Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (5)

„Червения октомври“

„Червения октомври“ нямаше свое собствено време. Слънцето никога не изгряваше и не залязваше за подводницата и дните на седмицата не бяха от особено значение. За разлика от надводните кораби, които превъртаха стрелките на часовниците, за да се съобразят с времето в местонахождението им, подводниците се придържаха обикновено към еталонно време. За американските подводници това беше „зулу“, или западноевропейското средно време по Гринуич. „Червения октомври“ се ръководеше по московското стандартно време, което по обикновените сметки беше с един час напред с оглед на промишлени икономии.

По средата на сутринта Рамиус влезе в командната кабина. Курсът им беше две-пет-нула, скоростта — тринадесет възела и се движеха на тридесет метра над морското дъно в западната част на Баренцово море. След още няколко часа дъното щеше да се спусне към дълбоководна равнина, позволявайки им да се скрият в дълбините. Рамиус огледа отначало картата, след това безбройните лавици с инструменти, покриващи от двете страни преградните стени в отделението. Накрая нанесе няколко бележки в книгата със заповеди.

— Лейтенант Иванов! — обърна се той рязко към младшия офицер на вахта.

— Слушам, другарю капитан! — Иванов беше най-неопитният измежду офицерите на борда, току-що излязъл от училището на Ленинския комсомол в Ленинград, блед, мършав и нетърпелив.

— Събирам старшите офицери на събрание в каюткомпанията. Ти ще останеш на вахта. Това е първото ти плаване, Иванов. Как го намираш?

— По-добре е, отколкото си го представях, другарю капитан — отвърна Иванов с повече увереност, отколкото вероятно изпитваше.

— Това е хубаво, другарю лейтенант. Моята практика е да натоварвам младите офицери с толкова отговорност, с колкото могат да се справят. Докато провеждам с висшите офицери седмичната си политическа беседа, ти ще командваш кораба. Ще носиш отговорност за сигурността му и тази на екипажа. Научен си на всичко, което трябва да знаеш, и моите инструкции са в книгата за заповеди. Ако бъде засечена друга подводница или надводен кораб, незабавно ще ме уведомиш и ще предприемеш маневра за избягването им. Някакви въпроси?

— Не, другарю капитан — изпъна се Иванов.

— Добре. Павел Илич, ти ще запомниш това като един от великите моменти в живота си. Зная го, защото аз все още помня своята първа вахта. Не забравяй заповедта или задълженията си.

В очите на момчето заблестя гордост. Това, което го очакваше, щеше да бъде твърде лошо за него, помисли Рамиус все още като наставник. От пръв поглед се виждаше, че Иванов има заложбите на добър офицер.

С бързи стъпки Рамиус тръгна към медицинския кабинет.

— Добро утро, докторе.

— Добро утро и на теб, другарю капитан. Стана ли време за политическото събрание? — Петров се бе зачел в ръководството на Новия рентген на кораба.

— Да, стана, другарю доктор, но аз не желая ти да присъстваш. Бих искал да свършиш нещо друго. Докато висшите офицери са на събранието, в командната кабина и машинното ще останат на вахта трима младоци.

— Охо — закръглиха се очите на Петров. От няколко години той за пръв път се намираше на борда на подводница.

Рамиус се усмихна.

— Спокойно, другарю. Ще стигна от каюткомпанията до командната кабина за двадесет секунди, както знаеш, а и другарят Мелехин може да се добере до безценния си реактор за същото време. Рано или късно младите ни офицери трябва да се научат да действат самостоятелно. Предпочитам да стане по-рано. Искам ти да ги наблюдаваш. Сигурен съм, че всички те имат знанията, необходими им да изпълняват задълженията си, но искам да разбера дали имат темперамента за това. Ако бъдат наблюдавани от Бородин или мен, няма да действат нормално. Във всеки случай, това е медицинско заключение, нали?

— Хм, искаш да разбера как реагират при поетата отговорност?

— Без да се притесняват от това, че са наблюдавани от висш офицер — потвърди Рамиус. — Трябва да им се даде възможност да се развият, но не твърде голяма. Ако се усъмниш в нещо, незабавно ще ми съобщиш. Не би трябвало да има проблеми. Ние сме в открито море, наоколо няма движение и реакторът работи само с част от пълната си мощност. Първото изпитание за младите офицери не трябва да бъде трудно. Намери си някакво извинение, за да шариш напред-назад, и следи децата. Разпитвай ги какво правят.

