Дамян Дамянов
Аз съм ти камък…

Аз съм ти камък на шията —

скъсай въжето, хвърли ме!

Тегля те, суча те, вия те

с тежест неудържима.

До кръв е ранена и пламнала

от камъка твойта плът, знам, но

само че вече и камъкът

от твойто въже малко пламна.

Строши се, нафраска се с ръбове,

изрони се, рухна злокобен.

А бе скъпоценен, без жлебове…

И кой го направи надгробен?

Кой смля го във хромела, лудия?

Кой в трошлек докрай го разнищи?

Отвръх небесата на чудото

кой ритна го в трапа от нищо?

Аз съм ти камък на шията.

Но ти си ми в него въжето.

Хвърли ме. Спаси ме. Строши я там

брънката зла и проклета!

От мен отърви се, захвърляй ме.

Но първо кажи ми, но право,

примка или пък огърлица

от мойто въже си направи?