Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плаха, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (юни 2007 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (юли 2008 г.)

Издание:

Интерпринт, 1989 г.

Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ

I

Хората търсят съдбата, а тя търси хората… По този вечен кръг се движи животът… И ако е вярно, че съдбата винаги се стреми да постигне целта си, то именно така стана и този път. Всичко се случи безкрайно просто и тъкмо затова безвъзвратно като жребий…

Как можа да се случи този ден Базарбай Нойгутов да се наеме за водач на геолозите? Той дори не подозираше, че ще имат нужда от водач, те сами го потърсиха и му предложиха.

Бяха стигнали до Таман по пътя, отъпкан от тракторите, каращи фураж за овцете.

— Защо наричат тази местност Таман? — попита един от геолозите.

— А защо питаш?

— Просто от любопитство…

— Таман значи подметка. Ей на, виждаш ли ми подметката на ботуша? А тая местност е подножието на планината и затуй се нарича Таман.

— Виж ти! Значи оттук идва и Таман, и прочутата Таманска дивизия!

— Туй вече не мога ти каза, братле, генералите знаят. А нашта работа, както виждаш, са овцете.

Та значи стигнали бяха геолозите до Таман, ама пътят по-нататък, както заявиха, им бил известен само по карта и затова най-добре било някой от тукашните жители да ги придружи в планините. И защо не? Още повече, че няма да е без пари. Не е кой знае какво да съпроводиш четирима мъже с багажа до теснината Ачъ-Таш, където щели проби някакви да вземат, то се знае, за злато — те, геолозите, само злато търсят и намерят ли, големи премиални получават. Е, това, да речем, си е тяхна работа, ама Базарбай трябваше привечер да се върне в таманската кошара, където зимуваше със стадото си. В това беше цялата работа.

А с парите момчетата не излязоха много оправни, макар да бяха от града, и щом Базарбай взе да се опъва: „Няма, рече, закога да ви ставам водач, току-виж, совхозното началство се изтърсило, вас какво ви интересува, ама аз ще загазя, ще питат къде е старшият чобан Базарбай Нойгутов, защо се отлъчва от стадото, когато сега започва най-усиленото агнене, тогава кой ще отговаря?“ — тия приятелчета веднага повишиха сумата на двайсетак. Гледай ги ти будалите! Пък и какво има толкоз да ги жали, парите са държавни, хазната няма да обеднее я. Сигурно и те гледат само как да докопат отнякъде аванта. Нека плащат тогава. А за Базарбай е нищо работа да ги заведе където искат — мята се на коня и потегля. Той и бездруго, кажи-речи, през ден се шляе за щяло и нещяло по своя воля, най-вече когато някъде се вдигне сватба или се изнася помен, където може да се пийне. А когато иде за заплатите до совхозната канцелария, цялата бригада треска я тресе: и пастирът, и двете пастирчета, и нощният гледач, и най-много жена му (тя също се води на работа), и сакманшчиците, сиреч помощниците гледачи в разплодната, всички изпадат в тревога. Базарбай се връща късно през нощта кьоркютюк пиян, едва се държи на коня, а нали носи със себе си парите на хората. И сигурно жена му, подлата мръсница, се е оплакала на директора, защото вече трети месец става, откакто касиерът Боронбай носи самичък заплатите в кошарата. И разправя, че тъй било според закона, всеки трябвало саморъчно да се разпише във ведомостта. Много му здраве, щом като иска, нека бие път…

А тоя двайсетак, дето е речено, насила му се пъха в джоба. Наистина пътеката до Ачъ-Таш е камениста и на места толкоз стръмна, че свят ти се завива, може и главата да си строшиш, ама какво пък, това е планината, не е като да тичаш в кръг по някой стадион и на всичкото отгоре медал да ти овесят. Пък и то не е за чудене — на тоя свят правда никога не е имало, няма и да има — ти тука, в планините, зиме и лете се трепеш, ни асфалт, ни водопровод, ни електричество, живей както знаеш, грижи се цяла година за овцете и дишай воняща тор, а там някой фърфалак с бели гуменки претича ей тъй по стадиона или забие гол във вратата — и хем на него му е драго, хем народът на стадиона от радост се побърква, и всичко живо за тоя фърфалак говори, вестниците пишат за него, а оня, дето от сутрин до вечер се изгърбва, не подвива крак от работа, без почивни дни, без отпуска, едва изкарва за прехраната. И вземеш, че си пийнеш от яд, сетне пък жената жив те изяжда и пишман ставаш. А нали ти искат приплод да дадеш, ни една женска ялова да не остане, искат ти и прираст в теглото, и тънкорунна вълна, все обещават вместо вълната някаква синтетика да изнамерят, ама де е тя, тая синтетика. И започне ли стригането, сто контрольори ще довтасат като лешояди на мърша, и ще пометат всичко до последната власинка. Тънкорунната вълна, каже, отива за валута… Види се, много им е дотрябвала тая валута… И всичко туй сякаш вдън земя потъва. Дано пусти опустеят и овцете, и хората, и тоя омразен живот…

Такива невесели мисли бяха обзели Базарбай по пътя. И затова той през цялото време мълчеше, като само сегиз-тогиз се обръщаше към геолозите, за да ги предупреди къде каква опасност ги дебне… Камък му тежеше на сърцето. И все заради тая негова подла жена… Брей, страшна проклетия! И все ще се заяде, все ще вдигне врява. Сега пак се беше разкрещяла, и то пред чуждите хора. Инак щеше да се пръсне от злоба. Ей тъй на, целият им живот върви наопаки! Ненапразно старите хора казват: нощем жената се гали като котка, а денем — като змия. Виж я ти нея! Как се разфуча! Ти, вика, гледаш само някъде да се запилееш, и защо се хвана с тия геолози, тук сме затънали в работа до гуша, овцете почнаха да се плодят и с децата трябва да се оправям, големите в интерната съвсем се изтърваха, хулигани станаха, като дойдат през ваканцията, търсят само да плюскат, света да обърнеш, ама плюскане да им дадеш, а помощ от тях никаква, пушат като строшени комини, че отгоре на туй и с водка се наливат, кой да ги наглежда в интерната? А директорът е пияница, пък и вкъщи от кого вземат пример? Ти гледаш само накъде да си дигнеш дърмите, че да пиеш. Добре, че конят те докарва, иначе отдавна да си пукнал нейде по пътищата…

Виж я ти нея, мръсницата! Колко я би, учи, цял живот синя посиняла ходи, затуй взеха да й викат Кок Турсун — Синята Турсун, ама да си държи мръсния език, не й дойде акълът.

