Чингиз Айтматов
Голгота (16)

V

С Ерназар, покойния мъж на Гулюмкан, работиха заедно три години до онзи трагичен случай. Добър работник беше, не ще и дума, сигурен човек — именно от такъв помощник имаше нужда Бостон в своята бригада. Ерназар сам дойде при него и тъй започна тяхната съвместна работа. Пристигна през един есенен ден в Бешкунгей, където по това време Бостон бе закарал стадото преди зимуване. „Дошъл съм, рече, да си поприказваме. — Седнаха да пият чай и завързаха приказка. Омръзна ми — оплака се Ерназар — да работя със случайни хора; колкото и да се трепеш, ако старшият чобан не е добър стопанин, никаква полза няма от старанието. Годините си летят, двете ми дъщери растат, току-виж, дошло време да ги задомявам, а ей го на, колкото и да работя, до гуша съм затънал в дългове, строих къща, всеки знае какви разходи са това, а честно казано, при тебе, Боске — тъй го наричаше от уважение, — може и много да се работи, но и много да се припечели. При тебе винаги има премиални, и то доста големи. За вълната, за приплода, за прираста в теглото. Та намислих да те моля, ако нямаш нищо против, да поговориш с директора да ме назначи при тебе за първи чобанин, дясна ръка да ти стана. Няма да те подведа, сам разбираш, инак нямаше да бия толкоз път, за да приказвам с тебе…“

Бостон познаваше Ерназар и от по-рано, все пак работеха в един совхоз, при това Гулюмкан се падаше далечна роднина на жена му Арзъгул. Ще рече, свои хора бяха. Но най-важното — Бостон веднага повярва на Ерназар и по-късно никога не съжали за това.

Именно така започна всичко, от този най-обикновен житейски случай. Лесно се сработиха, защото и Ерназар като Бостон беше истински стопанин, а от гледна точка на другите — глупак, какъвто рядко се среща: за совхозния добитък милееше като за свой собствен. Оттук произтичаше и всичко останало — работеше в стопанството и се грижеше за него като да му бе собственост. Ерназар бе трудолюбив по природа. Той не само бе запазил тази дарба от природата, но и беше я развил през живота си. Трудолюбието е качество от вселенски характер, с което са надарени всички хора, само че едни го развиват в себе си, а други го занемаряват, защото като си помисли човек, толкова много мързеливци има по света и възрастни, и млади, и мъже, и жени. Сякаш хората не разбират колко нещастия и неприятности в живота им идват и са идвали във всички времена само от мързела. Но Бостон и Ерназар бяха истински работяги и родствени души. Ето защо работеха задружно и в съгласие, разбираха се от половин дума. Случи се обаче така, че може би именно това качество изигра фатална роля в живота им…

Впрочем може би причината беше друга, кой знае… Още преди появата на бригадните и семейните производствени договори Бостон Уркунчиев, стигнал вероятно по интуиция до тази идея, настояваше при всеки удобен случай да бъде зачислена на него, или по-точно на бригадата му, земя за постоянно ползуване. Всъщност простичката цел на това откровено изказано предложение, което от гледна точка на някои правоверни бе твърде предизвикателно, се свеждаше до това — той да разполага с определена пасбищна територия и определени кошари, да носи за тях лична отговорност, а не завеждащият стопанството — комендантът, който не си блъска главата какво да прави, когато някой покрив протече, да има на разположение определени летни пасища в планините, а не да обикаля със стадата тук и там, и всички да знаят, че тези пасища са зачислени именно на него, а не на друг, и след като започне да стопанисва всичко това, сам ще има сто пъти по-големи добиви и ще даде много по-голяма надпланова продукция, отколкото при обезличената земя, където работи като наемен арендатор, когото на следващата есен ще лашнат дявол знае къде.

Не, не можеше да си пробие път тази Бостонова идея. Отначало всеки се съгласяваше, да, разбира се, това е правилно, разумно, не е зле на хората да се зачислят участъци, та да се почувствуват като стопани, да го знаят децата и семействата им, и всички заедно да се трудят на тази своя земя, но достатъчно бе някой от местните бдителни икономисти да изкаже съмнението: а не накърнява ли това свещените принципи на социализма? — и всеки тутакси се отмяташе и започваше да говори обратното, да доказва онова, което нямаше нужда от доказателства. Никой не искаше да бъде заподозрян в ерес. И само Бостон Уркунчиев — необразованият овчар — упорито продължаваше да настоява на своето почти на всяко совхозно или районно събрание. Слушаха го, възхищаваха се и снизходително се усмихваха: „А бе широко му е около врата на тоя Бостон, каквото му е на ума, това му е и на устата, няма какво да губи, зер няма да го свалят от длъжност, няма да му провалят кариерата. Щастливец!“ И всеки път му даваха страшен отпор от теоретични позиции — най-усърден в това отношение беше Кочкорбаев, парторгът на совхоза, типичен граматикар с диплома от Областната партийна школа. Отношенията на Бостон с този Кочкорбаев бяха почти анекдотични. Толкова години Кочкорбаев беше парторг на совхоза, а Бостон все не можеше да разбере — прави ли се тоя Кочкорбаев на наивен буквоядец (сигурно тъй му изнася), или наистина си е такъв. На външност чистичък, зализан, червенобузесто кьосе, гладък като яйце, вечно ходи с вратовръзка и папка под мишницата, вечно зает — работа до гуша, — бързо ходи и бързо приказва, сякаш чете вестник. Понякога Бостон се питаше дали Кочкорбаев и насън не говори като по книга.

— Отдавна трябваше да разберете, другарю Уркунчиев — порицаваше го от трибуната парторгът Кочкорбаев, — че у нас земята е общонародно достояние. Така пише в конституцията. В нашата страна земята принадлежи на народа, само на народа и на никой друг. А вие, може да се каже, искате едва ли не като частна собственост зимните и летните пасища, кошарите, фуража и инвентара. Това не можем да го допуснем — нямаме право да изопачаваме принципите на социализма. Не разбирате ли накъде клоните, в какво искате да ни въвлечете?

— Никого в нищо не искам да въвличам — не се предаваше Бостон, — щом като стопанинът не съм аз, а народът, тогаз нека народът върви да работи в моята кошара, пък аз ще гледам каква ще се получи. Щом като не съм стопанин на собствената си работа, в края на краищата все някой трябва да бъде стопанин?

— Народът, другарю Уркунчиев, казах ви и повтарям — съветският народ, съветската държава.

— Народът ли? Че аз кой съм според вас? Нещо не мога да разбера. Мигар аз не влизам в държавата? Уж си парторг, млад и образован си, ама на какво са ви учили там, щом като нищо не разбирам от твоите думи?

— Няма да се водя по вашия акъл, другарю Уркунчиев, защото се занимавате с кулашка демагогия, но запомнете едно — времето ви мина и ние на никого няма да позволим да нарушава принципите на социализма.

— Както решите, вие, началството, все по-добре знаете — зъбеше се Бостон, — ама пак ще кажа, работата ще я върша аз, а не някой друг. И щом се обадя, все ми запушвате устата — народът, та народът! Народът бил стопанин! Добре де. Тогаз нека народът отсъди: от година на година добитъкът се увеличава, само дребният рогат добитък в совхоза е към четирийсет хиляди глави — едно време не можехме да мечтаем за тава, а свободната земя намалява, плановете растат. Помислете сами: досега от една овца стрижех по три килограма и седемстотин грама вълна, а преди двайсет години започнах, всички знаят, от два килограма, ще рече, че за двайсет години с голям труд съм добавил кило и седемстотин. А ето че за една година планът се повиши с половин килограм. Отгде да го взема тоя половин килограм? Магии ли да правя? Ако пък не изпълня плана, бригадата ми нищо няма да получи. А всеки храни семейство. За какво работят хората, цяла година се трепят с овцете? И как ще изпълниш такъв план, когато чобаните само се дебнат, всеки кръжи като ястреб да докопа някое по-тлъсто пасище, защото земята е обща, никой не й е стопанин. И що пъти се е стигало до бой заради тия пасища, а ти, другарю парторг, пръста си не мръдваш, че и на директора ръцете връзваш! Мислиш, че не виждам ли?

— Какво правя аз, или не правя, ще прецени райкомът. Но и райкомът, другарю Уркунчиев, няма да се съгласи с вашата опасна авантюра.

И така, всеки път разговорът стигаше до задънена улица…

Но ето че съдбата доведе Ерназар в чобанската бригада на Бостон и той вече имаше другар и съюзник. Арзъгул и Гулюмкан често се шегуваха с мъжете си: търкулнало се гърнето и си намерило похлупака — няма сън за тях, няма почивка, дай им само да работят. По това време двамата намислиха да откарат добитъка за през лятото отвъд превала Ала-Монгю. Идеята беше на Ерназар. Защо, вика, цяло лято да обикаляме тук и за всяка тревичка да се караме със съседите, не е ли по-добре да идем на Кичибелското пасище отвъд превала? Старците разправят, че едно време бейовете пращали там табуните и стадата си. Оттогава е и песента „Кичибел“. И макар че Кичибелското пасище не е голямо, там има приказна трева. За пет дни добитъкът наддавал толкова, колкото тук за цял месец.

И на Бостон му беше хрумвала тая идея, но по отношение на Кичибел имаше много неясни неща. Още преди войната колхозните животновъди ходеха лете на Кичибелското пасище през единствено възможния път на превала — заледения Ала-Монгю. През войната, когато в аулите останаха само старци и деца, вече никой не се решаваше на такъв поход. По-късно бедствуващите колхози се обединиха в голям совхоз с нелепо название, съставено от шестте думи на някакво поредно… летие, което пък местните хора промениха на „Берик“ по името на река Берик-суу, и в онази суетня от обединения и преиначавания постепенно се забрави, че лете цели два месеца, а понякога и повече, добитъкът може да пасе отвъд заснежения превал на високия Ала-Монгю. Всъщност може би никой вече нямаше желание да преодолява такава височина: за този толкова труден планински преход се изисква от чобанина ентусиазъм, стремеж да гледа колкото се може по-добре своя добитък. Навярно затова едно време при среща киргизите са се питали: „Мал жан аманбъ?“ — ще рече, как са със здравето добитъкът и хората. На първо място добитъкът. Това е то, такъв е бил животът…

Въодушевени от тази отколешна идея, Бостон и Ерназар пресметнаха с молив в ръка всички кичибелски варианти: дори по най-груба сметка, като се вземе под внимание, че при преодоляване на превала в едната и в другата посока животните ще свалят от теглото си, това начинание си заслужаваше усилията. И беше твърде изгодно — на практика нямаше да има никакви конкретни разходи, освен за прекарването на каменната сол и заплащането на труда. Наистина това бяха все още примамливи сметки на хартия.

Бостон реши най-напред да поговори със завеждащия сектора, после с директора на совхоза, а с парторга изобщо не пожела да разговаря. Не го обичаше, много пъти се беше уверявал, че е празен дърдорко, който може само да попречи: това не бивало, онова не бивало, дай му само да държи речи по събранията, да преразказва писаното във вестниците и да се перчи с вратовръзката си. А с директора на совхоза Бостон сподели своя замисъл: сиреч тъй и тъй, Ибраим Чотбаевич, решили сме с Ерназар да подновим в полза на общото дело старите пасища отвъд превала Ала-Монгю. Първо, каза му, ще идем двамата да разузнаем пътя, да огледаме какви са местата и тревата на Кичибел, а сетне ще откараме стадата за цяло лято. И ако всичко излезе добре, той, Бостон, би искал пасищата на Кичибел да се зачислят на неговата бригада, но ако някой от другите чобани изяви желание да тръгне с тях отвъд превала, винаги ще е добре дошъл, ще се намери и за него място, най-важното е той, Бостон, да знае какви пасища ще му се определят и на какво може да разчита през сезона. И тъй, след ден-два те с Ерназар тръгват към превала Ала-Монгю, като временно ще предоставят работата на жените и помощниците си.

— Впрочем кажи ми, Боске, на какво мнение са жените ви? — заинтересува се директорът. — Все пак това е много сериозна и опасна работа.

— Мисля, че ни съчувствуват и са съгласни. Моята Арзъгул е умна жена, какво да си кривя душата, а и Гулюмкан, жената на Ерназар, макар да е по-млада, хич не изглежда глупава. И както гледам, двете добре се разбират. Това още повече ме радва. Защото е жива мъка, когато жените почнат да се карат. Бял ден не виждаш… Имаше по-рано такива случаи…

За това и за какво ли не още си поговориха тогава с директора. Той му каза, че имало решение наесен да се изпратят в Москва на селскостопанската изложба с труднопроизносимото име — ВДНХ-а ли, ВДНХ-и ли, трудовите първенци от района и Бостон бил уж от първите, набелязани в списъка.

— А може ли, Ибраим Чотбаевич, да взема и жена си? Моята Арзъгул отдавна мечтае да види Москва — попита Бостон.

— Разбирам те, Боске — усмихна се директорът, — дето се вика, да е живот и здраве. Аз нямам нищо против. Трябва само да искаме съгласието на парторга. Ще поговоря с него.

— С парторга ли? — позамисли се Бостон.