Петров се разсмя.

— Ха, така ще принудиш и мен да науча някои неща, а другарю капитан? Казаха ми за теб в Североморск. Добре, да бъде както казваш. Но това е първото политическо събрание, което изпускам от години насам.

— Досието ти доказва, че можеш да преподаваш партийната доктрина пред Политбюро, Евгени Константинович. — „Което пък говори за способностите ти като лекар“ — помисли Рамиус.

Капитанът тръгна към каюткомпанията, за да се присъедини към останалите офицери, които го очакваха. Стюардът беше оставил няколко чайника с чай, черен хляб и масло, с които да закусят. Рамиус погледна към ъгъла на масата. Кървавите петна отдавна бяха почистени, но той помнеше точно как изглеждаха. В това, според разсъжденията му, се състоеше разликата между самия него и мъжа, когото беше убил. Рамиус имаше съвест. Преди да заеме мястото си, той се обърна и заключи вратата зад себе си. Офицерите му седяха застинали в очакване, тъй като помещението не беше достатъчно широко, за да се изправят, след като се бяха свили на пейката.

Неделя беше обичайният ден за провеждане на политическа просвета в морето. По правило, Путин щеше да изпълни задълженията си, като им прочетеше някоя уводна статия от „Правда“, последвана от цитати от трудовете на Ленин и обсъждане на уроците, които трябваше да бъдат научени от прочетеното. Тези събрания много наподобяваха на църковна служба.

След смъртта на замполита това задължение се прехвърляше върху командващия офицер, но Рамиус се съмняваше, че тези правила щяха да подхождат на разискванията, застъпени в дневния ред. Всеки един офицер в тази стая беше участник в заговора му. Рамиус очерта плана им, в който имаше само някои незначителни промени, които не беше съобщил на никого. След това им съобщи за писмото.

— Така, значи връщане назад няма — отбеляза Бородин.

— Всички се съгласихме с линията си на действие. Сега сме обвързани с нея. — Реакцията им на думите му беше точно каквато очакваше — отрезвяване. Защо пък не? Всички те бяха неженени — никой от тях не оставяше след себе си жена или деца. Всички бяха партийни членове с добра репутация; бяха платили членския си внос до края на годината и партийните им билети се намираха на полагаемото място — до сърцето. Но всеки един споделяше с другарите си дълбоко таено недоволство, а често и омраза, към съветското правителство.

Планът му се бе зародил малко след смъртта на Наталия. Яростта, потискана несъзнателно дотогава, беше избухнала със сила и страст, които той с усилие бе сдържал. През съзнателния си живот бе проявявал неимоверно самообладание, за да я скрие, а работата във флота му бе дала възможност да избере достойна за нея цел.

Рамиус още не бе започнал училище, когато за първи път чу от другите деца какво бе правил баща му Александър в Литва през 1940 година и по-късно, след съмнителното освобождаване на страната от германците през 1944. Разказите бяха повторение на шушуканията на родителите им. Едно малко момиченце беше разказало история, която той беше предал на Александър и, за необятен ужас на момчето, бащата на момичето изчезна. Заради несъзнателната си грешка Марко бе заклеймен като доносник. Измъчван от името, дадено му за извършеното престъпление, което държавата отричаше и чиято чудовищност не спря да тежи на съвестта му, той никога повече не направи донесение.

В годините на развитие на характера му, докато старият Рамиус ръководеше литовския Централен комитет на Партията във Вилнюс, момчето, останало без майка, бе отгледано от баба си по бащина линия — обичайна практика в една страна, опустошена от жестоката, четиригодишна война. Единственият й син бе напуснал млад дома си, за да се присъедини към ленинските червеногвардейци и докато го нямаше, тя бе спазвала старите обичаи и посещавала ежедневните богослужения чак до 1940, като никога не бе забравила уроците на преминатото от нея религиозно обучение. Рамиус си я спомняше като старица с посребряла коса, която разказваше чудесни приспивни приказки. Религиозни приказки. За нея щеше да бъде опасно да води Марко на религиозните церемонии, които продължаваха да съществуват, въпреки опитите да бъдат унищожени, но бе успяла да го покръсти в католицизма скоро след като баща му й го бе предал. Никога не бе разказала за това на Марко. Рискът щеше да бъде твърде голям. Римокатолическата църква бе грубо потискана в балтийските републики. Това беше религия, а след като порасна, Марко разбра, че марксизмът-ленинизмът е ревнив бог, който не търпи съперничеството на други вери.