И днес мискинката му недна взе, че се разкрещя, да го излага пред геолозите. А колко пъти я е душил, докато й се изблещят очите! Сетне е давала дума да не му възразява, ама къде ти! Но сега намери начин да я накара да млъкне. Извика я да влязат вкъщи уж да й каже нещо, а когато влязоха, мълчешката я сбута до стената и я стисна за гушата — кажи-речи, презяпа; и тогава видя в посинялото набръчкано лице на жена си, в помътнелите й от страх очи цялата мъка и болка от преживените години, в помръкналия й поглед, в разкривената беззъба черна уста прочете всичките несполуки и злобата срещу живота и почувствувал отвращение към самия себе си, злобно изсъска:

— Ух, кучко недна, ако още веднъж вземеш да ми опяваш, ще те смачкам като гнида! — И я отблъсна настрани.

Жена му мълчаливо взе кофите и тръшвайки вратата, излезе на двора. А той, като си пое дъх, излезе след нея, яхна коня и тръгна с геолозите на път…

Добре поне, че конят му е добър — единствената му радост, хубаво конче, конезаводско, някакъв чудак го бил бракувал заради цвета, а и наистина, не можеш го разбра какъв е — ни дорест, ни тъмнокафяв. Мигар това е важно? Пъргав кон излезе, в планините сам се оправя и, най-важното, издръжлив е като вълк. И деня, и нощя е на път, а хич не отслабна. Не ще и дума, хубав кон си има, никой от околните чобани не може да се похвали с такъв кон, освен може би Бостон, тоя совхозен първенец — ама че противен тип, рядко срещан пинтия, и двамата, кой знае защо, открай време не се обичат, — та той има кон за чудо и приказ, с хубав косъм, златист, донска порода, Донкулюк му е името. Късметлия излезе Бостон. И добре го гледа, че как иначе — хубав ли му е конят, и той ще изглежда хубавец, сега си има млада жена, вдовицата на Ерназар, оня, дето преди три години падна в една ледникова пукнатина на превала Ала-Монгю и там си остана…

През по-голямата част от пътя Базарбай и геолозите се движеха един след друг и затова мълчаха, а и след скандала с жена му настроението на Базарбай не предразполагаше за разговор. Така се и изкачваха в планините. Зимата наближаваше към края си. По слънчевите склонове, доверчиво оголили се от снега, миришеше вече на пролет. Тихо и ясно беше наоколо. Отсреща, над седефено синеещото в низината голямо планинско езеро, се бе издигнало високо пладнешкото слънце.

Скоро Базарбай и геолозите стигнаха до началото на теснината — и ето че за последен път се мярна пред погледа чистото огледало на Исък-Кул и изчезна. Потеглиха между зловещо надвиснали скалисти урви. Навсякъде камънаци, дива пустош, мъртвило, и какво ли ще търсят? — недоумяваше Базарбай и се оглеждаше наоколо. Реши, че щом доведе геолозите до уреченото място, веднага ще се върне. Теснината Ачъ-Таш не е толкова дълга както съседната успоредна теснина с излаз край езерото. На връщане непременно ще се прехвърли в Башатската теснина. Оттам пътят до къщи е по-пряк. Така и направи, щом се раздели с геолозите, но преди това, на сбогуване, след като прибра в джоба въжделената двайсетрублева банкнота, все пак подметна:

— Като ви гледам, другарчета, все мъже сте, тъй да се каже — усмихна се той и надменно позаглади мустаци, — пък и аз не съм хлапак, та със сухо гърло ли ще ме пуснете да си вървя?

Базарбай си правеше сметка само за една чаша водка, а те щедро му дадоха цяла половинка — в зелена бутилка, производство на местната хранителна промишленост. Сиреч да си я пие вкъщи! От този неочакван подарък Базарбай моментално се оживи. Радостно се засуети, показа им къде е най-добре да опнат палатката, къде да съберат дърва за огрев, на тръгване дълго се сбогува с всеки поотделно и потегли обратно, без дори да нахрани коня с овеса, който беше взел в дисагите — курджуна. Ще издържи, не му е за първи път. Скоро намери пътеката и както беше решил, превали полузаснежения баир и се спусна в Башатската теснина. Тук склоновете бяха обрасли с рядка гора и в сравнение с Ачъ-Таш беше по-светло, някак по-приветливо, а най-важното — имаше много ручеи и изворчета, които всъщност бяха дали името на теснината — Башатска, ще рече, изворна.

Бутилката в джоба на мушамата, която беше навлякъл върху кожухчето, не му даваше мира. Час по час проверяваше дали не му се е изхлузила и умуваше край кой ручей да спре. Знаеше си нормата — можеше да изгълта половин бутилка, да пийне вода и да продължи пътя. В такива случаи най-важното беше да се качи някак на коня, а оттам насетне можеше вече да му се довери, той сам щеше да го откара вкъщи. Многострадалната Кок Турсун беше права, като казваше, че дяволът крепи Базарбай под мишка, нито веднъж не беше падал от седлото.

Най-сетне Базарбай си хареса един полузамръзнал ручей, който приспивно ромолеше по камъните и под крехката прозрачна ивица лед покрай брега. Реши, че тук ще е удобно. Наоколо растяха ниски върби и трънаци, снегът не беше много, пък и можеше да нахрани и да напои коня. Махна юздите, изтегли напред едната торба от курджуна, закрепен на седлото, развърза я и я пъхна под муцуната на коня. Конят захрупа овеса, като сегиз-тогиз облекчено пръхтеше и притваряше очи, сякаш се отърсваше от умората. А Базарбай се разположи удобно на едно полегнало чепато дърво край ручея, извади бутилката и я вдигна срещу светлината да и се полюбува, но нищо друго не видя освен това, че денят си отиваше, сенките падаха косо, ще рече, до залез-слънце оставаше един час, ако не и по-малко. Но Базарбай нямаше закъде да бърза. Като предвкусваше познатото замайващо действие на водката, той бавно изтика пластмасовата запушалка с дебелия си нокът, помириса гърлото на бутилката, поклати глава и започна да пие. Преглътна жадно няколко едри парливи глътки. После гребна шепа вода от ручея и пи, при което така схруска парченцата лед, попаднали в нея, че това хрустене отекна чак в мозъка му. Изкривил лице в безобразна гримаса, Базарбай изпръхтя, изкашля се и затвори очи в очакване на опиянението. Чакаше мига, когато всичко наоколо — и планините, и скалите — ще се люшне и ще заплува като в мъгла, когато ще му се стори, че чува странни шумове и звуци, и чакаше, готов да се отдаде на желаното удоволствие. Но в този миг наблизо чу глухо скимтене, сякаш бе изхленчило бебе — какво ли можеше да бъде това? Недалеч, зад трънаците и купчината камъни, отново се чу скимтене, след което сякаш заджавка кутре… Базарбай се ослуша, машинално отпи от бутилката, после я остави до един камък, обърса устни и стана. Не, не се беше излъгал: скимтеше се. Някакви зверчета трябва да са.

