Чингиз Айтматов
Голгота (6)

VI

Гърбатите разклонения на снежните планини, показали се призори на четвъртия ден, известиха, че наближават низините на Чуйските и Примоюнкумските степи, закъдето пътуваха контрабандистите. Снежните планини бяха само общ ориентир за тези места, а след като влакът навлезеше в степните простори, те трябваше да изчезнат от погледа. Ето че на хоризонта изгря слънцето и за кой ли път всичко се озари от кротка светлина, и влакът, препълнен от хора с толкова различни съдби, проблесна в степта с дългата си върволица от вагони, след което зави към прибулените в мараня равнини — там, откъдето не се виждат планините…

На гара Жалпак-Саз контрабандистите трябваше да слязат и да продължат пеша — всеки отделно, на своя отговорност, но по един общ замисъл и под общо ръководство. Именно това най-много занимаваше Авдий Калистратов — кой всъщност бе Шефа, главният в тази работа, чието будно око неотклонно ги следеше и за когото се споменаваше мимоходом и тихо.

До гара Жалпак-Саз оставаха три часа път — контрабандистите се оживиха, започнаха да се готвят за слизане. Предизвикал от сутринта недоволството на другите пътници, Петруха дълго се ми в тоалетната след снощното си пиянство, преди да иде при Шефа за последни указания. Миналата вечер бе започнал с шампанско, което за него и другарите му беше детинска игра — пиеха го с водни чаши, като лимонада, после минаха на водка и това ги довърши. Малолетният Льонка бе изпаднал в безсъзнание и Авдий с голяма мъка успя да го свести. Едва след като му напомни, че наближават гара Жалпак-Саз, Льонка събра сили и седна на скамейката, клюмнал рошава глава на мършавата си мръсна шия. Кой би могъл да си помисли, че този хлапак печели солидни пари по престъпен начин и че животът му е вече погубен?

Влакът продължаваше бързото си отмерено движение по равните степни простори и в един от неговите вагони се намираше Шефа, при когото побърза да отиде съненият Петруха, след като на един дъх изгълта чаша гъст, катраненочерен чай за пълно изтрезняване. Очевидно Шефа не си поплюваше с пияниците. През целия четиридневен път Авдий Калистратов не можа дори отдалече да го зърне, макар че всички контрабандисти пътуваха в един и същи влак. Кой е, как изглежда? Опитай се да го разпознаеш сред стотиците пътници. Независимо от всичко обаче той беше предпазлив и се спотайваше — същински лалугер в дупката си, през целия път с нищо не се издаде. Скоро Петруха се върна като пребито псе, мрачен, озлобен, загрижен. Явно Шефа здравата го бе наредил, задето бе пиянствувал вечерта преди самото пристигане. Пък и човек можеше да му влезе в положението — от момента, в който влакът спре на Жалпак-Саз, започваше най-важният етап в работата на контрабандистите, а тоя дръвник така се беше натряскал, че цяла седмица щеше да се влачи с главоболие. Петруха недоволно изгледа Авдий, сякаш той му беше крив за нещо, и смутолеви:

— Ела да поприказваме.

Излязоха на платформата. Запалиха по цигара. Колелата на вагона оглушително тракаха.

— Виж какво, Авдий, трябва значи да го имаш предвид — започна Петруха.

— Казвай, слушам те — понамръщи се Авдий.

— Ти не ми се прави на толкоз важен — кипна Петруха. — Какво си въобразяваш?

— Не си прав, Пьотър — примирително подхвана Авдий, — защо се засягаш напразно? Добре де, аз не пия, ти пиеш, какво от това, защо да се караме? Не се сърди, кажи сега какво трябва да правим?

— Сега ще правим каквото нареди Шефа.

— Да де, нали това питам. А какво нареди?

— Не е твоя работа — прекъсна го Петруха. — Ти ще дойдеш с мене и Льонка, понеже си новак, с една дума, ще бъдем тримата. А другите момчета тръгват кой сам, кой с приятел.

— Ясно. А къде трябва да идем?

— Не бери грижа, аз ще те водя. Слизаме на Жалпак-Саз. После продължаваме сами. На автостоп до совхоз „Моюнкумски“; а по-нататък няма да срещнем жив човек — тогаз вече ще тръгнем пеша.

— Така ли?

— А ти какво си мислеше, че някой ще те метне с жигула? Не, мой човек! Видят ли те там, я те окошарили, я не, ама тръгнеш ли с кола или мотоциклет, направо ти е спукана работата!

— Хайде бе! Ами Шефа къде отива, с кого е?

— Теб какво те засяга? — възмути се Петруха. — И защо непрекъснато питаш за него? Къде, с кого! Може пък изобщо да го няма! Искаш да ти дава сметка или как да го разбирам?!

— Ами никак. Нали ни е шеф, в случай на нещо да знам къде е.

— Тъкмо затова не трябва и да знаеш! — надменно заяви Петруха. — Не е наша работа къде е и какво прави. Когато му потрябваш, и вдън земя ще те намери. — И красноречиво замълча, сякаш да прецени създаденото впечатление, след което добави, втренчил в него мътния си все още пиянски поглед: — А на тебе, Авдий, Шефа нареди да ти предам, че ако работиш както трябва, винаги ще те взема с нас, но решиш ли курвенски да ни натопиш, най-добре е отсега да напуснеш бизнеса. Слизаме на гарата и тихомълком се омиташ накъдето ти видят очите, с пръст няма да те пипнем, но тръгнеш ли веднъж — край, връщане няма. Изкурвиш ли се, свършено е с тебе. Разбра ли?

— Ами, естествено, какво има толкоз за разбиране. Не съм дете — отговори Авдий.

— Така че запомни: аз съм ти предал, а ти си чул, да си нямаме после ама не знаех, не разбрах, ама извинявайте, ама прощавайте.

— Стига, Пьотър — прекъсна го Авдий. — Стига си повтарял едно и също. Имам глава на раменете си. Знам какво рискувам и какво искам. По-добре чуй сега какво пък аз ще те посъветвам. Спри с това пиене и на Льонка не давай. Той е още неразумен. А и ти защо си търсиш белята? Ще тръгнем по ония места и пияни в такава жега каква работа ще свършим?

— Дадено — отсече Петруха и облекчено се усмихна, изкривил мокрите си устни. — Което си е право, право си е. Вярвай ми, Авдий, капчица няма да сложа в уста, и на Льонка няма да разреша. Край, точка!

Двамата замълчаха доволни, че разговорът завърши с общо съгласие. Като се клатушкаше ритмично, влакът бързо наближаваше възловата гара Жалпак-Саз, където ставаше смяната на локомотивите и на машинистите. Много пътници, които щяха да слизат, подготвяха вече багажа си. И Льонка разтревожено надникна на платформата.