— Няма защо да се съмняваш, Боске. Да не мислиш, че заради тебе ще вземе да си го изкарва на жена ти?

— Е, не е там работата. Ще заминем или не — не е чак болка за умиралка. Ами друго да те попитам, другарю директор. Много ли ти е притрябвал тоя парторг в стопанството? Не можеш ли да минеш без него?

— Защо?

— Тъй, интересувам се. Ей го например каруцата има четири колела и всяко едно си стои на мястото. Сложиш ли пето, хем то самото не се търкаля, хем и другите запира. Та има ли нужда от такова колело?

— Виждаш ли… — Директорът, снажен мъж с тесни очи и широко грубовато лице, остана сериозен, започна да размества книжата по писалището, притвори зачервените си от умора клепачи. „Не си доспива, затрупан е с работа“ — помисли си Бостон. — Честно казано, имаме нужда от свестен парторг — каза след известна пауза.

— Ами тоя?

Директорът бегло го погледна в очите.

— Какъв смисъл да обсъждаме това с теб? Щом като райкомът го е изпратил, няма какво да се прави.

— Райкомът. Ето на, така си и мислех — изтърва се Бостон. — По някой път ми се струва, че той все се преструва, че има причина да се държи така. Иначе защо постоянно ще плаши хората, че съм искал уж да провалям социализма? А това не е вярно. Защото каквото съм искал, го искам само заради работата. Нито ще продам, нито ще подаря на някого тая земя, била си е совхозна, совхозна и ще си остане. И въпреки всичко, докато съм жив и мога да работя, ще се водя по своя си ум.

— Но защо ми повтаряш едно и също, Боске? Не може да стане това, което предлагаш.

— А защо да не може?

— Защото не може.

— Мигар това е отговор?

— Какво друго мога да ти отговоря?

— Разбирам те, Ибраим Чотбаевич. Ти веднъж вече пострада, уж за по-хубаво си го искал, а те взеха, че те наказаха и от райкома те преместиха в совхоза.

— Точно така, и не искам вече да ме наказват, парен каша духа.

— Ето на, виждаш ли, всеки мисли първо за себе си. То аз нямам нищо против, нали хората мислят за себе си, ама да мислят умно. Трябва да се наказва не оня, дето е направил нещо ново, а оня, дето е могъл да го направи, а не го е направил. А при нас всичко излиза обратно.

— Лесно ти е да разсъждаваш така — усмихна се директорът.

— Всички разсъждават така. А на мен ми омръзна да живея като на гости. От госта каква работа ще видиш? Сам знаеш. Е, ще поработи в началото ден-два, па сетне ще му омръзне… И при нас какво излиза: блъскаш, блъскаш, а Кочкорбаев гледа само как да ти убие ищаха — гост си ти, не си стопанин.

— Виж какво, Боске, дай да се уговорим така: прави каквото намериш за добре, но не чакай подкрепа от мен…

С това и се разделиха.

 

 

След три дни на разсъмване двамата с Ерназар възседнаха конете и потеглиха за Кичибел. Всички още спяха. Бостон яздеше светлокафяв скопец, по онова време неговият Донкулюк беше още млад и буен двугодишен жребец, а в планините е най-добре да се иде с по-кротък кон, на превала няма къде да се галопира. Ерназар също яздеше добър кон. По това време на годината конете им бяха вече добре загладени и се движеха бързо. Бостон и Ерназар бяха взели дисаги с овес, в случай че се наложи да нощуват сред ледовете. Носеха и овчи кожуси, пак така за всеки случай.

Понякога дори самото пътуване ти доставя удоволствие. Най-вече когато спътникът ти е приятен и разговорът тече спокойно и непринудено. А този ден, за разлика от обикновено, времето се случи съвсем ясно — отпред се извисяваха планините, хребет зад хребет, един от друг все по-чукарести и заснежени, а отзад в низината, додето погледът стига, се простираше голямото езеро. И все ти се иска да се обърнеш и да зарееш поглед в застиналата като засенчено огледало синева на Исък-Кул.

— Ех, да можехме да вземем в дисагите и по мъничко от синевата на Исък-Кул — пошегува се Ерназар.

— А коня със синева ли ще го храниш? — основателно запита Бостон.

И двамата се разсмяха. Рядко им се случваше да се освободят от всекидневните си тежки чобански грижи и макар че бяха тръгнали да разузнаят по какъв начин ще прекарат стадата през превала и тепърва предстоеше още по-трудна уморителна работа, в този час и двамата се чувствуваха добре и пътеводната звезда на предците засега бе снизходителна към тях. Ерназар беше в чудесно настроение — все пак идеята му започваше да се осъществява. Още отпреди войната, цели четирийсет години никой не бе минавал отвъд превала, а двамата с Бостон дръзнаха да го сторят.

Впрочем Ерназар беше умен и сериозен мъж с доста представителна външност. Военната си служба бе отслужил в следвоенните кавалерийски части, преди да ги закрият. Яздеше великолепно, макар че бяха минали толкова години оттогава. Гулюмкан със смях разказваше, че веднъж едва не го склонили да стане артист. Дошъл някакъв кинорежисьор и взел да го придумва да се снима в неговия филм. „Ако твоят Ерназар, казал, живееше в Америка, щеше да играе само в каубойски филми.“ А Гулюмкан му отвърнала: „Знам ги аз ваште филми, един пастир го взели тъй да се снима и човекът направо се затрил — отвлякла го някаква артистка. А аз не си пускам моя Ерназар.“ Голям смях паднал тогава!

Бостон си беше наумил, когато се върнат наесен от Кичибел, да помогне на Ерназар да получи самостоятелна бригада. Нека работи човекът, отдавна е време да му доверят чобанство, не е хубаво да го държат толкоз дълго като обикновен овчар, ако той, Бостон, беше директор на совхоза или парторг, щеше да знае какви хора, кога и на каква работа да праща, ама, както казва народът, „бири кем дуние“ — в света все има нещо да не е наред.

В планините вече не срещаха трактори и ездачи, все по-рядко минаваха покрай зимовища и кошари, променяше се и околната природа: тук тя беше някак по-сурова, чужда и студена. Надвечер, още преди залез-слънце, стигнаха по камениста теснина до подножието на превала Ала-Монгю. Можеше, преди да се стъмни, да минат още път, но прецениха, че когато карат добитъка, дори да тръгнат в ранни зори, преди да са угаснали звездите, за цял ден няма да успеят да изминат по-голямо разстояние в планините, така че сигурно ще се наложи да пренощуват именно тук, в подножието на превала. А нощта преди щурмуването на превала се нарича при скотовъдците шъкама. Тук мястото за шъкама се оказа много удобно — от ледниците се стичаше рекичка, недалече беше изворът й, можеше да се намери и завет при склона, където да не ги брули вятърът откъм ледниците. Чобаните добре знаеха, че опасният пронизващ вятър откъм ледниците винаги започва в полунощ и се задържа до изгрев-слънце. А всъщност целта на шъкамата е да се опази добитъкът от ледения вятър през нощта и на заранта с пресни сили да щурмуват превала.

Слязоха и разседлаха уморените коне, след което започнаха да се готвят за нощуване. Харесаха си място под неголяма скала, набраха малко дърва за огрев — Ерназар си направи труда да слезе доста надолу по теснината, където растяха дребни високопланински дръвчета. После вечеряха край огъня с провизиите, които бяха взели от къщи, дори си направиха чай в едно чугунено чайниче и доволни, легнаха да почиват след дългия път.

Бързо се стъмни и стана доста студено, сякаш изведнъж бе настъпило зима. От лятото до зимата бяха прескочили само за един-единствен ден. Задуха смразяващ леден вятър — всъщност ледниците бяха съвсем наблизо, дето се вика, на един хвърлей място. Бостон беше чел в някакъв вестник, че тези ледове са от милиони години и че благодарение на тях в долините има живот — ледовете постепенно се топят и дават начало на реки, които носят водите си в горещите низини и поля, ето колко мъдро е устроено всичко в природата.

— Ерназар — обади се Бостон, унасящ се в дрямка, — какъв студ удари, а? Усещаш ли как пронизва? Добре, че взехме кожусите.

— Кожусите са си кожуси, ама едно време хората са се спасявали и с молитва — отговори Ерназар, — и точно така са я наричали — превална молитва. Помниш ли я?

— Не, не я помня.

— А аз си я спомням от дядо ми.

— Хайде кажи я.

— Запомнил съм я обаче оттук-оттам.

— Все пак по-добре, отколкото нищо — хайде, кажи я.

— Добре, но ти повтаряй след мене. Чу ли, Бостон, повтаряй: „О, Владико на студеното небе, синеоки Тенгри, не прави ужасен пътя ни през ледения превал. Поискаш ли нашият добитък да загине във виелица, вземи в замяна врана от небето. Поискаш ли децата ни да се вкочанят от студ, вземи в замяна кукувица. А ние ще затегнем подпръгата на конете, ще вържем по-здраво товара върху воловете и ще обърнем към тебе очи, но ти не заставай, Тенгри, на нашия път, пусни ни да минем превала и да отидем на зелените морави и бистрите студени ручеи, а в замяна вземи тези наши думил…“ Струва ми се, че дотук беше така, по-нататък не я помня…

— Жалко…

— За какво съжаляваш? Сега тия молитви на никого не трябват, сега учат децата в училище, че всичко това е изостаналост и невежество. Ние, хората, вече летим в космоса.

— Но какво общо има с това космосът? Мигар като летим в космоса, трябва да си забравим прежни те заклинания? Пък и тия, дето летят, се броят на пръсти, а колцина от нас остават на земята и живеят от земята? Нашите бащи и деди са живели от земята, какво ще търсим ние в космоса? Нека си летят — тяхната работа си е една, нашата — друга.

— Лесно е да се каже, Боске, ама такива като нашия парторг Кочкорбаев ругаят на всяко събрание всичко старо — не си правите сватбите както се полага, защо, вика, не се целувате на сватбата, защо булката и свекърът не танцуват прегърнати? Пък и децата си не кръщавате с каквито трябва имена — има, вика, списък на новите имена, утвърден отгоре, всички едновремешни трябва да се променят. Или вземе, че се заяде — не погребвате както е редно и покойника не оплаквате както трябва. Как да плачат хората и това им нарежда: няма, вика, постарому да плачете, плачете поновому.

— Да, Ерназар, знам. Виж, като ида в Москва, а май че наесен ще ме пращат на изложбата, тогаз, виж, честна дума, бих отишъл в ЦК да попитам: имаме ли нужда от такива като Кочкорбаев, или това си е само наша грижа? Дори нищо да не му кажеш, при най-малкото те лови за гушата, ти, вика, си против партията. Само той единствен, виждаш ли, е цялата партия. И никой не смее да му възрази. Дотам сме я докарали. Дори директорът гледа да не влиза в препирни с него. А бе зарежи, не ти е работа! Лошото е там, че такива като Кочкорбаев ги има навсякъде. Е, хайде да спим, Ерназар. Утре ни чака най-тежкият ден…

И така, онази нощ, след като си поприказваха за най-различни неща, двамата чобани заспаха в теснината под големия леден превал Ала-Монгю. В призрачните тъмни висини над планините вече сияеха звездите, всички до една се бяха изсипали на небосвода и Бостон се чудеше, че са толкова едри и тежки, всяка колкото юмрука му, и блестят ли, блестят, а студеният вятър свирепо свиреше между скалите… Вечно не може да си намери място богът на ветровете Шамала… Вечно е недоволен и вечно таи нещо в себе си…

 

 