Наблизо беше бърлогата на Акбара и Ташчайнар и вълчетата им, останали дълго време сами, плачеха за майка си. След бягството от Моюнкумската савана и принудителното едногодишно скитане след пожара в крайалдашките тръстики, в ранна пролет, не според сезона, Акбара бе родила четири вълчета.

Базарбай тръгна към бърлогата и затърси входа й. Ако беше трезвен, сигурно доста би се поколебал, преди да се реши да влезе. Не можа веднага да го открие. Помогна му опитът — старателно огледа снега наоколо и откри ясна върволица от следи — разбира се, от предпазливост вълците бяха стъпвали постоянно по едни и същи следи. По-нататък Базарбай откри в храстите сред купчините камъни цяло гробище от оглозгани и полуизгризани кокали. Значи вълците често бяха влачили и доизяждали плячката си тук. Голямото количество бедрени кости и стави, останали от вълчите трапези, показваше, че хищниците живеят тук от дълго време. Сега вече беше лесно да се открие входът на бърлогата. Трудно е да се каже защо Базарбай не се страхуваше да влезе в нея. Но гладните вълчета непрекъснато скимтяха и сякаш го викаха при себе си.

Къде ще знаят сукалчетата, че не от лек живот бе тръгнала Акбара този път на лов заедно с Ташчайнар — за вълците бяха настъпили най-тежките предпролетни дни, когато всички животни са вече изтощени, когато в очакване на приплод козите стада са се изтеглили на най-недостъпните скали, а домашните стада по същата причина се държат само в кошарите. При тези условия за Акбара не бе толкова лесно да кърми лакомите, вечно гладни вълчета. Тя бе станала просто неузнаваема — само кожа и кокали с едра глава, дълги кльощави крака и провиснали бозки. Общо взето, вълците са изключително издръжливи животни — могат по няколко дни да гладуват, но кърмящата вълчица не можеше да се лишава от храна. Животът принуждаваше Акбара да рискува и да ходи на лов за по-едра плячка — ако й беше съдено да загине, щяха да загинат и малките й.

Както обикновено Ташчайнар вървеше подире й. Всичко трябваше да се върши бързо — бързо да открият плячката, бързо да я победят, бързо да се наядат, поглъщайки едри късове месо, и бързо да се върнат в бърлогата, където да им се смели храната, защото най-важното за вълчицата бе да накърми сукалчетата си.

Този ден пътят беше хлъзгав по припеците, а по сенчестите места имаше твърд и боцкащ лед. Ала вълците се движеха все така бързо с едри напористи скокове. По това време на годината, когато дребните животни се крият под земята, а домашните и дивите стада са недостъпни, ловът става доста труден, трябва да се търси едра плячка — коне, говеда, камили, при което вече не може без другар. Колкото и силен да беше Ташчайнар, той не можеше да довлече подобна плячка до бърлогата. Последния път, преди два дни, той удуши, прегриза гърлото на едно магаре, залутало се нагоре в планината. През нощта Акбара се отлъчи от бърлогата и се наяде с магарешко месо, но не всеки ден се срещат магарета, които така безгрижно да бродят сами. Обикновено при тях има хора. И затова Акбара бе тръгнала да се нахрани на мястото на лова.

Поначало тя се чувствуваше доста неспокойна, дори веднъж-два пъти понечи да се върне: та нали вълчетата имаха нужда от постоянните й грижи, да ги топли, да им дава мляко — но все пак продължи. А когато вече в крайезерната зона попаднаха на следа, ловният й инстинкт надделя над всичко.

Акбара и Ташчайнар имаха късмет: пресните следи ги отведоха в широка долина, където в единия край самотно пасяха три яка, вероятно отлъчили се от стадото. Преди година вълците бяха влизали в схватка с тези животни и пак така от крайна нужда. Тогава се налагаше да ловуват като пришълци каквото им попадне. А сега нямаха време да търсят друга плячка. Като не видяха наблизо хора, вълците тръгнаха в открита атака. Яковете ги съзряха отдалече и хукнаха да бягат с тромави къчове и рев, но когато вълците взеха да ги настигат, се спряха и обърнаха рогата си срещу тях. Друг изход нямаха. За някакви секунди в света се възцари изначалното равновесие: в настъпилата тишина при отсъствието на хора слънцето в небето и околните планини в еднаква степен принадлежаха както на тревопасните, така и на хищниците. Тревопасните искаха да избегнат стълкновението, но хищниците не можеха да потиснат мъчителния си глад. Те неминуемо трябваше да влязат в схватка и да прегризят гърлото поне на един як, за да оцелеят те самите и да продължат живота на потомството си. Яковете, обрасли към края на зимата с рунтава вълна, не бяха едри, но не бяха и изтощени от постоянно недояждане. Тези бикове с конски опашки също разбраха, че битката е неизбежна. От страх, преминал в ярост, те бяха свели глави ниско до земята, мучаха глухо и биеха земята с копита. А слънцето в небето все така ярко блестеше и планините, в които снегът започваше да се топи, все така безмълвно обграждаха долината, където лице срещу лице се срещнаха тревопасни и хищници. Вълците затичаха в кръг около яковете, като от време на време със скокове разменяха местата си и дебнеха удобен момент за нападение. Но Акбара нямаше търпение — вълчетата я чакаха и с риск за живота си Първа се спусна към яка, който й се стори най-слаб. В очите му, налети с кръв, бе доловила някакво колебание, макар че можеше и да греши, но вече бе късно да променя решението си и се метна на врата му. Всяка секунда бе решаваща. Докато разяреният як тръскаше глава и се опитваше да хвърли вълчицата на земята, за да я прободе с рогата си, Ташчайнар трябваше с изненадващ скок да забие зъби в гърлото му, но така, че да разкъса шийните артерии, да рукне кръв и якът да загуби самообладание.

Така и стана. Но преди това якът все пак успя да хвърли Акбара на земята и се втурна да я намушка с рога — още малко и щеше да я прободе и стъпче, но Акбара се изплъзна изпод рогата му като змия и отново се метна върху него, като захапа мощния му врат, обрасъл с остра режеща устата й грива. В това нападение се бе проявила жестоката й хищническа същност, беше надделяло жестокото вълче предназначение — да убие, за да живее. Но сега бе попаднала не на някаква безобидна жертва — това не беше антилопа или заек, безропотно покоряващи се на насилието. Макар че губеше кръв, свирепият як можеше още дълго да се съпротивлява, дори да излезе победител. Все пак съдбата се оказа благосклонна към Акбара: Ташчайнар се хвърли отстрани и захапа гърлото на яка, погълнат от схватката с вълчицата. Убийствен скок, убийствена хватка имаше Ташчайнар. В този скок той бе вложил цялата си сила. Якът се олюля и като хъркаше и се давеше от собствената си кръв, рухна на земята с разкъсано гърло и в агония. Очите му започнаха да се изцъклят. По време на тази битка другите два яка стремглаво бяха хукнали да бягат и вече достатъчно отдалечили се, продължиха бавно по долината, сякаш нищо не се бе случило.