— Защо стоите още? — попита той, като се мръщеше от главоболието. — Нали трябва да се стягаме? След час пристигаме.

— Не бой се — отговори Петруха. — Какво има да се стягаме? Не сме моми, че да се контим. Мятаме раниците и тръгваме.

— Льоня — повика го Авдий. — Я ела. Боли ли те главата? — Льонка виновно кимна. — Току-що двамата с Пьотър взехме решение: от днес нататък никакъв алкохол. Съгласен ли си? — Льонка отново кимна мълчаливо. — Хайде върви, след малко идваме и ние. Ще успеем, не се тревожи.

— А бе време има колкото щеш — обади се Петруха, като погледна часовника си. — Час и нещо. — А когато Льонка си отиде, каза: — Прав си за Льонка. Налита на пиене, копелето му недно, а щом пийне, не може да се държи на крака. Но сега вече — баста! Като ще вършиш работа, върши я. То само във влака се поразпуснахме. Пък и не мисли, че съм пил с Льонкини пари, виж, той, да речем… но аз си пия на моя сметка.

— Не става дума за това — горчиво отговори Авдий. — Просто ми е жал за момчето.

— Прав си — въздъхна с разбиране Петруха. Изглежда, в откровения разговор му хрумна някаква мисъл, която дълго не му бе давала мира. — Слушай, Авдий, с какво се занимаваше по-рано, сиреч преди да дойдеш при нас? Да не си заваркаджия? Не го извъртай, отсега нататък или на една маса ще гуляем в ресторанта, или в една кофа ще кензаме в пандиза. Смятай го както щеш!

Авдий не скри:

— Не съм заваркаджия. И няма защо да го извъртам. По-рано учех в духовната семинария.

Очевидно Петруха изобщо не бе очаквал такъв отговор.

— Почакай, почакай! В семинария, казваш — ами ти значи си учил за поп?

— Да, така излиза…

— О-хо-хоо! — облещи очи Петруха и закръглил устни, комично подсвирна. — И защо я напусна, или те изгониха?

— И едното, и другото. С една дума, напуснах.

— И защо така? Господа ли не можахте да поделите, а? — безочливо продължи Петруха. — Гледай ти, да си паднеш от смях!

— Излиза, че не сме могли да го поделим.

— Кажи ми тогава, щом като си наясно… Има ли Бог, или няма?

— Трудно е да се отговори на този въпрос, Пьотър. За едни има, за други няма. Всичко зависи от човека. Докато свят светува, хората непрекъснато ще се питат дали има Бог.

— И къде е бе, Авдяй, ако, да речем, наистина съществува?

— В нашите мисли, в нашите слова…

Петруха млъкна, обмисляйки казаното. Още по-високо и оглушително се чуваше шумът на колелата, който долиташе през междинната врата на платформата, оставена от някого отворена. Петруха я затвори, позаслуша се в приглушеното тракане и накрая каза:

— Излиза, че у мене го няма. А у тебе, Авдяй?

— Не знам, Пьотър. Иска ми се да мисля, че го има, бих искал да го има…

— С други думи, нужен ти е?

— Да, имам нужда от него…

— Човек не може да те разбере — озъби се Петруха. Явно се чувствуваше от нещо засегнат. — За какъв дявол тогава си тръгнал с нас, щом като имаш нужда от Бога?

Авдий реши, че нито моментът, нито мястото са подходящи да се задълбочава тази тема.

— Да, но имам нужда и от пари — кратко отговори той.

— Аа, друга песен запя. Или Бога, или мръсните пари. И ето че си избрал парите!

— Да, засега така излиза — беше принуден да признае Авдий.

Този разговор даде материал на Авдий Калистратов за нови размишления. Първо, той стигна до заключението, че Шефа, който невидимо ръководеше и държеше под постоянен контрол цялото пътуване на контрабандистите, е крайно недоверчив, пресметлив и вероятно жесток човек и ако заподозре нещо нередно в някое звено от провежданата операция, пред нищо няма да се спре, за да отмъсти или отклони опасност та от себе си и своите подчинени. Това трябваше да се очаква — такава е тя търговията с наркотици. И второто заключение, което си извади от предишните разговори с Петруха и другите, бе, че има смисъл да въздействува на контрабандистите чрез словото, дълг на всеки проповедник — задушевни диалози и внушения, независимо от грозящата опасност: та нали едно време мисионерите самоотвержено са разпространявали Христовото слово сред дивите африкански племена, рискувайки живота си, и значи спасението на душите с цената на собствения му живот може би ще се окаже равносметка, съдба, смисъл на жизнения му път — така ще спаси и своята душа.

На гара Жалпак-Саз пристигнаха към единайсет часа на обяд. Гарата беше възлова, оттук се отделяха две линии към появилите се призори снежни планини, ето защо имаше много пътници от различни краища на страната, което в известен смисъл създаваше удобства за контрабандистите: можеха да останат незабелязани сред това оживено движение. И всичко мина от хубаво по-хубаво. Авдий се изненада колко непринудено и делово влязоха да обядват в ресторанта. Заедно с Авдий контрабандистите бяха десет-дванайсет души, поне така му се стори. Насядаха на отделни маси по един или по двама, но така, че взаимно да се виждат, без да общуват открито и да правят впечатление — наоколо беше пълно с хлапаци като Льонка и с връстници на Петруха. Всички пътуваха отнякъде и занякъде в разгара на летния сезон — типична смесица от азиатски и европейски лица… И макар че в ресторанта час по час влизаха милиционери да осъществяват контрол, и макар че те се срещаха на всяка крачка на гарата, контрабандистите ни най-малко не се тревожеха от този факт. Наобядваха се бързо, отстъпвайки място на други желаещи да опитат дежурното меню, след което по някакъв таен сигнал незабелязано се разпръснаха — всеки с багажа си: сак или куфарче, в които носеха хляб, консерви и други необходими принадлежности. И тъй, контрабандистите се запиляха всеки по своя път, изчезнаха в необятните простори на тукашните Примоюнкумски степи.

Петруха, Авдий и Льонка тръгнаха заедно, както бе замислено и санкционирано от Шефа, когото Авдий така и не успя да види. Нямаше обаче никакви съмнения, че именно тон ръководи тайно цялата операция. За четири рубли, които Петруха плати с парите, отпуснати от Шефа, потеглиха с попътен камион за един от най-далечните филиали на совхоз „Учкудук“, кажи-речи, на границата с Моюнкумите. За всеки случай си измислиха легендата, че са работници занаятчии. Авдий е строителен дърводелец — твърде търсени хора по тукашните краища, — което впрочем отговаряше на истината: Авдий действително не беше лош дърводелец. Още от дете знаеше много неща от баща си. Пак така, за всеки случай, Петруха сложи в куфарчето му най-необходимите дърводелски сечива — ренде, брадва, длето, предвидливо взети от къщи. Себе си и Льонка Петруха трябваше да представя за мазачи и бояджии — уж са ученици от ПТУ и през ваканцията отиват в далечния „Учкудук“, в Примоюнкумието, да припечелят някоя пара от степняците при строежа на нови къщи. Версията беше съвсем правдоподобна.

