Робърт Хайнлайн
Неприятната професия на Джонатан Хоуг (5)

5

Хоуг ги очакваше.

— Заповядайте — каза той. — Влезте. Добре дошли, госпожо, в моето малко убежище. Ще седнете ли? Имаме ли време за чаша чай? Боя се — добави той сякаш се извиняваше, — че у дома нямам кафе.

— Смятам, че имаме време — съгласи се Рандъл. — Вчера излязохте от блока в осем и петдесет и три, а сега е едва осем и тридесет и пет. Мисля, че ще трябва да излезем по същото време.

— Добре — Хоуг излезе и веднага се върна с чаен сервиз върху поднос, който постави върху масата до коленете на Синтия.

— Бихте ли налели, мисис Рандъл? Това е китайски чай — добави той. — Лично аз го приготвих.

— С удоволствие.

Тя бе принудена да си признае, че тази сутрин той изобщо не изглеждаше зловещ. Беше просто суетлив дребничък ерген с бръчици около очите и с изключително изискан апартамент. Картините му бяха хубави — точно колко, тя не беше компетентна да прецени, но имаха вид на оригинали. Освен това и не бяха много на брой, отбеляза тя с одобрение. Дребничките ергени с претенции за артистичност са обикновено по-лоши и от старите моми, защото натъпкват стаите си с какво ли не.

Това обаче не важеше за апартамента на мистър Хоуг — изящен до съвършенство и приятен по своему като валс от Брамс. Искаше й се да го попита откъде е купил драпираните си завеси.

Той пое от нея чая, обгърна чашата с длан и вдъхна аромата, преди да отпие. После се обърна към Рандъл.

— Страхувам се, господине, че тази сутрин ще гоним вятъра.

— Може би. Защо мислите така?

— Ами, как да ви кажа… Аз наистина недоумявам какво трябва да правя сега. Вашето обаждане по телефона… — тъкмо си приготовлявах утринния чай, по правило не държа прислужница, когато се обадихте. Струва ми се, че рано сутрин се намирам повече или по-малко в някаква тъмна мъгла — разсеян съм, как да кажа, върша нещата, които човек прави, като стане сутрин — занимава се с тоалета си и всичко останало, а мислите му са някъде другаде. Когато ми позвънихте, бях направо изумен и ми трябваше известно време, за да си спомня кой сте и каква работа ни свързва. Разговорът донякъде поизбистри главата ми, накара ме да се самоосъзная, така да се каже, но сега… — той повдигна безпомощно рамене. — Сега аз нямам ни най-малка представа какво трябва да правя.

Рандъл кимна.

— Когато ви се обадих, аз имах предвид тази възможност. Не твърдя, че съм психолог, но изглежда, че е възможно преминаването ви от вашето нощно „аз“ към вашето дневно „аз“ да става, когато излизате от апартамента си и че всяко вмешателство в установения ви ред може да ви изкара от релсите.

— Тогава защо…

— Няма да е от значение. Виждате ли, ние ви проследихме вчера — вече знаем къде ходите.

— Наистина ли? Кажете ми, господине! Кажете ми!

— Да не избързваме. Изгубихме следите ви в последната минута. Ето какво си мисля: Ние ще можем да ви заведем по същия път до самото място, където изгубихме следите ви вчера. На това място, надявам се, вашият обичаен навик ще продължи да ви води, а ние ще бъдем плътно по дирите ви.

— Казвате „ние“? Мисис Рандъл помага ли ви в тази работа?

Рандъл се поколеба, осъзнавайки, че са го уловили в малка хитрина. Синтия влезе в играта и пое топката.

— Обикновено не, мистър Хоуг, но този случай ни се стори изключителен. Помислихме си, че няма да ви хареса, ако в личните ви работи се намеси със своето посредствено следене платеният съгледвач. Ето защо мистър Рандъл реши лично да се заеме с вашия случай, пък при необходимост аз му помагам.

— О, но това е ужасно мило от ваша страна.

— Нищо подобно.

— Да, така е — наистина. Но ъъ, в такъв случай се питам дали съм платил достатъчно. Не струват ли малко повече услугите на шефа на фирмата?

Хоуг гледаше Синтия — Рандъл й подсказа едно недвусмислено „да“, което тя предпочете да отмине.

— Това, което вече платихте, мистър Хоуг, ни се вижда достатъчно. Ако по-късно възникнат допълнителни парични затруднения, тогава можем да ги обсъдим.

— По всяка вероятност — той замълча и прехапа долната си устна. — Високо ценя колко тактично сте постъпили, като сте се заели лично с моите работи. Не бих искал… — Внезапно той се обърна към Рандъл. — Как ще постъпите, ако се изясни, че животът ми през деня е скандален? — Думата сякаш го нарани.

— Мога да запазя скандала в тайна.

— Ами ако е нещо по-лошо от скандален? Да речем — престъпен. Жестоко престъпен.