Вълците започнаха да разкъсват все още живия бик. Нямаха време да чакат плячката им да издъхне. Нямаха време да подбират какво по-напред да ядат. Акбара заръфа корема, като си помагаше с лапи и гълташе цели парчета от горещата и жива още плът на яка. Трябваше да погълне колкото се може повече такива парчета и колкото се може по-скоро да се върне в бърлогата при малките си. Ташчайнар не изоставаше от нея. Трошеше кокалите с мощните си челюсти, като ръмжеше свирепо и разкъсваше трупа на безформени части, подобно на варварски касапин.

Всичко вървеше както си му беше редът. Отначало вълците щяха набързо да се нахранят, за да се приберат по-скоро в бърлогата, а през нощта щяха да се върнат да ядат още веднъж, след което да отмъкнат някъде останалото месо за запас, но това щеше да стане по-късно. А сега лакомо поглъщаха парчетата месо…

А в пукнатината под навеса на скалата, прегладнелите вълчета скимтяха, свираха се едно в друго да се топлят, пъплеха из бърлогата да търсят майка си, след което пак се събираха накуп и когато навън се чу шум — Базарбай се провираше пълзешком, те още по-силно заскимтяха и закретаха на несигурните си крачета към изхода, с което твърде облекчиха целта на човека. Базарбай бе потънал в пот от напрежение. Провря се пипнешком през тесния отвор — бе съблякъл полушубката, подхвана вълчетата едно след друго, прибра трите в пазвата си и като държеше четвъртото за врата, изпълзя навън. А когато излезе на светло, примижа — така ослепително блестеше снегът по високите склонове на теснината, и дълбоко пое въздух. Наоколо цареше оглушаваща тишина. Той чуваше само дъха си. Вълчетата в пазвата му неспокойно шаваха, а онова, което държеше за врата, се мъчеше да се освободи. Базарбай се разбърза. Все така запъхтян, той прибра полушубката и хукна към ручея. По-нататък всичко започна да се урежда от само себе си. Четирите вълчета, които бе отвлякъл с намерението да ги продаде, много удобно можеха да се сместят в курджуна. Той бе повече от сигурен, че ще ги продаде на изгодна цена: миналата година един чобанин беше продал в зообазата цяло котило, като за всяко вълче бе получил но петдесет рубли.

Базарбай измъкна торбата с овеса изпод муцуната на хрупащия кон, бързо изсипа овеса на земята, пъхна по две вълчета във всяка торба на дисагите, метна ги през седлото, като ги привърза с коланите, за да не се клатушкат, сложи юздите на коня и го яхна. Трябваше час по-скоро да се маха оттук, докато не е станало късно. Виж, на това му се вика голям късмет. Но Базарбай добре знаеше, че трябва да избяга, преди да са се върнали вълците. За недопитата бутилка, оставена до камъка, се сети, когато беше вече на коня. Но и от водката се отказа. Майната й, вълчетата ще му донесат толкова пари, че ще може да си купи сто такива бутилки. И бързо подкара коня. Трябваше да излезе от теснината, преди да се е мръкнало.

По-късно Базарбай дори сам щеше да се чуди как така лекомислено се бе наврял във вълчата бърлога — та той не бе взел със себе си никакво оръжие. Ами ако вълчицата или Вълкът бяха наблизо… Кошутата, дето е кротко животно, и тя защитава яростно чедата си, та камо ли вълците…

Но за всичко това той щеше да мисли по-късно. Дори щеше да потръпва от ужас при мисълта какъв можеше да бъде краят. А сега току подвикваше на доресто-кафявия жребец, за да тича по-бързо по каменистото дъно на Башатската теснина, и час по час се обръщаше назад да погледне слънцето, залязващо зад склона, откъдето прииждаха сенките на вечерта, сякаш хукнали да го догонят. Да, трябваше да бърза. Трябваше по-скоро да стигне предпланините, където беше открито и можеше да бяга накъдето поиска, там не беше така опасно както в теснината…

И колкото повече наближаваше местността с езерото, познатите простори, толкова по-самоуверен, дори дързък ставаше Базарбай. Дори му минаваше мисълта дали да не се отбие при някой от своите приятели по чашка, за да се похвали с плячката си и да я полеят, поне по стотина грама за всяко вълче. Е, то се знае, няма да остане длъжник, и той ще почерпи, след като продаде тая жива стока. Съжаляваше, че в бързината бе забравил край ручея почти пълната бутилка с водка: ех, сега на коня можеше да си попийва от нея… Толкова му се искаше да се почерпи! Все пак съзнаваше, че има време за тая работа, пека първо опази вълчетата живи, да ги нахрани, нали са сукалчета, едва-що прогледали, я гледай какви са им глуповати очичките… Дано не се задушат в дисагите. Базарбай дори не подозираше, че след него бе тръгнала страшна потеря и че само господ-бог знаеше как ще завърши всичко това…

След като се наядоха до пръсване с месо от убития як, вълците тръгнаха да се прибират в бърлогата. Отпред Акбара, след нея — Ташчайнар. Искаше им се час по-скоро да се сгушат до вълчетата, да се успокоят, а след като отпочинат добре, да се върнат в долината при недоядения труп на яка.

Такъв е животът — тичай тук, тичай там, сигурно затова се казва, че вълка краката го хранят… Но де да беше само краката… Защото и други вълци можеха да се полакомят за трупа на яка — срещат се и такива, дето посягат на чуждото, и тогава вече няма да се мине без сериозна кървава схватка. Но законното право не може да се пренебрегва и силата е на негова страна…

Още отдалече, преди да стигнат бърлогата, сърцето на Акбара взе да се свива от лошо предчувствие, сякаш в светлината на залязващото слънце някаква черна птица я следваше като сянка. Тревожният червеникав отблясък по снежните склонове ставаше все по-тъмен и мрачен. И колкото повече наближаваха бърлогата, толкова по-бързо тичаше тя — към Ташчайнар дори не се обръщаше, накрая хукна в галоп, обзета от необяснима тревога. Изведнъж тревогата й се превърна в ужас, бе подушила във въздуха чужди миризми: на конска пот и на още нещо, замайващо и гадно. Какво ли означаваше това? Вълчицата прескочи ручея и се втурна през пролазите в храсталаците към бърлогата под навеса на скалата, мушна се вътре и в първия миг замря, после бързо взе да души като ловджийско куче по всички ъгълчета на опустялото си и осиротяло семейно гнездо, хукна навън и сблъскала се на входа с Ташчайнар, злобно го ухапа, сякаш той имаше някаква вина, сякаш беше враг, а не баща на вълчетата и неин вълк съпруг. Невинно пострадалият Ташчайнар на свой ред се мушна в бърлогата и настигна вълчицата вече край ручея. Акбара душеше следите и като луда сновеше напред-назад. Пресните следи й показваха, че съвсем наскоро тук беше идвал човек — ето купчина овес с миризма на конска слюнка, ето и купчина фъшкии, тук пък има нещо, което мирише отвратително, вълчицата дори потрепера от погнуса, а ето и човешките следи по снега. От кирзови ботуши. С такива ботуши ходят чобаните. Страшният враг, който беше идвал тука с кон и с някаква отвратителна течност в бутилка, бе опустошил бърлогата й, бе похитил чедата й! Ами ако ги е изял?! И Акбара отново се нахвърли върху невинния Ташчайнар и го захапа като бясна, после с глухо ръмжене хукна натам, накъдето водеха следите. Ташчайнар тутакси я последва.