Денят беше зноен, но в открития камион жегата се понасяше по-леко, не приличаше толкова и подухваше свеж степен ветрец. Наистина пътят, като всеки междуселски път, беше лош и съвсем разбит.

Когато пред ямите шофьорът понатискаше спирачки, вдигнатите облаци прах застигаха камиона и тримата се давеха от кашлица, махайки е ръце. Само необятната шир наоколо разведряваше духа в това тежко пътуване и неволно хрумваше мисълта: ех, да имах криле да полетя над земята… „Сега сякаш със собствените си очи се уверих, че земята е планета — мислеше си Авдий, изправен до кабината. — А колко тясно се чувствува човек на нея, как се страхува, че няма да има място за всички, няма да се изхрани, няма да живее добре със своите себеподобни. И може би именно предубежденията, страхът, омразата стесняват планетата до размерите на стадион, където всички зрители са заложници, понеже, за да спечелят играта, и двата отбора са донесли със себе си ядрени бомби, а запалянковците безогледно крещят: гол, гол, гол! Това представлява планетата. А нали всъщност пред всеки човек стои неотменната задача да бъде човек днес, утре, винаги. От това се създава историята. Къде отиваме сега, заради каква жизнено важна необходимост хората търсят отрова за себе си и за другите, какво ги кара да го вършат и какво намират в този страшен кръг на отричане от самите себе си?“

 

 

В Учкудук, това наистина запиляно и от бога забравено казахско селище, веднага си намериха работа — уредиха се за два дни да довършват мазаческите и дърводелските работи в новата къща на един чобанин. Той самият бе заминал със стадото за летните пасища, семейството му бе тръгнало с него и строежът пустееше, оставен на грижите на един съсед роднина, в случай че и тази година се навестят работници занаятчии. И те дойдоха сякаш по поръчка — Петруха, Авдий, Льонка, трима левенти, трима апаши на анаша.

Живееха на строежа, достатъчно бе, че имаха покрив над главата, а и времето беше горещо. Направиха на двора огнище и дори си готвеха на него. Трябваше да се каже, че работеха бясно, като фурии. Петруха ставаше още в зори и веднага будеше своите колеги от задругата — Авдий и Льонка, хващаха се на работа и блъскаха чак до мрак. Вечеряха късно край огнището и едва тогава Петруха си позволяваше да отдъхне и да поразмишлява.

— Знаеш ли, Авдий, като те гледам, не мога да се оплача — работиш. Е, разбира се, все нещо ще платят, както си е редното. Но ако искаш да знаеш, тия пари за нас са нищо! Колкото да се почерпим! Сега работим само за парлама. Виж, когато тръгнем оттук и попаднем където ни трябва, та с две ръце да береш, това е вече друго — един ден ще се потиш из степта, ама после цяла година си караш кефа. Ти, Льонка, знаеш! Прав ли съм?

— Знам донякъде — отвръщаше Льонка, който ставаше все по-мълчалив.

— Но внимавайте, момчета — строго предупреждаваше Петруха, — да не се изтървете я пред съседа, я пред някой друг от селото, те са добри хора, ама все пак — ако ще светът да се обърне, на никого пи дума. Особено ако някой дойде и вземе да разпитва. Ти, Авдий, ще казваш: нямам представа, не знам, имаме си бригадир, той отговаря за всичко, така че питайте него, аз съм само работник и нищичко не знам. Ясно ли е?

Какво има да му се умува — щом трябва да е ясно, значи ясно… Но Авдий не се тревожеше толкова от това, колкото че трябва да мълчи и да не прави опити да повлияе на момчетата, тръгнали по такъв опасен път, жадуващи на всяка цена да спечелят тези престъпни пари — изпитваше страстно желание да се намеси, но не можеше да си го позволи. Дори да съумее със силата на разума и словото да ги разколебае, да ги накара да осъзнаят своето падение, дори при положение, че двамата се вслушат в съветите му и решат да скъсат с този живот, те няма да посмеят, няма да могат да го сторят по простата причина, че вече здраво са обвързани от някакво жестоко взаимно поръчителство с другите, които имат неписаното право да ги накажат за измяната. И как да разкъса този железен обръч? Единствената му утеха бе мисълта, че би спомогнал за благородното дело, ако разучи отблизо пътищата и начините за контрабанда с анаша и по-късно публикува всички факти в голяма вестникарска статия, с която да възбуди общественото мнение. И както се надяваше, това ще бъде началото на една морална борба за душите на отбилите се от пътя младежи. Само това му помагаше да се примири с факта, че неволно се оказа замесен в тези работи, че стана контрабандист от групата на Петруха.

На третия ден от пребиваването им в Учкудук се случи малко произшествие — Авдий не му придаде никакво значение, но Петруха много се разтревожи, когато узна за него. Точно тогава той и съседът, стар инвалид от войната, бяха отишли с неговата каруца до централното стопанство на совхоза за консерви, цигари и захар — Петруха искаше да набави запаси, тъй като бе решено на следващия ден да поемат навътре в степта — уж да търсят работа по други места.

Льонка довършваше вътрешната мазилка на къщата, а Авдий, седнал в едно потулено кътче на двора, майстореше врата за барачката. Внезапно откъм улицата се чу пукот на мотор, Авдий стана и засенил с ръка очи, се огледа. Пред къщата спря, боботейки, голям мотоциклет, водачът му леко скочи от седлото. За учудване на Авдий това се оказа съвсем млада жена. Как ли управлява тази тежка машина, и то по такива пътища?! Жената смъкна каската с откопчана каишка, свали ветрозащитните очила и тръсна глава, по раменете й се разпиляха гъсти светли коси.

— Ох, заврях! — показа тя в усмивка равни бели зъби. — Олеле, що прахоляк съм насъбрала! — жизнерадостно възкликна тя и взе да отупва прахта от дрехите си. — Здравейте!

— Здравейте — смутено отговори Авдий. Глупашките наставления на Петруха му бяха подействували. „Коя ли ще е? И за какво ли е дошла?“ — мина му през ума.

— Тук ли е стопанинът? — попита мотоциклетистката със същата приветлива усмивка.

— Кой стопанин? — не разбра Авдий. — Стопанинът на къщата ли?

— Да, разбира се.

— Няма го, май че е някъде по пасищата.

— Ама как, не сте ли го виждали?

