Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

III

Зимата навлезе в Моюнкумите. Една нощ заваля сняг, доста обилен за тези места, и набързо покри цялата савана, а на заранта тя заприлича на бял безбрежен океан с вълни, застинали в своя бяг, където можеха на воля да лудуват вятърът и понесените от него трънаци и където най-сетне настъпи тишина като в космоса, като в безкрая — притихнаха пясъците, напоени с влага, омекнаха твърдите глинести падини… А преди това над Моюнкумската савана прелетяха с крясък есенни ята гъски, тръгнали от северните морета и реки на юг, към Хималаите, към изконните зимовища край водите на Инд и Брахмапутра, прелетяха толкова високо и шумно над саваната, че ако нейните обитатели имаха криле, не биха устояли на техния зов. Ала всяка твар има свой предопределен рай… Дори реещите се в небесната шир степни ястреби само се отклоняваха от пътя си…

Зимата завари вълчетата на Акбара забележимо наедрели, загубили детската си невзрачност и превърнали се в млади вълци, непохватни още, но всеки вече със своя нрав. Разбира се, вълчицата не можеше да им даде имена: щом не е речено от бога, как ще го сториш, затова по миризмата, което пък на хората не е отредено, и по други живи белези тя лесно можеше да различи и да повика всекиго от своите потомци. Така например най-едрото вълче имаше широкото чело на Ташчайнар и се възприемаше като Едроглавия, а средното, пак доста едро, с дълги източени като лостове крака, което след време трябваше да стане вълк преследвач, можеше да се нарече Бързоногия, а синеоката палавница, любимка на Акбара, същинско копие на майка си, дори с нейното бяло петно на слабините, се означаваше в безсловесното съзнание на вълчицата като Любимката. В любовния период тя щеше да стане обект за раздори и люти схватки между мъжкарите.

А в онази утрин първият сняг, неусетно паднал през нощта, бе неочакван празник за всички. Отначало вълчетата се постъписаха от миризмата и вида на непознатото вещество, преобразило цялата местност наоколо, но след това им хареса приятната му прохлада и те се завъртяха, затичаха, надбягвайки се в кръг, боричкаха се в снега, пръхтяха и джавкаха от удоволствие. Така започна тази зима за първородните вълчета на Акбара, в края на която щяха да се разделят с вълчицата майка, с вълка баща и трите помежду си, за да поеме всяко своя път в живота.

Привечер наваля още сняг и на другата сутрин преди изгрев-слънце в степта беше светло и ясно като ден. Покой и тишина се стелеха наоколо и острият зимен глад напомняше за себе си. Наострили уши, вълците душеха наоколо — време бе да тръгват на лов, да търсят храна. В предстоящия лов на сайгаци Акбара очакваше да се присъединят към тях и вълци от други глутници. Но засега никой не се обаждаше. И вълчето семейство слухтеше и чакаше. Ето Едроглавия седи в нетърпеливо напрежение, без да знае още колко труден е ловът, и Бързоногия стои нащрек, ето и Любимката гледа в очите синеоката вълчица с храбра и предана готовност, а недалече се разхожда бащата на семейството — Ташчайнар. И всички чакаха какво ще реши Акбара. Но над тях властвуваше и върховен господар — Гладът, царят на неутолената плът.

Акбара стана от мястото си и потегли в бавен тръс, нямаше повече време за чакане. Вълкът и вълчетата тръгнаха след нея.

Всичко започваше приблизително така, както го бе видяла вълчицата в мечтите си, когато вълчетата бяха още малки. Ето че този час настъпи — дойде времето на груповите хайки в степта. Ще мине още някой и друг ден и с идването на силните студове вълците единаци ще се обединят в големи глутници и до края на зимата ще ловуват заедно.

А междувременно Акбара и Ташчайнар водеха вече своите първородни вълчета на изпитание, на първия в живота им голям лов на сайгаци.

Според условията в степта вълците се движеха ту бавно, ту в лек тръс, оставяйки по девствения сняг съцветията на своите следи като белези на сила и сплотена воля, тук-таме крадешком се промъкваха през храсти, тук-таме се плъзваха като сенки. И сега всичко зависеше от тях самите и от това какъв късмет ще имат…

Акбара изтича на едно възвишение, обрасло с коило, за да огледа местността, и застина, вперила сини очи в далечината, душейки миризмите във въздуха. Необятната савана се пробуждаше, в леката мъгла, додето погледът стига, се виждаха сайгачи стада — огромна маса сайгаци с едногодишния си приплод, който зиме се отделяше в нови стада. Тази година бе доста плодовита при сайгаците, а значи благоприятна и за вълците.