Вълците безпогрешно вървяха все напред и напред към изхода на теснината, все напред и напред — натам, където имаше хора, към местността край езерото водеха тези следи…

А Базарбай, излязъл вече от теснината, се спусна в тръс по полегатите хълмове, където се простираха летните пасища. Ето че в далечината се открои тъмнеещият край на езерото. Само след час той щеше да си бъде у дома. През това време слънцето бе слязло до два планински върха и бавно догаряше между тях. Откъм Исък-Кул задуха студен вятър. „Дано не премръзнат вълчетата“ — помисли си Базарбай, но нямаше с какво да ги увие и реши да види как се чувствуват в курджуна, живи ли са още. Иначе защо му е да кара вкъщи леш? Слезе от коня и посегна да развърже коланите на седлото, за да свали дисагите, но в същия миг конят широко се разкрачи и започна да пикае. Внезапно той рязко прекъсна обилната струя и с диво пръхтене се метна настрани, при което едва не изтръгна юздите от ръцете на Базарбай.

— Стой! — кресна Базарбай. — Мирувай!

Но конят бясно се дърпаше като от огън. И Базарбай, без да се оглежда, разбра каква е работата. Целият смразен от страх, той усети с гърба си приближаващите вълци. Скочи върху коня и едва успя да се хване за гривата му, когато той се понесе със страхотно цвилене в луд галоп. Приведен ниско до шията му, Базарбай се обърна. Недалече от тях тичаха два вълка, които се стараеха да ги задминат и да им пресекат пътя. Базарбай взе да се моли, спомни си боговете, на които при други обстоятелства се подиграваше и им плюеше в брадите. Псуваше геолозите, които дявол знае откъде му се бяха натресли на главата: „Дано се задавите с онуй злато!“ Разкаяно искаше прошка от жена си: „Честна дума! Остана ли жив, до края на живота си с пръст няма да те пипна!“ Съжаляваше, че се бе полакомил за пари и бе откраднал вълчетата: „И защо ми трябваше да си вземам такваз беля, защо се наврях в оная дупка? Да им бях разбил с някой камък главите и край, а сега как да се отърва от тях, как?“ Дисагите са здраво вързани с ремъците за седлото, не можеш ги изхвърли в тоя галоп. Пък и взе бързо да мръква, здрачът плъзна, взе да изпълва безлюдните пространства — никой не се интересува от страшната му участ. Само верният му кон се носи с всички сили, обезумял от страх.

Но най-много Базарбай съжаляваше, че не носи оръжие, че не си е взел пушката — сега щеше да им тегли по един куршум, при него грешка няма. Голяма работа е това пушката, всеки чобанин си има такава вкъщи, ама кой да я носи постоянно със себе си! Ех, де да знаеше! Базарбай крещеше с цяло гърло, за да сплаши зверовете. Цялата му надежда беше в коня — добре, че е конезаводски…

Гонитбата беше на живот и смърт…

Тъй препускаха те по здрачените хълмове — ездачът на коня с похитените вълчета в дисагите, а след него — Акбара и Ташчайнар. А вълците, подушили миризмата на отвлечените си чеда, се молеха и измъчваха за своето. Де да можеше да се препъне конят поне веднъж, поне за миг! Ако не бяха се натъпкали с това месо, така ли щяха да тичат, нямаше ли вече да са настигнали крадеца и да са го разкъсали в движение, та с кърваво възмездие да възцарят справедливостта на извечно жестоката борба за продължение на рода. Друго беше в Моюнкумските степи при преследването на сайгаците, когато в стремителния си бяг препускаха с още по-голяма сила, за да отклонят плячката в желаната посока. Но на онзи лов тръгваха с празен корем, готови всеки миг за светкавичен скок.

Особено зле се чувствуваше Акбара, която се беше наяла до пръсване, за да има мляко за вълчетата. Но и тя не се предаваше, тичаше с всички сили и успееше ли да застигне конника, нито за секунда не би се поколебала да се хвърли в люта схватка, независимо как би завършила за нея. Разбира се, до нея беше Ташчайнар, тази несъкрушима сила и опора, но нали всеки умира за себе си… А тя бе готова да приеме всяка смърт, стига само да настигне, да докопа човека на бързия му кон… стига само…

И макар че конят му беше бърз, Базарбай с ужас забеляза, че вълчата двойка бавно, но със сигурност го настига отдясно, с цел да му пресече пътя към езерото. Коварните зверове искаха да го принудят да свърне към планините, където рано или късно неминуемо щяха да го разкъсат. И сметката им беше вярна. В стремежа да се отдалечи от връхлитащите го отдясно вълци обезумелият кон непрекъснато се отклоняваше по посока на планините. Но вълците не знаеха, че конят се управлява от човека, от мислещо същество, способно да отгатне тяхната маневра.

И още едно обстоятелство спаси Базарбай. Отпред заблещукаха светлините на най-близката кошара и — гледай ти късмет! — това се оказа кошарата на Бостон Уркунчиев. Да-да, на Бостон кулака, трудовия първенец, когото хич не обичаше. Ама беше ли време сега да избира кой му харесва и кой не — каква разлика, щом като всеки жив човек му носеше спасение! И той зарадвано пришпори коня, който с нови сили се понесе натам, където бяха хората, стадата. За Базарбай обаче мина цяла вечност, преди да може смело да си каже, че има надежда за благополучен край. Но ето че се зачу картечният пукот на генератора в Бостоновите кошари, яростно залаяха чобанските кучета и хукнаха да го пресрещнат. Впрочем и вълците не изоставаха — Базарбай все по-близо и по-близо чуваше разгорещеното им дишане, а конят му вече изнемогваше. „О, боже Баубедин, спаси ме — ще ти принеса в жертва седем овни!“

„Спасих се! Спасих се!“ — ликуваше Базарбай.

Естествено, след по-малко от час той щеше да забрави всички свои обещания, но какво да се прави, човешко е…

Когато чобаните дотичаха до него, той буквално се свлече в ръцете им, като непрекъснато повтаряше:

— Вълци, вълци ме гонят! Вода, дайте вода!

