Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

II

Призори въздухът над саваната се поохлаждаше и едва тогава живите твари започваха да дишат по-леко, по-свободно, настъпваше часът на най-приятното време между зараждащия се ден, обременен от бъдещия зной, безжалостно, до бяло нажежаващ степното солонище, и отминаващата задушна и гореща нощ. Луната, изгряла над Моюнкумите като жълт абсолютно кръгъл диск, осветяваше степните простори с равномерна синкава светлина. И не се виждаше нито началото, нито краят на тези земи. Тъмните, едва доловими далечини се сливаха със звездното небе. Тишината беше жива, защото всичко, което населяваше саваната, всичко, освен змиите, бързаше да се наслади на този прохладен час, бързаше да поживее. Попискваха и подскачаха в тамариксовите храсти ранни птици, делово сновяха таралежи, свиреха с нова сила незамлъкващите цяла нощ щурци, вече се подаваха от дупките и се оглеждаха наоколо събудилите се мармоти, засега още беше рано да събират храна — ронещите се семена на саксаула. Прехвърчаше семейно от място на място голяма плоскоглава сива кукумявка с петте си плоскоглави кукумявчета, понаедрели, покрити с перушина, те вече изпробваха крилата си, летяха както им дойде и току загрижено попискваха, за да не се изгубят от поглед. Пригласяха им най-различни твари и зверове от предутринната савана…

И течеше лятото, първото съвместно лято на синеоката Акбара и Ташчайнар, които вече се бяха проявили като неуморни преследвачи на сайгаци в хайките и минаваха за една от най-силните двойки сред моюнкумските вълци. За тяхно щастие — би трябвало да се предполага, че в животинския свят също може да има щастливи и нещастни индивиди — и двамата, както Акбара, така и Ташчайнар, бяха надарени от природата с качества, изключително важни за живота на степните хищници в полупустинната савана — светкавична реакция, ловджийски нюх, своеобразна „стратегическа“ съобразителност и, разбира се, необикновена физическа сила — бързина и напоритост в бягането. Всичко подсказваше, че на тази двойка вълци предстои голямо ловно бъдеще и животът им ще бъде изпълнен както с грижите за всекидневната прехрана, така и с красотата на тяхното хищническо предназначение. Засега нищо не им пречеше да властвуват всемогъщо в Моюнкумските степи, тъй като идването на човека по тези места имаше още случаен характер и те нито веднъж не се бяха сблъсквали лице с лице с него. Това щеше да стане малко по-късно. Те имаха още и предимството, привилегията на всички земни твари, откак свят светува, че живееха ден за ден, без да познават страха и грижата за утрешния ден. Целесъобразната природа изцяло е освободила животните от това проклето житейско бреме. Макар че тъкмо в тази милост се криеше трагедията, която дебнеше обитателите на Моюнкумите. И никому от тях не бе съдено да я предвиди. Никому не бе съдено да си представи, че колкото и обширна, колкото и необятна да изглежда Моюнкумската савана, тя не е безкрайна, а е само един малък остров на азиатския субконтинент, едно не по-голямо от нокътя на палеца жълтокафяво петънце върху географската карта, към което от година на година все повече настъпват неотклонно разораваните целини, неизброимите стада домашни животни, бродещи в степта след артезианските кладенци в търсене на нови тревопасни зони, настъпват канали и пътища, прокарвани в околните райони във връзка с непосредствената близост до саваната на един от най-големите газопроводи; все по-настойчиво и за дълго, все по-добре технически въоръжени — с коли и мотори, с радиовръзка и запаси от вода, навлизат хората в най-отдалечените части на различни пустини и полупустини, включително и в Моюнкумите, но навлизат не учени за самоотвержени открития, с които потомците да се гордеят, а обикновени хора с обикновеното си трудово ежедневие, достъпно и по силите на всеки. И още по-малко бе съдено на обитателите на уникалната Моюнкумска савана да знаят, че корените на доброто и на злото по земята се крият в най-обикновените за човечеството неща. И че тук всичко зависи от самите хора — към какво ще насочат тези най-обикновени човешки дела: към добро или зло, към съзидание или разруха. И вече съвсем непознати, бяха за четириногите и другите твари от Моюнкумската савана онези сложни въпроси, които измъчваха хората, опитващи се да опознаят самите себе си още от времето, когато са станали мислещи същества, без изобщо да намерят отговора на вечната загадка: защо почти винаги злото доминира над доброто…