Също такъв поривист вятър свиреше през пролуките на прозореца и в глухата нощ, когато при тягостния вой на вълците Бостон отново си спомни всичко преживяно. И отново изплуваше миналото в паметта му, и душата му се стегна от болката, причинена от жалки, нищожни хора, за които дори нещастието на другите е повод за подигравка и клевети. О, колко силни са те в това свое гнусно, древно дело! Когото си искат, ще накарат да страда, когото си искат, ще накарат да се върти и мята в леглото от безсъние — от царя до овчаря. И така се измъчваше Бостон от тези отчаяни мисли, че понякога воят на вълците, които дойдоха и тази нощ, му се струваше като вопъл на изтерзаната му душа. Сякаш тя бродеше в мрака отвъд кошарите, и обезумяла от мъка, плачеше и виеше заедно с вълчицата Акбара. И той вече нямаше сили да понася воя на вълчицата, искаше му се по някакъв начин да я накара да спре. „Виж ти колко е упорита! Какво да я правя? Какво иска от мене? — дразнеше се Бостон. — С нищо не мога да ти помогна, Акбара. Опитах, но всичките ми усилия бяха напразни, повярвай ми. И престани да виеш! Не са тук твоите вълчета, няма ги, колкото и да обикаляш, не ще ги намериш, те са вече продадени и пропити. И никога няма да ги видиш! Млъкни най-сетне! Докога ще ни тормозиш? Иди си, Акбара, иди си! Забрави ги. Разбирам, тежко ти е, но върви си, махни се и да не дава господ да те срещна, защото ще ти тегля куршума, нещастнице, нищо няма да ме спре, ще те застрелям, защото от тебе живот няма, не ме принуждавай да го сторя, и бездруго страдам, тебе мога да убия, но какво да правя с онези, които се гаврят с моето нещастие, хайде, поне ти си иди, махни се и никога вече да не чувам твоя вой! И още едного бих убил, кълна се в майка си, не би ми трепнала ръката. Имаме с тебе, Акбара, един общ враг — на тебе ти открадна рожбите, а мене тази пияна твар ме хули с мръсния си език. И когато си мисля за него или си спомня как тогава, чупейки нокти, пълзях в оная ледена пропаст, как виках Ерназар и плачех сам-самичък в жестоките планини, не ми се иска да живея. И не бих живял нито ден повече, бих зарязал всичко, ако не беше този малчуган. Ей го тука, сгушен до мене, спи, свит на кравайче, майка му го донесе да е по-близо до нас. Е, и тя като всяка жена се страхува от вълчия вой, а той спи дълбоко, защото е чисто и невинно дете, защото ми е даден заради моите мъки, заради онова, което трябваше да изстрадам, в него е моята кръв и плът, той е последната ми издънка. Но нали аз не съм искал такава съдба, тя дойде, както идва денят, както настъпва нощта, вярно казват хората, че никой не може да избяга от съдбата си, а оня мерзавец, Базарбай, разнася такива гнусни клюки за мен, че ми се иска да го смачкам като червей, защото с него няма управия. И кой му уйдисва на акъла — нашият парторг. Сякаш си няма друга работа, вярва на всяка клевета, която оня пияница издрънка и за да озлочести сина ми… Ох, как разбирам твоята мъка, Акбара!“ Така си мислеше Бостон през тази безсънна нощ, но въпреки своето съчувствие към Акбара не би могъл да си представи колко голяма бе скръбта й. А тя страдаше дълбоко, макар да беше неразумно същество и да не й бе съдено да изрази скръбта си с думи. И не можеше да се избави от тази мъка, която късаше сърцето й. Нима можеше да избяга от собственото си сърце? Нима не тичаше като безумна из планините и ливадите заедно с Ташчайнар, който навсякъде и винаги неотстъпно я следваше, не обикаляше ли тя с надеждата да се изтощи и да издъхне от умора? Нима не се опитваше да намали, да заглуши изгарящата болка, като яростно и отчаяно нападаше заедно с Ташчайнар всичко живо на пътя им? Нима не се връщаше в своята бърлога под скалата, за да се убеди за сетен път, че е празна, за сетен път да убие надеждата в себе си и да не сънува вече своите вълчета?…

О, колко мъчително е това! Онази вечер, докато скиташе безцелно из околностите, Акбара изведнъж свърна към Башатската теснина и хукна все по-бързо и по-бързо, сякаш имаше някаква неотложна работа. Ташчайнар я следваше неотлъчно, без да изостава нито крачка назад. Акбара препускаше и препускаше като безумна по камъни и преспи, през гори и ливади… И по познатата пътечка през трънаците се пъхна в бърлогата и за кой ли път вече се увери, че тя е празна, и отново зави, заскимтя жално, като тършуваше от ъгъл в ъгъл и душеше всяко нещо, върху което би могла да се запази миризмата на нейните сукалчета: „Къде са те, какво е станало с тях? Къде сте вие, милички мои пухкави вълчета-кутрета? А щяхте да пораснете с мощни гърди и яки зъби и щяхте да тръгнете с мен, а аз щях да бъда сигурна и горда, нозете ми нямаше да знаят умора.“

Акбара сновеше наоколо, тичаше покрай ручея, където все още се носеше отвратителна миризма от гърлото на бутилката и се виждаха тук-таме смръзнали и затъпкани в земята разпилени от птиците зърна овес.

После отново се пъхна в бърлогата, легна и завря муцуна в краката си. Ташчайнар се сви до нея, като я сгряваше с гъстата си мека козина.

Беше вече нощ. И Акбара сънуваше, че вълчетата й са тук, в бърлогата, тромаво се катерят върху нея, търсят бозките й, напращели до болка. Ах, откога жадуваше да ги накърми, да им даде млякото си до последната капка… И как лакомо сучеха рожбите й, примляскваха и се давеха от изобилното мляко, и каква сладостна нега се разливаше по цялото й тяло, но, кой знае защо, млякото не намаляваше… И вълчицата майка се тревожеше: защо бозките все още я болят, а малките все не могат да се заситят? Но нищо, нали и четирите й вълчета са тук, до нея — ето го най-пъргавото с бяло връхче на опашката, ето го и онова, което най-дълго суче и заспива на бозката й, ето го и третото, свадливо и ревливо, и сред тях се е сгушила до нея мъничката синеока вълчица. Това е тя — бъдещата Акбара… А после й се присъни, че отново тича в Моюнкумите, но сякаш без да се докосва до земята, лети през голямата савана, и с нея са четирите й моюнкумски вълчета и те също не тичат, а летят, с тях е и нейният Ташчайнар, бащата, който препуска с огромни плавни скокове. Слънцето ярко блести в небето, прохладен въздух струи, тече като самия живот…

И в този миг Акбара се събуди и дълго лежа, без да се помръдне, смазана от жестоката действителност. После предпазливо се надигна, толкова предпазливо, че дори Ташчайнар не я усети, и с меки, безшумни стъпки излезе от бърлогата. Първото, което видя насреща си, беше луната над снежния склон. В тихата безоблачна нощ тя изглеждаше толкова наблизо и така ясно се очертаваше на звездното небе, че сякаш можеше да се скочи върху нея. Вълчицата унило се запъти към ромолящия ручей, поброди със сведена глава по брега, после приседна, като прибра опашка, и се загледа в кръглата луна. И тогава за първи път видя на луната съвсем отчетливо и ясно вълчата богиня Бюри-Ана. Нейният силует върху светлата повърхност — разтворена паст и отметната назад опашка — много приличаше на самата Акбара. Богинята Бюри-Ана седеше на луната като жива. На Акбара се стори, че лунната вълчица я вижда и чува. И високо вдигнала муцуна, Акбара започна да й изплаква мъката си: „Погледни ме, вълча богиньо Бюри-Ана, това съм аз, Акбара, нещастна и самотна сред студените снежни планини. О, колко ми е тежко! Чуваш ли ме как плача? Чуваш ли ме как вия и ридая, всичко в мене се разкъсва от болка, бозките ми са набъбнали от мляко, а си нямам кого да накърмя с него. О, кажи къде са моите вълчета, какво е станало с моите чеда? Слез при мене, Бюри-Аиа, ела да седнем една до друга, ела заедно да поридаем. Слез долу, вълча богиньо, и аз ще те заведа в степта, по моите родни места, откъдето бяхме прокудени. Слез тука, сред тези скалисти планини, ала и тука вече не остана място за нас, няма къде да се приютим… А ако не искаш да слезеш, ти, Бюри-Ана, вземи ме тогава при себе си, прибери злощастната вълчица, сиротата майка Акбара. И ще живея с тебе на луната, ще живея и ще плача за Земята. О, Бюри-Анааа, чуваш ли ме? Чуй, Бюри-Ана, чуй, чуй моя плач!“

Така плачеше и виеше срещу луната Акбара в онази нощ сред студените снежни планини…

 

 

На заранта, след нощта — шъкама на превала, пръв стана Ерназар и като се загръщаше зиморничаво с кожуха, отиде да нагледа спънатите коне.

— Студено ли е? — предпазливо подаде глава изпод своя кожух Бостон, когато той се върна.

— Тук си е така — отвърна Ерназар. — Сега е студено, ама щом изгрее слънцето, веднага ще се позатопли. — И полегна върху плъстения чул.

Още не се беше напълно развиделило.

— Как са там конете?

— Всичко е наред.

— Знаеш ли, мисля си, че няма да е зле другия път, когато тръгнем с добитъка, да опънем за през нощта една палатка, все пак ще ни бъде по-топло.

— Ами да — съгласи се Ерназар. — Лесно ще я опънем. Само да разузнаем пътя, останалото вече от нас зависи.

Още щом се показаха първите слънчеви лъчи, студът наистина отстъпи, въздухът бързо започна да се нагрява и двамата мъже решиха да потеглят.

Преди да се качи на коня, Бостон още веднъж обгърна с поглед скалистите склонове наоколо. В подножието на стръмните и диви чукари човек изглеждаше нищожно малък и безпомощен. А те двамата отправяха предизвикателство към тези планини. „Превалът няма да ни уплаши — помисли си Бостон, — сега става дума за живота. А когато става дума за живота, нищо не може да уплаши човека, той навсякъде намира път — и в морето, и под земята, и в небето. Ще успеем и ние.“

Първо откриха старата пътека по изместените настрани камъни и мислено проследиха накъде води. Превалът минаваше през заснежената седловина между два върха. Тръгнаха нататък. Очевидно зад тази седловина започваше спускането по другия склон на хребета Ала-Монгю и сигурно там се намираше пасището Кичибел, където, както разправяха старите хора, имало брезова гора и течала буйна планинска река. Често пъти природата крие най-красивите си и уютни кътчета из далечни и недостъпни места. Но когато въпросът е за насъщния хляб, човекът трябва да постига своето — нали трябва да продължи живота си на Земята…

Пътеката ставаше все по-стръмна. По едно време нагазиха в сняг и конете започнаха да се движат по-трудно. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-дълбок ставаше снегът. Слънцето бе вече изгряло, вятърът утихна и в настъпилата тишина високо се чуваше ускореното дишане на конете.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Бостон към Ерназар, като се оглеждаше наоколо. — Ако снегът дойде на овцете по-високо от коремите им, бая ще се озорим. Ти как смяташ?

— А бе, че ще е тежко, тежко ще е, Боске, само дано да не е за дълго. Ако се наложи, ще им направим пъртина, ще поотъпчем снега.

— Аз също помислих за това. Значи ще трябват и лопати. Запомни, Ерназар, другия път да вземем лопати.

Когато снегът стигна до над коленете на конете, чобаните слязоха и ги поведоха за юздите. Тук и въздухът започна да не достига, трябваше да дишат с отворена уста. А тъй като снежната белота заслепяваше очите, наложи се да сложат тъмни очила. Свалиха и кожусите и ги метнаха на седлата. Конете дишаха тежко, бяха запотени, хълбоците им потръпваха от умора. За щастие до критичната седловина оставаше, общо взето, не много път…

Слънцето вече се бе издигнало високо над вечната грамада от застинали снежни планини. Нищо не предвещаваше промяна във времето, освен може би няколкото облачета, които се виждаха насреща им. През тях или по-точно по тях можеха да минат като по памук. Дори не им се вярваше, че сега в низините на Приисъккулието е горещо и по плажовете край езерото се пекат летовници.

Оставаха им още около петстотин метра и сега вече двамата мъже започнаха да си мислят, че няма да е лошо пътят им на отвъдната страна на превала да продължи все така благополучно…

Най-сетне стигнаха върха на превала и тежко задъхани, вир-вода от пот, спряха да отпочинат. Конете също бяха капнали от умора. Щастливи и доволни, Бостон и Ерназар погледнаха надолу към изминатия път.

— Край, Боске — каза усмихнат Ерназар. Очите му сияеха от радост. — Ще можем да минем оттук и със стадата. Разбира се, ако времето е хубаво.

— Там е работата я. Ако времето е тихо.

— Сега ние с тебе вървяхме два часа и половина — погледна часовника си Ерназар. — И май не можем да се оплачем, а?

— Ас овцете ще вървим три часа, ако не и повече — забеляза Бостон. — По-важното е, че превалът може да се мине. Но давай да продължим. Струва ми се, че ей от онова място започва спускането надолу, а може и да се открие гледка към Кичибел. Сега там трябва да е позеленяло от трева…

И те продължиха пътя си. Наоколо се стелеха девствени снегове, тук-таме гладки и равни, тук-таме високи блестящи преспи, надиплени от ветровете. Но вече се чувствуваше, че някъде отпред това снежно море ще свърши и те ще навлязат в съвсем друг свят. Искаше им се час по-скоро да видят Кичибел — целта на тежкото им пътешествие. Те вървяха вече през седловината между двата върха, сякаш между гърбиците на камила, и заветната цел им се струваше съвсем близка. Хванал коня за юздите, Бостон вървеше отпред, като прокарваше пъртина през снега. Изведнъж нещо в краката му потрепера и той чу вик зад гърба си.

Бостон рязко се обърна и се вцепени: Ерназар го нямаше, и той, и конят му бяха изчезнали. На мястото, където трябваше да бъде, се бяха вдигнали облаци сняг.

— Ерназар! — страшно изкрещя Бостон и сам се стресна от вика си, високо отекнал сред мъртвата тишина.

Бостон се втурна към мястото, където се кълбяха облаците сняг, и само по някакво чудо успя да се спре и тутакси отскочи назад — пред него зееше черна пропаст, от която вееше ледена влага.

Бостон легна по корем и запълзя напред, изтръпнал от ужас при мисълта за онова, в което не му се искаше да повярва. Ужасът го вцепеняваше, сковаваше движенията му, но той продължаваше да пълзи, като си помагаше с лакти и бършеше полепващия сняг от лицето си. Разбра, че под снега, по който пълзеше, има лед и си спомни разказите за скритите ледникови пукнатини, където понякога са хлътвали по цели табуни. Спомни си и клетвата: „Джаракага кет“ — дано бездънна пропаст те погълне. Но защо такова проклятие сполетя Ерназар, а и самия него?