Рандъл се позабави, за да подбере думите си.

— Разрешителното ми е издадено от щата Илинойс. По силата на това разрешително аз съм длъжен да смятам себе си в тесен смисъл за цивилен полицай. Аз, естествено, не бих могъл да прикрия никое по-голямо углавно престъпление. Не ми влиза в работата обаче да предавам клиенти и за най-дребната неблагоразумна постъпка. Мога да ви уверя, че трябва да е нещо много сериозно за мен, за да реша да предам някой клиент на полицията.

— Но и не можете да ме уверите, че няма да направите това?

— Не — отвърна той решително.

Хоуг въздъхна.

— Значи трябва да разчитам на вашата справедлива преценка. — Той повдигна дясната си ръка и си погледна ноктите. — Не. Не мога да рискувам. Мистър Рандъл, да речем, че откриете нещо, което не одобрявате — не бихте ли могли просто да ми се обадите по телефона и да ми кажете, че се отказвате от случая?

— Не.

Той закри очи и не отговори веднага. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.

— Вие все още нищо не сте открили, нали?

Рандъл поклати глава.

— Тогава няма ли да е по-мъдро да се откажете от случая сега? По-добре е някои неща никога да не се узнават.

Явното му страдание и безпомощност, съчетани с благоприятното впечатление, което й бе направил апартаментът му, породиха съчувствие у Синтия — нещо, което тя едва ли би сметнала за възможно предишната вечер. Тя се наведе към него.

— Защо трябва да се опечалявате толкова, мистър Хоуг? Вие нали нямате основание да мислите, че сте направили нещо, от което да се страхувате?

— Не. Абсолютно нищо. Нищо освен непреодолим страх.

— Но от какво?

— Мисис Рандъл, случвало ли ви се е някога да чуете шум зад гърба си и да ви е страх да се обърнете? Събуждали ли сте се някога нощем, оставайки с плътно спуснати клепачи, вместо да разберете кое е онова, което ви е уплашило? Някои злини постигат своето пълно въздействие само когато човек ги осъзнае и се изправи пред тях. Аз нямам смелост да се изправя пред тази злина — добави той. — Смятах, че мога, но съм сгрешил.

— Оставете това — рече мило тя, — действителността не е никога толкова страшна, колкото нашите страхове.

— Защо говорите така? А защо да не е и много по-страшна?

— Ами защото не е — тя млъкна, осъзнала внезапно, че в тази залъгалка няма и капка истина, че тя беше от онези приказки, до които възрастните прибягват, за да успокояват децата си. Спомни си за майка си, която бе отишла в болницата с мисълта, че ще я оперират от апендицит — който нейните приятели и любящо семейство тайничко бяха диагностицирали като „хипохондрия“^[1] — за да умре там от рак.

Да, често действителността е по-страшна и от най-големите ни страхове.

И все пак тя не можеше да се съгласи с него.

— Да погледнем на въпроса откъм възможно най-мрачната му страна — предложи тя. — Да допуснем, че наистина сте извършили нещо престъпно по време на пристъпите ви на амнезия. Няма съд в щата, който да ви потърси правна отговорност за вашите действия.

Той я изгледа неспокойно.

— Не, няма. Вероятно имате право. Но знаете ли какво ще направят? Нали знаете? Имате ли някаква представа как постъпват с душевно болните престъпници?

— Разбира се, че имам — отвърна тя уверено. — Тях ги лекуват по същия начин, както и всеки друг психоболен. Няма разлика. Знам, защото съм събирала материали по този въпрос в щатската болница.

— Дори и така да е — вие сте гледали на този въпрос отвън. Имате ли представа как изглеждат нещата отвътре? Да са ви пъхали някога в мокра усмирителна риза? Някога да ви е слагал пазач да спите? Или да са ви хранили насила? Знаете ли какво е да чувате как ключът се завърта в ключалката при всяко ваше дори най-леко помръдване? И да нямаш никога възможност да останеш сам със себе си, независимо колко и да ти е необходимо това?

Той стана и започна да крачи из стаята.

— Но това не е най-страшното. Най-страшното са другите болни. Или си мислите, че ако собствената памет на някой човек му прави номера, то той не разпознава лудостта у другите? Някои от тях са смешни, а други имат привички твърде отвратителни, за да се разказва за тях. И говорят, говорят, говорят. Можете ли да си представите — лежите с пристегнат здраво чаршаф и някаква твар в съседното легло непрестанно повтаря: „Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя. Птичката се издигна нагоре и после отлетя…“

— Мистър Хоуг — Рандъл стана и го хвана за рамото. — Мистър Хоуг, овладейте се! Не бива да се държите така.

Хоуг млъкна, изглеждаше смутен. Той погледна единия, после другия и го обзе срам.