Всички тези човешки дела по логиката на нещата не можеха да занимават моюнкумските обитатели, защото бяха извън тяхната природа, извън техния инстинкт и опит. Така че, общо взето, засега нищо сериозно не нарушаваше създалия се начин на живот в тази голяма азиатска степ, простряла се върху горещи полупустинни равнини и хълмове, обрасли с виреещите само тук видове устойчив на суша тамарикс, с пясъчен саксаул — полухраст, полудърво, твърд като камък, с усукана като морско въже дървесина, с остра ниска трева и най-вече с тръстиково стреловидно коило, тази красота на полупустинята — и на лунна, и на слънчева светлина то проблясва подобно на златиста призрачна гора, в която като в плитка вода всяко зверче, с ръст поне колкото на куче, вдигне ли глава, ще види всичко наоколо и ще бъде видяно.

Именно по тези места започваше животът на вълчата двойка — Акбара и Ташчайнар, а по него време — което всъщност е най-важно в битието на всички зверове, те се бяха сдобили с първите си рожби — три вълчета от едно котило, появили се на бял свят през онази паметна пролет в Моюнкумите, в онова паметно леговище, подредено в ямата под размитото коренище на стар саксаул, близо до полуизсъхнала тамариксова горичка, където беше удобно да се извеждат малките на обучение. Вълчетата вече държаха ушите си прави, всяко добиваше свой нрав, макар че когато играеха помежду си, ушите им отново клепваха като на кутрета, но иначе доста уверено стояха на крака. И все по-често започваха да следват родителите си на малки и големи разстояния.

 

 

Неотдавна едно такова отлъчване от леговището за цял ден и цяла нощ едва не завърши за вълците с неочаквано нещастие.

В онова ранно утро Акбара поведе челядта си към един далечен край на Моюнкумската савана, където в степните простори, особено в закътаните от вятър падини и дерета, растяха треви с плътни стъбла и лепкав, с нищо несравним, упойващ аромат. Ако се броди дълго сред тези треви, от вдишването на прашеца им отначало се появява усещане за необикновена лекота в движенията, чувство за приятно хлъзгане над земята, после настъпва сънливост и слабост в краката. Акбара от малка помнеше тези места и ги наобикаляше веднъж в годината при цъфтежа на това омайно биле. Обичаше, след като половува из пътя за дребни степни животни, да се потъркаля сред високите треви, да се позамае от гъстия им парещ аромат, да се почувствува олекнала, сякаш хвърчи, и накрая да заспи.

Този път двамата с Ташчайнар не бяха сами: следваха ги вълчетата — три несъразмерно дългокраки кутрета. Те трябваше да опознават в походи колкото може повече от степните земи, да усвояват от малки бъдещите си вълчи владения. Ухаещите поля, към които ги водеше вълчицата, бяха в края на тези владения, по-нататък се простираше чужд свят, там можеше да се срещнат хора, там, тази далечна невидима земя, откъдето понякога се чуваха локомотивни свирки, продължително виещи като есенни ветрове, беше враждебен за вълците свят. Нататък, към този край на саваната, отиваха те, водени от Акбара.

Подир Акбара в бавен тръс вървеше Ташчайнар, а отзад игриво се премятаха вълчетата, заредени с енергия, и току напираха да изскочат най-отпред, но вълчицата майка не им разрешаваше такова своеволие — строго следеше никой да не излиза на пътеката пред нея.

Отначало местата бяха песъчливи, обрасли със саксаул и пустинен пелин, слънцето се издигаше все по-високо и обещаваше както винаги ясно и горещо време. Едва привечер вълчето семейство стигна в покрайнините на саваната. И тъкмо навреме — още по светло. Тази година тревите бяха високи — почти до муцуните на възрастните вълци. Нагрети през деня от приличащото слънце, невзрачните съцветия върху мъхести стъбла изпускаха силен аромат, особено наситен по гъстообраслите места. Вълците избраха недалече от тях малка падина за почивка след дългия път. Неукротимите вълчета повече припкаха наоколо, вместо да почиват, душеха из въздуха и се взираха във всяко нещо, което събуждаше любопитството им. Може би вълчето семейство щеше да остане тук да пренощува, защото зверовете не бяха нито гладни, нито жадни — на идване успяха да хванат няколко тлъсти мармоти и зайци и да опустошат гнездата на различни птици, а жаждата си бяха утолили от изворчето в някакъв попътен дол — ала едно необикновено произшествие ги накара незабавно да напуснат това място и да потеглят обратно към леговището си навътре в саваната. Вървяха цяла нощ.