— Не, не съм. Впрочем наскоро идва и го зърнах за малко. Но не съм приказвал с него.

— Че как така да не сте приказвали, нали работите тук, на къщата му?

— Извинете, но аз наистина не успях да говоря с него. Тогава, струва ми се, той бързаше. Разговаряха с нашия старши, с Пьотър. В момента го няма. Скоро трябва да си дойде.

— Да, но това не ми върши работа, извинявайте, ако има нещо. Просто исках да се видя с Орман — нали е пастир, да ме осведоми по някои въпроси, които ме интересуват. Та рекох пътьом да се отбия, мислех, че ще го заваря. Извинявайте, сигурно ви попречих на работата.

— Моля ви се, ни най-малко.

Мотоциклетистката отново сложи каската с разкопчаната каишка, запали мотора и на тръгване, поглеждайки Авдий през очилата, леко му кимна. А Авдий несъзнателно й махна в отговор. После мислите му дълго се връщаха на този уж незначителен, случаен епизод. И то не защото в душата му се беше промъкнало подозрение: толкова ли безобидно е внезапното й посещение точно в деня преди тяхното тръгване за анаша, дали не иска да подразбере нещо — не, съвсем за друго си мислеше той. След като тя замина, вдигнала облаци прах с мотоциклета си, той ясно си я представи с най-големи подробности, сякаш си бе поставил за цел да я запомни за цял живот. И с изненада и задоволство установи, че е добре сложена, малко по-висока от среден ръст, с дребни, но женствени и съразмерни форми, общо взето, всичко беше по вкуса му. „Ама не, наистина — повтаряше си той, сякаш спореше с някого. — Точно така трябва да изглежда една жена! Точно така!“ Спомняше си одухотвореното й лице, необикновено изтънчените черти, кестенявите, почти черни очи, сияещи с жив блясък, а косата й, която свободно падаше на раменете и очертаваше лицето, бе съвсем светла. Това съчетание на тъмни очи със светла коса й придаваше особена прелест. Всичко в нея му харесваше: и малкият, почти незабележим белег на лявата буза (може би е падала като малка?), и начинът, по който бе облечена — дънки, яке, поизносени ботуши с нагънати кончове, — и увереността, с която караше мотоциклета: а той самият беше карал само велосипед… Пък и как глупаво се държа, когато го попита за стопанина; не съм го виждал, не-не, зърнах го за малко… просто като някакъв хлапак и защо така се обърка?

Приятно, твърде приятно му беше на Авдий Калистратов да си мисли за нея, макар че всъщност нямаше кой знае какво толкова да си спомня — тя внезапно дойде, внезапно си отиде и толкоз. Все пак коя е, откъде идва? Съдейки по всичко, бе дошла по работа, но какво би могла да прави тази жена по тия пусти места?…

Когато разбра, че е идвала някаква странна жена с мотоциклет, Петруха сериозно се разтревожи и започна надълго и нашироко отегчително да разпитва какво била казала тя, от какво се е интересувала, какво й бил отговорил Авдий. Наложи се на няколко пъти Авдий да преразкаже целия разговор дума по дума.

— Има нещо гнило в тая работа, има — със съмнение клатеше глава Петруха. — Жалко, че не бях тука, иначе веднага щях да разбера що за птица е тя. Виждаш ли, Авдяй, ти си умен и образован, ама в тоя случай аз по-добре от тебе щях да се справя, щях най-подробно да я разпитам. Да изясня коя е и какво й трябва, а ти, мой човек, си се оплел, виждам аз, загубил си ума и дума, макар че те бях предупредил как да постъпваш в такъв случай.

— Но защо се тревожиш? — мъчеше се да го успокои Авдий. — Какво толкоз има да се страхуваш?

— А бе може да са ни подушили ченгетата. Представи си, че са я пратили тук да оглежда?

— Не говори глупости!

— Да видим какви ще ги приказваш, когато те тикнат зад решетките или когато Шефа те привика за обяснение, а в разпитите той не си поплюва, не е като ченгетата: жив ще те одере, а може и да те пречука. Разбираш ли поне какво значи тая дума?

— Успокой се, Пьотър, каквото е писано да става, ще стане. Трябвало е по-рано Да се мисли за това. Виж, Льонка, да речем, е още дете, но кой го е въвлякъл в тая работа? Или да вземем тебе, на колко години си, имаш ли двайсет? Като някакъв тъпак не смееш една крачка сам да направиш, излишна дума да кажеш, само и само да не разсърдиш Шефа. Поне да беше се замислил какво ще стане по-нататък, тук има над какво да се помисли.

Но опитът на Авдий беше неуспешен — Петруха моментално кипна.

— Я зарежи тия работи, Авдяй, и Льонка не закачай. Може да си учил за поп, ама няма защо да ми четеш проповеди. Избий си ги от главата тия. От хубави думи файда няма, а при Шефа гребем парите с шепи. Разбра ли? Льонка е сирак, кон го поглежда, а има ли си парици, няма да е по-долу от другите. Няма да ходи гладен и жаден. С твоите басни човек не може да се нахрани, а камо ли да седне да гуляе с приятели, та чак масите да се огъват и мадамите на естрадата така да пеят, че да му бъркат в душата. Нали братята ми са бачкатори, да беше видял как изкарват всяка рубла! Блъскат от сутрин до вечер. А за мене рублата е нищо, колкото задника да си избърша! Само глупаците не обичат парите, така ли е, Льонка?

— Така е — с блажена усмивка кимна Льонка без капчица съмнение.

Но това беше само опипване на почвата за един по-сериозен разговор при по-удобен случай. Авдий разбираше, че не бива да е твърде настойчив — иначе кой ще му повярва, че и той е контрабандист на анаша, алчен за пари.

На другия ден станаха преди разсъмване. На хоризонта зората едва проблясваше и пръснатите недалеч къщи на селото още спяха, дори кучетата не лаеха, когато тримата тръгнаха крадешком през градините към голата степ. По думите на Петруха нямаше много път. Той ги водеше и обеща, щом види някъде от дивия коноп — анаша, веднага да го покаже на Авдий.