Сигурно затова, че е ненаситен, вечно търси нещо, все е недоволен… Ех, ако знаеше, че може да се случи нещастие…

Бостон стигна до ръба на пукнатината — пред очите му се откри начупен черен пролом, чиито грапави ледени стени се губеха надолу в мрака. Бостон потръпна от ужас.

— Ерназар — прошепна той, изведнъж гърлото му бе пресъхнало, след което диво закрещя с пресекващ глас: — Ерназар, къде си? Ерназар! Ерназар! Ерназар!

И когато млъкна, стори му се, че някъде отдолу се чуват стон и едва доловими думи: „Не се приближавай.“ И Бостон отново закрещя:

— Ерназар! Братко! Ей сега! Сегичка! Потърпи малко! Ей сега ще те измъкна!

Той скочи на крака с риск да хлътне в пукнатината и като затъваше в снега, изтича до коня и трескаво започна да му сваля такъмите. Въжето и брадвата, които бяха взели за всеки случай, бяха вързани за седлото на Ерназар и бяха паднали заедно с него в пропастта. Бостон измъкна ножа си, отряза и поизтъни краищата на кожените ремъци — подопашния, нагръдния, стремената, подпръгите, юздите — и ги върза един за друг. Междувременно се поряза — ръцете му трепереха от напрежение, но без да обръща внимание на рукналата кръв, хукна обратно към пукнатината и отново запълзя към ръба, като се задушаваше сякаш от агония, сякаш се страхуваше, че всеки миг ще умре и няма да успее да спаси Ерназар.

— Ерназар! — викна той. — Пускам ти въже! Чуваш ли — въже! Чу ли, Ерназар!? Братко мой! Обади се!

Той пусна единия край на навързаните ремъци в пропастта, като нави другия на юмрука си. Но никой не се хвана, никой не се обади на неговия зов. Пък и той не знаеше докъде е стигнало въжето и колко дълбока е пропастта.

— Обади се, Ерназар! Кажи нещо! Една думичка, Ерназар! Братко мой! — продължаваше да вика Бостон, но от пропастта долиташе само зловещото ехо от собствения му глас. — Къде си, Ерназар! — крещеше Бостон. — Чуваш ли ме, Ерназар! Какво да правя? — и без да има вече сили да се владее, Бостон зарида и започна високо да нарежда, да се оплаква с несвързани думи ту на покойните си родители, ту на своите братя и сестри, ту на децата си, а най-горещо на жена си Арзъгул. Не, не се побираше в съзнанието му случилото се нещастие… Той беше безутешен в мъката си, която нямаше да го напусне цял живот… Загина Ерназар, загина!… И тогава Бостон изкрещя: „Мигар ти не чу нашите заклинания?! Какво направи, как можа?“ Дори той самият не знаеше към кого се обръщаше с тези думи.

Изправи се, олюлявайки се, на крака, разбра, че вече се свечерява и времето на превала започва да се променя. Беше се заоблачило, пълзеше на парцали приземна мъгла. Но какво да прави? Къде да иде? Конят, оставен на пътеката, си беше тръгнал. Бостон го видя по склона надолу, но не можеше да го настигне. Пък и как щеше да го язди, след като му беше свалил такъмите. От яд ритна ненужното му вече седло. Подпухнал, почернял, гологлав (одеве калпакът му бе паднал в пукнатината), Бостон се оглеждаше наоколо и не знаеше какво да прави сам-самичък сред скалите и вечния мраз на превала Ала-Монгю. Леденият вятър му навяваше още по-голяма мъка и отчаяние. Накъде да тръгне, какво да прави? Колко сполучливо започна всичко и как можаха да попаднат на тази страшна пукнатина? Бостон огледа следите си и разбра, че беше минал съвсем близо до пукнатината — само на метър и половина от ръба, а Ерназар, за нещастие, се беше отклонил малко по-надясно и бе хлътнал заедно с коня в ледената бездна.

Практически вече с нищо не можеше да помогне на своя приятел. Но и не можеше да се примири. Мина му през ум — ами ако Ерназар е още жив, ако само е загубил съзнание, тогава трябва веднага да бъде измъкнат от пропастта, докато не е замръзнал окончателно. И може би ще успеят да го спасят. Бостон захвърли кожуха си и хукна към къщи, колкото и трудно да се тичаше в снега. Трябваше да намери начин час по-скоро да съобщи в совхоза за случилото се нещастие. Сигурно ще изпратят хора с въжета и фенери, мислеше си Бостон, тогава той самият ще се спусне в пукнатината, ще намери Ерназар и ще го спаси.

На няколко пъти Бостон пада, като с ужас си мислеше: „Дано само не счупя крак!“, след което хукваше отново.

Той все се надяваше да настигне коня, макар че беше вече дори без юзда. А времето продължаваше да се разваля. Наоколо се носеха вихрушки от снежен прах, но Бостон не се безпокоеше от това — знаеше, че долу няма да вали сняг, дори ако на превала се извие буря. Единствената му тревога беше Ерназар. Дали ще дочака своите спасители, ако при падането е останал жив. „По-скоро, по-скоро“ — пулсираше в мозъка му. Безпокоеше се, че мракът се сгъстява, а на тъмно не може да се тича бързо.

Бостон така и не успя да настигне коня. Усетил се на свобода, жълточервеникавият скопец бе препуснал към родните места.

По добре познатите хълмове на предпланините Бостон тръгна направо, за да съкрати пътя. Измъчваше го не толкова ходенето по безкрайните дерета и ливади, колкото неотлъчната тягостна мисъл за случилото се. В главата му се въртяха най-различни планове за спасението на Ерназар. Ту се укоряваше, че не бе останал при него на превала, макар че можеше и той самият да бъде затрупан от снежната виелица. Ту си представяше как в непрогледния мрак на ледената пропаст стене умиращият му другар, а горе в планините вилнее страшната буря. А когато си помисляше как ще съобщи тази ужасна вест на семейството му — на децата и на жена му Гулюмкан, имаше чувството, че ще се побърка.

И все пак след толкова мъки и несгоди в едно поне му потръгна. Същия ден един от околиите чобани женеше сина си. Гостите се бяха застояли на сватбата и последните от тях си бяха тръгнали с камион едва след полунощ. Светлата лунна нощ, полъхващият прохладен ветрец и смътно проблясващото далече в низината огледало на Исък-Кул поддържаха доброто настроение на сватбарите и те пееха песен след песен.

Щом ги чу, Бостон изтича на пътя и отчаяно замаха с ръце. Към два часа пристигнаха в совхоз „Берик“. Камионът спря пред дома на директора. Бостон влезе в двора. Пресрещна го с лай някакво куче, което се мъчеше да го захапе за ботуша, но Бостон, без да му обръща внимание, похлопа на прозореца.

— Кой е? — чу се разтревожен глас.

— Аз, Бостон Уркунчиев.

— Какво има, Боске?

— Случи се нещастие.

 

 

На следващия ден около пладне спасителната група вървеше вече към превала Ала-Монгю. Бяха шестима души заедно с Бостон, движеха се във верига. Докъдето имаше възможност, бяха стигнали с всъдеход и сега се изкачваха нагоре, нарамили инструменти и въжета. Вървяха мълчаливо, с отмерена Стъпка, за да пестят силите си. На превала трябваше да долети и хеликоптер от града, който щеше да им спусне за помощ трима опитни алпинисти.

На Бостон му мина през ум, че предишния ден по това време те двамата с Ерназар бяха вървели по същата пътека, без да знаят какво ги чака…

Той разбираше, че дори да бе останал жив при падането, Ерназар едва ли би издържал цяло денонощие в ледената пропаст. И все пак му се искаше да вярва в подобно чудо.

След бурята, бушувала през миналата нощ, на превала беше слънчево и тихо. Снегът заслепяваше до болка очите. За съжаление виелицата бе затрупала вчерашните следи и сега Бостон не можеше да определи къде беше пукнатината. Но както обикновено се случва в живота, няма зло без добро — някой от спасителите се натъкна в снега на захвърления от Бостон кожух, а на няколко крачки от него намериха и седлото, след което доста бързо се ориентираха и успяха да определят мястото на пукнатината, затрупано от виелицата през нощта. По същото време пристигнаха и алпинистите. Те се спуснаха в пукнатината, дълбока според техните думи почти колкото височината на шестетажна сграда…

Когато се върнаха горе, алпинистите съобщиха, че е невъзможно да извадят Ерназар. Замръзналото му тяло, както и трупът на коня се били сраснали с ледената маса. Алпинистите обясниха, че от резките удари ледът може да се размести, да се предизвика срутване и тогава самите спасители ще станат жертва, смазани под ледените блокове… И те предложиха на Бостон, тъй като нищо друго не можеше да се направи, да слезе в пукнатината и да се прости с Ерназар. Друг изход нямаше…

И по-късно, години наред, Бостон се измъчваше нощем от един и същи кошмар, завинаги запечатал се в съзнанието му. Сънуваше, че се спуска по въже в онази пропаст, като осветява ледените й стени с фенерче. Освен него е взел още едно за резерва. Изведнъж разбира, че резервното фенерче го няма и изтръпва от тревога и ужас. Иска му се да вика, но продължава бавно да се спуска все по-надолу и по-надолу в зловещото ледено подземие, докато накрая фенерчето осветява замръзналия в леда Ерназар: Ерназар (всъщност именно така беше) е паднал на колене, кожухът му се е запретнал до главата, лицето му цялото в кръв, устните са здраво стиснати, очите затворени. „Ерназар! — вика го Бостон. — Чуваш ли ме, аз съм Дойдох да ти оставя резервното фенерче — тук е толкова страшно и тъмно, но го загубих. Разбираш ли, Ерназар, загубих го. Но ще ти дам моето. На, вземи го. Вземи го, Ерназар, моля ти се!“ Но Ерназар не взема фенерчето и изобщо не му отговаря. Бостон плаче, тресе се от ридания и се събужда, облян в сълзи.

И цял ден след това не е на себе си — в такива дни Бостон е мрачен и неприветлив. На никого досега не бе разказвал за този си сън и най-малко му се искаше да узнае за него Гулюмкан, дори след като му стана жена. А и пред никого от семейството на Ерназар не бе споменал, че беше слизал в пропастта, за да се прости с него.

Когато се върна вкъщи от превала, всички от бригадата вече знаеха за трагедията. И за Бостон нямаше по-голяма мъка от това да гледа как страда и ридае от скръб Гулюмкан. В такива моменти предпочиташе да бе загинал той вместо Ерназар или хиляди пъти да слиза пак в онази пропаст и пак да изпитва същия ужас. Гулюмкан тежко изживяваше гибелта на мъжа си. Страхуваха се, че ще се побърка. Едва я удържаха да не хукне да го търси: „Не вярвам, че е загинал, не вярвам! Пуснете ме! Ще го намеря! Ще ида при него!“

И една нощ тя наистина избяга. Капнал от умора, Бостон се канеше да си легне, от няколко дни все не сколасваше да се наспи като хората — трябваше да приема гостите, дошли да изкажат съболезнованията си. Идваха хора от цялата околност, мнозина по старинен обичай започваха още отдалече да плачат и да нареждат: „Скъпи Ерназар, друже, братко мой, къде ще те видя?“ — и той им помагаше да слязат от конете, започваше да ги утешава… А този ден вечерта се случи малко по-свободна и Бостон, съблечен до кръста, се миеше на двора, като си поливаше с една кана. Арзъгул беше у Гулюмкан: тези дни почти през цялото време не се отлъчваше от своята съседка.

— Бостон, Бостон, къде си? — чу се неочаквано викът на Арзъгул.

— Какво има?

— Тичай по-скоро да догониш Гулюмкан! Избяга нанякъде. Момиченцата й плачат, а аз не можах да я спра.

Бостон навлече само потника и както си беше с пешкира на врата, бършейки се в движение, хукна да настигне обезумялата от мъка Гулюмкан.

Не можа да я настигне скоро.

Тя беше избързала напред и потичваше по полегатото дере по посока на планините.

— Гулюмкан, спри, къде отиваш? — повика я Бостон.

Тя продължи, без да се обръща. Бостон ускори крачки, като си помисли, че в това състояние Гулюмкан можеше да му хвърли в лицето обвинение, от което той най-много се страхуваше — да му каже, че той е погубил Ерназар. При тая мисъл пламна като попарен сякаш с вряла вода — та нали и той самият страдаше и се обвиняваше, не можеше да си намери място. А и какво можеше да й отговори на това?

Мигар щеше да се оправдава? А и какво значение имаха за нея оправданията? Как да й докаже, че има фатални обстоятелства, над които човекът няма власт? Но и тези думи не бяха утеха, в природата нямаше такива думи, които да накарат душата да се примири с подобно нещастие. Нямаше думи, с които да обясни на Гулюмкан защо още живее след всичко случило се на превала.