Баба Хилда му разказваше вечер библейски истории и всяка една от тях беше урок за правдата и кривдата, за добродетелността и отплатата. В детските си години той ги бе приемал единствено като забавление, но никога не бе разказвал на баща си за тях, защото още тогава бе разбрал, че Александър ще се възпротиви. След като старият Рамиус отново пое грижите за сина си, религиозните уроци потънаха в паметта на Марко нито напълно запомнени, нито изцяло забравени.

Като момче Марко по-скоро усети, отколкото разбра, че съветският комунизъм пренебрегва една основна човешка необходимост. Тези съмнения започнаха да добиват по-определена форма в юношеството му. Добруването на народа беше заслужаваща похвала цел, но с отричането на душата като неотделима част от самото човешко съществуване марксизмът лишаваше достойнството и индивидуалните ценности на човека от тяхната основа. Той отхвърляше също и обективните измерения за справедливост и етика, които бяха основното завещание на религията към цивилизования свят. Още от най-ранно детство Марко си бе изградил свой собствен идеал за доброто и злото — идеал, който не се покриваше с този на държавата. Той му бе дал средството, с което измерваше постъпките си и тези на другите и което грижливо криеше. То служеше като котва на душата му и като такова бе скрито дълбоко под видимата повърхност.

Дори когато момчето се бе сблъскало с първите съмнения за родината си, никой не бе заподозрял каква борба се води у него. Както и всички съветски деца, Рамиус бе станал октомврийче, а след това и пионер. Бе марширувал с лъснати ботуши и кървавочервена връзка на задължителните бойни тържества и бе стоял в тържествена стража пред останките от някакъв непознат войник, притискайки до гърдите си снет от въоръжение шмайзер и изпънал гръб към вечния огън. Тържествеността на това задължение не беше случайност. Като момче Марко бе сигурен, че храбрите мъже, чиито гробове охраняваше така напрегнато, са посрещнали съдбите си със същия самопожертвувателен героизъм, който той бе видял изобразен в безкрайните военни филми, прожектирани в местното кино. Те воювали с омразните германци, за да защитят жените, децата и старците в тила. И също като благороднически син в ранна Русия, той се бе чувствал особено горд, че е потомък на партиен водач. Преди да стане на пет години, той бе чувал стотици пъти, че Партията е душата на народа и макар че единството от партия, народ и нация е светата троица на Съветския съюз, тя стои над останалите. Баща му се бе вместил с лекота в образа, създаден у него от киното за партиен апаратчик. Строг, но справедлив, за Марко той беше често отсъстващ, навъсен мъж, който носеше на сина си незначителни подаръци, но се бе погрижил да му осигури всички предимства, от които можеше да се възползва един син на партиен секретар.

Въпреки че външно той беше модел на съветско дете, в себе си Марко се чудеше защо това, което бе научил от баща си и в училище, противоречеше на другите уроци от младостта му. Защо някои родители не позволяваха на децата си да играят с него? Защо, когато минеше покрай тях, съучениците му шепнеха „стукач“ — жестокия и горчив епитет за доносник? Баща му и Партията учеха, че доносничеството е акт на патриотизъм, но за това, че го бе направил веднъж, той бе изолиран. Той се бе възмущавал от подигравките на другарчетата си от детството, но нито веднъж не се бе оплакал на баща си, знаейки, че това ще бъде лоша постъпка.

Нещо беше съвсем погрешно, но какво? Той бе решил, че сам ще намери отговора. По свой избор Марко стана индивидуалист в мисленето си и така несъзнателно извърши най-тежкия грях срещу комунистическите принципи. Външно той беше модел за син на партиен член и играеше играта много внимателно според всички правила. Изпълняваше задълженията си във всички партийни организации и винаги беше пръв доброволец при изпълнение на задачи, възлагани на децата, кандидатстващи за партийно членство, което, той разбираше това, бе единственият път в Съветския съюз към успеха и дори към охолството. Той стана добър в спортните игри. Не в отборните, а в лекоатлетическите дисциплини, в които можеше да се състезава индивидуално и да мери силите си с останалите. В течение на годините се научи да постъпва по същия начин във всичките си начинания, да наблюдава и съди постъпките на съгражданите си и офицерите със студена безпристрастност, скрил заключенията си зад нищо неизразяващо лице.