Скоро им се удаде такъв случай. Високо, доста жилаво растение с мъхесто стъбло и кичести съцветия — именно такава се оказа анашата, заради която бяха дошли в Азия чак от Европа. „Господи — помисли си Авдий, — наглед толкова невзрачна, като бурен, а каква омайваща наслада крие за някои хора, които съсипват живота си заради нея! А тук я газиш като трева!“ Да, това беше анашата, слънцето се бе издигнало високо и започваше вече да припича, а те стояха сред голата степна шир, където нямаше дори едно дръвче, и мачкайки с пръсти листенца от цветовете, вдишваха лепкавия тръпчив мирис на дивия коноп. Колко чудновати видения е пораждал той у пушачите векове наред! Авдий се мъчеше да си представи старите източни пазари (за тях беше чел по книгите) в Индия, Афганистан или Турция, край древните крепостни стени на Истанбул или Джайпур, край портите на прочути някога дворци, пазарите, където открито, са продавали и купували анашата и още там, на място, са я пушили, като всеки се е отдавал на разнообразни халюцинации в границите на собствената си фантазия — едни са преживявали насладите на харема, други са се виждали под разкошни балдахини върху шахски слонове със златосърмени покривала, яздещи сред пъстрите тълпи и шумното многогласие на празничните улици, трети са изпадали в зловещ мрак на самота, който извира от недрата на умъртвеното съзнание и поражда неудържима ярост, желание да смажеш, да унищожиш всичко живо наоколо. Тутакси всеки, който ти се мерне пред очите!… И не се ли крие в това една от фаталните причини за гибелта на някога процъфтяващия Изток? Нима сладостното опиянение на разума предлага тъкмо този коноп, това съвсем обикновено, нищо и никакво растение сред сухите степи?…

— Ето я, милинката! — радостно възкликна Петруха и описа с широк жест степните простори. — Гледай, а ето още там, и там! Всичко това е анаша! Но няма да берем тука — това е нищо! Средна работа. Такива места ще ви покажа, че свят ще ви се завие…

След един час път навлязоха в огромни площи с анаша, само от вдишването на аромата й наоколо се почувствуваха като пияни и се развеселиха. Същинска джунгла. Започнаха да берат листата и цветовете, като разстилаха набраното да съхне. Петруха каза, че трябва да се суши не повече от два часа. Работата спореше… И всичко вървеше от хубаво по-хубаво. Не изведнъж отнякъде се чу бръмчене на хеликоптер. Той летеше ниско над степта и както изглежда, се приближаваше към тях.

— Хеликоптер, хеликоптер! — с хлапашки възторг закрещя Льонка и радостно заподскача.

Петруха обаче бързо реагира.

— Лягай, глупако! — викна той и изпсува.

Всички залегнаха по очи сред тревата — хеликоптерът мина малко по-встрани, така че едва ли ги забелязаха отгоре, но дълго време след това Петруха не можа да се успокои и много се кара на Льонка — мислеше, че хеликоптерът е изпратен специално да търси контрабандисти.

— Защо не — разсъждаваше той. — Отгоре всичко се вижда, всеки плъх, всяка мишка. А нас, глупаците, от сто километра ще ни зърнат. И веднага ще съобщят по радиото където трябва. А дойде ли милицията с коли, тук няма къде да бягаш — вдигаш ръце и край!

Но скоро той забрави тревогите си, трябваше да се работи. Същия ден се случи невероятното премеждие на Авдий с вълчето семейство. А всичко стана така.

Направиха почивка, хапнаха и тогава Петруха каза:

— Слушай, Авдяй, ти, изглежда, свикна с нас, стана вече наш човек. Виж какво ще ти кажа. За новаците като тебе при нас има такъв закон. Щом влезеш в бизнеса, трябва да дадеш на Шефа нещо като подарък, или такса, както щеш го разбирай.

— Но отде подарък? — разпери ръце Авдий, изненадан от този обрат на нещата.

— Чакай бе, не се стряскай! Не мисли, че трябва да хукнеш по магазините за подарък! Оттука ще ти бъде бая далечко. Друго имам предвид. Трябва да посъбереш малко пластилин, да речем, колкото една кибритена кутийка. Ще потичаш из тревата, аз ще ти кажа как се прави, а после значи, когато се видиш с Шефа, ще му го поднесеш в знак на приятелство, но какво да те уча, имаш си акъл в главата, сам разбираш: Шефа тук е главният, а ти си му подчинен, сиреч благодарност за доверието…

Авдий се позамисли: всъщност тази идея не беше лоша — подаръкът, събраният от анашата прашец, най-ценният продукт, му откриваше достъп до Шефа. Най-сетне щеше да го види. А това бе крайно необходимо! Току-виж, му се удаде възможност да поговори с онзи, под чиято власт бяха всички контрабандисти. „Власт, власт, където има двама души, там вече има и власт!“ — горчиво се усмихна Авдий Калистратов.

— Добре — каза той, — ще събера пластилин и ще го дам на Шефа. А кога ще му го дам, на гарата ли?

— Не знам със сигурност — призна Петруха. — Може още утре дори.

— Как така утре?

— Ами така. Време е да се връщаме. Стига толкоз. А утре е двайсет и първи. Утре до четири часа след обяд живи или мъртви трябва да се явим на срещата. Така че тръгваме.

— Къде е тази среща?

— Където е — перчеше се със своята осведоменост Петруха. — Като идем, ще видиш. На триста и трийсетия километър.

Авдий престана да пита — и без това разбра, че триста и трийсетият километър е участък от Чуйската железопътна линия; друго беше по-важно — вероятно там, и то още утре, ще се запознае с Шефа. Така че по-добре е да не губи време и да тръгва да събира пластилин.

Работата се оказа проста, но крайно уморителна и се вършеше по някакъв дивашки начин. Човек трябваше да се съблече гол и да тича през конопа, за да полепне по тялото му прашец от цветовете. На Авдий Калистратов се наложи дълго да тича тоя ден — никога през живота си не бе тичал толкова много! Пък и доста трудно беше да се изстърже едва видимият лепкав слой от микроскопичния и почти безцветен прашец — в резултат от всички усилия се получи нищожно малко количество пластилин. И само при мисълта, че така ще си осигури среща с главния, с Шефа, и че най-сетне, след като натрупа факти, ще може чрез словото, чрез вестника да разкрие скритите пружини за поведението на контрабандистите, да огласи с вик на болка цялата страна — намираше сили да тича напред-назад в тоя пек.

