат дъртак, който бе заловил в случая в Мидуел. Ако тогава не беше действувала бързо и смело, той сигурно щеше да носи сега тъмни очила и да ходи с куче-водач.

Пооправи завивките и погледна белега на ръката й, който бе получила тогава. Него не беше го засегнала дори капчица от киселината, но беше засегнала нея — все още личеше, винаги щеше да личи. Тя обаче не даваше вид, че това я вълнува.

— Синтия! О, Синтия, скъпа моя!

По едно време той самият вече не можеше да стои повече на едно място. От мускулната настинка след нощното преживяване схванатите крака го боляха жестоко — той се изправи с мъка и се приготви да се пребори с потребностите от първа необходимост. Мисълта за ядене му беше противна, но той знаеше, че трябва да се храни, ако иска да е достатъчно силен, за да доведе докрай бдението и чакането, които неизбежно му предстояха.

Обстойното претършуване на кухненските шкафчета и хладилника изкара на бял свят малко остатъци от храна, юфка и овесени ядки, няколко консерви, разни бакалски стоки и повехнала маруля. Нямаше никакво желание да си приготвя сложни ястия — кутия супа му се стори най-добрата идея. Отвори кутия шотландски бульон[1], изсипа я в една тенджера и добави вода. След като повря няколко минути, той свали бульона от огъня и застанал прав, започна да яде направо от тенджерата. На вкус бульонът приличаше на рагу от картон.

Върна се в спалнята и седна, за да продължи безкрайното бдение. Скоро обаче се оказа, че в предчувствията му по отношение на храната има повече разум, отколкото в неговата логика. Той хукна към банята, където няколко минути здравата повръща. После си изми лицето, изплакна си устата и се върна при стола, омекнал и блед, но с чувството, че физически е вече добре.

Навън започваше да се смрачава. Той светна лампата на тоалетната масичка, затули я така, че да не свети право в очите й, и отново седна. Състоянието й бе същото.

Телефонът иззвъня.

Той така го стресна, че почти го лиши от способността да даде смислен отговор. Толкова дълго бе седял редом със своята мъка, за да наблюдава болната, че едва ли съзнаваше, че на този свят би могло да съществува и нещо друго. Той обаче се окопити и вдигна слушалката.

— Ало? Да, Рандъл е на телефона.

— Мистър Рандъл, имах време да премисля всичко и ми се струва, че ви дължа извинение и обяснение.

— Какво ми дължите? Кой се обажда?

— Ами говори Джонатан Хоуг, мистър Рандъл. Когато вие…

— Хоуг! „Хоуг“ ли казахте?

— Да, мистър Рандъл. Искам да ви се извиня за моето безапелационно поведение вчера сутринта и да ви помоля за прошка. Надявам се, че мисис Рандъл не се е разстроила от моята…

По това време Рандъл вече се беше съвзел напълно от първоначалната си изненада, за да каже това, което мисли. Така и направи, като използваше цветисти думи и сравнения, натрупани през годините на общуване с онези типове, с които частният детектив неминуемо се сблъсква. Когато свърши, от другия край на жицата се разнесе ахване и после настъпи гробно мълчание.

Той не беше доволен. Искаше му се Хоуг да заговори, за да може да го прекъсне и да продължи тирадата.

— Чувате ли ме, Хоуг?

— Ъъ, да.

— Исках да добавя следното: може би за вас е шега да хванете сама жена в коридора и да я уплашите до смърт. За мен не е! Аз обаче няма да ви предам на полицията — в никакъв случай! Веднага щом мисис Рандъл се оправи, аз лично ще ви потърся и тогава… Бог да ви е на помощ, Хоуг. Ще имате нужда от помощта му!

Последва такава дълга пауза, та Рандъл реши, че жертвата му е затворила слушалката. Ала изглежда Хоуг чисто и просто идваше на себе си.

— Мистър Рандъл, това е ужасно…

— Разбира се, че е!

— Искате да кажете, че аз съм заговорил мисис Рандъл и съм я уплашил, така ли?

— Вие най-добре знаете!

— Но аз не знам, наистина не знам — той млъкна и продължи колебливо. — Точно от такова нещо се страхувах, мистър Рандъл, страхувах се, че мога да открия, че по време на моите пристъпи от амнезия може да се окаже, че съм вършил ужасни неща. Но да причиня зло на мисис Рандъл — тя беше толкова добра към мен, толкова мила. Това е ужасно.