През лятото на неговата осма година посоката на живота му се промени завинаги. Когато никой не искаше да играе с „малкия стукач“, той се запиляваше към рибарското пристанище на малкото селце, където баба му бе изградила своя дом. Всяка сутрин от доковете тръгваше армада от овехтели дървени лодки под охраната на патрулни катери с екипаж от граничари от МГБ, както се наричаше КГБ тогава, за да приберат скромната си реколта от финландския пролив. Уловът допълваше скромното меню на местните хора с необходимите протеини и осигуряваше на рибарите минимален доход. Един от капитаните на лодки беше старият Саша. Като офицер от царската флота бе въстанал с екипажа на крайцера Аврора, разпалвайки искрата на събитията, които промениха лицето на света. Едва дълги години след това Марко научи, че екипажът на „Аврора“ се е опълчил срещу Ленин и протестът е бил жестоко смазан от червеногвардейците. Саша прекарал двадесет години в трудов лагер заради участието си в това колективно неподчинение и бил освободен едва в началото на Великата отечествена война. Родината изпаднала в нужда от опитни моряци, които да направляват корабите, влизащи в пристанищата на Мурманск и Архангелск, и с които съюзниците доставяли оръжие, храна и оборудване, необходими за действието на една модерна армия. Саша научил урока си в лагера — изпълнявал задълженията си с вещина и старание, без да иска нищо в замяна. Заради добрата служба след войната му дали малко свобода — правото на непосилен труд под постоянен надзор.

По времето когато Марко се срещна с него, Саша беше прехвърлил шестдесетте — един почти напълно плешив мъж с възлести мускули, остро зрение на моряк и талант за разказване на истории, които оставяха младежа с широко отворени очи. Бил курсант под командването на адмирал Макаров в Порт Артур през 1916 година. Макаров вероятно е бил най-добрият моряк в руската история, чието име на патриот и моряк новатор в боя било достатъчно неопетнено, за да може комунистическото правителство да назове в негова памет един ракетен крайцер. Преодолял първоначалното си недоверие поради репутацията на момчето, Саша видя в него нещо, което другите пропускаха. Момчето без приятели и морякът без семейство станаха приятели. Саша прекарваше часове в разказване и повтаряне на историята как бил на адмиралския флагмански кораб „Петропавловск“ и участвал в единствената руска победа над омразните японци само за да види кораба си потопен и адмирала — убит от снаряд, докато се връщали в пристанището. След това Саша водил моряците си като морска пехота и спечелил три отличия за проявена в боя храброст. Това преживяване, поклащаше той сериозно пръст към момчето, му разкрило безумната корупция на царския режим и го накарало да се присъедини към един от първите морски съвети, когато такава постъпка означавала сигурна смърт в ръцете на тайната царска полиция — „Охранката“. Той разказваше своята собствена версия за Октомврийската революция от вълнуващата позиция на очевидец. Но Саша много внимателно избягваше онова, което беше последвало.

Той позволяваше на Марко да излиза с него в морето и го въведе в основите на мореходството, което накара ненавършилото още девет години момче да реши, че съдбата му е свързана с морето. В морето то имаше свобода, каквато никога не бе имало на сушата. В него имаше романтика, която докосна развиващия се в момчето мъж. Имаше също и опасности, но с продължилите цяло лято простички и ефикасни уроци Саша научи момчето, че подготовката, знанията и дисциплинираността могат да се справят с всякакви опасности, че подходящо посрещнатата опасност не е нещо, от което един мъж трябва да се страхува. През следващите години Марко често оценяваше стойността на това лято за него и се чудеше докъде би могла да стигне кариерата на Саша, ако не е била прекъсната от събитията.