— Аз… Аз съжалявам, мисис Рандъл — рече той. — Съвсем се забравих. Днес не съм на себе си. Цялата тази тревога…

— Всичко е наред, мистър Хоуг — каза тя сдържано. Ала отново я обзе предишното отвращение.

— Не всичко е съвсем наред — поправи я Рандъл. — Мисля, че е крайно време да изясним ред въпроси. Случиха се толкова много неща, които не проумявам, а мисля, че на вас се пада, мистър Хоуг, да ми дадете няколко ясни отговора.

Дребното човече, изглежда, искрено недоумяваше.

— Естествено, мистър Рандъл, щом има нещо, на което аз мога да отговоря. Да не би да смятате, че не съм бил откровен с вас?

— Да, разбира се. Първо — кога сте били в болница за душевно болни престъпници?

— Ами, никога не съм бил. Поне аз не мисля, че съм бил някога. Не си спомням да съм бил в такава болница.

— Тогава какви са тези истерични глупости, които бълвате от пет минути насам? Да не би просто така да си ги измисляте?

— О, не! Това… това беше… това се отнасяше за санаториума „Сейнт Джордж“. То няма нищо общо със… с такава болница.

— Санаториумът „Сейнт Джордж“, така ли? И за него ще поговорим. Мистър Хоуг, разкажете ни какво се случи вчера.

— Вчера ли? През деня? Но мистър Рандъл, вие знаете, че аз не мога да ви кажа какво се е случило през деня.

— Според мен можете. Тук се върши някакво проклето мошеничество и вие сте в центъра на цялата работа. Какво ми казахте, когато ме спряхте пред Акми Билдинг?

— Акми Билдинг ли? Нищо не знам за Акми Билдинг. Бил ли съм там?

— Дяволски прав сте — бяхте там и сте ми пробутали някакъв боклук — или да помириша, или да изпия, или нещо друго. Защо?

Хоуг премести поглед от неумолимото лице на Рандъл към лицето на съпругата му. Нейното изражение обаче бе невъзмутимо — разправията изобщо не я вълнуваше. Той се обърна отново към Рандъл.

— Мистър Рандъл, повярвайте ми — не разбирам за какво говорите. Може и да съм бил в Акми Билдинг. Ако съм бил там и съм ви сторил нещо, нямам и представа за това.

Думите му прозвучаха толкова сериозно и бяха така тържествено искрени, че Рандъл се почувствува разколебан в своята собствена правота. И все пак — по дяволите — нали някой го бе водил нататъка? Той промени подхода си.

— Мистър Хоуг, ако вие наистина сте били толкова искрен с мен, колкото твърдите, няма да имате нищо против това, което ще направя сега. — Той извади от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера, отвори я и избърса с носната си кърпа огледалната вътрешна повърхност на капака.

— А сега, мистър Хоуг, ако обичате.

— Какво искате?

— Искам вашите отпечатъци.

Хоуг изглеждаше смутен, преглътна два пъти и каза с нисък глас:

— Откъде-накъде ще ми искате отпечатъци?

— Защо не? Щом нищо не сте направили, това не може да ви навреди, нали така?

— Вие ще ме предадете на полицията.

— Нямам никакво основание. Не разполагам с нищо срещу вас. Дайте да ви взема отпечатъците.

— Не!

Рандъл се изправи, пристъпи към Хоуг и се надвеси към него.

— А как би ви харесало, ако ви натроша и двете ръце? — попита той свирепо.

Хоуг го погледна и се сви, но не протегна ръце за снемане на отпечатъци. Той се сгуши с отвърнато лице и ръце, долепени плътно до гърдите.

Рандъл усети докосване по рамото.

— Стига, Теди. Да се махаме оттук.

Хоуг вдигна поглед.

— Да — рече той дрезгаво. — Махайте се. И не се връщайте.

— Хайде, Теди.

— Ей сегичка. Още не съм свършил, мистър Хоуг!

Хоуг срещна погледа му, сякаш това бе за него неимоверно изпитание.

— Мистър Хоуг, вие на два пъти говорите за санаториума „Сейнт Джордж“ като за ваша стара Alma Mater. Просто исках да знаете, че на мен ми е известно, че никога не е имало такова заведение.

Хоуг отново изглеждаше искрено объркан.

— Съществува! — настоя той. — Нали бях там за… Така поне ми обясниха, че се казва — рече той колебливо.

— Хм! — Рандъл се обърна към вратата. — Хайде, Синтия!

 

 

Щом се озоваха сами в асансьора, тя се обърна към него.

— Откъде ти хрумна да се държиш така, Теди?

— Защото — отговори рязко той, — колкото не ми пука от неприятелите, толкова ми става болно, когато мой собствен клиент ми пречи на плановете. Този ни сервира букет от лъжи, затрудни ни работата и ми пробута някакъв жонгльорски номер в Акми Билдинг. Не обичам клиентът да ми прави подобни фокуси. Не са ми притрябвали чак толкова парите му.