— Вие ще ми кажете!

Хоуг въздъхна, сякаш бе непоносимо уморен.

— Мистър Рандъл?

Рандъл не отговори.

— Мистър Рандъл, няма полза да се самозаблуждавам. Съществува само едно нещо, което трябва да се направи. Трябва да ме предадете на полицията.

— Ха?

— Разбрах го още от последния ни разговор — вчера цял ден мислех за това, но не ми стигна смелост. Вярвах, че вече съм приключил с моята… с моето друго „аз“, но днес всичко се повтори. Целият ден ми е бяло петно и дойдох на себе си едва тази вечер, прибирайки се у дома. Тогава разбрах, че по този въпрос трябва да направя нещо, ето защо ви се обадих, за да ви помоля да възобновите разследването. Никога не съм подозирал обаче, че ще е възможно да сторя нещо на мисис Рандъл. — От гласа му напълно убедително личеше, че тази мисъл го ужасява. — Кога се… се случи това, мистър Рандъл?

Рандъл се озова в съвсем объркано душевно състояние. Той се разкъсваше между желанието да мине по телефонната жица и да извие врата на човека, когото смяташе за отговорен за отчаяното положение на съпругата си, и необходимостта да си остане на мястото, за да се грижи за нея. На всичко отгоре безпокоеше го фактът, че Хоуг отказва да разговаря като злодей. Докато говореше с него и слушаше безобидните му отговори и тревожните нотки в гласа му, Рандъл се затрудняваше да запази представата си за него като за страшното чудовище от типа на закоравелия злодей — макар и да съзнаваше добре, че злодеите често имат смирено поведение.

Ето защо отговорът му бе чисто по същество:

— Към девет и тридесет сутринта.

— Къде бях в девет и тридесет тази сутрин?

— Не тази сутрин бе, човече, а вчера сутринта.

— Вчера сутринта ли? Но това не е възможно. Не си ли спомняте? Вчера сутринта аз си бях у дома.

— Разбира се, че си спомням, но аз ви видях, като излизахте. Вероятно това не ви беше известно. — Той не беше много логичен — събитията от предишната сутрин го бяха убедили, че на Хоуг му е известно, че те го следят, — ала душевното му състояние не му позволяваше да бъде логичен.

— Но вие не сте могли да ме видите. Освен обичайните ми почивни дни в сряда вчера бе единствената сутрин, за която мога да бъда сигурен къде съм бил. Бях у дома, в моя апартамент. Не съм го напускал докъм един часа, когато отидох в клуба.

— Но това е…

— Почакайте малко, мистър Рандъл, моля ви. Аз съм не по-малко объркан и разстроен от вас, но трябва да ме изслушате. Вие нарушихте моя обичаен ред — спомняте ли си? А моето друго „аз“ не пожела да се прояви. След като си отидохте, аз останах… моето собствено „аз“. Ето защо имах надежди, че най-сетне съм освободен.

— По дяволите вашите надежди. Какво ви дава основание да мислите така?

— Знам, че моите собствени показания нямат никакво значение — рече отстъпчиво Хоуг, — но аз не бях сам. Чистачката дойде веднага, щом си тръгнахте, и остана цялата сутрин.

— Дяволски странно е, че не я видях да се качва.

— Тя работи в сградата — обясни Хоуг. — Съпруга е на портиера — казва се мисис Дженкинс. Искате ли да говорите с нея? Може би ще успея да я намеря и да я доведа на телефона.

— Но… — Рандъл все повече и повече се объркваше и започваше да осъзнава, че изпада в неизгодно положение. Той изобщо не биваше да разисква нещата с Хоуг — трябваше просто да си го остави настрана, докато му се удаде случай да си премери силите с него. Потбъри се оказа прав — Хоуг бе ловък и коварен тип. Алиби, как ли не!

Освен това ставаше все по-нервен и раздразнителен от мисълта, че се беше откъснал за толкова дълго време от спалнята. Хоуг сигурно го беше задържал на телефона най-малко десет минути. Нямаше как да надзърне в спалнята от мястото си до малката масичка.