Вълчицата се задържа малко по-дълго на възвишението: трябваше да се вземе най-точното решение — да се определи по вятъра накъде, в коя посока да тръгнат, за да започнат безпогрешно лова.

Но в същия миг някъде отстрани и отгоре се чу внезапно странен звук и над степта се разнесе някакво бучене, което изобщо не приличаше на буреносна гръмотевица. Този шум бе съвсем непознат и така неотклонно и бързо нарастваше, че Ташчайнар не се сдържа, изтича горе при вълчицата и двамата, приклекнали от страх, видяха как в небето над саваната се появи невиждана чудновата птица, която летеше с оглушителен грохот, наклонена на една страна, забила нос напред, а зад нея на известно разстояние летеше друга. След малко се отдалечиха и шумът постепенно заглъхна. Това бяха хеликоптери.

И тъй, два хеликоптера прекосиха небето над Моюнкумите като риби, неоставящи следа във водата. Нищо не се промени от тяхното идване, ако се изключи фактът, че това бе въздушно разузнаване и че в този миг по етера се носеха с открит текст радиосъобщения от пилотите къде какво са видели и в кои квадрати какви проходими пътища има по Моюнкумите за всъдеходи и тежкотоварни камиони…

А вълците, преживели моментна тревога, разбира се, скоро забравиха за хеликоптерите и отново заситниха по степта към сайгачите пасища, без изобщо да предполагат, доколкото това не им е съдено, че всички те, обитателите на саваната, са вече забелязани и отбелязани върху карти, в номерирани квадрати, и са обречени на масов унищожителен лов, че гибелта им вече е планирана, координирана и приижда към тях с многобройни мотори и колела…

Откъде можеха да знаят степните вълци, че тяхната изконна плячка — сайгаците — е необходима за изпълнение на плана по месодоставките, че в края на последното тримесечие от „решаващата година“ в областта се бе създала твърде напрегната ситуация — „не можеха да приключат петилетката“ и някой изпечен хитрец от областното управление бе предложил „да се задействуват“ месните ресурси на Моюнкумите: всъщност тази идея се свеждаше не толкова до самото производство на месо, колкото до фактическите месодоставки, единственият начин да се остане с чиста съвест пред народа и пред взискателните ръководни организации. Откъде можеха да знаят степните вълци, че в областното управление телефоните не спират да звънят; моментът налага — ако ще отдън земя, да се намери месо, но планът да се изпълни, стига вече протакания: това е последната година от петилетката, как ще се отчетем пред народа, къде е планът, къде е месото, къде е изпълнението на поетите задължения?

„Планът ще бъде изпълнен на всяка цена — отговаряше областното управление — в следващата десетдневка. Тук-таме има скрити резерви, ще форсираме, ще дадем зор…“

А степните вълци, без нищо да подозират, старателно се промъкваха по околни пътища към заветната цел и все така начело с вълчицата Акбара, стъпвайки безшумно по мекия сняг, наближиха последния рубеж преди атаката — високи могилки с коилови гъсталаци и изчезнаха сред тях, слели се с кафеникавосивия им цвят. Оттук вълците на Акбара виждаха всичко като на длан. Безчетно стадо степни антилопи — всички до една с еднакъв косъм, сякаш още от сътворението на света, бели отстрани, с кафява ивица на гърба, пасяха в обширната тамариксова долина, без да усещат опасността, жадно поглъщайки тревата с пресния сняг. Засега Акбара изчакваше, трябваше да съберат сили преди скока, та всички наведнъж да изскочат от прикритието и веднага да се впуснат в гонитба, след което вече хайката сама ще подскаже маневрите. Младите вълци трескаво потръпваха от нетърпение и наостряха уши, кипеше кръвта и на сдържания Ташчайнар, готов да забие зъби в застигнатата жертва, но Акбара, прикривайки пламъка в очите си, все още не даваше знак за скок, дебнеше най-удобния момент — само тогава можеше да се разчита на успех: сайгаците за миг набират такава скорост, която е непостижима за нито едно диво животно. Трябваше да се издебне моментът.

Но изведнъж като гръм от небето отново се появиха хеликоптерите. Този път те летяха доста бързо и тутакси се насочиха застрашително ниско над разтревоженото стадо, което се впусна в бесен галоп, далеч от чудовищната напаст. Всичко стана така неочаквано и зашеметяващо бързо, че стотиците подплашени антилопи, обезумели от страх, загубили водачи и ориентация, изпаднаха в дива паника — тези безобидни животни с нищо не можеха да се бранят от връхлитащата ги техника. А хеликоптерите сякаш тъкмо това целяха — като изпреварваха бягащото стадо и го притискаха към земята, сблъскаха го с друго, пак така многобройно, оказало се наблизо, и въвличайки все нови и нови насрещни стада в това моюнкумско стълпотворение, всяваха още по-голяма паника в бягащата маса, което доведе до още по-страхотни размери нещастието, сполетяло двукопитните обитатели на никога невиждалата подобен ужас савана. И не само двукопитните, но и вълците, неотлъчните им спътници и вечни врагове, попаднаха в същото положение.