— Гулюмкан, къде си тръгнала? — Задъхан от тичане, Бостон се изравни с нея. — Спри, послушай ме, ела си у дома. Хайде да се връщаме…

Беше още аветло в този вечерен час, планините все още се открояваха в тихия здрач на бавно угасващия ден, и когато Гулюмкан се обърна, Бостон имаше чувството, че от нея, подобно на призрачно сияние, се излъчва скръб, чертите на лицето й бяха разкривени, сякаш тя го гледаше изпод дебел слой вода. Сърцето му болезнено се сви при вида на нейното страдание и жалката й външност — а до вчера беше хубава, жизнерадостна жена, болно му беше и заради това, че тя бе тичала като безумна, че копринената рокля, която я бяха накарали да облече, се бе измачкала и усукала на гърдите, че новите й черни ичиги^[1] са вече траурни ботуши, а косата й е разплетена в знак на траур.

— Къде отиваш, Гулюмкан? Къде? — попита Бостон и неволно я хвана за ръка.

— При него на превала — каза тя с някакъв чужд глас.

Вместо да й каже: „Да не си луда? Как ще идеш там? По тая тънка рокля, веднага ще замръзнеш?“ — той започна да я моли:

— Не бива, недей сега. Скоро ще настъпи нощта, Гулюмкан. Ще идеш друг път. Аз ще ти покажа Мястото, но сега не бива. Ела си вкъщи. Децата плачат, Арзъгул се безпокои. Скоро ще настъпи нощта. Хайде да си тръгваме, моля ти се, Гулюмкан.

Гулюмкан мълчеше, прегърбена под тежестта на мъката си.

— Но как ще живея без него? — горестно прошепна тя, клатейки глава. — И той остана там съвсем сам, непогребан, неоплакан, без гроб?

Бостон не знаеше как да я утеши. Стоеше пред нея посърнал, виновен, с развлечения, провиснал на слабите му рамене потник, с пешкира на врата, с кирзови ботуши, с каквито чобаните ходят и зиме, и лете. Нещастен, виновен, разстроен. Той разбираше, че с нищо не може да помогне, да утеши тази жена в нейната загуба. И ако имаше някакъв начин да й върне мъжа, като отиде на неговото място, дори за секунда не би се поколебал да го стори.

Те мълчаха, всеки потънал в своите мисли.

— Хайде, Гулюмкан. — Бостон я хвана за ръка. — Трябва да си идем вкъщи. Трябва да сме там, където хората идват да почетат Ерназар.

Гулюмкан сведе чело до рамото му и задавена от конвулсивни ридания, забъбри нещо неясно, сякаш изплакваше мъката си пред своя роден баща. Бостон я хвана под ръка и двамата тръгнаха към къщи, обливайки се в сълзи в общата си скръб. Тихо угасваше лятната вечер, наситена с тръпчивия аромат на цъфнали планински треви. Насреща им идваше Арзъгул, хванала за ръка Ерназаровите дъщерички. Щом я съгледа, Гулюмкан се втурна към нея и двете жени се прегърнаха сякаш след дълга раздяла и заплакаха още по-силно…

Шест месеца по-късно, когато Арзъгул вече лежеше в районната болница, а Гулюмкан отдавна се бе преместила в рибарското селище на Крайбрежието. Бостон си спомни онази вечер и очите му се замъглиха от преизпълнилите душата му чувства.

Той седеше до леглото на жена си и с болезнено свито сърце гледаше измъченото й безжизнено лице. Есенният ден беше топъл, другите болни от стаята бяха излезли на разходка. И тогава Арзъгул подхвана онзи паметен разговор.

— Искам да ти кажа нещо. — Изговаряйки бавно думите, Арзъгул вдигна очи към мъжа си. Бостон забеляза, че тя беше още по-прежълтяла и отслабнала през тази нощ.

— Слушам те, Арзъгул, кажи какво искаш да ми кажеш? — нежно попита Бостон.

— Видя ли се с доктора?

— Видях се. Той каза…

— Почакай. Не е важно какво е казал, сетне ще говорим за това. Разбери, Бостон, искам сериозно да поприказваме с тебе.

При тези думи сърцето му се сви. Той извади от джоба кърпа и избърса потта от челото си.

— Недей сега, нека по-добре, след като оздравееш. — Бостон се опитваше да отклони назряващия разговор, но от погледа на жена си разбра, че не бива да настоява.

— Всяко нещо с времето си — упорито продължи болната, като с усилие отваряше бледите си устни. — Тук всичко премислих — пък и какво друго можеш да правиш в болницата? Спомних си целия ни живот, Бостон, хубаво живях с тебе, доволна съм от съдбата си. От нищо не мога да се оплача, ей го, отгледахме децата, поставихме ги на крака, вече са самостоятелни. За тях ще говорим по-късно. Но за тебе ми е жал, Бостон. Най ми е жал за тебе. Не умееш да се нагаждаш, нямаш приказка с хората, на никого не цепиш басма. А не си млад вече. Кога умра, недей да страниш от хората. Думата ми е, че не бива да оставаш самичък, Бостон. Мине ли ми годината, помисли как ще живееш по-нататък, не искам да оставаш сам. Децата си имат свой живот.

— Защо приказваш така — глухо промълви Бостон. — За това ли трябва да говорим сега?

— За това, Бостон, за това! За какво друго? Накрая винаги се говори за това. Защото след смъртта си човек вече няма как да го каже. Тъй че аз тука мислих и за тебе, и за себе си. Често идва при мене Гулюмкан. Сам знаеш, че не ми е чужда тя. Тъй се завъртя животът, че тя остана вдовица с малки деца. Почтена, свястна жена. Моят съвет е да се ожениш за нея. Сетне вече ти ще си решаваш какво да правиш. Всеки сам за себе си да решава. Когато няма да ме има, кажи й за този наш разговор… Може пък да стане тъй, както на мен ми се иска. И Ерназаровите дечица ще си имат баща…

Често посещаващите Исък-Кул се шегуват, че местните хора живеят край езерото, а не го виждат, вечно не намират време за него. Така и Бостон откога не беше идвал на брега, само сегиз-тогиз, и то отдалече, се бе любувал на исъккулската синева.

Но този път, след като излезе привечер от болницата, веднага се запъти към брега — искаше му се да остане сам, да поброди край синьото чудо сред планините. Бостон гледаше как вятърът гони по езерото бели пенести вълни, кипващи на равни редици, сякаш бразди от невидим плуг. Искаше му се да плаче, да изчезне в Исък-Кул — искаше му се и да умре, и да живее… Също като тези вълни — вълната кипва, изчезва и отново се заражда сама от себе си.

 

 

И все пак вълците съвсем го изтормозиха — така дълго и непоносимо виеха наоколо, че го принудиха да стане от леглото. Но преди това събудиха Кенджеш. Момченцето заплака, Бостон го придърпа в прегръдките си и започна нежно да го успокоява:

— Недей, Кенджеш, недей, миличък! Татко е тука при тебе. Защо плачеш, глупавичкото ми момченце? Ето я и мама — виждаш ли я? Искаш ли да потърсим котенцето? Да светне ли татко лампата? Не бой се, това са котенца, те така мяукат.

Гулюмкан се събуди и също взе да успокоява детето, но то не млъкваше. Запалиха лампата.

— Гулюм — каза Бостон на жена си от вратата: беше станал да запали лампата. — Все пак ще ида да сплаша тия зверове. Тъй не може да продължава.

— Кое време е сега?

Бостон погледна часовника.

— Три без двайсет.

— Ето на, виждаш ли — огорчено каза Гулюмкан. — А в шест трябва да ставаш. На какво прилича това? Тая проклета Акбара ще ни побърка. Отде ни дойде това чудо до главата?!

— Хайде успокой се. Нищо вече не може да се направи. Веднага се връщам. Поне ти не се бой. Брей, жива мъка, дявол да го вземе. Ще заключа отвън. Не се тревожи. Лягай да спиш.

И той мина под прозорците, като високо тропаше с кирзовите ботуши, обути в бързината на бос крак. Искаше най-сетне да види вълците и затова нарочно викаше кучетата, ругаеше ги с най-обидни думи. Готов беше на всичко — така му бяха дотегнали тези озлобени от мъката си вълци.

Всъщност той с нищо не можеше да им помогне. Оставаше му само надеждата, че ще успее някак да ги убие, още повече, че имаше хубаво оръжие — полуавтоматична пушка.

Все пак не можа да срещне вълците. И тогава, проклинайки всичко живо на света, се прибра вкъщи. Но не можеше и да заспи. Дълго лежа на тъмно, в главата му натрапчиво се въртяха тревожни, тягостни мисли.

Мислеше за най-различни неща. Но най-много за това, че от година на година става все по-трудно да се работи добросъвестно и хората вече нямат никакъв срам, особено младежта. Никой на никого не вярва. Всеки търси най-напред собствената си изгода. Преди войната, когато се строеше прочутият Чуйски канал, от всички краища на страната надойдоха хора да работят доброволно и безплатно. А сега никой не го вярва, било празни приказки, измишльотини. Никого дори насила не можеш накара да стане чобанин. И всички знаят, ама си дават вид, че е временно затруднение. А отвориш ли дума за това, ще те нарекат клеветник. Сиреч надъхан от враговете! И никой не иска сериозно да се замисли, че тъй не може да продължава. Единственото, което го успокояваше и радваше, беше, че Гулюмкан не се сърдеше, не роптаеше, че му се налага целогодишно да работи без почивни дни, без отпуска. Зер стадото не можеш го остави, не можеш го изключи като машината. То си има нужда от денонощни грижи. И тъй излиза, че накъдето и да се обърнеш, навсякъде не стига работна ръка. И не защото няма хора, а защото хората не искат да работят. Но защо? Нали без труд не може да се живее. Та това е гибел. Или има може би друг начин за хората да живеят и да се трудят? Най-болният въпрос беше да се намерят за разплодните пунктове сакманшчици, които да се грижат за новородените агнета. И пак не търси младите за тая работа. Там има денонощни дежурства. Трябва да се полагат най-старателни грижи за приплода и затова никого не можеш насила да го закараш да работи. Днешната младеж не иска да гази кал и да живее в джендема. Пък и парите са малко. В града за осем часа работа във фабрика или на строеж се изкарва много повече. „А как сме блъскали ние цял живот там, където е имало нужда от работна ръка, без да търсим лесното и изгодното? А сега, когато дойде време младите да поемат работата, не виждаш никаква полза от тях. Нямат ни срам, ни съвест“ — огорчено се оплакваха старите. Този конфликт, довел постепенно до неразбирателство и отчуждение между поколенията, отдавна вече вълнуваше и безпокоеше мнозина. И отново в паметта на Бостон изплува споменът за оня разговор. Не се сдържа тогава. И пак всичко бе на вятъра. Отново бе подчертал, че човек трябва да работи така, както за себе си. Друг начин няма. Ето защо всеки трябва да е лично заинтересован от това, което върши. Бостон вече неведнъж е казвал, че заплащането трябва да зависи от трудовите резултати, а най-важното — земята да бъде като собствена за чобанина, той, помощниците му и техните семейства да милеят за тази земя, инак нищо няма да излезе…

Както винаги парторгът Кочкорбаев се възпротиви на неговите предложения. Кочкорбаев, вестник-киши — човекът-вестник, както му викаха в совхоза, седеше вдясно от директорското бюро, в профил към Бостон. Смръщил вежди — изглежда, не беше в добро настроение, току поправяше за авторитет връзката си и мяташе недружелюбни погледи към Бостон. Директорът на совхоза Чотбаев лесно можеше да си представи какъв ход вземат мислите на Кочкорбаев. През дългогодишната им съвместна работа доста добре бе опознал неговата непреклонна, нетърпяща възражения, веднъж завинаги заучена логика на демагог: сиреч Бостон Уркунчиев, тоя кулак и контрареволюционер от нов тип, пак взе думата. Животът непрекъснато му нанася удари, а той си знае своето. Трябва да му дигнем мерника и да го пратим нанякъде, както едно време…

На това работно съвещание присъствуваше и новият инструктор от райкома, скромен на вид млад мъж, когото хората в „Берик“ засега все още не познаваха. Той внимателно слушаше изказванията и непрекъснато си записваше нещо в бележника. Чотбаев предполагаше, че Кочкорбаев няма да пропусне случая да се докара пред новия инструктор от райкома. И не се излъга. Кочкорбаев поиска думата след Бостон уж за няколко кратки реплики. И започна да ги ниже едни, сякаш му бяха писани на хартия — той умееше да излага въпроса също като по вестниците и в това беше неговата сила.

— Докога вие, другарю Уркунчиев — обърна се той към Бостон както винаги официално на „вие“, — докога ще смущавате хората със своите съмнителни предложения? Видът на производствените отношения в социалистическия колектив е отдавна определен от историята. А вие искате чобанинът като господар да решава кого да взема на работа, кого не и на кого колко да плаща. А това какво значи? Това значи да се обявиш срещу историята, срещу нашите революционни завоевания, това е опит да се постави икономиката над политиката. Вие изхождате само от тесните интереси на своето стадо. А за нас това е въпрос на въпросите. За това стадо отговаря районът, областта, страната! Докъде искате да ни доведете, другарю Уркунчиев — до извращение на социалистическите принципи за стопанисване?

