Робърт Хайнлайн
Неприятната професия на Джонатан Хоуг (6)

6

Кабинетът на Потбъри се намираше на юг, зад университета. Релсите на въздушната железница минаваха между познати безкрайни редици от жилищни кооперации. Има неща, които човек обикновено вижда, но те не оставят никаква диря в паметта му. Днес тя се загледа в тези сгради и ги видя през призмата на собственото си мрачно настроение.

Четири– и пететажни жилищни постройки без асансьор, наредили се с гръб към релсите, с най-малко десет семейства във всяка сграда, не, обикновено с двадесет, че и повече семейства, а сградите, наблъскани една до друга почти стена до стена. Дъсчени задни веранди, които разгласяваха пожароопасната природа на развъдниците, независимо от тухлената им черупка, семейно пране — накачено да съхне по тези веранди, ръждясали консервени кутии и кофи за смет. Миля след миля от недостойна и грозна нищета, гледана откъм задния двор.

А над всичко това пласт черна нечистотия, отколешна и неизбежна, като мръсотията по перваза на прозореца до нея.

Тя си помисли за почивката — чист въздух и ведро слънце. Защо да стоят в Чикаго? С какво този град оправдаваше съществуването си? Един приличен булевард, един приличен квартал на север с цени за богаташите, два университета и езеро. А що се отнася до останалото — безкрайни мили от угнетяващи, мръсни улици. Градът представляваше един огромен ограден двор на кланица.

Жилищните кооперации отстъпиха място на разпределителната гара на въздушната железница. Влакът зави наляво и пое на изток. След няколко минути слязоха на гара Стоуни Айлънд. Синтия се радваше, че слезе от влака и се отърва от тази разголена картина от обратната страна на ежедневието, въпреки че тя би я разменила срещу шума и гнилия търгашески дух на шестдесет и трета улица.

Кабинетът на Потбъри гледаше към улицата и имаше чудесен изглед към въздушната железница и влаковете. Месторазположението му бе от онези, при които един начеващ лекар може да е сигурен, че ще има голяма клиентела, и да е не по-малко сигурен, че богатството и славата никога няма да му създават неприятности. Задушната малка чакалня беше пълна с хора, но прегледите вървяха бързо и не им се наложи да чакат дълго.

Потбъри ги огледа внимателно, когато влязоха.

— Кой от вас е болният? — попита той. Тонът му бе леко сприхав.

Те бяха намислили да стигнат до въпроса за Хоуг, използвайки като предлог за прегледа лекия припадък на Синтия. Следващата реплика на Потбъри провали, от гледна точка на Синтия, плана.

— Независимо кой е — другият може да почака навън. Не обичам продължителните разговори.

— Съпругата ми… — започна Рандъл. Тя се улови за ръката му.

— Съпругата ми и аз — продължи той гладко — искаме да ви зададем няколко въпроса, докторе.

— Така ли? Говорете.

— Вие имате пациент… някой си мистър Хоуг.

Потбъри бързо стана, отиде до вратата на приемната и като се убеди, че е плътно затворена, застана прав с лице към тях и с гръб към единствения изход.

— Та какво казахте за… Хоуг? — попита той с някакво лошо предчувствие.

Рандъл представи служебното си удостоверение.

— Можете сам да се убедите, че съм правоспособен частен детектив — каза той. — Съпругата ми също има разрешително.

— Какво общо имате вие с… човека, когото споменахте?

— Той ни натовари с провеждането на едно разследване. Тъй като вие самият сте професионалист, можете да оцените това, че предпочитам да бъда откровен…

— Вие работите за него?

— Да и не. По-точно опитваме се да установим някои неща, свързани с него, но той е осведомен, че вършим това — ние не действуваме зад гърба му. Ако желаете, можете да му се обадите по телефона и сам да се убедите. — Рандъл направи това предложение, защото му се стори необходимо да го направи. Той се надяваше, че Потбъри ще го отхвърли.

Потбъри го отхвърли, но не и по най-убедителния начин.

— Да говоря с него ли? За нищо на света! Какво искате да узнаете за него?

— Преди няколко дни — започна предпазливо Рандъл — Хоуг ви е донесъл за анализ някакво вещество. Искам да разбера какво е било това вещество.

— Хм. Само преди миг ми напомнихте, че и двамата сме професионалисти. Изненадан съм, че можете да отправяте подобна молба.

— Високо оценявам вашите възгледи, докторе, и ми е известно, че това, което докторът знае за своя пациент, е лекарска тайна. Но в този случай има…

— Надали ще ви се иска да го узнаете!