А вълците, съдейки по всичко, бяха някъде наблизо, не си отиваха, чакаха упорито. В цялото зимовище на Бостон настъпи страшна тревога — чобаните се разтичаха, затваряха вратите на кошарите, като си подвикваха в настъпилия мрак. Един от тях се качи на покрива и даде няколко изстрела с пушка. Кучетата се заливаха от лай, но не излизаха от двора. Държаха се по-близо до светлината. Тяхната страхливост възмущаваше стопаните им.

— Дръж! Дръж! — насъскваше ги някой с дрезгав глас. — Брей, не вълкодави, ами лешояди! Хайде де! Акташ, Жолбарс, Жайсан, Барпалан! Напред! Дръжте, дръжте! Ух, жалки палета, подвихте опашки, страхувате се от вълците!

— А бе кучето си е куче — възразяваше му друг глас. — Какво си се разкрещял? Човека и от седлото ще го смъкнат, ама с вълците не могат да се справят! Какво искаш! Срещу вълк ни едно куче няма да ти излезе. Остави ги, нека си лаят!

Базарбай не си спомни веднага защо го бяха подгонили вълците. Едва когато момъкът, на когото беше наредено да се погрижи за коня му, попита: „Базарбай — байке, какво носите в курджуна? Май че вътре нещо шава“ — той се сепна.

— В курджуна ли? Ох, ами там са вълчетата! Четири вълчета сукалчета. Дявол да ги вземе. Взех ги от бърлогата им в Башат. Та затуй ме гониха вълците!

— Я виж ти! Браво бе. Е на това му се вика чиста работа! И направо от бърлогата, а? Добре, че отърва кожата…

— Да не са се задушили в курджуна? Може и по време на галопа да са пукнали, а?

— И таз добра! Че това не са яйца! Те, братле, са държеливи като кучета.

— Я ги покажи! Дай да ги видим какви са!

Свалиха дисагите с вълчетата и тържествено ги понесоха към къщата на Бостон. Това важно събитие трябваше да стане в дома на главния чобанин, отговорника на кошарите, макар че същата вечер той отсъствуваше от къщи: провеждаше се поредното събрание в района и трудовият първенец Бостон Уркунчиев трябваше да седи в президиума.

Поведоха и Базарбай едва ли не като герой и на него нищо друго не му оставаше, освен да се подчини. В края на краищата той беше гост, макар и да беше се озовал тук съвсем случайно.

Не може да се каже, че по-рано Базарбай не бе прекрачвал прага на този дом. В продължение на многото години, през които бе живял и работил в съседство с Бостон, на шест-седем километра оттук, той бе идвал три пъти: първия път, когато правиха помен за чобанина Ерназар, паднал в ледниковата пукнатина на превала Ала-Монгю, второто му идване бе пак свързано с погребение — половин година след гибелта на Ерназар умря първата жена на Бостон (разправяха, добра жена била покойната Арзъгул), тъй че тогава Базарбай дойде като всички съседи наоколо, беше пълно с народ, а що коне, трактори и камиони се събраха — не е за приказка. Третия път идва всъщност не по собствено желание, когато областното началство реши да проведе производствен семинар, на който Бостон Уркунчиев да предаде своя трудов опит; хич не му се идваше тук тогава, ама какво да правиш, задължиха го, тъй че се наложи, кажи-речи, половин ден да слуша лекция, какво и как се правело, че агнетата да не мрат, а добивът на вълна и месо да се увеличава. С една дума, как да се изпълнява планът. Много важно, голям майсторлък — той и без него всичко си знае: зиме да даваш храната навреме, лете в планините рано да ставаш, късно да лягаш, изобщо да работиш добре, постоянно да се грижиш за добитъка. Да си старателен като Бостон. Ама той не е единственият. Само че при едни излиза по-хубаво, а при други по-лошо. Защото едни са родени с късмет, а други си го нямат. Работи например в базата на Бостон генераторът — цяла нощ е светло, има електричество и в къщите, и в кошарите, и по целия двор. А защо? Защото успя да си изврънка два агрегата излезе ли единият от строя, или пък го спрат за профилактика, включва се другият. А останалите чобани, включително и Базарбай, имат по един агрегат. А с един агрегат е жива мъка: ту работи, ту спре, я докарали гориво, я никакво го няма, или нещо ще вземе да се строши, или момчето, дето разбира от тия пущини, зареже работата и се запилее в града — там на младите им е сто пъти по-хубаво. И тъй, какво излиза — по книга се води, че всички чобански бригади имат електричество, а на практика нищо такова няма…

И тогава кой е добрият? Разбира се, Бостон, че отгоре на това и не пие. А кой е лошият? Базарбай и тия като него, дето си падат по чашката. Добре де, като си толкова лош, да вземат да те натирят, ама не, я опитай да кажеш, че напускаш, едва ли не с милиция ще те погнат, паспорта ще ти вземат, никакви документи няма да ти дадат, върви да работиш, драги, не мърдай оттук, кой ти става днеска чобанин, такива глупаци рядко се срещат, всеки иска да живее в града, а там изработиш си часовете и шапка на тояга — разхождай се най-културно, ако ли не, почивай си вкъщи, където всичко ти е наготово, няма нужда и печка да палиш, денонощно ползуваш електричество, и деня, и нощя може да ти свети лампа, водата ти е под носа, нужникът ти е нужник, и той на две крачки през коридорчето… А това при стадото живот ли е? В разплодната има близо хиляда и петстотин овце, с които трябва да се оправяш, нямаш мира нито денем, нито нощем, всичките хиляда и петстотин ти реват на главата, и как да не газиш в лайна, как да не се озвериш, да не пребиеш жена си, да не пребиеш помощниците си, да не се напиеш… А сетне: кой е лошият? Базарбай и тия като него…

И за щяло и нещяло ти повтарят — вземай пример от Бостон Уркунчиев, това се казва първенец в труда, образцов работник… Тъй ти се иска да разбиеш мутрата на тоя първенец! А на Бостон му върви, при него отиват най-добрите хора, и не го напускат, работят като едно семейство. Базарбай пък и много други чобани отдавна вече се отказаха от своите строшени генератори, живеят по старовремски, с газени лампи и ръчни фенерчета, а Бостон има електрогенераторен агрегат МИ-1157 зад кошарата, дето работи като часовник и отдалеч му се чува тракането и се вижда светлината му. Нали одеве от това се уплашиха вълците — още малко и да го стигнат, ама щом видяха светлината и чуха тракането на агрегата, веднага спряха.

А кучетата още лаят. Сигурно вълците бродят наоколо, но се страхуват да се приближат…

Да, върви му на Бостон, не ще и дума, и в работата всичко му е наред, и у дома му светло като ден, лъщи от чистота, все едно че не станува на лагер, Базарбай трябваше да се събуе, да свали кирзовите ботуши и партенките в антрето и останал само по вълнени чорапи, да влезе по плъстените постелки в стаята.