Бостон кипна и скочи от мястото си.

— Никого никъде не викам. Уморих се вече да говоря за това. Никого никъде не викам, аз съм овчар и не е моя работа да се бъркам в онова, което става в областта, в страната, па дори и по света. И без мене има много умници. Моята работа е стадото. Щом като парторгът не иска да знае какво мисля аз за стадото си, защо ме разкарвате тогава по съвещания и ме откъсвате от работата? Празните приказки не са за мен. Може за някого да са важни, ама аз не съм силен по тях. И повече не ме викай на съвещания, другарю директор. Не бива да ме откъсваш от работата. Такива съвещания не са ми притрябвали!

— Как така бе, Боске? — Чотбаев безпомощно се размърда на мястото си. — Ти си първенец в труда, най-добрият чобанин в совхоза, опитен работник, ние искаме да знаем какво мислиш и затова те викаме.

— Ти ме учудваш, другарю директор. — Бостон не на шега се ядоса. — Ами че тъкмо ти знаеш какво ми струва това да съм първенец. Защо мълчиш тогава? Отворя ли уста да кажа нещо и Кочкорбаев веднага ми я запушва, заяжда се като някой прокурор, а ти седиш и си траеш, сякаш нищо не е станало, сякаш това не те засяга.

— Чакай, чакай — прекъсна го Чотбаев.

Очевидно директорът се обърка: бе изпаднал в много деликатно положение — този път нямаше да съумее да запази неутралитет в спора между Бостон и Кочкорбаев. Налагаше се в присъствието на инструктора да заеме определена позиция. А така не му се искаше да подкрепя Кочкорбаев, тоя човек-вестник, чиято демагогия можеше да задействува страшни сили: Кочкорбаев не беше единственото звено във веригата, която изхождаше от талмудистки принципи. И този път Кочкорбаев преднамерено изостри обсъждането, като незабавно обвини чобанина — ни повече, ни по-малко — в „посегателство срещу нашите революционни завоевания“. Ами че кой след това ще посмее да му възрази? Трябваше обаче, трябваше някак да се излезе от това положение.

— Чакай, чакай, Боске, по-спокойно — каза директорът и стана от мястото си. — Дайте да се разберем, другари — обърна се към събралите се Чотбаев, като трескаво обмисляше как да примири двете страни. Естествено, Бостон имаше право, но с Кочкорбаев шега не биваше. Как да постъпи? — За какво всъщност е въпросът? — разсъждаваше директорът. — Чобанинът, доколкото разбирам, иска да бъде стопанин на стада та и на земите, а не наемен работник, пък и той говори не само от свое име, а от името на своята бригада и на чобанските семейства, това също не може да не се вземе под внимание. Тук, струва ми се, има известно основание. Чобанската бригада е всъщност нашето най-малко икономическо ядро. Именно от нея трябва да се започне. Както разбирам, Уркунчиев иска да поеме всичко в свои ръце: и добитъка, и пасищата, и фуража, и помещенията — с една дума, всичко, необходимо за производството. Той иска да внедри бригадната сметка, та всеки да знае какво може да спечели, ако работи като за себе си, а не като за съседа си, от и до. Ето как разбирам предложението на Уркунчиев и си заслужава да помислим върху него, Джантай Ишанович — обърна се Чотбаев към парторга.

— А аз като парторг на совхоза, който ние с вас, другарю Чотбаев, ръководим, смятам, че не е редно който и да било, а най-малко ръководителят на стопанството, да поощрява частнособственическата психология в социалистическото производство — с победоносни нотки в гласа си го укори Кочкорбаев.

— Но разберете, това предложение е в интерес на работата — започна да се оправдава директорът. — Младежта не иска да работи в чобанските бригади…

— Значи агитационно-масовата работа у нас е на ниско равнище, трябва да се напомни на младежта за Павлик Морозов и неговия киргизки събрат Къчан Джакъпов.

— Това вече е по вашата част, другарю Кочкорбаев — обади се директорът. — Тук вече вие сте специалистът. Напомняйте, агитирайте. Никой не ви пречи.

— И где агитираме, не се безпокойте — предизвикателно подхвърли парторгът. — Набелязали сме цял комплекс от мероприятия. Но по-важното е навреме да се пресекат частнособственическите стремежи, колкото и добре да са замаскирани. Ние няма да позволим да се подкопават основите на социализма.

Слушайки този доста ожесточен спор, Бостон Уркунчиев се обезкуражи, неволен страх сви гърлото му. Та той всъщност беше казал само, че иска най-сетне да работи така, както смята за най-добре, а не по чужди наставления.

— За никого няма да има отстъпки и изключения — продължи Кочкорбаев. — Социалистическите форми на производство са задължителни за всички. И като казвам това, имам предвид най-вече другаря Уркунчиев. Той непрекъснато се стреми да постигне някакви специални условия за себе си.

— Не само за себе си — прекъсна го Бостон. — Такива условия са нужни на всички, тогава и работата ни ще върви добре.

— Съмнявам се! Впрочем какъв е този маниер непрекъснато да поставяте условия? Направете това, направете онова. Достатъчно е и това, че вие, другарю Уркунчиев, в търсене на собствено пасище за стадото си погубихте човек на превала Ала-Монгю или може би и това няма да ви спре?

— Продължавай, продължавай — ядно махна с ръка Бостон. Стана му непоносимо болно и обидно, че за гибелта на Ерназар се говори ей тъй, бегло, между другото.

— Какво значи продължавай, продължавай? Не е ли вярно? — хапливо попита Кочкорбаев.

— Да, не е вярно.

— Как да не е вярно, след като трупът на Ерназар и до ден-днешен лежи сред ледовете на превала. И може би още хиляди години ще остане там.

Бостон премълча: много неприятно му беше, че на съвещанието се отвори дума за това. Но Кочкорбаев ле се успокояваше.

— Защо мълчите, другарю Уркунчиев? — продължи да се заяжда той. — Не отидохте ли да си търсите ново пасбище?

— Да, отидох да си търся — рязко отговори Бостон. — Но не само за себе си. А за всички, включително и за тебе, Кочкорбаев. Защото аз те храня и поя, а не ти мене. И сега ти храчиш в кладенеца, от който пиеш вода!

— Какво значи това? — възмути се Кочкорбаев и лицето му се наля с кръв. — Аз дължа всичко само на партията!

— А откъде взема партията, с какво те храни? — озъби се Бостон. — От небето ли й пада?

— Но това е безобразие, що за безотговорни думи! — кипна Кочкорбаев и нервно взе да намества вратовръзката си.

Скандалът беше неизбежен. И Кочкорбаев, и Бостон стояха прави — единият до бюрото, другият до стената — като осъдени на смърт, сякаш още малко и някой от двамата щеше да се строполи на пода. Младият инструктор от райкома поразведри напрегнатата атмосфера.

— По-спокойно, другари — неочаквано се обади той от ъгъла, където седеше и си записваше в бележника. — Аз мисля, че по принцип чобанинът Уркунчиев е прав. Труженикът, както обичаме да казваме, творецът на материалните блага има право да си каже думата. Но защо трябваше да се стига до тези разпратени?

— Ама вие не знаете, другарю Мамбетов — припряно подхвана Кочкорбаев. — Претенциите на Уркунчиев нямат край. Например неотдавна един чобанин, казва се Нойгутов, да, именно Базарбай Нойгутов, откри в планините вълча бърлога. И взел цялото котило, тъй да се каже, експроприирал го, тоест взел и четирите вълчета, за да ликвидира глутницата до корен. С други думи, постъпил, както е трябвало да постъпи. И какво мислите? Бостон Уркунчиев започнал буквално да го преследва. Отначало искал да го подкупи, но когато номерът не минал, защото Нойгутов е човек с принципи, Уркунчиев взел да го заплашва, взел да настоява Нойгутов да върне вълчетата на мястото, за да продължели тия хищници и по-нататък да се размножават. А това какво значи? Как да се разбира? Може би освен всичко друго, вие, другарю Уркунчиев, искате да си развъждате и свои собствени вълци? Частна собственост, тъй да се каже. Може би совхозът е длъжен да ви осигури и вълци? Първо собствена земя, собствени Овце, а после и собствени вълци! Така ли? Или как другояче да ви разбираме — нека вълците да се размножават, да разкъсват нашите стада, да живеят за сметка на народната собственост?

През това време Бостон бе успял вече да се овладее и каза доста спокойно:

— Това за вълците е вярно, само дето едно е лошото — вълците не разбират, че посягат на народната собственост.

Присъствуващите неволно се разсмяха, а Бостон, възползувал се от паузата, продължи:

— И тук не му беше мястото да говорим за вълците. Но щом като вече стана приказка, нека и аз да си река думата. Всяка работа трябва да се върши с разбиране, затова сме се родили разумни същества. А на някои от нас разумът не им достига, но затова пък самохвалство, колкото щеш. Например случаят с вълчетата. Както вече се каза, Базарбай ги взел, или чисто и просто ги задигнал от бърлогата, а що шум се вдигна около тая работа, изкараха го едва ли не герой. Да, ама тоя герой не помисли, че първо трябваше да проследи старите вълци — родителите, да ги застреля, и сетне да решава какво ще прави с техните кутрета. А той побърза да продаде вълчетата и да изпие парите. Защо помолих Базарбай да ми даде или да ми продаде вълчетата — да подмамя с тях в засада вълка и вълчицата, за да не остават на свобода тия зверове, освирепели след съсипването на бърлогата им. Трябва да знаете, че озлобеният вълк струва колкото десет вълци, взети заедно. Той няма да миряса, докато не си отмъсти. И всички чобани знаят как вилнее по цялата околност тая двойка вълци, Акбара и Ташчайнар — такива са им имената, след като им откраднаха малките. И с нищо не можеш да ги озаптиш, те и човек нападат — от тях всичко се очаква. Някои лоши хора са, както ги наричат, провокатори — чел съм го това по вестниците и в книгите. Та значи Базарбай е вълчи провокатор, той насъска вълците да вилнеят. Казах му го и пак ще му го кажа право в очите: той постъпи като страхлив провокатор. И на тебе, другарю парторг, ще ти кажа право в очите: не мога да те разбера що за човек си. От толкова години вече си в нашия совхоз, а до ден-днешен знаеш само едно — вестници да четеш и да заплашваш овчарите като мене, че сме били уж против революцията и против съветската власт, а от стопанство и хабер си нямаш, иначе щеше ли да ме обвиняваш, че съм искал да размножавам вълци. По дяволите тия вълци, това твое обвинение може само да разсмее хората. Но другото ти обвинение, другарю Кочкорбаев, не мога да оставя без отговор. Да, Ерназар загина на превала. Но защо отидохме с него на превала? Дали от хубав живот? Какво търсехме там? Ти запита ли се, другарю парторг, какво ни накара да тръгнем, помисли ли, че ако нямахме страшна нужда от пасища, нямаше тъй да рискуваме? А с всеки изминал ден тая нужда става все по-страшна. Ей го, и директорът е тук, нека каже, когато започна своето директорство, какви треви, какви пасища, какви земи имаше! А сега? Прахоляк и суша е наоколо, за всяка тревичка ще се изпотрепем и всичко е само защото се пускат десет пъти повече овце, отколкото биха могли да изхранят тия площи, и овчите копита ги погубват. И затуй тръгнахме с Ерназар за Кичибел. Искахме го за добро, ама на, сполетя ни нещастие. Зле завърши походът ни. А сетне аз се отказах и спрях да говоря за тия работи, нещастието ме накара да млъкна, не ми беше до това. Ако всичко бе минало добре, оная година щях да замина за изложбата в Москва, щях да ида при нашите най-главни ръководители и да им разкажа за тебе, Кочкорбаев. Ти се перчиш наляво и надясно, че все за партията мислиш, ама не се знае дали на партията са нужни такива хора като тебе, дето хем сами нищо не правят, хем и връзват ръцете на другите.

— Е, прекалихте вече! — не издържа Кочкорбаев. — Това е клевета! И знайте, Уркунчиев, че за тези свои думи ще отговаряте по партийна линия.

— Ами че аз самият искам да говоря за всичко това на партийно събрание. И ако наистина не правя каквото трябва и не мисля както трябва, посочете ми вратата. Значи мястото ми не е в партията и няма защо да ме щадите. Но и ти, Кочкорбаев, ще трябва да се позамислиш.

— Няма за какво да се замислям, другарю Уркунчиев. Съвестта ми е чиста, аз винаги съм бил предан на партията.

Бостон си пое дъх, сякаш бе тичал по нагорнище, и се обърна към инструктора от райкома.

— А тебе, другарю инструктор, много те моля да докладваш в райкома. Нека се разберат с нас на партийното събрание. Повече не мога тъй да живея.