— Ех! — въздъхна тя. — Колкото до мене, аз ще съм много щастлива да му ги върнем. Радвам се, че всичко свърши.

— Какво искаш да кажеш с това „да му ги върнем“? Аз няма да му ги върна. Ще си ги спечеля.

Бяха стигнали вече до партера, но Синтия не докосна вратата.

— Теди! Какво искаш да кажеш?

— Той ме нае, за да открия с какво се занимава. Е, по дяволите, аз наистина ще открия — със или без неговото съдействие.

Почака за отговор, но тя мълчеше.

— Е — премина той в отбрана, — за теб не е задължително да се забъркваш в тази каша.

— Щом ти продължаваш, естествено, продължавам и аз. Спомняш ли си какво ми обеща?

— Какво съм ти обещал? — попита той съвсем невинно.

— Знаеш какво.

— Слушай, Син… аз ще трябва да остана и да кисна тук, докато той излезе, и да тръгна след това по петите му. Има вероятност да отиде и цял ден. Той може да реши и да не излиза.

— Добре. Ще чакам с теб.

— Някой трябва да поеме кантората.

— Поеми ти кантората — предложи тя. — Аз ще проследя Хоуг.

— Това е вече смешно. Ти… — Кабината тръгна нагоре. — Опала! На някой му трябва асансьорът. — Той натисна копчето с надпис „Стоп“, после първото, което ги върна на партера. Този път не останаха да чакат вътре — той дръпна решетката и отвори вратата.

До самия вход на жилищния блок се намираше малка зала или по-скоро чакалня. Рандъл я заведе там.

— А сега да уредим този въпрос — започна той.

— Вече е уреден.

— Добре, печелиш. Давай да хвърляме котва.

— Какво ще кажеш за това място тук? Ще можем да седнем, а той изобщо не може да излезе, без да го видим.

— Добре.

След като слязоха, асансьорът веднага бе тръгнал нагоре. Скоро дочуха характерното звучно скърцане, което извести завръщането му на партера.

— Стъпвай на пръсти, малката.

Тя кимна и се отдръпна навътре в залата. Той се настани така, че да може да вижда отражението на вратата на асансьора в някакво декоративно огледало, окачено в залата.

— Хоуг ли е? — попита тя шепнешком.

— Не — отвърна той приглушено, — това е по-едър мъж. Прилича на… — Внезапно млъкна и я сграбчи за китката.

Покрай отворената врата на залата тя видя да преминава забързаната фигура на Джонатан Хоуг. Не обърна поглед в тяхна посока, а тръгна право към главния вход. Едва когато двукрилата врата се затвори, Рандъл поотхлаби пръстите си, впити в китката й.

— Дявол да го вземе, за малко да го изпусна този тип — призна той.

— Какво стана?

— Не знам. Лъжливо огледало. Изкривява образа. Юхуу, малката.

Когато отидоха до входа, жертвата им бе стигнала до тротоара и както и предишния ден вече завиваше наляво.

Рандъл поспря нерешително.

— Мисля, че рискуваме да ни види. Не искам да го изпускаме.

— Не можем ли със същия успех да го следваме с такси? Ако вземе автобус оттам, откъдето се качи вчера, ще ни бъде по-удобно с такси, отколкото, ако опитаме да се качим с него. — Тя не признаваше дори и пред себе си, че се старае да останат по-надалеч от Хоуг.

— Не, той може и да не вземе автобус. Хайде!

 

 

Не срещнаха затруднения при преследването му — той вървеше по улицата с бодра, ала не много бърза крачка. Когато стигна до автобусната спирка, където се беше качил предишния ден, той си купи вестник и седна на пейката. Рандъл и Синтия минаха зад гърба му и потърсиха убежище във входа на един магазин.

Когато автобусът пристигна, той, както и преди, се изкачи на втория етаж, те се качиха и останаха долу.

— Май се е отправил точно за там, където отиде и вчера — отбеляза Рандъл. — Днес ще го пипнем, малката.

Тя не отговори.

Когато автобусът наближи спирката до Акми Билдинг, те се приготвиха и зачакаха — Хоуг обаче не слезе. Автобусът потегли рязко и те се озоваха на седалката.

— Какво предполагаш, че крои? — Рандъл кипеше. — Допускаш ли да ни е видял?

— Може и да ни се е измъкнал — предположи Синтия с надежда.

— Как? Като е скочил от тавана на автобуса ли?

— Не съвсем точно, но приблизително така. Ако на светофара е спрял друг автобус редом с нас, той е могъл да се прехвърли на него, като прескочи парапета. Веднъж видях как един човек го направи. Ако прескочиш някъде към опашката, имаш пълната възможност да успееш.

Той се замисли върху това.