А се случи следното: вече по залез-слънце, когато Акбара и Ташчайнар, позамаяни от аромата на чудните треви, се бяха излегнали на сянка под едни храсти в падината, изведнъж се чу наблизо човешки глас. Първи съзряха човека вълчетата, които си играеха горе на склона. Зверчетата не подозираха, пък и нямаше откъде да знаят, че внезапно появилото се тук същество е човек. Полугол — само по плувки и кецове на бос крак, с някога бяла, но вече доста замърсена панама на главата, — той тичаше сред същите омайващи треви. Тичаше някак доста странно — избираше гъсто обраслите места и упорито сновеше напред-назад, сякаш това му доставяше удоволствие. Отначало вълчетата се притаиха от недоумение и уплаха — никога не бяха виждали такова нещо. А човекът тичаше ли, тичаше насам-натам, като побъркан. По едно време вълчетата добиха кураж, любопитството им надделя, прииска им се да си поиграят с този невиждан двуног звяр с гола кожа, който тичаше като пощръклял. Но в същия миг и човекът ги съгледа. И което беше най-странното — вместо да се стресне, да се позамисли как така изведнъж се бяха появили тук вълци, — този чудак тръгна към вълчетата с ласкаво протегнати ръце.

— Я виж, какво е това? — възкликна той, като дишаше тежко и бършеше потта от лицето си. — Мигар вълчета? Или така ми се струва, защото ми е замаяна главата? О не, трички са и са толкова хубави, толкова големи вече! Ах, миличките ми зверчета! Отде се взехте, накъде сте тръгнали? Какво правите тук? Мен дяволът ме докара, но вие какво търсите сред тези проклети треви? Я елате при мен, елате, не бойте се! Ах вие, глупачетата ми!

Неразумните вълчета наистина вече се бяха поддали на гальовния му тон. Завъртяха опашки и притискайки се игриво до земята, запълзяха към човека с надежда да поиграят на гоненица, но в същия миг от падината изскочи Акбара. Вълчицата моментално прецени опасното положение. С глухо ръмжене се метна към голия човек, осветен в розово от лъчите на залязващото степно слънце. Нищо не й костваше от движение да прегризе гърлото му или да разкъса корема му. А човекът, загубил и ума и дума при вида на яростно връхлитащата вълчица, приклекна и от страх обгърна с две ръце главата си. Именно това го спаси. Още докато тичаше, кой знае защо, Акбара промени намерението си. Прескочи човека — гол и беззащитен, — макар че можеше да го умъртви за секунда, прескочи го, при това успя да види чертите на лицето му и застиналите в смъртен ужас очи, долавяйки мириса на тялото, после се обърна и направи втори скок, но този път вече в друга посока, втурна се към вълчетата и ги подгони надалеч, като болезнено ги хапеше по опашките и ги изтласкваше към падината, сблъска се с Ташчайнар, страшно настръхнал от присъствието на човека, ухапа и него, избута го назад, при което всички вкупом се претърколиха в падината и след миг светкавично изчезнаха…

Едва тогава човекът се посъвзе и гол и нелеп хукна да бяга… Дълго бяга по степта, без да се обръща, без да си поема дъх…

Това бе първата случайна среща на Акбара и нейното семейство с човека… Но кой можеше да знае какво вещаеше тази среща занапред…

 

 

Денят преваляше, изнемогвайки от безжалостния зной на залязващото слънце и напечената през деня земя. Слънцето и степта са две вечни, постоянни величини: по слънцето се измерва степта, колко големи са пространствата, огрявани от него. А небето над степта се измерва с височината, на която е излетял реещият се ястреб. В този предвечерен час над Моюнкумската савана кръжеше ято белоопашати ястреби. Те летяха без цел, в някаква самозабрава, и плавно се носеха заради самия полет в тези винаги прохладни, прибулени в омара безоблачни висини. Един след друг, в една посока и в кръг, сякаш символизираха с това вечността и нерушимата девственост на тази земя и това небе. Не издаваха никакви звуци, мълком гледаха какво става в този момент долу, под тях. Благодарение на изключителното си всевиждащо зрение, именно благодарение на него (при тях слухът е на второ място) тези хищници бяха поднебесните аристократи на саваната, спускащи се на грешната земя само за да се нахранят и преспят.