Рандъл се замисли върху тези думи.

— Видял съм доста от грозната страна на живота, докторе, и не мисля, че съществува нещо, което все още може да ме порази. Да не би да се колебаете да ми го кажете в присъствието на мисис Рандъл?

Потбъри го огледа насмешливо, а после огледа и мисис Рандъл.

— Изглеждате напълно прилични хора — призна той. — Предполагам, смятате, че едва ли нещо е в състояние да ви разтърси. Но позволете да ви дам един съвет. Очевидно вие сте свързани по някакъв начин с този човек. Стойте настрани от него! Не се обвързвайте с него! И не ме питайте какво е имал под ноктите си.

Синтия едва се сдържа да не трепне. Тя не участвуваше в разговора, но го следеше внимателно. Доколкото си спомняше, Теди не бе споменал нищо за нокти.

— Защо, докторе? — продължи Рандъл упорито.

— Вие сте твърде глупав млад човек, господине. Позволете да ви кажа следното: ако не научите за този човек нищо повече от това, което вече знаете, няма да добиете представа за дълбините на мръсотията, съществуваща на този свят. В това отношение имате късмет. Много, много по-добре е никога да не го научавате.

Рандъл се поколеба, съзнавайки, че спорът се обръща срещу него. После каза:

— Да допуснем, че сте прав, докторе, но ако Хоуг е толкова опасен, защо тогава не сте го предали на полицията?

— Откъде знаете, че не съм? Аз обаче ще ви отговоря на този въпрос, господине. Не, не съм го предал на полицията по простата причина, че от това няма да има никаква полза. Властите нямат нито разума, нито въображението, за да си представят, че е възможно да съществува това особено зло. Няма закон, който може да го засегне — нито днес, нито в тази епоха.

— Какво искате да кажете с това „нито днес, нито в тази епоха“?

— Нищо. Не го вземайте под внимание. Въпросът е приключен. Когато влизахте, споменахте нещо за съпругата си — като че ли желаеше да се посъветва с мен за нещо.

— За нищо — побърза да каже Синтия. — Нищо особено.

— Само претекст, а? — усмихна се той почти добродушно. — Какво ви има?

— Нищо. Припаднах тази сутрин. Но сега съм добре.

— Хм. Нали не сте бременна? Поне по очите ви не личи. Изглеждате ми съвсем здрава. Като че ли малко анемична. Чист въздух и слънце няма да ви навредят.

Той се отдалечи, отвори един бял шкаф до отсрещната стена и започна да се рови в някакви шишенца. След малко се върна с шише за лекарство, пълно с кехлибаренокафява течност. — Ето, пийте това.

— Какво е то?

— Сироп за усилване. Съдържа достатъчно лудо биле, за да ви накара да го харесате.

Гледайки съпруга си, тя продължаваше да се колебае. Потбъри забеляза това и каза:

— Май не ви се иска да пиете без компания, а? Е, по едно няма да ни навреди. — Той отиде при шкафа и се върна с две аптекарски чашки, едната от които подаде на Рандъл. — Наздраве, да забравим всички неприятни неща! — каза той. — До дъно! — той поднесе чашката към устните си и я гаврътна.

Рандъл отпи, Синтия последва примера му. Не беше чак толкова лошо, помисли си тя. Нещо в него нагарчаше, но уискито, защото това беше уиски, заключи тя — оправяше вкуса. Шише от този сироп за усилване може в действителност да не ти е от голяма полза, но от него ще се почувствуваш по-добре.

Потбъри ги изпрати навън.

— Ако получите друг припадък, мисис Рандъл, елате пак при мен и ще ви направим съвсем обстоен преглед. А през това време не се тревожете за неща, които не зависят от вас.

 

 

На връщане те се качиха в последния вагон на влака и успяха да си намерят места, достатъчно отдалечени от другите пътници, за да могат да разговарят спокойно.

— Как схващаш това? — попита той веднага щом седнаха.

Тя сбърчи чело.

— Не ми е много ясно. Той очевидно не обича мистър Хоуг, ала изобщо не спомена защо.

— Хм.

— А ти какво схващаш, Теди?

— Първо, Потбъри познава Хоуг. Второ, Потбъри силно желае ние нищо да не узнаем за Хоуг. Трето, Потбъри мрази Хоуг — и се страхува от него!

— Ха? А откъде разбра това?

Той се усмихна вбесяващо.

— Използвай малките сиви клетки, скъпа моя. Смятам да не си развалям отношенията с Потбъри, но ако той мисли, че може да ме уплаши да не издирвам с какво се занимава Хоуг през свободното си време, той ще е следващият ми обект за размисъл.