— Не, не желая да разговарям с нея — рече той грубо. — Вие непрекъснато лъжете, както ви падне! — Той тръшна слушалката на вилката и забърза към спалнята.

Синтия бе в същото състояние, в което я беше оставил — сякаш заспала и сърцераздирателно красива. Тя дишаше — установи той набързо, — дишането й бе леко, но равномерно. Саморъчно направеният стетоскоп го възнагради с мелодичния звук от ударите на сърцето й. Той седна и се загледа в нея, оставяйки мъката да проникне в него като топло и горчиво вино. Не искаше да забравя своята болка — напротив, притискаше я здраво в прегръдките си, научавайки онова, което безброй други бяха научили преди него — че дори и най-дълбоката болка по любимия човек е винаги за предпочитане пред раздялата.

По-късно се размърда, осъзнавайки, че се отпуска и че това може да се окаже в нейна вреда. Първо на първо в къщата трябваше да има храна, трябваше да си наложи да хапне от нея и да не я повърне. Утре, каза си той, ще трябва да се заеме с телефона и да види какво може да се направи, за да не страда работата, докато той отсъствува. Като че Агенция „Нощно дежурство“ е най-подходяща да поеме онази работа, която не търпи отлагане. На тях, общо взето, можеше да се разчита, а беше им вършил и услуги — но това щеше да почака до утре.

А сега… Той позвъни на най-близкия магазин за деликатеси и направи една твърде несвързана поръчка. Упълномощи собственика да прибави и всяко друго нещо, съблазнително на вид, което може да послужи за изхранването на един мъж за ден-два. След това го помоли да намери някого, който иска да припечели половин долар, като достави поръчката в апартамента му.

Щом свърши това, отиде в банята и старателно се избръсна, давайки си ясна сметка за връзката между спретнатия външен вид и човешкия дух. Остави вратата отворена, за да наблюдава леглото. Взе парцал, намокри го и избърса петното под радиатора. Кървавото горнище на пижамата напъха в коша за мръсни дрехи в килера.

Седна и зачака пристигането на поръчката от магазина. През цялото време бе обмислял разговора с Хоуг. Около Хоуг имаше само едно ясно нещо, заключи той, и това бе, че всичко свързано с него, е неясно. Първоначалният му разказ бе, кажи-речи, смахнат, представете си само — да дойде и да предложи висок хонорар, за да го следят. При по-сетнешните събития обаче тази постъпка започна да изглежда напълно основателна. Онази работа например с тринадесетия етаж — по дяволите! Той наистина бе видял този тринадесети етаж, беше стъпвал на него, бе видял Хоуг на работното му място с бижутерски монокъл, затъкнат в окото.

И въпреки това не е възможно да е бил там!

И какво излизаше от тази работа? Може би хипноза? Рандъл не беше наивен за подобни неща. Той знаеше, че хипноза съществува, но знаеше също така, че тя няма такова могъщо действие, каквото авторите от литературната притурка на неделните вестници искаха да внушат на хората. А що се отнася до това, за част от секундата да се хипнотизира човек на оживена улица, така че той да повярва и да може да си спомни ясно низ от събития, които никога не са ставали — виж, на това той изобщо не можеше да повярва. Ако излезе, че подобно нещо е истина, тогава целият свят може да се окаже само една измама и илюзия.

А може и да е така.

Може би целият свят става едно цяло само когато съсредоточиш вниманието си върху него и повярваш в това. Ако позволиш на противоречията да се промъкнат, започваш да се съмняваш, и той рухва на парчета. А може би това се бе случило и със Синтия, защото той се бе усъмнил в това, че е жива. Ако само затвореше очи и повярваше, че тя е жива и здрава, тогава тя щеше да…

Опита. Изключи останалия свят и се съсредоточи върху Синтия — Синтия жива и здрава, с онази малка извивка на устните, която се получаваше, когато се смееше на нещо, казано от него, Синтия — която се събужда сутрин със сънливи очи и красива, Синтия — с втален костюм и килната шапчица, готова да тръгне с него навсякъде, Синтия…

Той отвори очи и погледна към леглото. Тя продължаваше да лежи неподвижна и смъртно бледа. Той се размекна за миг, после издуха нос и отиде да си наплиска лицето с вода.

Бележки

[1] Бульон от овнешка глава с ечемик и зеленчук. Б.пр.