Може би сега от неизмеримата височина те виждаха като на длан вълка, вълчицата и трите вълчета, разположили се на едно възвишение сред групички тамариксови храсти и златисто коило. Провесили езици от жегата, вълците си почиваха, без да подозират, че са обект на наблюдение от страна на поднебесните птици. Ташчайнар лежеше в любимата си поза — кръстосал предни лапи, с леко вирната глава, привличайки вниманието с мощния си врат и едрото кокалесто телосложение. До него, застинала като скулптурна фигура, с прибрана до тялото къса дебела опашка, седеше младата вълчица Акбара, здраво опирайки се отпред на правите си жилести нозе. Белезникавата гръд и хлътналият корем с два реда щръкнали, но вече загубили своята набъбналост, бозки подчертаваха сухите й мускулести бедра. А трите вълчета припкаха наоколо. Техните непрекъснати закачки, игри и лудории изобщо не дразнеха родителите. И вълкът, и вълчицата гледаха на тях с явно снизхождение: нека си играят…

А ястребите продължаваха да кръжат във висините и все така хладнокръвно оглеждаха какво става долу в Моюнкумите по залез-слънце. Недалеч от вълчето семейство, в тамариксовите горички, пасяха сайгаци. Не бяха малко. Доста голямо стадо бродеше из най-близката горичка, а на известно разстояние имаше друго, още по-многобройно. Ако ястребите се интересуваха от сайгаци, то, оглеждайки саваната, простираща се на десетки километри в едната и в другата посока, щяха да се уверят, че тези степни антилопи нямат чет — те са стотици хиляда, защото открай време се въдят в изобилие по тукашните благодатни за тях полупустинни земи. В очакване да поразмине дневният зной, нощем сайгаците ходеха на водопой до далечните и съвсем редки източници на влага в саваната. Отделни групи още отсега тръгваха нататък, бързо ускорявайки ход. Трябваше да преодолеят големи разстояния.

Едно стадо минаваше толкова близо до възвишението, на което се бяха разположили вълците, че през призрачно осветените стръкове коило ясно се виждаха бързо мяркащите се хълбоци, гърбове и сведени глави на сайгаците — при самците с къси рогца. Тези животни винаги се движат с наведени глави, за да не изпитват излишно съпротивление на въздуха, готови всеки миг да се впуснат в бяг. Така ги е устроила природата в хода на тяхната еволюция и това е главното им предимство, защото от всяка опасност могат да се спасят само с бягство. Дори когато не са разтревожени от нищо, сайгаците се движат в умерен галоп, неуморно и неотклонно, без да отстъпват някому път, освен на вълците, защото те, сайгаците, са множество и в това е вече тяхната сила…

Сега минаваха покрай семейството на Акбара, закрито от храсталаците, в галопираща маса, развихряйки след себе си въздуха, просмукан с миризмата на стадото и прах изпод копитата. Вълчетата инстинктивно трепнаха и наостриха уши. И трите напрегнато задушиха из въздуха и без да разбират какво става, бяха готови да хукнат натам, откъдето идваше този мирис, изгаряха от желание да се хвърлят в коилото, през което се долавяше мяркането на много бягащи тела. Но както Акбара, така и Ташчайнар останаха невъзмутими, без да променят позите си, макар че нищо не им струваше с два скока да се озоват до преминаващото стадо и да го подгонят, яростно и неудържимо да го преследват до изтощение, та в този общ бяг, бяг-състезание на границата между живота и смъртта, когато сякаш земята и небето си разменят местата, да дочакат някой остър завой и в лудешки галоп да повалят една-две антилопи. Такава възможност бе съвсем реална, но можеше и да не им провърви, да не успеят да настигнат жертва, понякога и това се случваше. Така или иначе, Акбара и Ташчайнар нямаха никакво намерение да предприемат гонитба — макар че плячката, тъй да се каже, сама се навираше в устата им, те не помръдваха от място. Това си имаше причина — този ден бяха сити и да се впускат при такава непоносима жега и с пълни стомаси в бясно преследване на неуловимите сайгаци, би било равносилно на смърт. И най-важното — малките им не бяха дорасли за такъв лов. Вълчетата можеха да се прекършат още в началото — веднъж завинаги, ако задъхани в бягането изостанат от непостижимата цел — и никога вече нямаше да опитат, щяха да загубят кураж. През зимата, в сезона на големите хайки — ето кога позаякналите вълчета, станали вече почти годинаци, можеха да изпробват сили, да проверят своята издръжливост и биха могли да обикнат ловния живот, но засега нямаше смисъл да се провалят нещата. Има време, ще настъпи и този славен час!