Тя мъдро реши да не спори с него точно сега — бяха женени твърде отдавна.

По нейна молба вместо да се върнат в кантората, се прибраха у дома.

— Чувствувам, че не съм в състояние да отида там, Теди. Ако той иска да си играе с пишещата ми машина, нека да си играе!

— Все още ли се чувствуваш замаяна от днешната случка?

— Донякъде.

По-голямата част от следобеда тя прекара в сън. Сиропът за усилване, размишляваше тя, даден й от д-р Потбъри, като че ли изобщо не й бе помогнал — по-скоро от него й се виеше свят и й горчеше в устата.

Рандъл я остави да спи. Няколко минути той се суетеше из апартамента, изправи дъската-мишена и се опита да усъвършенствува хвърлянето изпод рамо, но после, щом се досети, че това може да събуди Синтия, се отказа. Навести я и установи, че тя спокойно си почива. Реши, че като се събуди, може да й се прииска кутия бира — това бе добър предлог да излезе — на него самия му се пиеше бира. Наболяваше го глава, не много, но той изобщо не се чувствуваше бодър, откакто бе напуснал лекарския кабинет. Няколко бири щяха да го оправят.

 

 

Отсам близкия магазин за деликатеси имаше пивница. Рандъл реши да се отбие за една наливна бира, преди да се прибере. Много скоро откри, че обяснява на съдържателя защо реформата по обединяването няма никога да заплаши общинския организационен апарат.

Щом излезе от пивницата, той си спомни за първоначалното си намерение. Когато се върна в апартамента, натоварен с бира и различни студени мезета, Синтия бе вече станала и шеташе в кухнята.

— Здрасти, малката!

— Теди!

Той я целуна, преди да остави на масата пакетите.

— Уплаши ли се, като се събуди и видя, че ме няма?

— Не особено. Но щеше да е по-добре, ако беше оставил бележка. Какво си купил там?

— Бира и студени мезета. Бива ли?

— Чудесно. Не ми се излизаше да пазаря за вечеря и се опитах да видя какво мога да приготвя набързо. Нямах обаче никакво месо вкъщи. — Тя взе пакетите от него.

— Обажда ли се някой?

— Ъъ. Аз се обадих до секретарското бюро, като се събудих. Нищо интересно. Но огледалото пристигна.

— Огледалото ли?

— Не се преструвай, че не знаеш. Беше приятна изненада, Теди. Ела да видиш как разкрасява спалнята.

— Нека да сме наясно — рече той. — Нищо не знам за това огледало.

Тя се поспря смутено.

— Помислих, че си ми го купил, за да ме изненадаш. Беше предварително платено.

— До кого беше адресирано — до теб или до мен?

— Не обърнах много внимание — бях полусънена. Само подписах нещо, а те го разопаковаха и окачиха.

Беше много красиво огледало, със скосен ръб, без рамка и доста голямо. Рандъл призна, че то наистина подхожда на тоалетната й масичка.

— Ако искаш такова огледало, мила, ще ти купя. Но това не е наше. Предполагам, че ще е най-добре да повикам двама-трима души и им кажа да го върнат обратно. Къде е етикетът?

— Мисля, че го свалиха. Във всеки случай вече минава шест часът.

Той й отправи снизходителна усмивка.

— Харесваш го, нали? Ами, очертава се за тази нощ да бъде твое, а утре ще се погрижа да ти купя друго.

Беше наистина красиво огледало. Амалгамата бе почти безупречна, а стъклото бе прозрачно като въздух. Имаше чувството, че може да си мушне ръката през него.

Когато си легнаха, той заспа малко по-лесно от нея. След като дишането му бе станало равномерно, тя се опря на лакът и дълго се вглежда в него. Милият Теди! Той беше добро момче — добро за нея, естествено. Утре щеше да му каже да не си прави труда за друго огледало — то не й бе потребно. Тя само искаше да бъде с него и никога нищо да не ги разделя. Вещите нямаха значение — само това, да бъдат заедно, бе единственото нещо, което наистина имаше значение.

Тя погледна към огледалото. Беше много красиво. Така удивително бистро — като отворен прозорец. Имаше чувството, че може да се мине през него — все едно че Алиса минава през огледалото.

 

 

Той се събуди, когато извикаха името му.

— Ставайте, Рандъл! Закъснявате!

Не беше Синтия — това бе сигурно. Той разтри очи, за да пропъди съня, и успя да съсредоточи погледа си.

— Какво става?

— Хей вие! — рече Фипс, като се надвеси през огледалото. — По-чевръсто! Не ни карайте да чакаме.