А има ли си човек късмет, върви му във всичко. По-рано Базарбай не беше забелязал, че вдовицата на Ерназар, загиналия при превала, е такава хубавица, пък и не е стара. А сега Гулюмкан е жена на Бостон и изглежда щастлива, макар че преживя голяма мъка. Наближава четирийсетте, но може и да е по-млада, двете й дъщери от Ерназар са в интернат, а тя наскоро взе, че роди на Бостон и пак му провървя на тоя човек, син му роди, а двете дъщери на Бостон от първата жена сигур вече са омъжени и не живеят тук. И каква е приветлива Гулюмкан, и не е глупава, хич не е глупава, знае, че те двамата с Бостон не се обичат, ама с нищо не се издаде, посрещна го любезно, съчувствува му, тюхка се. „Заповядай, вика, съседе на нашите съседи, заповядай, седни на килима, ох, каква беля, че де се е чуло и видяло вълците тъй да гонят човека по петите, слава на господа и на духовете на нашите предци, че са те спасили от нещастие, а мъжа ми го няма у дома: пак е на някакво събрание в района, може би скоро ще се върне, обещаха да го докарат с директорската газка, сядай, сядай, след такъв случай не е зле да пийнеш чай, а поизчакаш ли малко, и с гореща гозба ще те нагостя.“

А Базарбай, тъй като и бездруго бе попаднал вече в неудобно положение, все пак реши да изпита колко е искрена стопанката с неканения гост, пък и много му се искаше да пийне след преживяното, да се посъвземе, и събра нахалство сам да си изпроси.

— Чаят е женско питие — каза без заобикалки, — ти да прощаваш, но няма ли да се намери нещо по-силничко в дома на такъв богаташ като Бостон? Личен човек е, прочут!

Мръсен характер имаше Базарбай: дори и да не получеше пиене, пак щеше да бъде доволен от това, че жената на Бостон тъй се сепна. Не й хареса неговата дързост. И какво ще й цепи басма, нито са бейове, нито пък ханове, ами совхозни скотовъди като него.

— Извинявай — отговори тя понамръщено. — Но Бостон, разбираш ли, не е…

— Знам, знам. Не пие твоят Бостон — небрежно я прекъсна Базарбай. — Казах го просто тъй. Благодаря за чая. Мислех си, той, вярно, не пие, ама все пак гости му идват…

— Ама не, разбира се — смути се Гулюмкан и погледна Ръскул, който седеше до Базарбай и държеше на коленете си злополучните торби с вълчетата.

Ръскул се понадигна — приготви се да отиде за водка, но на вратата се появи вторият помощник на Бостон — бившият студент Марат, учил и недоучил за учител, отракан момък, който, след като доста бе обикалял из областта, сега се беше вразумил и бе останал на работа при Бостон.

— Слушай, Марат — обърна се към него Ръскул, — ти имаш някъде скрита бутилка водка. Знам. Не бой се, в случай на нещо аз ще отговарям пред Бостон. Дай бутилката да полеем плячката на Базарбай.

— Ще я полеем! Ей сегичка — доволно се позасмя Марат.

И ето че след първата чашка, прогонила лошото настроение, Базарбай, при когото страхът отстъпи място на обичайната самоувереност и безцеремонност, се поизлегна на килима, сякаш си беше у дома, и заразказва кое как се беше случило, като показа и вълчетата. Развърза двете торби на курджуна, извади вълчетата оттам и самият той едва сега можа добре да ги разгледа. Отначало животните бяха умърлушени, почти на нищо не реагираха и все се мъчеха да се заврат някъде, сякаш търсеха защита, а след малко се оживиха, посгряха се, запълзяха по плъстената постилка на пода, скимтяха, бутаха муцунки в хората, като гледаха с нищо неразбиращи, блуждаещи очи — търсеха майка си, искаха да сучат. Стопанката жалостиво поклати глава:

— Та те, горкичките, са прегладнели! Детенцето си е дете, па макар и вълче да е. Ами при тебе те ще умрат от глад! Защо ги взе?

— Как тъй ще умрат? — засегна се Базарбай. — Тия твари са много издръжливи. Два дни все ще има с какво да ги храня, сетне ще ги предам в района. В зообазата знаят как да ги гледат. Началството, ако поиска, всичко може — и вълка ще дресира, ще го накара в цирка да играе, а за цирк хората плащат пари. Може и тия да попаднат в цирка.

Всички се позасмяха, макар че преди това стопанката ги бе заразила със своята жалостивост. Но жените, дошли да видят малки живи вълчета, взеха нещо да си шепнат.

— Базарбай — обади се Гулюмкан, — имаме сукалчета, останали без майки, да нахраним ли вълчетата с техните биберони?

— Ама и вас си ви бива! — прихна да се смее Базарбай. — Овце да кърмят вълци. Чудесно! Дайте да опитаме!

И настъпи часът, за който по-късно всеки щеше да си спомня с ужас. Хората весело наблюдаваха как дивите зверчета се хранят с овче мляко и как доверчиво се оставят да ги галят, а едно от тях — женско — излезе синеоко, къде се е чуло и видяло вълчица със сини очи, такова нещо и в приказките няма… Весело наблюдаваха и как синът на Бостон — мъничкият Кенджеш, се радва на вълчетата. Голяма радост бе за него — четири зверчета наведнъж. И всички гледаха с умиление как този дебеланчо на годинка и половина оживено, с пламнали очички си играе с вълчетата и им бърбори нещо на своя неразбираем език. А и четирите вълчета, кой знае защо, не се отделяха от него, сякаш разбираха, че тук той им е най-близкото същество. Възрастните се чудеха помежду си: гледай ти как усещат, че е дете, и караха Гулюмкан да им превежда какво говори момченцето на вълчетата. А Гулюмкан, щастливо усмихната, притискаше детето до гърдите си и нежно му приказваше:

— Мамино момченце-кутренце! Виждаш ли, дойдоха ти на гости мънички вълчета. Гледай колко са пухкави и мекички. Ще им бъдеш другарче, нали?

Тогава Базарбай произнесе думи, които по-късно всеки щеше да си спомня:

— Досега имаше едно вълче вкъщи, а ето че вече станаха пет. Искаш ли да си вълче? Хайде да те заведа в бърлогата, че да растеш заедно с другите вълчета…

Всички се смееха, шегуваха, пиеха чай. Зачервени вече от алкохола, Базарбай и Марат довършваха бутилката с водка, като си замезваха със сланина и пържено месо и след всяка нова глътка все повече се оживяваха. Навън беше тихо — кучетата бяха престанали да лаят, но по едно време най-едрият пес Жайсан — рижа рунтава грамада — се показа на вратата. Застана там, като махаше с опашка и не се решаваше да влезе. Подхвърлиха му залък хляб и той го лапна още във въздуха, при което зъбите му шумно изтракаха. Тогава пияният Марат реши да се пошегува, взе едно от вълчетата и го поднесе пред муцуната на кучето.