Марко разказа на баща си за Саша в края на това дълго балтийско лято и дори го заведе при стария морски вълк. Силно впечатлен от него и от това, което бе направил за сина му, старият Рамиус уреди Саша да получи командването на нова, по-голяма лодка и го придвижи напред в списъка за ново жилище. Марко почти повярва, че Партията може да свърши нещо добро, че самият той бе извършил първото в живота си добро дело. Но старият Саша умря през следващата зима и доброто дело не доведе до нищо. Много години по-късно Марко осъзна, че не бе научил фамилното име на приятеля си. Саша бе останал никой дори след дългите години вярна служба на Родината.

На тринадесет години Марко замина за Ленинград, за да постъпи в Нахимовското училище. Там реши, че той също трябва да стане професионален военноморски офицер. Марко бе привлечен от същия стремеж към приключения, който от векове тегли младите хора към морето. Нахимовското училище беше специално тригодишно подготвително училище за младежи, стремящи се към морска кариера. Съветската флота по това време беше малко по-голяма от обикновена брегова охрана, но Марко силно желаеше да стане част от нея. Баща му настояваше за живот на партиен функционер, обещавайки му бърз напредък, удобства и привилегии. Но Марко искаше да постигне всичко със собствени усилия, а не да бъде запомнен като издънка на „освободителя“ на Литва. Освен това животът в морето предлагаше романтика и вълнение, които можеха да направят от службата на Родината нещо поносимо, флотът не разполагаше с много традиции, на които да може да се разчита. Марко усети, че в него има място за развитие, и разбра, че много от амбициозните морски кадети са като самия него — ако не пълни индивидуалисти, то поне толкова близки до индивидуализма, доколкото това е възможно в едно общество на непосредствения контрол. Юношата преуспя с първия си опит за другарство.

С наближаване на дипломирането пред класа се откриха възможности за постъпване в различни части на съветския флот. Рамиус веднага се влюби в подводниците. Подводниците от онова време бяха малки, мръсни и миришеха от отворените трюмове, които екипажите използваха като удобни отходни места. В същото време подводниците бяха единственото нападателно оръжие на флота, а Марко още от самото начало бе пожелал да бъде чукът. Той бе присъствал на достатъчно лекции по морска история, за да знае, че подводници на два пъти почти задушили английския флот и успешно обезсилили икономиката на Япония. Това го бе изпълнило с голямо задоволство и той беше щастлив, че американците бяха унищожили японския флот, който почти бе убил наставника му.

Той се дипломира в Нахимовското училище пръв в класа и спечели позлатен секстант заради майсторството си в теоретичната навигация. Като първенец на класа Марко получи възможността сам да избере къде да учи по-нататък. Той избра Висшето военноморско училище за подводна навигация на името на Ленинския комсомол, което беше основното подводничарско училище в Съветския съюз.

Петте години в училището бяха най-усърдните в живота му, още повече че беше решен не само да успее, а да блесне. Есето му върху политическото значение на съветската военноморска мощ бе представено на Сергей Георгиевич Горшков — тогавашния командващ Балтийския флот и явно бъдещ главнокомандващ Съветския военноморски флот. Горшков се бе погрижил есето да бъде публикувано в „Морской сборник“, водещото съветско морско списание. То беше образец на прогресивна партийна мисъл, в който Ленин се цитираше шест пъти.

По същото време бащата на Марко беше кандидат-член на Президиума, както се наричаше тогава Политбюро, и много се гордееше със сина си. Старият Рамиус беше разумен човек. Накрая той бе разбрал, че Червеният флот е развиващо се цвете и синът му някой ден ще стане важна личност в него. Влиянието му ускори кариерата на сина.

До тридесетата си годишнина Марко вече бе станал командир и имаше съпруга. Наталия Богданова беше дъщеря на друг член на Президиума, чиито дипломатически задължения бяха водили него и цялото му семейство из целия свят. Наталия никога не бе се отличавала с добро здраве. Те не създадоха деца, защото всеки един от трите им опита завърши с аборт, а последният едва не я уби. Тя беше хубава, нежна жена, прекалено изтънчена за руските стандарти, която шлифова задоволителния английски на мъжа си с английски и американски книги, политически одобрени, разбира се, главно мисли на западни левичари, но също и истинска литература, включително Хемингуей, Твен и Ъптон Синклер. Заедно с военноморската му кариера Наталия беше центърът на живота му. Семейният им живот, прекъсван от продължителни отсъствия и радостни завръщания, направи любовта им дори още по-силна.