Той инстинктивно погледна към другата възглавница. Синтия бе изчезнала.

Изчезнала! Той веднага скочи от леглото, напълно буден, стараейки се трескаво незабавно да претърси навсякъде. Нямаше я в банята.

— Син!

Нямаше я във всекидневната, нямаше я и в кухненската ниша.

— Син! Синтия! Къде си? — той пъхна ръка във всеки шкаф. — Син!

Върна се в спалнята и се изправи там, недоумявайки къде още да търси — трагична босонога фигура със смачкана пижама и разрошена коса.

Фипс опря едната си ръка на долния ръб на огледалото и прескочи с лекота в спалнята.

— В тази стая би трябвало да има място за огледало в пълен човешки ръст — отбеляза той рязко, като придърпваше сакото и оправяше вратовръзката си. — Във всяка стая трябва да има огледало в пълен човешки ръст. Много скоро ще се разпоредя по този въпрос.

Рандъл съсредоточи погледа си върху него, сякаш го виждаше за първи път.

— Къде е тя? — попита той. — Какво сте направили с нея?

Той пристъпи заплашително към Фипс.

— Не е ваша работа — отвърна Фипс. Той кимна с глава към огледалото. — Качвайте се.

— Къде е тя? — извика той и се опита да сграбчи Фипс за гърлото.

Рандъл изобщо не проумя какво точно се случи след това. Фипс вдигна ръка и той се оказа проснат до леглото. Помъчи се да се надигне — напразно. Усилията му бяха безпомощни и кошмарно немощни.

— Мистър Крус! — извика Фипс. — Мистър Райфснайдър, имам нужда от вашата помощ.

Две други, смътно познати лица се появиха в огледалото.

— Ако обичате от тази страна, мистър Крус — посочи Фипс. Мистър Крус се прехвърли.

— Чудесно! Смятам, че ще трябва да го напъхаме с краката напред.

Рандъл нямаше какво да каже — той опита да се съпротивлява, но мускулите му бяха станали на пихтия. Успя да направи само няколко вяли движения. Помъчи се да захапе една ръка, която му се изпречи, но за награда нечии твърди пръсти го плеснаха през лицето — по-скоро язвително шляпване, отколкото силен удар.

— Това ще ви го прибавя към сметката по-късно — обеща му Фипс.

Мушнаха го през огледалото и го тръшнаха върху някаква маса… Масата. Това бе същата стая, в която вече бе идвал веднъж, заседателната зала на „Детъридж енд Ко“. Около масата се виждаха същите любезни ледени физиономии, а начело седеше същият добродушен дебелак със свинските очички. Имаше само една незначителна разлика — върху дългата стена бе окачено голямо огледало, което не отразяваше стаята, а показваше спалнята им — неговата и на Синтия, — ала сякаш гледана в огледало — всичко в нея се виждаше обратно.

Той обаче не се интересуваше от такива дребни неща. Опита се да седне, откри, че не може, и бе принуден да се задоволи само с повдигане на главата си.

— Къде сте я скрили? — запита той огромния председател.

Стоулс му се усмихна съчувствено.

— А, мистър Рандъл! Значи пак сте дошли да ни посетите. Вие доста обикаляте, прав ли съм? Дори прекалено много.

— Вървете по дяволите, кажете ми какво сте направили с нея!

— Глупав, слаб и заблуден — размишляваше гласно Стоулс. — Само като си помисля, че собствените ми братя и аз не сме могли да създадем нищо по-добро от вас. Да, вие ще си платите за това. Птицата е жестока!

При тези последни, изречени с приповдигнат тон думи, той рязко закри лицето си. Останалите присъствуващи последваха примера му — някой се пресегна, грубо закри с ръка очите на Рандъл и след малко я дръпна.

Отново говореше Стоулс. Рандъл се опита да го прекъсне.

Стоулс още веднъж го заплаши с пръст и рече неумолимо:

— Стига толкова!

Рандъл откри, че не може да говори. Нещо го давеше в гърлото и всеки път, щом се опитваше да заговори, му се повдигаше.

— Човек би предположил — продължи Стоулс изискано, — че дори представител на вашия жалък род би разбрал предупреждението, което ви отправихме, и би се вслушал в него. — Стоулс спря за миг, стисна устни и рязко ги изду навън. — Понякога си мисля, че единствената ми слабост се крие в това, че не съзнавам истинските дълбини на слабостта и глупостта на хората. И тъй като самият аз съм разумно същество, изглежда, у мен съществува пагубна склонност да очаквам и от онези, които са различни от мен, да бъдат разумни.

