Дамян Дамянов
От викове…

От викове, със мъка премълчани,

от грехове, дори несъгрешени,

от милосърдно подарени рани —

вулкани, неугаснали у мене,

от толкова несбъднати любови,

несмеещи и сънем да се сбъднат,

и от прегръдки с форми на окови,

от тукашно със образ на отвъдно —

от всичко туй натрупвано, кахърно,

дълбоко в мен погребано достойно,

във гробница плътта ми се превърна,

а моят дух — във неин жив покойник.

И става чудо най-невероятно:

през този свят от обичи и злоби,

мъртвец си ходи с гроба и обратно —

мъртвеца си понесъл, ходи гробът.

Добре че никой тук не забелязва.

И само аз си знам, че съм възкръснал.

И моят гроб върви след мене празен

и ненамерения си покойник търси