— Напълно съм сигурен, че никакъв автобус не е заставал до нас. Въпреки това той би могъл да се прехвърли и на тавана на някой фургон, макар че бог знае как ще успее да се смъкне оттам. — Той започна да нервничи. — Знаеш ли какво, ще отида до стълбата и ще хвърля един поглед.

— За да го срещнеш, като слиза ли? Не ставай дете, Умнико.

Той се поуспокои. Автобусът отмина няколко преки.

— Приближаваме нашата пряка — отбеляза той.

Тя кимна — естествено, че едновременно с него бе забелязала, че наближават пряката в близост до сградата, в която се намираше тяхната кантора. Тя извади пудриерата си и си напудри носа — занимание, към което прибягваше за осми път, откакто се бяха качили в автобуса — огледалцето представляваше удобен перископ, чрез който наблюдаваше слизащите през задната врата пътници.

— Ето го, Теди!

Рандъл незабавно скочи от мястото си и забърза по пътеката между седалките, махайки на кондуктора. Кондукторът, изглежда, се ядоса, но даде сигнал на шофьора да не тръгва.

— Защо не следите спирките? — попита той.

— Извинявай, приятел. Не съм оттука. Хайде, Син.

Техният човек тъкмо влизаше във входа на сградата, подслонила собствената им кантора. Рандъл се спря.

— Тук има нещо съмнително, малката.

— Какво ще предприемем?

— Ще го последваме — реши той.

Те побързаха — Хоуг го нямаше във фоайето. Мидуей Коптън не бе голяма постройка, нито пък впечатляваща — в противен случай не биха могли да станат наематели тук. Сградата имаше само два асансьора. Единият се намираше долу и бе празен, другият, съдейки по светлинното табло, тъкмо бе тръгнал за нагоре.

Рандъл се приближи до отворената кабина, но не влезе.

— Джими — рече той, — колко пътници взе другият асансьор?

— Двама — отвърна момчето от асансьора.

— Сигурен ли си?

— Да. Разправяхме се с Бърт, когато той затвори вратата. Мистър Харисън и друг някакъв образ. Защо?

Рандъл му подаде четвърт долар.

— Нищо особено — отвърна той, забил поглед в пълзящата стрелка на светлинното табло. — До кой етаж се качва мистър Харисън?

— До седмия. — Стрелката тъкмо бе спряла на седем.

— Тръгна. — Стрелката отново се задвижи и като мина бавно покрай осем и девет, спря на десет. Рандъл бутна Синтия в кабината. — Нашият етаж, Джими — отсече той. — И по-живо.

От четвъртия етаж светна сигнал за повикване. Джими посегна към ръчките си. Рандъл го сграбчи за рамото.

— Този път ги прескочи, Джим.

Момчето сви рамене и изпълни молбата.

На десетия етаж коридорът, на който се намираха вратите на асансьорите, бе пуст. Рандъл веднага отбеляза това и се обърна към Синтия.

— Бързо огледай как са нещата в другото крило, Син — рече той и се отправи вдясно по посока на тяхната кантора.

 

 

Синтия тръгна без някакво определено лошо предчувствие. Вътрешно тя бе убедена, че щом е дошъл чак дотук, Хоуг сигурно се е отправил към тяхната кантора. Тя обаче бе свикнала, когато вършат нещо, да получава указания от Теди. Щом той бе поискал да се огледа другия коридор, тя, естествено, трябваше да се подчини.

Етажът бе разположен във форма на главно „Н“ — асансьорите се намираха по средата на напречната отсечка. Тя зави наляво, за да отиде в другото крило, след това се огледа — в тази част на коридора нямаше никой. Обърна се и застана с лице към продължението в другата посока — и там нямаше никой. Хрумна й, че е възможно Хоуг да е тръгнал по аварийното стълбище — всъщност то се намираше в посоката, в която тя погледна най-напред — към задната част на сградата, ала навикът й изигра лоша шега. Тя бе свикнала с другото крило, в което бе разположена кантората им. Естествено, че в него за разлика от разположението в това крило, всяко нещо се намираше точно на обратното място.

Тя бе направила три-четири стъпки към дъното на коридора, който гледа към улицата, когато разбра грешката си — отвъд отворения прозорец, разбира се, нямаше аварийно стълбище. Тя леко изохка, раздразнена от собствената си глупост, и се обърна.

Хоуг стоеше точно зад нея.

Тя нададе съвсем непрофесионален писък.

Хоуг разтегли устни в усмивка.

— О, мисис Рандъл!

Тя мълчеше — не можеше да измисли какво да каже. В дамската си чанта имаше осеммилиметров пистолет — изпита неистово желание да го извади и да стреля. На два пъти по времето, когато работеше като примамка в отдела за борба с наркотици, й бе отправяна официална похвала за хладнокръвно поведение в критично положение — сега обаче това хладнокръвие й липсваше.

Той направи крачка към нея.

— Нали искахте да ме видите?

Тя отстъпи една крачка.