Той млъкна, отклони вниманието си от Рандъл и го насочи към един от своите колеги.

— Не хранете напразни надежди, мистър Паркър — каза той, усмихвайки се ласкаво. — Аз не ви подценявам. А ако желаете да се борите за моето право да седя на това място, ще ви дам възможност… по-късно. Чудя се — добави той замислено — каква ли е на вкус кръвта ви?

Мистър Паркър бе не по-малко любезен.

— Предполагам същия като на вашата, господин Председателю. Много приятна идея, но аз съм доволен от съществуващия порядък.

— Съжалявам, че чувам това. Аз ви харесвам, мистър Паркър. Надявах се, че сте амбициозен.

— Търпелив съм — като нашия Праотец.

— И така, да се върнем към работа. Мистър Рандъл, преди се опитах да ви внуша небходимостта да не се занимавате с… вашия клиент. Разбирате кой клиент имам предвид. Какво според вас би могло да ви внуши, че Синовете на Птицата няма да търпят вмешателство в своите планове? Говорете, кажете ми!

Рандъл бе чул малко от казаното и не бе разбрал нищо от него. Цялото му същество бе погълнато от една-единствена ужасна мисъл. Когато откри, че отново е в състояние да говори, тя се стрелна навън.

— Къде е тя? — попита той с дрезгав шепот. — Какво сте направили с нея?

Стоулс махна нетърпеливо.

— Понякога — рече той раздразнено — е почти невъзможно дори да общуваш с някой от тях — съвсем са лишени от разум. Мистър Фипс!

— Да, сър.

— Ще се погрижите ли другият обект да бъде внесен?

— Разбира се, мистър Стоулс — с поглед Фипс си избра помощник, двамата напуснаха залата, за да се върнат след малко с товар, който изтърсиха нехайно на масата редом с Рандъл. Това бе Синтия.

Надигналата се в гърдите му вълна от облекчение бе малко повече, отколкото можеше да понесе. Тя бушуваше вътре в него, задушаваше го, оглушаваше го, ослепяваше го със сълзи и не му оставаше нищо, с което да прецени опасността на сегашното им положение. Постепенно обаче ударите на сърцето му се поразредиха, достатъчно, за да забележи, че нещо не е в ред — тя лежеше неподвижно. Дори да беше спала, когато я внесоха, грубото отношение към нея щеше да е достатъчно, за да я събуди.

Тревогата му бе почти толкова опустошителна, колкото и радостта му.

— Какво сте й направили? — запита той. — Да не би да е…

— Не е — в отговора на Стоулс прозираше отвращение. — Не е мъртва. Овладейте се, мистър Рандъл. — С махване на ръка той нареди на колегите си: — Събудете я!

Един от тях я мушна в ребрата с показалец.

— Не си правете труда да загъвате това създание — рече той. — Ще го изям по пътя.

Стоулс се усмихна.

— Много хитро, мистър Принтемпс, но аз казах да я събудите. Не ме карайте да чакам.

— Разбира се, господин Председателю — той я плесна силно през лицето. Рандъл почувствува плесницата върху собственото си лице — в безпомощното състояние, в което се намираше, тя едва ли не помрачи разсъдъка му. — В името на Птицата — събуди се!

Той видя как под коприната на нощницата гърдите й се повдигнаха, клепачите й затрепкаха и тя произнесе една-единствена дума:

— Теди!

— Син! Тук съм, скъпа, тук съм.

Тя обърна глава към него и възкликна:

— Теди! — после добави: — Сънувах такъв лош сън. О-о! — Тя забеляза как лакомо я гледаха те. Огледа се бавно, с широко отворени очи и сериозно изражение, после се обърна отново към Рандъл. — Теди, все още ли сънувам?

— Боя се, че не, скъпа. Горе главата!

Тя обърна още веднъж поглед към компанията, после го насочи пак към него.

— Не ме е страх — рече тя твърдо. — Ти си гледай работата, Теди. Няма да припадна заради теб. — Оттук нататъка тя не свали очи от неговите.

Рандъл погледна крадешком към дебелия председател. Той ги наблюдаваше — гледката очевидно го забавляваше и не личеше, че засега е склонен да се намеси.

— Син! — прошепна Рандъл припряно. — Те са ми направили нещо и не мога да се движа. Парализиран съм. Ето защо не разчитай много на мен. Ако ти падне възможност да се отскубнеш — използувай я!