Но в желанието си да намери по-гъсто обрасли места с анаша Авдий доста се отдалечи. И в един момент се почувствува някак удивително олекнал, сякаш литнал насън ли, наяве ли и той не знаеше. Дори не разбра как стана това. Слънцето яростно приличаше, въздухът трептеше нажежен, прелитаха с крясък някакви птици, заливаха се в трели чучулиги, пърхаха пеперуди и други насекоми, които също издаваха някакви звуци — с една дума, земен рай, и в този рай, гол, по плувки и кецове, с панама на главата и очила, Авдий Калистратов, белокожият, мършав северняк, зашеметен от прашеца, се носеше като навита пружина напред-назад по степта, избирайки най-високите гъсталаци. Около него се кълбяха облаци от прашеца на цъфналия, връзващ семена коноп и от продължителното вдишване на тази летяща омая в съзнанието му се пораждаха различни видения. Изпитваше особеното усещане, че се носи на мотоциклет, седнал зад вчерашната посетителка. При това ни най-малко не се смущаваше от обстоятелството, че не е на кормилото, както подобава на истински мъж, а се вози като пътник, отзад, където обикновено седят жените. Но какво да се прави — не знае да кара мотоциклет, пък и няма абсолютно никакво понятие от техника. Стигаше му и това, че е заедно с вчерашната си позната. Кичури от косата й, изскочили изпод каската, се развяваха на вятъра и докосваха лицето му като галещи ръце, полепваха по устните, по очите, гъделичкаха врата, което му доставяше неописуемо удоволствие; от време на време тя се обръщаше и закачливо му се усмихваше, очите й сияеха — сърцето му преливаше от желание това да продължи вечно…

Опомни се едва когато недалеч от себе си съгледа трите вълчета. Я виж ти! Откъде ли се взеха? Не вярваше на очите си. Трите вълчета въртяха опашки, искаше им се да дойдат при него, да си поиграят — примираха от страх, но не бягаха. Дългокраки, като малчугани, с леко щръкнали, неукрепнали уши, с още остри муцунки и живи, трогателно доверчиви очи. Кой знае защо, Авдий така се разнежи и забравил всичко, започна ласкаво да им приказва, гальовно и закачливо да ги мами, преизпълнен от човешка доброта, но в следващия миг видя като блясък на бяла мълния оголените бели зъби на връхлитащата го вълчица… Всичко бе така внезапно и стремително, но и с някаква забавена зловеща яснота, че без да усети как се подгънаха краката му, той приклекна, обхванал с две ръце глава — дори не подозираше, че именно това му спаси живота. Стигнала вече на три крачки от него, вълчицата неочаквано промени намерението си и с яростен скок прелетя над главата му, облъхвайки го с животинския си мирис, а погледите им се срещнаха и Авдий видя искрящите й, необикновено сини, жестоки очи и студени тръпки го полазиха. Вълчицата още веднъж стремително го прескочи, втурна се към вълчетата и веднага ги подгони по-надалече, като пусна в действие и зъбите си, междувременно избута появилия се от падината ужасно настръхнал грамаден вълк и след миг всички светкавично изчезнаха…

А Авдий, хукнал да се спасява, дълго тича по степта, като крещеше от ужас. Тичаше със замаяна глава, чувствуваше тялото си натежало като олово, залиташе, преплитайки крака от изтощение — идеше му да се тръшне на земята и да заспи, но в същия миг започна да повръща, мислеше, че е настъпил последният му час. Въпреки това всеки път намираше сили да отскача от гнусните нечистотии, които изригваха от устата му, и продължаваше да тича, докато нов пристъп не го превиваше одве с адски режещи болки в корема. Докато бълваше отровата от прашеца и се гърчеше в конвулсии, Авдий стенеше и бърбореше: „О Боже, стига, помогни ми! Никога, никога вече няма да събирам анаша! Стига, не искам нито да я виждам, нито да усещам тоя мирис, о Божичко, смили се над мене…“

Когато най-сетне спря да повръща и се канеше вече да потърси дрехите си, дотичаха Петруха и Льонка. Разказът за срещата с вълците страшно им подействува. Най-много се уплаши Льонка.

— Я се стегни! Какво си се разтреперал? — нахвърли се срещу него Петруха. — Едно време, когато хората са ходили за злато, що ужасии са им се случвали, ама нищо, пак са отивали… А ти от някакви вълци се уплаши — та те вече отдавна са избягали…

— Да, но онова е било злато — каза Льонка след известно мълчание.

— И каква разлика има? — озъби се Петруха.

Тъкмо от това се възползува Авдий.

— Има разлика, Пьотър — промълви той. — Доста голяма разлика. Златото е причина за много злини, но то се добива открито, а анашата е отрова за всеки. Нали по себе си го разбрах, едва не пукнах, цялата степ оплесках с бълвоч.

— Глупости, прилошало ти е, защото не си свикнал, кой ти е виновен — недоволно махна с ръка Петруха. — Да не сме те довели тука насила? И непрекъснато дрънкаш за Бога, какво било хубаво, какво било лошо, защо ни разваляш играта? Защо само ни мътиш водата? Ама щом е за пари, дойде с нас и едва не се навря на вълците в устата!

— На никого не искам да мътя водата, а да я избистря. — Авдий реши, че ще се наложи да говори по-открито, отколкото бе възнамерявал. — Например ти, Пьотър, изглеждаш умно момче, а как не съзнаваш, че вършиш престъпление…

— Върша! А ти какво вършиш!?

— А аз искам да ви спася!

— Да ни спасиш! — ядно възкликна Петруха. — И как смяташ да ни спасиш? Я кажи!

— Първо ще се покаем пред Бога и пред хората… За учудване на Авдий те не се разсмяха. Петруха само се изплю, сякаш нещо мръсно му бе влязло в устата.

— Да се покаем! Виж ти какво намислил — промърмори той. — Ти се покайвай, а ние ще бичим мангизи. На нас мангизи ни трябват, разбра ли — просто и ясно! А ти се кай колкото щеш! И ако си правиш шеги, Авдяй, внимавай как се шегуваш! Узнае ли Шефа, че се мъчиш да ни откажеш, вкъщи няма да се прибереш, запомни! Най-приятелски ти го казвам. И не ни безпокой, за нас парите са всичко! Кажи, Льонка, на тебе какво ти трябва — Бог или пари?

— Пари! — отговори Льонка.

Авдий премълча. Реши временно да отложи този разговор.

— Е хайде, поговорихме и стига вече, а сега да си приготвяме багажа — примирително се разпореди Петруха. — Та значи с твоя пластилин, Авдяй, нищо не излезе?

— Да, за съжаление. Когато ме нападна вълчицата, си изкарах ангелите, забравих къде какво съм оставил. И дрехите ми някъде останаха, ще ида да ги търся…

— Дрехите ще се намерят, няма къде да се дянат, но, виж, за пластилина вече нямаш време. Днес трябва да се връщаме. Нищо де, ще обясним каква е работата. Шефа ще разбере. Ако не разбере, другия път ще събереш…

Нарамили претъпканите раници с анаша, те вървяха чак до полунощ в посока на железопътната линия. Не се чувствуваха много уморени, защото сухата анаша не тежеше, но силната й миризма, която лъхаше през найлоновите торбички, замайваше главите им, караше ги на сън. В полунощ контрабандистите легнаха да спят на открито в степта, та на разсъмване да продължат пътя си. Льонка се сгуши между Авдий и Петруха — страхуваше се от вълци след днешния случай. И много естествено — той си бе още дете. А при Авдий стана обратното, докато по пътя ужасно му се спеше, когато легнаха, дълго не можа да заспи. Молбата на Льонка да легне в средата го бе трогнала дълбоко, пък и като си помисли човек — такъв дангалак, а се страхува от вълци — но каква ли власт има порокът, изопачените от детство представи за живота, щом като одеве дори Льонка, без да му мигне окото, отговори, че за него парите са по-важни от Бога. Естествено, Бог като условно понятие, като символ на порядъчния живот. Такива мисли се въртяха в главата на Авдий…