Когато пред очите на Акбара и нейното семейство започна това зловещо нападение, в първия миг вълците се притаиха, свивайки се от страх в коиловите коренища, но не издържаха и хукнаха да бягат по-далеч от тази проклета местност. Трябваше да изчезнат, да се спасят, да намерят някъде убежище, ала тъкмо това не бе съдено да стане. Още не успели да се отдалечат на достатъчно разстояние, те усетиха след себе си земята да бучи и да трепери като в буря — огромната маса сайгаци, гонена от хеликоптерите в определена посока, се носеше към тях със страшна скорост. Без да смогнат някъде да свърнат или да залегнат, вълците се оказаха на пътя на този жив, връхлитащ като ураган, грамаден и опустошителен поток. И ако дори за секунда се бяха поспрели, неминуемо щяха да бъдат пометени и прегазени от сайгаците — с такава шеметна скорост се бе устремила напред тази плътна, загубила всякакъв контрол над себе си животинска стихия. И само защото не забавиха крачки, а напротив, препуснаха в страха си още по-силно, вълците останаха живи. Но сега вече и те попаднаха в плен, сред вихъра на това поголовно бягство, абсурдно и недопустимо, защото, погледнато отстрани, вълците се спасяваха заедно със своите жертви, които допреди малко бяха готови да разкъсат, да им разнесат месата по степта, а сега бягаха редом с тях от общата опасност, равни пред жестокия обрат на съдбата. Такова чудо — вълци и сайгаци да бягат ведно — до ден-днешен Моюнкумската савана не бе виждала дори при големи степни пожари.

На няколко пъти Акбара се опита да изскочи от общия поток, но това се оказа невъзможно — рискуваше да бъде смачкана под копитата на стотици антилопи, носещи се в плътна галопираща маса. В този бесен и убийствен галоп вълците на Акбара все още се държаха заедно и засега тя можеше да ги вижда с крайчеца на окото — ето сред антилопите, разменяйки места, ускоряват бяг нейните първи рожби, с изблещени от ужас очи, ето го Едроглавия, до него Бързоногия, ето и Любимката, която едва смогва, все повече отмалява, а заедно с тях панически бяга и той — страшилището на Моюнкумите, нейният Ташчайнар. Нима за това бе мечтала синеоката вълчица — наместо в големия лов да бягат сега сред сайгачите стада, без да имат сили да предприемат нещо, повлечени от техния поток като тресчици в река… Първа загина Любимката. Падна под краката на връхлитащото множество, чу се само краткият й писък, тутакси погълнат от тропота на хиляди копита…

А преследващите ги хеликоптери се движеха от двете страни на животинската маса и поддържаха връзка по радиото, координираха, следяха да не се разпръснат стадата, че после пак да се наложи да ги гонят по саваната и като увеличаваха скоростта, всяваха още по-голяма паника сред сайгаците и ги принуждаваха да бягат още по-бързо. В шлемофоните хриптяха възбудените гласове на хайкаджиите: „Двайсети, чуваш ли, двайсети! Я дай газ! Още!“ От въздуха чудесно се виждаше как по степта, по белия рохкав сняг се носи гъстата черна река на див ужас. И в отговор се чуваше бодър глас в слушалките: „Тъй вярно, давам! Ха-ха-ха, я виж, сред тях бягат и вълци! Е, на това му се вика браво! Накисна се Кумчо Вълчо! Край, братлета! Тук не ви е «Ну, погоди!»“.

Те разчитаха да изтощят преследваните сайгаци, както се предвиждаше по план, и сметката им беше точна.

А когато преследваните стада нахлуха в голямата равнина, тук вече ги посрещнаха онези, за които хеликоптерите се бяха старали от сутринта. Пресрещнаха ги ловците или по-скоро палачите. Те се включиха в хайката с всъдеходи — джипове с открити покриви, и подгониха сайгаците, стреляйки по тях с автомати от упор, без да се целят, косяха ги като градинска трева. А отзад ги следваха тежкотоварни камиони, в които хората хвърляха трофеите един след друг, събираха жътва наготово. Младите мъжаги набързо усвоиха новата работа, колеха неубитите сайгаци, настигаха ранените и ги доубиваха, но основното, което вършеха, бе да разлюлеят за краката окървавените трупове и с един замах да ги метнат през борда в каросерията! Саваната плащаше на боговете кървав данък, задето бе дръзнала да остане девствена — в камионите растяха планини от сайгачи трупове.