— Не! — рече задъхано тя. — Не!

— Аа, искахте, искахте! Очаквахте да ме намерите в кантората си, но аз реших да се срещна с вас тук.

Коридорът беше безлюден — тя не долавяше дори тракане на пишеща машина или гласове от някоя от канцелариите наоколо. Остъклените врати се взираха като слепци. Единствените звуци освен собствените им оскъдни думи, бяха уличните шумове десет етажа надолу — притъпени, далечни и бездушни.

Той се приближи.

— Нали искахте да вземете отпечатъци от пръстите ми? Искахте да ги сверите в картотеката — да откриете разни неща за мен. Вие и вашият натрапчив съпруг.

— Не се доближавайте до мен!

Той продължаваше да се усмихва.

— Хайде, хайде! Искахте отпечатъците ми и ще ги имате. — Той протегна ръце към нея и приближавайки я, разпери пръсти. Тя се дръпна назад от посягащите да я сграбчат ръце. Той вече не изглеждаше дребен — изглеждаше по-висок и по-снажен — по-едър дори от Теди. Сведе поглед към нея.

Петата й се удари в нещо отзад — разбра, че е стигнала до самия край на коридора — до безизходицата. Ръцете му се приближаваха.

— Теди! — изпищя тя. — О, Теди!

 

 

Приведен над нея, Теди я пляскаше по лицето.

— Престани! — рече с негодувание тя. — Боли!

Той въздъхна с облекчение.

— Ах, мила — каза той нежно. — Наистина доста ме разтревожи. Вече няколко минути си в безсъзнание.

— Хм.

— Знаеш ли къде те намерих? Там! — той посочи към мястото под отворения прозорец. — Ако не беше паднала отсам, досега да си станала на кайма. Какво се случи? Да не си се надвесила навън и да ти се е завило свят?

— Не го ли хвана?

Той я погледна възхитено.

— Професионалистка докрай! Не, по дяволите, ала за малко да го хвана. Зърнах го в коридора. Поиздебнах да видя какво се кани да прави. Ако не беше изпищяла, щях да го хвана.

— Ако не бях изпищяла ли?

— Разбира се. Той стоеше пред вратата на нашата кантора и очевидно се мъчеше да отвори с шперц ключалката, когато…

— За кого говориш?

Той я погледна учудено.

— Ами за Хоуг, разбира се… Скъпа! Ела на себе си! Нали не се каниш да припадаш отново?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Вече съм… — рече мрачно тя — … добре. Щом си тук. Заведи ме в кантората.

— Искаш ли да те нося?

— Не, само ми подай ръка — той й помогна да се изправи и започиства с ръка роклята й.

— Това сега не е важно.

Тя обаче се спря да наплюнчи, уви безуспешно, една дълга бримка върху това, което допреди малко бяха съвсем нови чорапи.

Той отвори вратата на кантората и внимателно я настани в креслото, след това взе мокра хавлиена кърпа, с която избърса лицето й.

— По-добре ли ти е?

— Аз съм добре — физически. Но искам незабавно да разбера нещо. Казваш, че си видял Хоуг да се опитва да се вмъкне в нашата кантора.

— Да. И добре, по дяволите, че имаме специални ключалки.

— И през това време аз съм изпищяла?

— Да, точно така.

Тя забарабани по дръжките на креслото.

— Какво има, Син?

— Нищо. Абсолютно нищо — само това: причината да изпищя бе тази, че Хоуг се опита да ме удуши!

Трябваше му известно време, за да успее да каже дори „Ха!“

— Да, скъпи, разбирам — отвърна тя. — Това е положението и знам, че е абсурдно. Така или иначе той отново ни изигра номер. Ала кълна ти се, че се канеше да ме удуши. Или поне на мен така ми се стори. — Тя му разказа с подробности случилото се. — Какво излиза от всичко това?

— Бих искал да знам — отвърна той, бършейки лицето си. — Бих искал да знам. Ако не беше онази случка в Акми Билдинг, щях да кажа, не ти е прилошало и си припаднала, а когато си дошла на себе си, все още си била замаяна. Сега обаче не знам кой от двама ни е чалнат. Убеден съм, че го видях.

— Възможно е и двамата да сме луди. Може би няма да е зле, ако и двамата отидем да се прегледаме при някой добър психиатър.

— И двамата ли? Могат ли двама души да откачат по един и същи начин? Няма ли да е само единият или само другият?

— Не е задължително. Рядко, но наистина се случва.

— Folie à deux.

— Това пък какво е?

— Заразна лудост. Слабите точки на болните съвпадат и те взаимно се влудяват още повече. — Тя се замисли за случаите, които бе изучавала, и си спомни, че обикновено единият болен играеше водеща роля, а другият се подчиняваше. Тя обаче реши да не повдига сега този въпрос, тъй като имаше свое собствено мнение за това, кой играеше ръководната роля в тяхното семейство, мнение, което държеше в тайна поради причини от областта на семейната политика.