Акбара леко се отдръпна от вълчетата, които й досаждаха с нетърпението си в своя ловен хазарт, отиде и седна на друго място, сподиряйки с неотклонен поглед движението на антилопите, тръгнали на водопой — те плавно се мяркаха през златистото коило, гръб до гръб, и приличаха на риби при мятането на хайвера, плуващи нагоре по реката — всички в една посока, всички неразличими една от друга. В погледа на Акбара обаче прозираше и своеобразна мъдра увереност: нищо, че сега плячката си отива, ще й дойде часът, всичко, което е в саваната, няма къде да избяга. Междувременно вълчетата започнаха да досаждат на баща си, опитвайки да се боричкат с навъсения Ташчайнар.

А Акбара изведнъж си представи началото на зимата, необятната полупустиня, в някое прекрасно утро цялата побеляла от току-що навалял сняг, който се задържа половин или един ден, но който за вълците е сигнал за големия лов. От този ден ловът на сайгаци ще стане основното занимание в живота им. И този ден ще настъпи! С лека приземна мъгла, с мразовит скреж по скръбното побеляло коило, по огънатите от сняг тамариксови храсти, с прибулено зимно слънце над саваната — вълчицата си представи този ден така осезателно, че неволно трепна, сякаш неочаквано бе вдъхнала мразовития му въздух, сякаш бе стъпила върху снежната покривка с гъвкавите възглавнички на лапите си, събрани като цветни съзвездия, и съвсем ясно бе видяла и своите едри следи, и следите на вълчетата, вече поотрасли, заякнали, с оформен характер, което проличава от следите им, и до тях най-едрите — могъщите съцветия с нокти като човки, леко издадени навън — от лапите на Ташчайнар, те са най-дълбоки, най-силно врязани в снега, защото Ташчайнар е тежък и масивен в гърдите, той е сила, светкавичен нож в сайгачите гърла, и всеки застигнат сайгак ще оцвети белия сняг на саваната със струи алена кръв, като ранена птица в полет, за да живее друга кръв, пулсираща в техните сиви кожи, защото вълчата кръв живее за сметка на друга — така е повелило началото на всички начала, друг начин няма и тук никой не може да бъде съдия, доколкото няма нито невинни, нито виновни, виновен е само онзи, който е сътворил една кръв за друга. (Само на човека е отредена друга, различна съдба: да добива хляба си с труд и да отглежда месото с труд — да твори природата за себе си.)

А онези следи по първия сняг на Моюнкумите — едри и малко по-дребни вълчи съцветия, ще се занижат една до друга в ниско пълзящата мъгла и ще спрат в някоя закътаната долчина сред храстите — тук вълците ще поизчакат, ще се огледат, ще оставят тези, които трябва да дебнат в засада…

И ето, че желаният час наближава — притискайки се до снега, до ледените треви, Акбара крадешком ще припълзи, доколкото може да остане незабелязана, с притаен дъх ще се промъкне до пасящите сайгаци толкова близо, че ще види очите им, все още неразтревожени, след което внезапно, като сянка, ще се хвърли — и ще настъпи звездният час на вълка! Акбара толкова живо си представи онази първа хайка — урок за малките, че неволно изскимтя и едва се удържа на място.

Ах, каква гонитба ще започне в първия зимен ден по заснежената савана! Сайгачите стада стремглаво ще побягнат сякаш от пожар и белият сняг за миг ще се превърне в черна рана на земята, и тя, Акбара, ще се понесе след тях начело на всички вълци, а зад нея неотстъпно — нейните вълчета, трите й първородни чеда, вече млади вълци, нейните потомци, на които изначалното предопределение бе дало живот именно за такъв лов, а след тях — нейният Ташчайнар, могъщият баща, неудържим и устремен само към една цел: да вкара сайгаците в засада и така да даде урок по лов на своите наследници. Да, това ще бъде вихрен бяг! И заживяла с този бъдещ устрем, Акбара копнееше сега не толкова за самата плячка, колкото за по-бързото настъпване на часа за лов, когато те като бързокрили птици ще се понесат в степната гонитба… Смисълът на нейния вълчи живот…

Такива бяха мечтите на вълчицата, диктувани от нейната природа и, кой знае, може би свише, мечти, на които ще бъде съдено по-късно да се връщат с горчив спомен и болка в сърцето, да се присънват често и безнадеждно… И ще вие вълчицата, разплащайки се за тези мечти. Защото с всички мечти е така — раждат се във въображението, а след това повечето от тях се разбиват, дръзнали да избуят като цветя и дървета без корени. Защото с всички мечти е така и в това е тяхната трагична необходимост при познанието на доброто и на злото…