А избиването продължаваше. Стрелците се врязаха в масата от съсипани, изнемогващи животни, покосяваха ги надясно и наляво и всяваха с това още по-голяма паника и отчаяние. Страхът доби такава апокалиптична сила, че оглушена от стрелбата, вълчицата Акбара имаше усещане, че целият свят е глух и онемял, че всичко наоколо е хаос, че чак и слънцето, беззвучно светещо отгоре, е подгонено заедно с тях в тази бясна хайка, че и то препуска и търси спасение, че дори хеликоптерите, изведнъж онемели, вече без грохот и свистене беззвучно кръжат над пропадащата в бездна степ като гигантски мълчаливи ястреби… Беззвучно стреляха от коляно или от бордовете на джиповете убийците автоматчици, беззвучно се носеха, отскачайки от земята, всъдеходните автомобили, беззвучно препускаха обезумелите сайгаци и беззвучно падаха под шибащите ги куршуми, обливайки се в кръв… И изведнъж в това апокалиптично безмълвие пред вълчицата Акбара изникна лицето на човека. Появи се толкова отблизо и така страшно, с такава яснота, че тя се ужаси и едва не попадна под колелата. Защото джипът се носеше редом, почти непосредствено до нея. А човекът седеше отпред, наведен до пояс от колата. Беше с ветрозащитни очила, имаше тъмно, зачервено и обрулено от вятъра лице, до черната си уста държеше микрофон и подрусван от движението, крещеше нещо по цялата степ, но думите му не се чуваха. Вероятно той командуваше хайката и ако в този момент вълчицата бе в състояние да чува шумове и гласове, и ако разбираше човешката реч, би чула, че той крещеше по радиото: „Стреляйте по краищата! Бийте по краищата! Недейте в средата, ще ги изпотъпчат, дявол да го вземе!“ Опасяваше се, че труповете на убитите сайгаци ще бъдат смазани от бягащата маса…

Неочаквано човекът с микрофона забеляза, че наблизо, досам колата, сред спасяващите се с бягство антилопи препуска вълк, а след него още няколко вълци. Трепна, изкрещя нещо дрезгаво и злорадо, захвърли микрофона и извади пушка, пое я в едната си ръка, а с другата я презареди. Акбара нищо не можеше да направи, тя не разбираше, че човекът с очилата се прицелва в нея, а и дори да разбираше, пак нищо не би успяла да предприеме — притисната от хайката, тя не бе в състояние нито да свърне, нито да спре, а човекът продължаваше да се цели и това я спаси. Изведнъж нещо рязко я препъна и тя се преметна, но тутакси отново скочи на крака, за да не бъде стъпкана, и в същия миг видя как високо във въздуха се преобърна прострелян Едроглавия, най-якият от трите й първородни чеда, как, обливайки се в кръв, бавно се свлече на земята и като полегна бавно на хълбок, се изпъна, зарита с лапи, може би издаде вик на болка, може би предсмъртен вопъл, но тя не чу, а човекът с очилата тържествуващо размаха пушката над главата си, и вече в следващия миг, когато прескочи безжизненото тяло на Едроглавия, в съзнанието й отново нахлуха звуците от реалния свят — гласовете, шумът от гонитбата, нестихващият трясък на стрелбата, пронизителните сирени на колите, крясъците на хората, хъркането на агонизиращите животни, бученето на хеликоптерите в небето… Много сайгаци падаха изтощени и оставаха да лежат, биеха с копита, без да имат сили да се вдигнат, задушаваха се от умора и разрив на сърцето. Събирачите на трупове ги колеха на място, с един замах забиваха ножа в гърлото им и като разлюляваха за крака полуживата, потръпваща в конвулсии жертва, я хвърляха в каросерията. Страшно беше да се гледат тези хора, от главата до краката облети в кръв…

Ако от небесните висини нечие всевиждащо око наблюдаваше света, сигурно би видяло как протече хайката и в какво се превърна тя за Моюнкумската савана, но може би и на него не бе съдено да знае какво щеше да последва, какво още се замисля…