— И аз не мога да се движа — прошепна тя в отговор. — Ще трябва да изчакаме. — Тя видя измъченото му изражение и добави — Горе главата! Нали така каза? Бих искала обаче да мога да те докосна. — Пръстите на дясната й ръка леко потрепнаха, намериха някакви грапавини върху полирания плот на масата и започнаха бавно и мъчително да преодоляват инчовете, които ги разделяха.

Рандъл откри, че и той може да движи малко собствените си пръсти — лявата му ръка се насочи да пресече пътя на нейната — по половин инч на всяко преместване — от китката нагоре ръката му бе като вдървена и сковаваше движението му. Най-сетне те се докоснаха — ръката й се сгуши в неговата и слабо я притисна. Тя се усмихна.

Стоулс удари гръмко по масата.

— Тази сценка е твърде трогателна — рече той с нотки на съчувствие, — но има работа, която трябва да се свърши. Необходимо е да решим как да постъпим с тях.

— Няма ли да е по-добре, ако ги премахнем окончателно? — предложи онзи, който бе мушнал Синтия в ребрата.

— Това ще бъде удоволствие — призна Стоулс, — но ние трябва да запомним, че тези двамата тук са чиста случайност в нашите планове по отношение на… клиента на мистър Рандъл. Той именно трябва да бъде унищожен!

— Не разбирам…

— Естествено, че няма да разбирате. Именно поради тази причина аз съм председател. Нашата непосредствена задача трябва да бъде да извадим от играта тези двамата, и то по начин, който няма да породи никакво съмнение от негова страна. Въпросът се отнася само до метода и до избора на обекта.

Заговори мистър Паркър.

— Ще бъде много забавно — предложи той — да ги върнем и двамата в това им състояние. Безпомощни, те ще умрат бавно от гладна смърт — няма да могат да отварят вратата, когато се звъни, нито да вдигат телефонната слушалка.

— Точно така би се получило — рече одобрително Стоулс. — Ето от такъв мащаб предложение очаквах от вас. Но ако той се опита да се срещне с тях и ги завари в това състояние? Мислите ли, че няма да се досети какво им се е случило? Не, трябва да е нещо, което да им запечата устата. Смятам да ги върнем, като оставим единия от тях жив-умрял.

 

 

Цялата работа бе толкова нелепа, така докрай невероятна, че Рандъл мислено си казваше, че не може да е действително. Той бе в ноктите на някакъв кошмар. Ако само успееше да се събуди, всичко щеше да се оправи. А това, че не можеше да се движи — то му се бе случвало и преди насън. Не след дълго се събуждаш от кошмара и откриваш, че завивките са се намотали около теб или че си спал, пъхнал две ръце под главата си. Опита се да прехапе език, за да може болката да го събуди, но това не помогна.

Последните думи на Стоулс рязко насочиха вниманието му към това, което ставаше наоколо, не защото ги разбра — макар че бяха изпълнени с ужас, той почти не долавяше смисъла им — а защото около масата премина вълна на одобрение и очакване.

Ръката на Синтия, свита в неговата, го притисна малко по-силно.

— Какво ли ще правят, Теди? — прошепна тя.

— Не знам, скъпа.

— Мъжът, разбира се — обади се Паркър.

Стоулс го погледна. Рандъл имаше чувството, че сам Стоулс бе имал същите планове… дявол знае какво си бяха наумили да правят… за мъжа, за него, допреди Паркър да го предложи. Тогава Стоулс отговори:

— Винаги съм благодарен за съветите ви. Те толкова много улесняват човека да разбере как точно трябва да постъпи. — И като се обърна към другите, той каза: — Пригответе жената.

„Сега — помисли си Рандъл. — Трябва да е именно сега!“ Мобилизирайки цялата воля, която притежаваше, той направи опит да се надигне от масата — да се изправи и да се бори!

По-добре да не бе правил това усилие.

Изтощен от него, той отпусна назад глава.

— Няма полза, малката — рече той отчаяно.

Синтия го погледна. Ако тя изпитваше някакъв страх, той бе стаен зад безпокойството, което проявяваше за него.

— Горе, главата, Умнико! — отвърна тя, като само загатна, че иска да усили натиска на ръката си.

Принтемпс стана пръв и се надвеси над нея.

— Това си е точно работа на Потифар — протестираше той.

— Потифар остави приготвено шише — отвърна Стоулс. — У вас ли е то, мистър Фипс?

Вместо отговор Фипс бръкна в куфарчето си и извади шишето. След кимване от страна на Стоулс той го подаде. Принтемпс го взе.

— А восъкът? — добави той.

— Заповядайте — отговори Фипс, като бръкна отново в куфарчето си.