Летните нощи в степта си имат някаква своеобразна красота. Всеобхватна тишина, излъчваща се от величието на земята и небето, топъл въздух, наситен с аромата на много треви, и най-вълнуващата гледка — сияещата луна с милиарди звезди наоколо, и нито прашинка в пространството между погледа и звездите, толкова е бистро, че преди всичко натам, в дълбините на този загадъчен свят, се отправя човешката мисъл в редките мигове, когато се откъсне от делничните грижи. Но жалко, че никога не е за дълго…

А Авдий си мислеше, че засега всичко се нарежда според сметките му: добра се до степите с дивия коноп, видя всичко с очите си и дето е речено, изпита го на гърба си. Сега оставаше най-трудното — да се качат на влака и да заминат. За контрабандистите на анаша най-опасното беше самото пренасяне на стоката. Милицията ги задържаше предимно по азиатските гари, в европейската част на страната беше по-спокойно. Успееха ли да се приберат или поне да стигнат до Москва, това вече се смяташе за пълен триумф. Голямото зло на битието тържествуваше, добило формата на нищожен успех на нищожни хора…

Трудно беше за Авдий да се примири с това дори в мислите си, но и да предприеме нещо, с което не само да спре даденото престъпление, а да преобрази разбиранията на тези хора, да ги откаже от престъпния живот — не бе по силите му, съзнаваше го. Онзи, който му беше потенциален противник тук, в тези степи, и който невидимо държеше в ръцете си всички контрабандисти, а следователно в известна степен и него, Авдий, когото всички наричаха Шефа, беше много по-силен от него. Именно той, Шефа, беше ръководителят, или може би дори нещо повече — микродиктаторът в похода за анаша, а той, Авдий, присъединил се като странствуващ монах към разбойническа банда, беше най-малкото смешен… Но монахът, фанатично преданият на Господа идеалист, при всички обстоятелства трябва да остане верен на призванието си… Именно това предстоеше и на него…

И си мислеше още Авдий за странното премеждие през този ден — за вълчетата, неразумните дългокраки палавници, взели човека за някакво смешно безобидно същество, с което бяха готови да си поиграят, за свирепата синеока, връхлетяла го изневиделица вълчица. Как се беше разярила и как всичко се размина, а и защо ли го прескочи на два пъти? Впрочем какво костваше на нея и на вълка да го разкъсат за миг, да разкъсат този гол — като се изключат панамата и плувките, — беззащитен градски идиот, толкова гол и беззащитен, че само в анекдотите може да се чуе подобна смехория. И какво нещо — съдбата в лицето на тези зверове се смили над него: не означаваше ли това, че все още е нужен в живота? А колко хубава, колко стремителна бе необикновената синеока вълчица в своя яростен порив, в тревогата за чедата си. И естествено, тя бе права за себе си, но добре, че го прескочи, не му причини зло, та той нямаше никаква вина. И докато мислеше за това, Авдий тихо се засмя, представи си колко би се развеселила онази мотоциклетистка, ако беше го видяла в такова смешно положение. Като някакъв забавен цирков клоун. Но после го обзе страх, ами ако изведнъж мотоциклетът се повреди и угасне някъде сред безлюдната степ, та тя е сам-сама, току-виж, я нападнали вълци?! И тогава започна суеверно да заклева синеоката вълчица: „Чуй ме, прекрасна майко вълчице! Ти живееш по тези места, живей си, както искаш, както ти е отредено от природата. Само за едно те моля, ако случайно спре нейният мотоциклет, не я закачай, за Бога, в името на твоите вълчи богове, в името на твоите вълчета. Не й причинявай зло! А ако поискаш да й се полюбуваш — нали е толкова прекрасна на тази мощна машина с две колела, тичай до нея, открая на пътя, тичай тайно, добий крила и лети отстрани. И може би, синеока вълчице, ако се вярва на будистите, ти ще познаеш в нея своя сестра в човешки образ? И защо не — вие двете сте прекрасни, всяка със своя красота, нищо че ти си звяр, а тя човек! Не крия от тебе, че бих я обикнал с цялата си душа, но съм глупак, ами да, глупак съм, какво друго! Само един абсолютен глупак може така да мечтае. А ако по някакъв начин узнае за какво мисля, сигурно много ще се смее, ще се залива от смях! Но нека се смее, ако това би й създало радост…“

Бе още тъмно — над степта едва-едва започваше да се развиделява, когато Петруха взе да буди Авдий и Льонка. Време бе да стават и да продължат пътя си към триста и трийсетия километър. Колкото по-рано, толкова по-добре. Защото освен тях още две-три групи контрабандисти щяха да дойдат по същото време на това място с набрана и вече изсушена анаша. Трябваше да спрат някой товарен влак и незабелязано да се качат на него, за да стигнат до гара Жалпак-Саз, а оттам вече да продължат с пътнически влак. С една дума, на контрабандистите предстоеше най-опасната част от пътуването. Изглежда, цялата операция щеше да се ръководи от Шефа. Дали той щеше да ги посрещне, или те щяха да го намерят на триста и трийсетия километър, не се разбра. Петруха не обясни свястно. Или не знаеше, или не искаше да говори.

Отново метнаха раниците на гръб и тръгнаха след Петруха. Авдий беше изумен от топографския му усет, от неговата зрителна памет. Петруха предварително казваше къде какво дере има, закътано изворче, падина или суходол. А Авдий съжаляваше, че такава способност, такава памет се похабяват напразно! По тези места Петруха бе минавал само набързо, а колко добре се ориентираше сега!