Хайката в Моюнкумите завърши чак привечер, когато всички — и преследвани, и преследвачи — грохнаха от изтощение и в степта започна да се мръква. Предвиждаше се на другия ден хеликоптерите, заредени в базата с гориво, да дойдат от сутринта и хайката да се поднови; предвиждаше се да има работа за още три-четири дни, съдейки по данните от предварителното въздушно разузнаване, че в западната, най-песъчлива част на Моюнкумските степи се намират още много неподгонени сайгачи стада, официално наречени „скрити резерви“ на този край. А щом като съществуваха скрити резерви, оттук неминуемо произтичаше необходимостта в най-скоро време тези резерви да се въведат в плановия оборот за интересите на областта. Такава беше чисто официалната мотивировка на моюнкумския „поход“. Но както е известно, зад различните заключения винаги се крият едни или други житейски обстоятелства, които определят хода на историята. А обстоятелствата в крайна сметка са от хората, с техните подбуди и страсти, пороци и добродетели, с непредсказуемите им колебания и противоречия. В такъв смисъл и моюнкумската трагедия не беше изключение. Онази нощ в саваната имаше хора — волни или неволни участници в това злодеяние.

Вълчицата Акбара и нейният вълк Ташчайнар, единствени оцелели от вълчето семейство, ситнеха в мрака по степта, мъчейки се да избягат колкото се може по-далече от мястото на хайката. Движеха се трудно — цялата им козина на гърдите и корема, почти до гърба, бе прогизнала от сняг и кал. Изранените, подбити лапи ги смъдяха като изгорени и всяка стъпка по земята им причиняваше болка. Искаше им се час по-скоро да се приберат в своето леговище, да заспят и да забравят всичко, което се бе струпало на нещастните им глави.

Но дори за това нямаха късмет. Близо до леговището се натъкнаха на хора. Там, край родната падинка, се възвишаваше грамадата на тежък камион, навлязъл сред дребните, по-ниски и от колелата му, тамариксови храсти. В мрака около камиона се чуваха човешки гласове. Вълците поспряха, после мълчаливо се обърнаха и отново поеха към откритата степ. И кой знае защо, тъкмо в този миг, прерязали мрака, ослепително блеснаха фарове. И макар че бяха насочени в обратна посока, това бе достатъчно. Вълците закуцукаха и на подскоци хукнаха накъдето им видят очите. Акбара куцаше доста тежко с предните лапи… За да поохлажда натъртените им възглавнички, тя избираше местата, където утринният сняг беше още непокътнат. Печално и горчиво се нижеха по снега смачканите цветчета на следите й. Вълчетата загинаха. Назад остана и недостъпното им вече леговище. Там сега имаше хора…

 

Те бяха шестима, шестима с шофьора Кепа, събрани от случая хора, участници в хайката, останали да нощуват в саваната, за да могат на другата сутрин да започнат отрано работата, която се оказа толкова доходна — половин рубла на парче. Макар че бяха натъпкали вече три камиона, имаше доста застреляни и стъпкани в гонитбата сайгаци, които не бяха успели да приберат по светло. На заранта трябваше да ги съберат и натоварят за извозване и прехвърляне в автовлаковете, транспортиращи покритата с брезенти плячка от зоната на Моюнкумите.

Онази вечер луната, стигнала до съвършена пълнота, твърде рано изгря на хоризонта и отвсякъде се виждаше в белезникавата все още тук-таме заснежена степ. Светлината й ту озаряваше, ту оставяше в сянка дръвчета, падини и могили. Но рязко очертаният силует на грамадния камион, толкова необикновен за тукашните безлюдни места, дълго още всяваше страх на вълците: всеки път, когато се обръщаха назад, те подвиваха опашки и още по-силно хукваха да бягат. И пак спираха, и пак напрегнато се взираха, като че ли се мъчеха да проумеят защо са дошли и какво правят хората край старата им бърлога и докога ще стои там страшното чудовище. Впрочем това беше всъдеходен МАЗ военно производство, с брезентов покрив и с такива мощни колела, че сякаш още сто години нямаше да се износят. В каросерията между десетките убити животни, оставени за транспортиране на следващия ден, лежеше човек с вързани като на пленник ръце. Той усещаше как все повече изстиват и се втвърдяват труповете на сайгаците до него. Но козината им донякъде го топлеше, иначе положението му щеше да е още по-лошо. През пролуката в брезента надничаше Луната, той я гледаше, без да вижда, и на бледото му лице бе изписано страдание.