 

 

Скоро Бостон Уркунчиев се увери, че спречкването с Кочкорбаев ще му докара и други неприятности. Тоя ден беше ходил по работа в Крайбрежие. В Приисъккулието започваха да цъфтят дърветата. Бяха последните дни на пролетта, а Бостон все не намираше време да напръска ябълките в своята градина и в бившата къща на Ерназар. Сега Бостон и Гулюмкан имаха две къщи с градини и двете се нуждаеха от грижи, а чобанският им живот минаваше в планините и почти никога не стигаше време за другата работа. Отлагаш, отлагаш от днес за утре и докато се усетиш, изтървал си момента. Но така или иначе, дърветата трябваше да се напръскат, иначе паразитите, както се размножават с поразителна бързина, щяха да погубят цялата реколта. Този път обаче Гулюмкан не се сдържа и здравата се скара на Бостон: защо се тутка, какво му струва, щом като е толкова зает, да иде по-отрано и да се уговори с някой от съседите да свърши тая работа срещу заплащане.

— И каква помощ виждам от тебе? — раздразнено подхвърли Гулюмкан. — И деня, и нощя те няма вкъщи — я при стадото се запилееш, я по събрания търчиш. Като не можеш толкоз да туриш в ред градината, постой поне един ден с Кенджеш — на това дете вечно трябва да му ходиш по петите, — а аз ще сляза до Крайбрежие и вместо тебе ще свърша всичко, както се полага на един добър стопанин.

Права беше Гулюмкан — в нищо не можеше да й възрази, трябваше мълчаливо да я изслуша.

На заранта Бостон потегли към Крайбрежие, за да се погрижи за градината. Яздеше на Донкулюк. Както казват старите хора, напролет и тревата, и конят набират сили. Пък и Донкулюк беше в най-хубавата си възраст: кръвта му кипеше и от излишък на сили все го теглеше да препусне. Но Бостон нямаше настроение за това, и му стягаше юздите — искаше му се да поразмисли по пътя за някои неща. През нощта спа лошо. Дълго се въртя в леглото, не можеше да си намери място, че парторгът го обвини за гибелта на Ерназар. Вечерта след събранието разказа накратко на жена си как беше минало, но за обвинението премълча. Не му се искаше излишно да припомня на Гулюмкан за бившия й мъж, макар че бяха минали няколко години от неговата гибел, иначе нямаше да избягнат тягостния разговор, от който и той, и тя щяха да се разстроят, та нали непогребаният Ерназар бе останал завинаги сред ледовете в онази ужасна, черна като нощ пропаст на превала Ала-Монгю. Така че най-добре беше да премълчи за това обвинение. И тъкмо беше позадрямал, когато пак се появиха вълците. И пак на хълма до голямата кошара Акбара тягостно зави, оплаквайки своите вълчета. А Ташчайнар й пригласяше с гърлен басов вой. И ако по-рано, когато ги чуеше, Бостон се преизпълваше с жалост към тях заради сполетялото ги нещастие, сега изпадна в ярост, искаше му се да убие тези упорити зверове, та най-сетне да не чува техния вой, с който сякаш му отправяха проклятие, а каква вина имаше той пред тях? И взе решение на всяка цена да ги убие, дори у него възникна план как да стори това. Още повече, че същия ден, когато беше на съвещание, Акбара и Ташчайнар бяха разкъсали три овци от неговото стадо. По-късно овчарят му каза, че колкото и да крещял и да размахвал гегата, вълците ни най-малко не се уплашили, а прегризали гърлата на три овци, след което най-спокойно си отишли. Бостон побесня. Ако все така продължава, помисли си той, нищо друго не ни остава, освен най-позорно да бягаме от тия вълци. А тази нощ Акбара и Ташчайнар не знаеха, че със своя нестихващ вой подписват смъртната си присъда. Бостон вече твърдо знаеше какво трябва да направи и бе готов незабавно да пристъпи към изпълнението на своя замисъл, но на следващия ден се наложи да замине за Крайбрежие. Бе решил най-напред да сложи в ред градината, за да не му натяква жената, а сетне вече да се разправя с вълците.

Ето за какво си мислеше Бостон по пътя…

 

 

С напръскването и пролетното окопаване на ябълките той се справи за един ден. Успя да намери в селото един похватен момък, конто срещу-заплащане се зае да свърши бързо тази работа. Бостон му обеща едно агне от своите черни каракулски овци.

Преди да си тръгне, Бостон реши да купи нова играчка за Кенджеш. Искаше му се да зарадва своя любим син, който след месец и нещо навършваше две годинки. Забавният палав малчуган радваше със своите лудории стареещия Бостон. Всяка нова дума на детето довеждаше бащата до възторг. Чрез него Бостон постигаше дълбокия съкровен смисъл на живота, който се съдържаше в привързаността към детето и неговата майка. Това беше последната и най-висша точка в отредената му съдба. И той вече за нищо друго не мечтаеше и нищо повече не желаеше от живота, освен да обича жена си и сина си, защото това е най-висшето благо, което е дарено на хората. Бостон никога не говореше за това, но в себе си беше сигурен, че е така, вярваше, че и жена му споделя тези негови чувства.

Бостон слезе от коня пред магазин „Маданият“, влезе вътре и купи една навиваща се жабка, с изблещени очи, много смешна — как щеше да й се зарадва малкият! Когато излезе навън и се канеше да яхне коня, изведнъж усети, че е гладен — от сутринта нищо не беше ял. Гостилницата бе през няколко сгради от магазина и той за свое нещастие реши да се отбие там. Влезе в полутъмно помещение, вмирисано на евтини ястия, каквито се предлагаха тук на пътуващите шофьори, и седна недалеч от входа. Изведнъж чу зад гърба си гласа на Базарбай. Не се обърна — и бездруго знаеше, че той гуляе тук с приятели. „Седнал да пие посред бял ден с тия безделници и пет пари не дава, ни срам, ни съвест има тоя човек“ — възмутено си помисли Бостон. Понечи да стане и да си отиде, за да му е мирна главата, но после си помисли: че отде-накъде ще си отива, без да се нахрани? Поръча си борш и кюфтета. Изведнъж гласовете зад гърба му враждебно притихнаха — изглежда, някой бе обадил на Базарбай за присъствието му. Скоро при него дойде един от Базарбаевите приятели — Кор Самат, Кьоравия Самат, местен нехранимайко и сплетник, загубил още на младини едното си око при пиянско сбиване.

— Салам, Бостон, салам! — С многозначителна усмивка му подаде той ръка и Бостон бе принуден да я стисне. — Защо си се уединил тука бе, човек? — пристъпи той до масата. — А ние ей къде сме с Базарбай. Отдавна не се бяхме виждали, та рекохме да се почерпим, ела при нас. Базарбай те кани.

— Кажи му, че нямам време — отговори Бостон колкото се може по-сдържано. — Дояждам това и веднага тръгвам за планините.

— Е, ще успееш, няма къде да ти избягат планините.

— Не, благодаря. Бързам.

— Е, твоя работа, ама не си прав — подхвърли на тръгване Кор Самат.

След малко дойде и Базарбай, вече доста пийнал, а подире му тръгнаха и другите.

— Слушай бе, ти какво се правиш на толкоз важен? Каним те най-човешки, а ти? Да не се мислиш за по-горе от другите? — веднага се заяде Базарбай.

— Нали казах, нямам време — спокойно отговори Бостон и усърдно започна да сърба борша, който при други обстоятелства за нищо на света не би изял до края.

— Имам работа с тебе — каза Базарбай и нахално седна срещу него.

Другите не си тръгваха, чакаха да гледат какво ще става.

— Че каква работа можем да имаме с тебе? — отвърна Бостон.

— Ами например да си поговорим за ония вълчета, Бостон. — Базарбай се намръщи и поклати глава.

— Вече говорихме за тях, има ли смисъл пак да се връщаме на тази тема?

— Смятам, че има.

— А аз смятам, че няма. И не ми пречи. Остави ме да си доям борша, че трябва да тръгвам веднага.

— Закъде бързаш бе, куче? — Базарбай рязко стана и като се наведе напред, приближи до Бостон разкривеното си от злоба лице. — Закъде бързаш бе, мръсник? Още не сме се разбрали за вълците. Нали в кабинета на директора публично си ме нарекъл провокатор, казал си, че заради мене вълците се развилнели. Мислиш, че не знам какво значи провокатор, а? Значи тъй, аз съм фашист, а ти си единственият честен между нас.

Бостон също скочи от мястото си. Сега двамата стояха лице срещу лице.

— Не дрънкай глупости — отсече Бостон. — Фашист не съм те наричал — не се сетих, а е трябвало да те нарека. А туй, че ти си провокатор и злодей, е вярно. Аз и по-рано съм ти го казвал и сега пак ще ти го кажа. Но я по-добре си гледай там масата и престани да ми досаждаш.

— Не си ти, който ще ми нарежда къде да бъда и какво да правя! — не на шега се ядоса Базарбай. — Не си ми началник. Плюл съм ти на сурата. Добре де, аз съм провокатор, ами ти какъв си бе? Да не мислиш, че хората не те знаят що за стока си? Какво си мислиш, погуби Ерназар и всичко ще остане скрито-покрито. Ами че ти, мръснико, още докато беше жив Ерназар, се сдуши с жена му, а твойта бабичка трябваше да умре. И реши да бутнеш Ерназар в пропастта на превала, та сетне да се вземете с оная кучка Гулюмкан. Я опитай да докажеш, че не е вярно. Защо в пропастта не падна ти, ами падна Ерназар. Нали сте вървели по един и същи път? Или смяташ хората за глупаци? Той загина, а ти остана жив. И за какви да ви мислим тебе и твойта кучка Гулюмкан? Ерназар замръзна сред ледовете на превала, остана без гроб, а ти мърсуваш с неговата безсрамница и живот си живееш! На туй отгоре си партиец. Тебе трябва с ритници да те изгонят от партията. И първенец се извъди, стахановец! Под съд трябва да те дадат!

Бостон едва се сдържа да не се нахвърли с юмруци срещу него и да му смаже гнусната муцуна. Явно и Базарбай го предизвикваше да се сбият, да се хванат гуша за гуша, да вдигнат скандал. Но направи усилие, стисна зъби и каза на задъхващия се от злоба Базарбай:

— Няма за какво да приказвам с тебе, думите ти нищо не значат за мен. Не желая да се приравнявам с тебе. Мисли и говори каквото искаш и както искаш. А сега се махай от пътя ми. Хей, момко — повика той сервитьора, — плащам. Пъхна в ръката му една петачка и мълчаливо си тръгна.

Базарбай го хвана за ръкава:

— Я чакай! Не бързай толкоз да се връщаш при твоята кучка! Може пък, докато те няма, да се въргаля с някой чобанин, и ти да им попречиш!

Бостон грабна от съседната маса празна бутилка от шампанско.

— Дръпни си ръката! — тихо процеди той, без да сваля очи от пребледнелия Базарбай. — Не ме карай да повтарям, махни си ръката! Чуваш ли? — каза той и замахна с тежката бутилка.

Именно така излезе Бостон на улицата — здраво стиснал бутилката в ръка. Усети се едва когато се качи на коня, захвърли бутилката в канавката и препусна като луд. Отдавна не бе препускал с такава бясна скорост — този страшен галоп му помогна да се посъвземе и вече поуспокоен, Бостон изтръпна от ужас: за малко да стане убиец, слава богу, че се въздържа, иначе с един удар щеше да разцепи черепа на омразния Базарбай. Совхозниците, пътуващи в ремаркето на един трактор, гледаха изумени след Бостон: какво става с тоя човек, солиден мъж, а препуска като вятърничав хлапак. Бостон дълго не можа да си поеме дъх — окончателно дойде на себе си едва когато пийна студена вода от един ручей. Обърса уста и възседна Донкулюк, но сега вече потегли по-спокойно. Яздеше бавно, доволен, че не бе извършил убийство.

По едно време пак се сети за случилото се и пак се ядоса и намръщи. И окончателно се разстрои, когато разбра, че беше забравил на прозореца в гостилницата играчката, купена за Кенджеш — смешната жабка с изблещените очи и голямата уста. Разбира се, не го беше яд за парите, не струваше кой знае колко, пък и винаги можеше да я купи от същия магазин, но, кой знае защо, всичко това му се стори лоша поличба. Не биваше, в никой случай не биваше да забравя тази играчка, предназначена за детето, а той я забрави…

Това негово суеверие го дразнеше, караше го по някакъв начин да се съпротивлява на нежелателния ход на събитията. А при мисълта как ще устрои засада на вълците и ще застреля тези проклети зверове, за да не остане и помен от тях, започваше да се задушава от злоба.

И що за идиотщина, мислеше си той, днешното спречкване с Базарбай, което едва не завърши с убийство, отново започна от спора за тия вълци…

Бостон реши да осъществи намерението си на следващия ден. През нощта обмисли всички подробности по операцията и може би за първи път, откакто бяха женени, не сподели замисленото с жена си. Не му се искаше да повежда разговор за вълците и вълчетата, станали причина за скандала с Базарбай, не му се искаше да говори за него, което би могло да напомни за гибелта на Ерназар. И затова вкъщи повечето време мълчеше, играеше си с детето, лаконично отговаряше на Гулюмкан. Знаеше, че мълчанието му ще я учуди и може би ще я засегне, но по друг начин не можеше да се държи. Знаеше, че рано или късно тя ще научи за спречкването му с Базарбай и за мръсната клевета по техен адрес. Сега обаче мълчеше — никак не му се искаше да повтаря онова, което приказваше за тях това чудовище Базарбай, то беше толкова гнусно и отвратително.