— Дръж, Жайсан, дръж, дръж! — И остави разтрепераното безпомощно зверче пред кучето.

За изненада на всички Жайсан отстъпи със злобно ръмжене и подвивайки опашка, хукна да бяга. И чак навън под прозореца жално и страховито се разлая. Всички избухнаха в смях, като най-високо се смееше Базарбай:

— Напразно се мъчиш, Марат! Няма куче, което, щом подуши вълк, да не подпикне от страх! Да не искаш вашият Жайсан на лъв да се превърне? Умряла работа!

Всички престанаха да се смеят, когато малкият Кенджеш се разплака — стана му жал за беззащитното вълче и неуверено закрета към него, за да го опази от непонятните игри на възрастните.

Скоро Базарбай прибра четирите зверчета в дисагите и си тръгна. През това време конят му си беше отпочинал, бяха го преоседлали и с бодър тръс напусна Бостоновото зимовище. Заедно с Базарбай яздеха Марат и Ръскул с пушки на рамо, и двамата бяха пили, но Марат беше по-пиян и затова прекалено словоохотлив. Тези яки мъжаги сами предложиха на Базарбай да го изпратят, та поне малко да загладят неприятния инцидент, станал точно преди тръгването на неканения гост от дома на Бостон.

На излизане от стаята Базарбай, доволен, че бе станал център на внимание в дома на Бостон, предаде курджуна с вълчетата на Марат — ще рече, на, ти го сложи на седлото, — след което свали от стената ловната пушка, окачена до огромна вълча кожа, и взе внимателно да я разглежда, харесваше му — солидната, многозарядна пушка за едър дивеч радваше окото с лъскавата си оксидирана стомана и добрата си форма. С нея Бостон беше улучил вълка, чиято кожа висеше като трофей на стената. Всички знаеха това.

— Слушай, Гулюмкан — бавно произнесе Базарбай, като местеше пиянския си поглед от пушката към стопанката. Ех, да му падне тая Гулюмкан, мина му през ум, в някое по-затулено място… Той беше свикнал да обладава жените най-брутално, понякога направо на полето или край пътя, стига да имаше такава възможност, но дори да нямаше, пак не им прощаваше и сега, сравнявайки скришом своята бита и пребита Кок Турсун с Гулюмкан, живо си представи какъв пердах би й теглил, задето не Гулюмкан, а тя му се беше паднала за жена и задето така му беше дотегнала и като надмогна тези мисли, продължи: — Хубаво е у вас, добра стопанка си. Само че какво исках да ти кажа? Знаеш ли, Гулюмкан, страх ме е, че вълците може пак да ме погнат, та ми се ще да взема тая пушка, а утре ще я върна по някой от моите хора…

— Моля те, закачи я на мястото й — строго каза Гулюмкан. — Бостон на никого не разрешава да я взема. Не обича да му пипат оръжието.

— А не можеш ли да я дадеш в негово отсъствие? — мрачно се ухили Базарбай и живо си представи как би мачкал тая жена, ако му падне удобен случай.

— Какво говориш! Ще си дойде Бостон и ще види, че я няма, не искам да го сърдя… Пък и не знам къде държи патроните. Крие ги някъде. Дори един патрон не дава.

Базарбай препсува Бостон наум; ядоса се и на себе си, мигар забрави какъв досаден пинтия е тоя Бостон, а и жена му излезе същата стока; едва не я прати по дяволите заедно с тая пушка, но в този миг се обади Ръскул и разведри, тъй да се каже, обстановката.

— Не се тревожи, Базаке. Двамата с Марат ще те изпратим с пушки, ако кажеш, чак до вратата на къщата ти — увери го той засмяно. — Време, колкото щеш, нощта е пред нас, но тая пушка наистина трябва да я оставиш на мястото й. Нали го знаеш какъв е Бостон, обича реда!

Тръгнаха вече да излизат, но Ръскул беше принуден да се забави още някоя и друга минута, за да успокои малкия Кенджеш, който се беше разревал, задето чичкото прибра вълчетата в торбата и иска да ги отнесе някъде. Малчуганът се въртеше в ръцете на майка си, искаше да се отскубне от прегръдките й, плачеше да му върнат зверчетата, с които така хубаво си играеше…

А когато потеглиха, бившият студент Марат взе да разказва един комичен случай, който според него трябваше да развесели спътниците му:

— Наскоро в нашия район стана страхотен скандал — да се спукаш от смях! Чу ли за него, Базаке?

— Не, не съм — призна Базарбай.

— Ама не, наистина страхотен скандал. Честна дума!

— Хайде, студенте, разказвай — насърчи го Ръскул и смушка с токове коня си.

— Обажда се по телефона един от областните началници в редакцията на нашия районен вестник. Защо, казва, пропагандирате във вашия вестник „Заря на социализма“ капиталистическа Америка? А редакторът — едно време бяхме с него колеги в института, голям пъзльо и подмазвач, каквито рядко се срещат — като чува тия думи, започва чак да пелтечи. „З-за Америка н-нищо н-не сме п-писали! Извинете, ка-каква пропаганда?“ А оня му вика: „Как да не сте писали? Ами това заглавие с тлъсти черни букви. «Бостон ни зове»?“ — „Но това е нашият първенец в труда чобанинът Бостон Уркунчиев, за него и за неговата работа писахме.“ — „Добре де, ясно е, че сте писали за него, но много хора четат само заглавията на вестниците.“ Ха-ха-ха! Хубав номер, нали? Чудесен! „Но какво да правим?“ — пита редакторът. А началникът му отговаря: „Накарайте тоя трудов първенец да си смени името.“

— Чакай — прекъсна го Базарбай, — да не би и в, Америка да си имат някой Бостон?

— Не бе — прихна пак Марат. — Бостон е град в Америка, един от най-големите градове, може би малко по-малък от Ню Йорк, а на нашия език това име значи „сив кожух“. Бос — сив, тон — кожух. Сега разбра ли?

— Тю да му се не види макар! Вярно бе! — съгласи се Базарбай, едновременно съжалил, че с тая нищо и никаква работа не може да се навреди на Бостон. — Тъй си е то, Бостон значи сив кожух…

Нощта вече бе покрила със звездния си похлупак и планините, и небето, и езерото в далечината, където се провиждаше в мрака набръчканото му огледало. И на път за Таман тримата конници бъбреха безгрижно помежду си, без да подозират, че тази нощ се бяха преплели и вързали в здрав възел тежки съдби…

Все по-отдалечено и неясно се чуваха и думите им, и чаткането на копитата по камъните. Остана назад отмереното тракане на агрегата в Бостоновото зимовище и светлината от него изтръгваше от мрака, обгърнал всичко наоколо, малък кръг, в който се гушеха чобанските къщурки и кошарите. А недалеч от тях се спотайваха вълците…