Сега съдбата му зависеше от хората, с които бе дошъл тук и които смятаха, че и той като тях е тръгнал на печалба в моюнкумската хайка…

Трудно е да се разбере човешкият живот. Във всеки случай безкрайните комбинации от всевъзможни човешки отношения и всевъзможни характери са толкова сложни, че нито една супермодерна компютърна система не би била в състояние да интегрира обща крива дори на най-обикновени човешки натури. Но шестимата, или по-точно петимата, понеже шофьорът Кепа, включен допълнително в групата като водач на всъдехода, беше сам по себе си, пък и за разлика от другите, семеен човек, макар всъщност да не се различаваше много от тях — с една дума, и шестимата можеха да бъдат пример за това, че при среща на разнородни натури би могло да се мине и без компютърна интеграция, както и за това, че незнайни са пътищата господни, когато се касае дори за съвсем малък колектив от хора. Ще рече, сам господ-бог беше пожелал те да се окажат поразително еднакви. Поне от момента, в който тръгнаха за Моюнкумите…

Преди всичко те бяха скитници без дом и семейство, разбира се, освен Кепа, трима от тях напуснати от жените си, и всички в една или друга степен бяха несретници, а следователно озлобени към света и хората. Изключение правеше най-младият със странното име Авдий — име, споменато в Библията, в третата книга „Царства“ — дяконски син от Псковска област, постъпил в духовната семинария като надежден потомък на църковен служител и две години по-късно, след смъртта на баща си, изгонен от нея за еретични разсъждения. Сега лежеше с вързани ръце в каросерията на МАЗ и очакваше да бъде наказан за опит, както Обера се беше изразил, да вдигне бунт на кораба!

Всички освен Авдий бяха отчаяни алкохолици или както още сами се наричаха, професионални пиячи. И в това отношение Кепа едва ли можеше да се причисли към тях — колкото и да е, трябваше да пази шофьорската си книжка, иначе лошо щеше да си изпати от жена си, но онази нощ в Моюнкумите и той здравата се натряска, не остана по-назад от другите, и отново трън в очите се оказа Авдий-Авдюха — какво толкоз се превзема, нали е скитник, можеше да пийне, ама на, заинати се, което още повече разпали омразата на Обера.

Обера — така за по-кратко бе наредил да се обръщат към него подчинените му участници в хайката, вероятно имайки предвид, че тази дума означава старши — беше по-рано наистина старши лейтенант в дисциплинарна рота. При разжалването му разни доброжелатели се бяха тюхкали, сиреч изгоря човекът заради старание в службата, а и той мислеше така, засегнат дълбоко в себе си от несправедливостта на началството, макар че предпочиташе да не споменава истинската причина за изгонването си от армията. Пък и нямаше защо, минала история. Фамилното му име беше Прангов, може би първоначално Франгов, ала никой не се вълнуваше от това — Обера си е обер в пълния смисъл на думата.

Втори по значение в тази хунта — а те единодушно нарекоха групата си хунта, само дето Хамлет-Галкин, бивш артист от областния драматичен театър, слабо беше възразил: „По дяволите тия хунти, момчета, не ги обичам аз. Нали отиваме на сафари, да се наречем сафари!“ — ала никой не бе подкрепил неговото предложение, вероятно почти неизвестното „сафари“ отстъпваше пред енергичната „хунта“ — та втори по значение в хунтата стана Мишаша, пълният му прякор беше Мишка Шамара, негодник, би трябвало да се каже, свиреп като бик, който можеше да види сметката дори на Обера. Навикът на Мишаша да повтаря за щяло и нещяло „мамка му мръсна“ беше за него нещо като вдишване и издишване. Именно той даде идеята да хвърлят Авдий в каросерията, а другите побързаха да го послушат.

Най-скромно място в хунтата заемаше артистът Хамлет-Галкин, пропаднал алкохолик, преждевременно напуснал сцената, който преживяваше от случайни доходи, а сега беше налетял на такава аванта — мяташ в камиона някакви си там антилопи ли, сайгаци ли, не е важно, и вземаш толкоз, колкото инак за цял месец не можеш да избичиш, на всичкото отгоре имаш и премия от Обера, макар за сметка на удръжките от общата печалба — каса водка за тайфата. И накрая най-сговорчивият и безобидният сред тях — местният момък от съседните моюнкумски околности, Узюкбай или просто — Аборигена. Най-ценното у Аборигена-Узюкбай беше, че той нямаше никакво честолюбие, каквото и да му кажеш, с всичко се съгласяваше и за бутилка водка бе готов да иде ако ще и на Северния полюс. Неговата история беше кратка. По-рано работел като тракторист, но взел, че се пропил, зарязал една нощ трактора на шосето, блъснала се в него минаваща кола и загинал човек. Узюкбай лежал в затвора две години, междувременно го напуснала жена му заедно с децата и той останал в града като непредвидена работна сила, наемал се като товарач по продоволствените магазини, пиел по входовете, където всъщност го бе открил Обера, и Узюкбай го последвал без много да му мисли, пък и нямаше за какво да се замисля… Обера-Прангов притежаваше социално ориентиран нюх, това наистина не можеше да му се отрече…