— Може би — рече замислено Рандъл — това, от което се нуждаем, е една хубава продължителна почивка. Вероятно някъде надолу, по залива, където ще можем да се търкаляме на слънце.

— Това — рече тя — във всеки случай е добра идея. Не мога да проумея защо, по дяволите, хората си избират да живеят в такъв мрачен, мръсен и грозен град като Чикаго?

— Колко пари имаме?

— Около осемстотин долара, след като платим сметките и данъците. А налице са и петстотинте долара от Хоуг, ако искаш да прибавиш и тях.

— Според мен ние сме си ги изработили — рече мрачно той. — Слушай! А наистина ли тези пари са налице? Може и това да е някакъв номер.

— Искаш да кажеш, че Хоуг никога не го е имало и че след малко медицинската сестра ще ни донесе нашата вкусна вечеря?

— Ммм — в общи линии това е положението. Стана ли ти ясно?

— Мисля, че да. Почакай малко. — Тя отвори чантичката си, след това дръпна ципа на едно джобче и бръкна в него.

— Тук са. Красиви зелени банкноти. Нека отидем на тази почивка, Теди! Във всеки случай не ми е ясно защо стоим в Чикаго.

— Защото тук си вадим хляба — рече той делово. — Веселба и половина. А това ми напомня, че замаян или не, ще трябва да проверя какви телефонни обаждания има за нас.

Той се пресегна през писалището на Синтия за телефона и погледът му попадна върху лист хартия в пишещата й машина. За миг замълча, а после каза с напрежение в гласа:

— Ела, Син. Погледни това тук.

Тя веднага стана, приближи се и погледна над рамото му. Това, което видя, бе една от техните бланки, подхваната от валяка на машината. На нея имаше напечатан само един ред:

ЛЮБОПИТСТВОТО УБИ КОТКАТА

Тя не каза абсолютно нищо и се помъчи да овладее трепета под лъжичката си.

— Син, ти ли написа това? — попита Рандъл.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да — тя се пресегна да извади листа от машината. Той я възпря.

— Не го пипай. Отпечатъците.

— Добре. Но аз съм на мнение — рече тя, — че върху листа няма да намериш никакви отпечатъци.

— Може и така да е.

Въпреки това той извади своите принадлежности от най-долното чекмедже на писалището и поръси с прах листа и машината — резултатът и в двата случая бе отрицателен. Липсваха дори отпечатъци от пръстите на Синтия, които да усложнят задачата. В своите канцеларски навици тя бе грижлива като ученичка и при нея бе правило да почиства с четка и избърсва пишещата машина в края на всеки ден.

Докато го наблюдаваше как работи, тя отбеляза:

— По-скоро се оказва, че си го видял като излиза, а не като влиза.

— Хм. Как?

— Отворил е ключалката с шперц, предполагам.

— Не и тази ключалка. Забравяш, малката, че тази ключалка е едно от най-вдъхновените постижения на мистър Йейл.^[2] Възможно е да я разбиеш, но не и да я отвориш с шперц.

Тя не отговори — нищо не й идваше наум. Той се вгледа навъсено в пишещата машина, сякаш тя би могла да му разкаже какво се е случило, после се изправи, прибра си инструментите и ги постави обратно в определеното за тях чекмедже.

— Цялата работа намирисва — рече той и започна да се разхожда из стаята.

Синтия взе една кърпа от своето писалище и избърса графитния прах от машината, после седна и се загледа в Рандъл. Докато въпросът го терзаеше, тя си сдържаше езика. Имаше угрижен вид, ала не се тревожеше за себе си — нито пък само за него. Тя по-скоро се безпокоеше за тях двамата.

— Син — заговори внезапно той. — На това трябва да се сложи край!

— Чудесно — съгласи се тя. — Да му сложим!

— Как?

— Като отидем на почивка!

Той поклати глава.

— Не мога да избягам от този случай. Трябва да разбера.

Тя въздъхна.

— А аз предпочитам да не разбера. Какво лошо има в това да избягаме от нещо, което е твърде голямо за нас, за да се борим с него.

Той се спря и я погледна.

— Какво те прихваща, Син? Ти никога досега не си била пъзла?

— Не — отговори тя бавно. — Никога не съм била. Но и никога не съм имала причина да бъда. Погледни ме, Теди. Ти знаеш, че аз не съм глезена мацка. Не разчитам на сбиване в ресторанта, ако някой фукльо се опита да ме ухажва. Не пищя при вида на кръв и не се надявам да цензурираш речта си, за да не дразни тя моя нежен слух. А що се отнася до работата — има ли случай да съм те оставила на сухо? Искам да кажа от страх. Има ли такъв случай?

— Няма, по дяволите. Не съм казал такова нещо.