И още си мислеше колко странно, тежко и сложно тръгна животът им с Гулюмкан. Колко тайно недоброжелателство или открита вражда срещаха у хората, откакто станаха мъж и жена, и какви ли не клюки се носеха за тях. И все пак Бостон не съжаляваше, че бе свързал съдбата си с вдовицата на Ерназар. Сега вече му беше трудно да си представи живота без нея, имаше нужда да чувствува постоянно присъствието й… Иначе всичко би било съвсем различно. Той можеше да продължи живота си само с нея, и макар че понякога беше недоволна от него, случва се да бъде и несправедлива, тя му беше предана, а това бе най-важното. По този въпрос никога не бяха говорили помежду си, но всичко се подразбираше от само себе си. И ако някой го попиташе какво е за него този малчуган, този засмян, ясноок, лъчезарен палавник с пухкави крачета, този изтърсак, Бостон нищо не би могъл да каже. Не би намерил подходящи думи. Чувството му бе по-силно от думите, защото в момченцето той виждаше себе си в един невинен, от бога даден детски образ…

Дълбоко в себе си Бостон осъзнаваше всичко това и през нощта, усещайки в леглото близостта на жена си и детето си, той се успокои, олекна му, злобата и ядът го напуснаха. Искаше му се да забрави случая в гостилницата. Дори си помисли, че ако тази нощ вълците не дойдат, може би ще отложи засадата или изобщо ще се откаже от намерението си. Копнееше за спокойствие.

 

 

Но сякаш за беля към полунощ вълците отново се появиха. И отново на хълмчето зад голямата кошара започна да стене, да вие Акбара, а Ташчайнар да й приглася с гърления си басов вой. И отново се стресна и захленчи малкият Кенджеш, а Гулюмкан замърмори в просъница, проклинайки тоя непоносим живот, в който нямаш мира от тия подлудели вълци. И Бостон отново се ядоса и озлоби, искаше му се тутакси да изскочи от къщи и да подгони вълците, да ги гони ако ще до края на света, отново си спомни хулите и оскърбленията на онзи подлец Базарбай и съжали, че не го тресна тогава с бутилката. Искаше се само да му я стовари по главата и край. И хич нямаше да съжалява, напротив, би се радвал, че най-сетне е унищожил такава гнусна твар в човешки образ… А вълците продължаваха да вият…

Наложи се пак да вземе пушката и да отиде поне да ги сплаши. Вместо да гръмне веднъж-два пъти, Бостон изстреля един след друг пет пълнителя в нощния мрак, после се върна у дома, по не можа вече да заспи и, кой знае защо, реши да почисти пушката. Седнал в единия ъгъл на пруста, той съсредоточено се зае да чисти ловджийската винтовка „Барс“, сякаш му беше спешно необходима. Докато се занимаваше с нея, още веднъж премисли как да осъществи плана си по отношение на вълците и реши да действува незабавно, още на разсъмване.

А през това време, подплашени от стрелбата, Акбара и Ташчайнар се отдалечаваха към теснината, за да прекарат там остатъка от нощта. Те си нямаха бърлога и нощуваха където им падне. Акбара както винаги вървеше отпред. Обрасла с дълги, скубещи се вече сплъстени фъндъци козина, тя изглеждаше страшна в мрака. Очите й горяха с фосфоресциращ блясък, езикът беше провесен, можеше да се помисли, че е бясна. Не, не стихваше скръбта й по малките, не можеше да прежали тяхната загуба. Инстинктът глухо й подсказваше, че вълчетата са в Бостоновата кошара, другаде не можеха да бъдат, защото там се беше скрил похитителят, когото бяха преследвали през оня злополучен ден. Нейният животински ум не можеше да проникне отвъд тази представа. Именно затова двата вълка свирепо и безогледно умъртвяваха добитъка в околността — и не толкова да утолят глада си, колкото от нестихващата, незадоволима потребност да заглушат, да удавят в кръв глождещото ги чувство на празнота и озлобление срещу всичко живо на света. А след като се наядяха с плячката си, тръгваха към мястото, където бяха загубили следата на вълчетата. Особено много страдаше Акбара — беше непримирима в скръбта си. Не минаваше ден, без да отиде на онова място, не минаваше ден, в който двамата с Ташчайнар да не бродят около зимовището на Бостон. Тъкмо на това разчиташе Бостон, решил на всяка цена да ги унищожи.

На следващата заран той нареди на помощниците си да не извеждат стадата на паша, а да ги държат затворени в двете кошари, да дадат на животните в изобилие зърнен фураж и да ги поят от поилките на двора. После избра от стадото двайсетина овци със сукалчетата им, повечето близнаци, за да блеят по-силно и да вдигат по-голям шум, и подкара малкото стадо към едно безлюдно място.

Никого не взе със себе си. Тръгна сам, с дълга гега в ръката, метнал през рамо почистената и смазана през нощта пушка, заредена с цяла пачка патрони. Вървя доста време. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от населените места.

Беше топъл, истински пролетен ден. Планините поглъщаха слънчевата топлина и я превръщаха в зеленееща по хълмовете и падините трева. Тук-таме в небесната синева безгрижно плуваха бели-пребели къдрави облачета. Пееха чучулиги, кряскаха сред скалите планински яребици — с една дума, благодат. Само извисилите се по целия хоризонт назъбени снежни хребети, където всеки миг можеше да се извие буря, както и задаващите се черни облаци, които можеха да затъмнят слънцето, подкарани бог знае откъде от дивия вятър, напомняха, че тази благодат не е вечна.

Засега обаче нищо не предвещаваше лошо време. Малкото стадо от овце майки с агнета отиваше натам, накъдето го подкарваше човекът. Агънцата палаво припкаха, час по час отиваха до посучат мляко от бозките на майките си. Бостон беше във все същото мрачно настроение. И колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше и на вълците, и на Базарбай — виновника за тази ужасна история. С Базарбай не желаеше да има нищо общо, добре знаеше народната приказка — не го човъркай, да не размирише, но, виж, вълците трябваше да ликвидира, да ги застреля, да ги унищожи — друг изход не виждаше. Сметката му беше проста. Блеенето на овцете и агнетата непременно ще примами вълците, а той ще се скрие някъде в засада. И ако не се случи нещо непредвидено, ще може да ги застреля, когато нападнат. Но, както се казва, човек предполага, а господ разполага… Тъкмо така стана…

Почти до пладне вълците не се появиха. Бостон остави овцете в една закътана долина, която можеше да наблюдава, и залегна с пушката в единия край сред камъни и редки храсталаци. Беше добър стрелец, от дете ходеше на лов и вече доста исъккулски вълци беше убил. И затова не се съмняваше, че ще застреля вълците, стига само да успее да ги примами. Овцете и агнетата непрекъснато блееха, като се викаха помежду си. Времето минаваше, а хищниците все още не се появяваха, макар че обикновено нападаха през деня.

Слънцето взе да припича. Бостон лежеше върху фланелата си под един храст и при други обстоятелства навярно би подремнал, но сега не можеше да си го позволи. Пък и беше доста разстроен от мисълта, че го обвиняват за гибелта на Ерназар. Враговете му Кочкорбаев и Базарбай се бяха съюзили и всеки по свой начин го клеветеше, мъчеха се да го поставят натясно. И той не можеше да си обясни защо така е устроен животът: защо, за какво съвсем различни хора го мразят? А на всичкото отгоре му виснаха на главата и тия вълци, да го тормозят. Дори вкъщи не можеше да има спокойствие и кой знае какво щеше да стане, когато до ушите на жена му стигнат слуховете за свадата с Базарбай. Гостилницата беше пълна с хора, когато Базарбай ругаеше с най-обидни думи и него, и жена му, а мнозина от тях са негови недоброжелатели…

Вълците все още ги нямаше и Бостон започваше да губи търпение. Въпреки това той напрегнато се оглеждаше и ослушваше — беше нащрек, чакаше ги. Важното беше да ги забележи колкото се може по-рано, за да ги убие, преди да разкъсат някоя овца. Но да се улови моментът, в който вълците ще се появят, не беше толкова лесно. Овцете нямат нюх, пък и зрението им е слабо, с една дума, няма по-глупави и по-тромави животни на света. Овцете са най-лесната плячка за вълците и само човекът би могъл да ги спаси, ето защо вълците са принудени да имат работа само с човека. Така беше и този път…

Безгрижните овце и този път не усетиха опасността. Спокойно си пасяха, като обръщаха внимание само на блеенето на агнетата и покорно им предоставяха бозките си. Нищо друго не ги тревожеше. Само Бостон забеляза опасността…

Внезапно двойката планински свраки, които улисано се суетяха недалеч от него, тревожно се разкрещяха и започнаха да прелитат от място на място. Бостон се ослуша, вдигна ударника, но не се показа от прикритието си, а напротив, още по-старателно залегна. Трябваше да действува със сигурност. Готов беше да пожертвува няколко овци, само и само да примами хищниците на открито място. Но, изглежда, вълците усетиха опасността — не бе изключено същите свраки да ги бяха предупредили за нея. Прелитайки от място на място, те бяха кацнали близо до Бостон, след което пак така високо и нахално се бяха разкрещели, макар че Бостон лежеше неподвижно в храсталака и сякаш с нищо не би трябвало да ги разтревожи. Така или иначе вълците не се появиха веднага, оказа се, че те се бяха разделили. Акбара се промъкваше пълзешком между камъните в далечния край на долината, а Ташчайнар — точно откъм срещуположната страна (по-късно се разбра, че бе пълзял недалече от мястото, където се криеше Бостон).

Но всичко това стана ясно по-късно.

В очакване на вълците Бостон напрегнато се оглеждаше, без да може да се ориентира откъде биха могли да се появят. Наоколо беше тихо и спокойно. Овцете кротко пасяха, агнетата палаво припкаха около тях, свраките престанаха да цвърчат — чуваше се само как недалече ромоли ручей и сред храсталаците чуруликат птички. Уморен вече от силното напрежение, Бостон неочаквано забеляза как между камъните отсреща се мярна сива сянка и овцете рязко отскочиха настрани, след което неуверено примряха в уплашено очакване. Бостон разбра, че вълците ги бяха подплашили, за да разберат къде се крие човекът, обикновено в такива случаи всеки овчар започва да крещи и се втурва към овцете, но сега Бостон имаше друга цел и не се показа от прикритието си. Сред камъните отново се мярна сивата сянка и вълкът с два скока се озова пред изпадналите в паника овце. Това беше Акбара. Бостон вдигна пушката и се прицели, готов вече да натисне спусъка, но лек шум зад гърба му го накара да се обърне. И в следващата секунда, без да се цели, стреля от упор срещу връхлитащия го огромен звяр. Всичко стана за някаква част от секундата. Куршумът улучи Ташчайнар по време на скока, но той не падна веднага, а известно време продължи да лети по инерция към Бостон със злобно оголени зъби, свирепо святкащи очи и хищно протегнати напред едри лапи с дълги нокти, след което рухна мъртъв само на половин метър от него. Бостон тутакси обърна пушката, за да стреля в Акбара, но моментът беше изтърван, Акбара, изоставила повалената овца, изчезна зад камъните. Бостон се втурна след вълчицата с надежда да я уцели, но видя само как тя прескочи ручея. Стреля, но не я улучи…

Бостон си пое дъх и мрачно се огледа наоколо. Беше задъхан и блед от напрежение. Не беше постигнал главната си цел — да убие Акбара. Сега положението се усложняваше — вълчицата щеше да стане неуловима. Впрочем ако не се беше обърнал навреме към Ташчайнар, мина му през ум, и не го беше повалил с първия куршум, всичко можеше да завърши много по-лошо. Като обмисляше случилото се, Бостон разбра, че приближавайки към стадото, вълците бяха усетили опасността и се бяха разделили, а Ташчайнар, забелязал, че човекът заплашва неговата вълчица, неподозираща засадата, без да се замисли, се бе хвърлил срещу него…

Бостон събра разпръсналите се в паника овце и се върна да огледа убития вълк. Ташчайнар бе паднал на една страна, оголил грамадните си зъби, очите му вече се изцъкляха. Бостон опипа главата му — едра почти колкото конска глава, как ли е носил този звяр такава тежест на себе си, а лапите — Бостон повдигна една и неволно се възхити: такава сила се усещаше в тези лапи. Колко път са извървели, колко плячка са повалили!

След известно колебание Бостон реши да не дере кожата на Ташчайнар. Ще я остави, не му трябва. Още повече, че вълчицата успя да избяга и той няма причини да тържествува.

Бостон постоя още известно време в размисъл, после нарами удушената от вълчицата овца и подкара стадото към къщи.

По-късно се върна с лопата и кирка и чак до вечерта копа трап, за да зарови трупа на Ташчайнар. Тази работа му Отне доста време, почвата беше камениста. Сегиз-тогиз Бостон спираше да си почине и предпазливо се оглеждаше наоколо дали случайно няма да съзре вълчицата. Бе оставил пушката наблизо, всеки миг да му е подръка…

Но Акбара дойде едва късно през нощта…

Легна върху прясната купчина пръст и остана така чак до разсъмване. А с първите слънчеви лъчи изчезна…