Ето как се бяха събрали те начело с Обера и като участници в хайката се озоваха в Моюнкумската савана…

Ако трябва да говорим за съдбата и човешкия живот, за най-различни житейски обстоятелства, предопределящи събитията, Бог е свидетел, че Обера-Прангов нямаше да има никакви грижи с Авдий, стига този неосъществен семинарист да бе успял навремето да завърши и да бъде ръкоположен в съответен сан. Впрочем бившите колеги на Авдий от семинарията, някога лекомислени като всички ученици, но вече избрали пътя си в живота, се оказаха много по-устойчиви, а най-важното — по-благоразумни от сина на покойния дякон и след завършването на духовното си образование успешно се изкачваха по стъпалата на църковната йерархия. Ако и Авдий беше сред тях — а отначало той минаваше за един от най-надарените младежи, любимци на отците богослови, Обера-Прангов едва ли щеше да го срещне, дори само затова, че искрено смяташе поповете за недоразумение на времето и никога през живота си не бе прекрачвал прага на църквата дори от любопитство.

Де да беше така… Пък и кой можеше да предположи как ще се развият нещата. Ако човек знае предварително… А и кой ще ти иска да запълваш анкетен лист, когато се събират хора за еднократна работа да изкарат по някоя пара. Все едно да идеш на бригада за картофи. Само че тук вместо картофи трябваше да се събират убити животни… Ако Обера-Прангов знаеше, че Авдий — скитникът, когото срещна на гарата — е откачен, ненормален, нямаше сега да си блъска главата сред моюнкумските пясъци какво да прави, къде да го дене, как, без да си навлече беля, да се отърве от тоя дивак, който едва не провали всичко, замислено от него с такова старание и надежда да реабилитира миналото си. Кой можеше да предположи, че по такъв странен и невероятен, при това глупав начин всичко ще се върже в неразплитаем възел? От тези мисли Обера-Прангов изпитваше силно желание да се напие, както му се вика, здравата да се натряска, а той беше спец в тая работа — половин чаша на екс, след нея още половин и още, да се зашемети, да се настрои така, че да изчезнат всякакви задръжки, изцяло да си замъгли съзнанието… и тогава да види сметката на някого… Но и да пие, се плашеше, знаеше колко зле ще се чувствува след това…

И отде му се натресе на главата тоя Авдий! И пак, ако става дума за съдбата и човешкия живот, за всевъзможните житейски обстоятелства, предопределящи причините за други събития, всичко това бе започнало много по-отдавна и далече оттук…

Изгонен от духовната семинария за еретични разсъждения, Авдий работеше по онова време като хоноруван сътрудник в областния комсомолски вестник. Редакцията на вестника държеше на бившия семинарист, който доста добре пишеше на любими за читателя теми. Анатемосан от църквата, той беше добре дошъл за нагледната антирелигиозна пропаганда. На свой ред злополучният семинарист бе заинтересуван от възможността да пише в младежкия печат по близките му морално-етични въпроси. Неговите публикации с малко необичайни разсъждения безспорно привличаха читатели, и то не само млади особено на фона на унило-дидактичните призиви и социални заклинания, залели областния печат. И би могло да се каже, че за момента взаимните интереси оставаха ненакърнени, но малцина знаеха или по-точно никой не знаеше освен един човек какви планове зрееха в главата на този млад и недорасъл реформатор. След време, вече като утвърден журналист, Авдий Калистратов се надяваше да намери някаква приемлива форма, някаква междинна идеологическа линия, която би му дала възможност да направи обществено достояние така актуалните и жизненоважни, по негово убеждение, нови представи за Бога и човека в съвременната епоха в разрез с догматичните постулати на архаичното вероучение. Най-комичното бе, че той се изправяше пред две абсолютно недостъпни и неразбиваеми крепости, чиято сила се корени в тяхната обща непоклатимост и тотално взаимно самоизключване: от една страна — неподвластните на времето хилядолетни и неизменни традиционни концепции, ревностно пазещи чистотата на вероучението от каквито и да било, дори благонамерени новомислия, и от друга — могъщата логика на научния атеизъм, която изцяло отхвърля религията с всичките й норми. А той, нещастният, беше между тях като между чук и наковалня. Въпреки това бе преизпълнен със страстна увереност. Въодушевен от своите идеи за „развитие във времето на категориите за Бога в зависимост от хода на човешката история“, еретикът Авдий Калистратов се надяваше рано или късно съдбата да му предостави възможност да посвети хората в същността на своите заключения, защото всичко, както предполагаше той, води дотам, че хората дори сами ще поискат да узнаят за своите отношения с Бога в постиндустриалната епоха, когато могъществото на човека ще стигне до най-критичната си фаза. Заключенията на Авдий бяха все още уязвими, имаха дискусионен характер, но официалното богословие не му прости дори такова свободомислие и го изгони от духовната семинария, когато той отказа да се разкае за своя еретизъм.