— Това обаче е различен случай. Преди няколко минути в чантата си имах пистолет, но не бях в състояние да го използвам. Не ме питай защо. Просто не можех.

Той изруга колоритно и доста обстоятелствено.

— Как бих искал да съм го видял тогава. Аз щях да използвам моя!

— Щеше ли, Теди? — Като видя изражението му, тя скочи на крака и неочаквано го целуна по върха на носа. — Не искам да кажа, че ще те е страх. Знаеш, че не съм искала да кажа това. Ти си храбър и силен и мисля, че си умен. Но виж, скъпи, вчера той те поведе за носа и те накара да повярваш, че си видял несъществуващи неща. Защо не използва тогава пистолета си?

— Не намерих повод да го използвам.

— Точно това искам да ти кажа. Ти си видял това, което са ти определили да видиш. Как да се бориш, когато не можеш да вярваш на собствените си очи!

— Но, по дяволите, той не може да постъпва така с нас…

— Не може ли? Ето какво може да прави той. — Тя започна да изброява на пръсти. — Той може да бъде на две места едновременно. По едно и също време може да накара теб да видиш едно нещо, а мен — друго — отвън пред Акми Билдинг, спомняш ли си? Той може да те накара да мислиш, че си ходил в служебен апартамент, който не съществува, на етаж, който не съществува. Може да мине през заключена врата и да използва намиращата се вътре пишеща машина. И не оставя отпечатъци. За какво говори всичко това?

Той направи нетърпелив жест.

— За глупости. Или за магия. А аз не вярвам в магии.

— Нито пък аз.

— Тогава — каза той — и двамата сме откачили. — Засмя се, ала смехът му не беше весел.

— Може и така да е. Ако е магия, най-добре ще е да отидем при някой свещеник…

— Казах ти, че не вярвам в магии.

— Това няма значение. Ако е другото, няма да има никаква полза да се стараем да следим мистър Хоуг. Човек с делириум тременс не може да улови змиите, които си въобразява, че вижда, и да ги занесе в зоологическата градина. Той има нужда от лекар… както вероятно и ние двамата.

Рандъл изведнъж застана нащрек.

— Слушай!

— Какво да слушам?

— Ти ми припомни нещо, за което бях забравил — лекаря на Хоуг. Ние изобщо не го потърсихме.

— Ти нали провери? Не си ли спомняш? Оказа се, че изобщо няма такъв лекар.

— Нямам предвид д-р Рено. Думата ми е за д-р Потбъри — този, при когото е отишъл във връзка с веществото под ноктите си.

— Допускаш ли, че наистина е ходил? Според мен това е само брънка от поредицата лъжи, които ни наговори.

— Аз също мисля така. Ние обаче трябва да проверим това му твърдение.

— Обзалагам се с теб, че такъв лекар няма.

— Вероятно си права, но ние трябва да разберем. Подай ми телефонния указател. — Тя му го подаде, той го запрелиства, търсейки на буквата „П“ — Потбъри, Потбъри. Половин колонка с Потбъри, но няма лекар — съобщи той след малко. — Да разгледаме раздела с обществените телефони — понякога лекарите не дават домашните си адреси. — Тя му го подготви и той го разтвори — … Лаборатории… Лекари и хирурзи. Каква върволица са само! Има повече лекари, отколкото кръчми — сигурно половината град боледува през по-голямата част от годината. Ето го: Потбъри П. Т. — лекар-специалист.

— Би могло да е и той — допусна тя.

— Какво чакаме? Да тръгваме!

— Теди!

— Защо не? — попита той отбранително. — Потбъри не е Хоуг…

— Съмнявам се.

— Ха? Какво искаш да кажеш? Да не искаш да кажеш, че и Потбъри е замесен в тази каша?

— Не знам. Просто бих искала да забравя всичко, свързано с нашия мистър Хоуг.

— Но в това няма нищо страшно, красавице. Просто се мятам на колата, изстрелвам се дотам, задавам няколко уместни въпроса на достопочтения лекар и в твоя чест се връщам навреме за обяд.

— Известно ти е, че спряхме колата от движение за престъргване на клапан.

— Добре. Ще взема въздушната железница. Тъкмо за по-бързо.

— Ако държиш да отидеш, трябва и двамата да вземем въздушната железница. Няма да се делим, Теди.

Той започна да хапе устните си.

— Може и да си права. Не знаем къде се намира Хоуг. Щом предпочиташ да…

— Естествено, че предпочитам. Преди малко се отделих от теб само за три минути и виж какво се случи.

— Да, така е. Аз наистина не бих искал да се случи нещо с теб, малката.

Тя не го доизслуша.

— Не става въпрос за мен, а за нас. Ако ни се случи нещо, то поне да е едно и също.

— Добре — рече сериозно той. — Отсега нататъка няма да се делим. Ако искаш, ще се закопчеем с чифт белезници.

— Няма да е необходимо. Аз няма да се отделя от теб.