— Благодаря, сър. Сега, ако някой махне този от пътя ни — докато говореше, той сочеше Рандъл, — може да се каже, че сме готови. — Половин дузина свирепо услужливи ръце предвижиха Рандъл чак до отсрещния край на масата. С шишето в ръка Принтемпс се наведе над Синтия.

— Почакайте! — прекъсна го Стоулс. — Искам и двамата да разберат какво става и защо. Мисис Рандъл — продължи той, покланяйки се галантно, — в нашия предишен кратък разговор, вярвам, ви накарах да разберете, че Синовете на Птицата няма да търпят никакво вмешателство от страна на такива като вас двамата. Разбрахте това, нали?

— Разбрах ви — отговори тя. Погледът й обаче бе предизвикателен.

— Чудесно. Нека се разбере, че нашето желание е съпругът ви да няма повече нищо общо с… дадена личност. За да осигурим този резултат, ние са каним да ви разделим на две части. Ще изстискаме в това шише онази част, която поддържа живота ви и която вие доста забавно наричате душа, и ще я задържим. Що се отнася до другата част, то съпругът ви може да я получи и да си я пази, за да му напомня, че Синовете на Птицата ви държат в залог. Разбрахте ли ме?

Тя не обърна внимание на въпроса. Рандъл се опита да отговори, ала разбра, че гърлото отново му изневерява.

— Чуйте ме, мисис Рандъл, ако искате изобщо някога да видите пак съпруга си, задължително е той да ни се подчинява. Ако иска да живеете, той не трябва да се вижда с клиента си. Ако иска да не ви накажем, той трябва да си държи езика зад зъбите за нас и за всичко, което се случи. Ако не стори това… е, уверявам ви, ще ви осигурим твърде забавна смърт.

Рандъл се опита да извика, че обещава всичко, което искат, само да я пощадят, но все още нямаше глас — очевидно Стоулс искаше да чуе първо Синтия. Тя поклати глава.

— Той ще постъпи, както намери за уместно.

Стоулс се усмихна.

— Чудесно! — рече той. — Това бе отговорът, който исках да чуя. А вие, мистър Рандъл, обещавате ли?

Той бе на път да се съгласи, ала с очи Синтия казваше „Не!“. От изражението й той разбра, че сега нейният глас бе отнет. Стори му се, че вътре в главата си я чува ясно как казва: „Това е номер, Умнико. Не обещавай!“

Той мълчеше.

Фипс бръкна с пръст в окото му.

— Отговаряйте, когато ви питат!

Наложи се да изкриви пострадалото око, за да види Синтия, но изражението й бе все така одобрително — той продължаваше да държи устата си затворена.

След малко Стоулс каза:

— Няма значение. Действувайте по-чевръсто, господа.

Принтемпс пъхна шишето под носа на Синтия и го постави на лявата й ноздра.

— Почни! — изкомандува той. Друг един от тях натисна Синтия по плаващите ребра така силно, че отведнъж й изкара въздуха. Тя простена.

— Теди — каза тя, — те ме разкъсват на парчета… Ох!

Процедурата с шишето бе повторена и с другата ноздра. Принтемпс повдигна шишето с палец върху отвора.

— А сега восъкът — рече той припрян. След като го запечата, той го подаде на Фипс.

Стоулс замахна рязко с палец към голямото огледало.

— Отнесете ги обратно — разпореди той.

Фипс надзираваше пренасянето на Синтия през огледалото, после се обърна към Стоулс:

— Не бихме ли могли да му подарим нещичко, с което да ни запомни? — попита той.

— Моля, заповядайте — отговори равнодушно Стоулс, като стана да си върви, — но се постарайте да не оставяте трайни следи.

— Добре! — Фипс се усмихна и нанесе на Рандъл такъв силен удар с опакото на ръката си, че му разклати зъбите. — Ще внимаваме.

Почти през цялото време, докато го биеха, Рандъл остана в съзнание, макар че, естествено, не можеше да прецени колко бе продължило това. Припадна веднъж или дваж само за да го върне в съзнание още по-мъчителна болка. Именно откритият от Фипс нов начин да се обработи здраво човек, без да се оставят по него следи, стана причина да припадне за последен път.

Намираше се в малка стая, всяка страна на която бе огледало — четири стени, под и таван. Повтаряше се безкрайно във всяка посока и всеки образ бе самият той — множество „аз“, които го ненавиждаха, но от които нямаше спасение.

— Цапни го пак! — крещяха те — крещеше той и се удряше в зъбите със свит юмрук. Те — той се кикотеше.