Авдий Калистратов имаше високо бледо чело; подобно на мнозина от своето поколение той носеше дълга коса до раменете и гъста кестенява брадичка, което впрочем ако не го разкрасяваше, то придаваше на лицето му кротък и благ израз. Трескавият блясък в сивите му изпъкнали очи отразяваше неспокойния дух, присъщ на неговата натура и извор на големи радости от постигнатите успехи, както и на много тежки страдания от околните хора, към които се стремеше с открито сърце и доброта…

Авдий ходеше обикновено с карирани ризи, пуловер и дънки, в студени дни слагаше едно балтонче и стара кожена шапка, останала от баща му. В този са вид се появи и в Моюнкумската савана…

И фактът, че сега лежеше вързан в каросерията на камиона, му навяваше разни горчиви мисли. Но най-остро от всичко чувствуваше своята самота. Спомни си полузабравен стих от някакъв източен поет: „Еднакво сам си и в тълпата, и в миговете насаме“. И още по-горчиво и мъчително си мислеше за онази, която от известно време му бе станала най-близкото същество на света, неотстъпно беше в неговите мисли като втори образ на собствената му същност — и сега не можеше да я отдели от себе си, не можеше да не отправи към нея своите чувства и преживявания. Ако наистина съществуваше телепатия като свръхсетивна връзка между близки натури в изключително напрегнато състояние, тази нощ тя непременно би трябвало да изпитва странна угнетеност и тежки предчувствия…

Авдий едва сега бе прозрял истината в парадоксалните думи на същия онзи източен поет, на когото по-рано се присмиваше, не вярваше, че би могло да се твърди: „Да не познае нивга любовта създаденият истински да люби…“ Що за безсмислица! И тихо плачеше, мислейки за нея, съзнавайки, че ако не беше я срещнал, ако не я обичаше с такава съкровена и отчаяна любов, с каквато човек обича живота преди смъртта, нямаше да го мъчи тази нестихваща болка, тази тъга, това непреодолимо, безумно, изгарящо желание веднага, тутакси да скъса въжетата и да се устреми към нея, да хукне посред нощ през саваната към оная запиляна по огромната трансконтинентална железопътна линия спирка Жалпак-Саз, за да се озове както тогава поне за половин час пред вратата на дома й, пред малката къщичка край болницата, граничеща с големите пустини… Но Авдий нямаше сили да се освободи и проклинаше своята може би дори ненужна преданост — та нали затова се върна, дойде за втори път в тези азиатски краища и се озова тук, в Моюнкумите, където сега лежеше вързан, оскърбен и унизен. И колкото по-ясно осъзнаваше, че желанието да я види е неосъществимо, толкова повече се изостряха чувствата му към нея, толкова повече го измъчваше самотата, и същевременно това душевно състояние му разкриваше тръпчивата наслада от сливането с Бога, защото сега бе разбрал, че Бог се проявява чрез любовта, дарявайки човека с най-висшето щастие на битието. И тук божията щедрост е безкрайна, както е безкрайно времето, а предопределението на любовта е неповторимо при всеки един случай и при всеки човек…

— Слава на Всевишния! — прошепна той, загледан в луната, и си помисли: „Ако знаеше тя колко безпределна е божията милост, когато поражда в сърцето любов…“

В този миг край камиона се чуха стъпки и някой, като сумтеше и се уригваше, се качи в каросерията. Това беше Мишаша, а зад него подаде глава и Кепа. Изглежда, доста бяха пийнали, защото го лъхна силна миризма на водка.

— Ти бе, мамка ти мръсна, кво си се излегнал? Я да ставаш, попска мършо, че Обера те вика на тепиха, ще те превъзпитава — каза Мишаша и тръгна към него, стъпвайки между сайгачите трупове като мечка в бърлога.

Захили се на свой ред и Кепа:

— Тепих няма да има, на собствения си задник ще поседиш, на моюнкумската земица.

— Че то трябвало и удобства да му търсим — басово се обади Мишаша и се уригна, — за тия работи, мамка му мръсна, заслужава да го пратят в Сибир! Решил да ни баламосва, едва ли не калугери да ни прави, ама не е познал, мамка му мръсна!