Ами че аз, казваше Петруха, съм роден на село. И още разправяше, че както бил чувал, на около триста километра оттук започвала пустинята Моюнкум, където гъмжи от сайгаци, сиреч степни антилопи, и където умните хора, които разполагат със здрави служебни газки, идват на лов едва ли не от Оренбург. „Дойдат, а мезето припка наоколо, пиенето си носят, каквото им душа иска. Да, царски лов изкарват! Но май си е бая опасно, имало е случай колата да се повреди, тогава ловците се загубват в степта и загиват от жажда. А зиме се е случвало и буря да ги застигне. После само костите им дето ще намерят. А един ловец дори откачил, наложило се с хеликоптер да го гонят. Лети хеликоптерът над него, иска да го спаси, а той бяга ли, бяга, крие се. Дълго го гонили тъй и когато най-сетне го прибрали, той не можел вече да говори. Междувременно жена му се хванала с друг! Кучка! Всички са такива! Затуй не мисля да се женя. Имам си в града една изпраскана мадама, пуснеш й нещо за парцали и по-добра от нея няма, дори ти дава гаранция, че няма да има бебета. И най-важното — купил съм си вече мотор, чешка марка, спортен модел, държа го в бараката, а сега ще взема жигула, колко му е, но де да можех да се изтупам с една от новите волги, дето приличат на мерцедесите и отвътре са с касетофон, че като го пусна, мацето да ми пее, а аз да се топя от кеф. За тая работа връзки трябват, навсякъде плащаш скъпо и прескъпо. Че като духна тогаз със собствената волга до Воркута, да позяпат братлетата, да видят. Хе-хе, жените им ще се пукнат от завист. А багажника ще напълня с най-отбрано пиене, все чужбински марки. Е, и от нашенската водка ще сложа, по-добра от нея няма, разбира се. И как да не завиждат, уж бях Иван-глупака, ама я гледай какво става… Затуй, приятелчета, се хванах с контрабандата на анаша, пък и вас доведох, да си разберете от живота, защото дават ли ти — яж, гонят ли те — беж.“

Докато слушаше това на пръв поглед вятърничаво и непретенциозно бъбрене на Петруха, който гледаше така да минат неусетно пътя, Авдий си мислеше за своето, за това, че човек се лута между изкушението да забогатее, подражанието на тоталното подражание и суетата, че именно това са трите основни начала на масовото съзнание, върху които се гради навсякъде и във всички времена непоклатимият свят на еснафа, те са пристан на големи и малки злини, на безплодни и жалки възгледи и трудно би се намерила такава сила на земята, включително и религията, която да се пребори с всесилната идеология на еснафския свят. Колко самоотвержени полети на духа са се разбивали в тази несъкрушима, макар и аморфна твърдина… И фактът, че сега отива на явката на контрабандистите, свидетелствуваше за същото — духът е безпомощен, при все че е неуморим… Очевидно такава му е съдбата… През целия път Авдий се настройваше за срещата с Шефа — трябваше да е готов за предстоящата борба…

Стигнаха участъка на триста и трийсетия километър два часа по-рано — след час бяха вече на уговореното място. Малко преди да стигнат до успоредната с железопътната линия падина, Петруха предупреди: да скрият раниците там, където им посочи, и да седят мирно, да не стават от местата си, когато минават влаковете. Всеки миг да чакат инструкции от него.

Все пак доста бяха уморени — и как иначе, толкова път за един ден! Приятно бе да се изтегнеш, в падината на копринено-мекия килим от конски босилек и коило. Да слушаш как в далечината се подема тътенът на влаковете, как той нараства, как бучат и потреперват релсите при наближаването на тежкотоварните километрични композиции, как страшно профучават с оглушителен грохот от колела и с дъх на желязо и мазут й как дълго след това заглъхва шумът на движението, разтваряйки се в океана на степната тишина… Профучаха и два пътнически влака — единият в едната, другият в другата посока. Авдий се пооживи — от дете обичаше да гледа отблизо преминаващите пътнически влакове, да се взира в силуетите и лицата по профучаващите прозорци. Ах, щастливци, вземете и мене със себе си! Сега обаче бе лишен от тази мимолетна радост — трябваше да се крие зад един храст, да не вдига глава. И което беше най-лошото, да бъде съучастник или най-малкото свидетел на бандитското спиране на един от товарните влакове по този участък. Но ме с цел грабеж, а само колкото контрабандистите да се качат и скришом да продължат своя път…

Влаковете се движеха в едната и в другата посока. После настъпи продължителна пауза и пълна тишина. Авдий беше позадрямал, когато изведнъж се чу изсвирване с уста. Петруха се ослуша и също подсвирна, в отговор сигналът се повтори.

— Стойте тука и чакайте спокойно — каза Петруха, — а аз отивам, викат ме. И без мене никъде да не сте мръднали, чу ли, Авдяй, чу ли, Льонка? Не е лесно да спрем товарен влак. Акъл се иска за тая работа.

С тези думи изчезна. Върна се приблизително след половин час. Изглеждаше някак странен. Усещаше се някаква необяснима промяна в него, очите му играеха, избягваха откритите погледи. В подобни случаи Авдий не обичаше да се поддава на подозрения, пъдеше от себе си ненужните мисли. Винаги можеш да се излъжеш, какво ли не се случва на човек, току-виж, го е заболял коремът… И затова спокойно се осведоми:

— Е, Пьотър, как вървят нещата?

— Засега добре, всичко е наред. Скоро ще действуваме.

— Товарен влак ли ще спрем?

— Ами то се знае. Най-сигурното в нашата работа е да се махнем оттук с товарен влак. И вече идеалното положение е влакът да стигне на гарата през нощта и да спре на някоя глуха линия.

— Аа, ясно.

Помълча. Петруха запали, подръпна от цигарата и каза сякаш между другото:

— А бе един приятел от наште си е навехнал крака, Гришан се казва. Сега се видяхме. Нямал късмет човекът. С тоя крак какво ще набереш — къде ти, ходи с тояжка. Жал ми стана за него. Та ако искате, да му отпуснем всички по нещо, тука сме десетина човека. Всеки ще отсипе по мъничко анаша и като погледнеш, ще помогнем на човека.

— Аз съм съгласен — отговори Авдий. — Льонка спи, но мисля, че и на него няма да му се посвиди.

— Знам, Льонка си е наше момче! А ти, Авдяс, що не идеш при Гришан, да си поприказвате. Какво било, как било, образован човек си, може и да му подобриш настроението на тоя нещастник…

— А Шефа къде е, там ли е? — нетактично попита Авдий.

— А бе какво само ми повтаряш — Шефа, та Шефа — ядоса се Петруха. — Отде да го знам? Аз ти говоря за Гришан, а ти ме питаш за Шефа. Ако потрябва, ще ни намери, ако не, негова си работа. Защо толкова се тревожиш?

— Добре де. Просто попитах, и съвсем случайно. Успокой се. А къде е тоя Гришан? На кое място?

— Ей там, седи на сянка до оня храст. Хайде, върви!

Авдий тръгна нататък и скоро го съгледа — Гришан седеше сред тревите на малко сгъваемо столче, с тояга в ръка. На главата с каскет, който прикриваше челото му. Изглежда, беше доста подвижен и бърз — преди още Авдий да наближи, той вече се беше обърнал и се изкашля в шепа. Недалеч от него седяха още двамина. Значи общо трима души. И Авдий разбра, че това ще е Шефа… Забави крачки, усети как го полазиха студени тръпки и сърцето му се разтупа…