Те го ограждаха все по-плътно, а той не можеше да бяга достатъчно бързо. Колкото и настойчиво да опитваше, мускулите не му се подчиняваха. Причината бе, че имаше белезници — белезниците бяха прикрепени за ремъка, с който трябваше да върти воденичното колело, — бавно и непрекъснато. Очите му бяха вързани и белезниците му пречеха да ги стигне с ръце. Ала трябваше да продължава да върти колелото — Синтия се намираше на върха на хълма — той трябваше да стигне до нея.

Само че когато си опънал ремъка на воденичното колело, изобщо няма връх.

Беше ужасно уморен, но всеки път, когато дори съвсем мъничко забавяше въртенето, те отново го удряха. Бе длъжен да брои и крачките, иначе не му вярваха — десет хиляди деветдесет и една, десет хиляди деветдесет и две, десет хиляди деветдесет и три — нагоре и надолу, нагоре и надолу — да можеше само да види накъде отива.

Той се препъна. Те го удариха силно отзад и той политна напред върху лицето си.

 

 

Когато се събуди, лицето му се бе притиснало о нещо твърдо, грапаво и студено. Той се отмести настрани и откри, че цялото му тяло е вдървено. Краката му не го слушаха — разгледа ги на оскъдната светлина от прозореца и откри, че половината чаршаф се бе смъкнал от леглото и се бе омотал около глезените му.

Твърдият студен предмет се оказа радиаторът на парното. Рандъл се бе свил на кълбо до него. Започваше да се ориентира — намираше се в своята собствена спалня. Сигурно бе ходил насън — от дете не бе правил този номер! Да се разхожда насън, да се спъне и да си разбие главата в радиатора. Сигурно се бе блъснал здравата, като последния глупак — дяволски късмет, че не се бе убил.

Започваше да се окопитва и бавно и мъчително да се изправя на крака, когато забеляза единствената непозната вещ в стаята — новото голямо огледало. То извика спомените за останалата част от съня му, които го връхлетяха. Хвърли се към леглото.

— Синтия!

Тя обаче си лежеше на обичайното място, здрава и читава. Не беше се събудила от неговия вик и той бе доволен от това — не искаше да я изплаши. Отдалечи се на пръсти от леглото и влезе тихо в банята, като, преди да светне лампата, затвори вратата след себе си.

Чудесна гледка! — размишляваше той. Носът му бе окървавен — кръвта бе отдавна спряла и се бе съсирила. Отпред горнището на пижамата бе цялото изпоцапано с кръв. Освен това очевидно бе лежал с дясната си половина на лицето в локва кръв — тя бе засъхнала на петна и от това той изглеждаше много по-ударен, отколкото бе в действителност, както се убеди, щом си изми лицето.

Всъщност не беше толкова много пострадал с изключение на това, че — Оох! — цялата му дясна половина се бе схванала и го болеше — вероятно се бе ударил от тази страна и нещо се бе навехнало при падането, а после удареното място бе изстинало. Питаше се колко ли време бе лежал там.

Свали горнището на пижамата, реши, че ще му отнеме много сили, ако се опита да го изпере сега, сви го на топка и го натика зад клозетната седалка. Не искаше Синтия да види пижамата, преди да му се удаде възможност да й обясни какво се е случило. „Ей, Теди, какво, по дяволите, си направил със себе си?“ „Нищо, малката, абсолютно нищо — просто се сблъсках с един радиатор.“

Това звучеше по-зле, отколкото обичайната приказка, че си се сблъскал с някоя врата.

Все още залиташе — повече отколкото бе предполагал, — едва не заби глава, когато хвърли пижамата, — принуди се да се задържи на крака, като се вкопчи в капака на порцелановото казанче. В ушите му гърмеше, сякаш главата му бе барабан на Армията на спасението. Той се порови из аптечката, намери аспирин и глътна три таблетки, после зачете умислено указанието върху кутията „Амитал“, която Синтия бе купила преди няколко месеца. Никога досега не му се бе налагало да взима подобно лекарство — имаше здрав сън, — но това бе особен случай. Кошмари в две последователни нощи, а сега и разходки насън, от които, по дяволите, едва не си счупи глупавия врат.

Той глътна една капсула, като междувременно си мислеше дали малката не бе права, като казваше, че имат нужда от почивка — чувствуваше се целият смазан.

Беше много трудно да си намери чиста пижама, без да светва лампата в спалнята — той се мушна в леглото, изчака един миг да види дали Синтия ще се размърда, после затвори очи и се помъчи да се отпусне. След няколко минути лекарството започна да действува, гърмежите в ушите му позаглъхнаха и той скоро заспа дълбоко.