Когато започна строителството на първите съветски ядрени подводници, Марко прекарваше времето си в пристанищните работилници, изучавайки как се проектират и строят железните акули. Скоро се прочу като човек, който трудно би могъл да бъде удовлетворен в качеството му на младши контролен инспектор по качеството. Той разбираше, че собственият му живот ще зависи от майсторлъка на тези често пияни заварчици и монтажници. Стана специалист по ядрени технологии, изкара две години като старпом и след това получи първото си назначение като командир на ядрена подводница. Това беше щурмова подводница от клас „Ноември“ — първият незрял опит на Съветите да направят боеспособна щурмова подводница с далечен обсег на действие, с която да застрашат западните флоти и комуникационни линии. Не бе изминал и месец, когато недалеч от норвежкия бряг подводница от същия клас претърпя тежка авария на главния реактор и Марко беше първият пристигнал на местопроизшествието. Съгласно заповедта той успя да спаси екипажа и да потопи негодната вече подводница, за да не успеят западните военноморски сили да научат тайните й. Двете задачи бяха изпълнени вещо — забележителен успех за един млад командир. Той винаги бе считал, че доброто изпълнение е нещо, за което е важно да награждава подчинените си, и командващият по това време флота беше на същото мнение. Скоро след това Марко се премести на нова първокласна подводница от типа „Чарли“.

Мъже като Рамиус предизвикваха американците и англичаните. Марко не хранеше особени илюзии. Той знаеше, че американците имат дълъг опит в морските битки — най-прочутият им боец, Джоунс, някога бе служил в руския флот на царица Екатерина. Подводничарите им бяха легендарни с лукавството си и Рамиус се намери изправен пред последните американски ветерани от войната — мъже, които бяха издържали на изтезаващия страх в подводните битки и напълно бяха разгромили една съвременна флота. Смъртоносната игра на криеница, която водеше с тях, не беше лесна, още повече че подводниците им бяха изпреварили с години съветските модели. Но все пак през това време той успя да спечели няколко победи.

Рамиус постепенно се научи да играе играта по американските правила, обучавайки внимателно офицерите и моряците си. Екипажът му рядко беше подготвен така, както той искаше, което беше най-тежкият проблем на съветския флот, но докато другите командири псуваха хората си за провалите им, Марко се опитваше да поправи тези на своите подчинени. Първата му подводница от класа „Чарли“ бе наречена „Вилнюска академия“. Това беше отчасти злостен намек за полулитовската му кръв, въпреки че раждането му в Ленинград го определяше като гражданин на Голяма Русия, но главно — признание на това, че офицерите идваха при него полуобучени, а си отиваха готови за повишение и дори за командни постове. Същото важеше и за постъпващите в екипажа му новобранци. Рамиус не позволяваше гонения и долнопробен тероризъм, които бяха нещо обикновено в съветската армия. Целта му беше да създаде истински моряци и той произвеждаше по-голям процент професионални моряци, отколкото всеки друг командир на подводница. Девет десети от мичманите в подводните съединения на Северния флот бяха обучени от Рамиус. Другите командири на подводници бяха щастливи да приемат на борда си негови старшини, много от които продължаваха в офицерски училища.

След осемнадесет месеца тежък труд и прилежно обучение Марко и неговата „Вилнюска академия“ бяха готови за своята част в играта на куче и котка. В Норвежко море той се натъкна на американската подводница „Тритон“ и я преследва безмилостно в продължение на дванадесет часа. По-късно щеше да отбележи с немалко задоволство, че „Тритон“ скоро след това беше изваден от въоръжение, защото свръхголямата лодка се бе оказала неспособна да се справи с по-новите съветски модели. Дизеловите подводници на англичаните, на които попадаше случайно, докато плуваха на перископна дълбочина, той преследваше безпощадно, като често ги подлагаше на непоносими хидроакустични удари. Веднъж дори прихвана една американска ракетна подводница, успявайки да поддържа контакт с нея в продължение на почти два часа, преди тя да изчезне като дух в черните води.

Бързото разрастване на Съветския военноморски флот и нуждата от квалифицирани офицери по време на ранната му кариера не позволиха на Рамиус да постъпи в академията „Фрунзе“. Това беше нормалното sine qua поп^[1] за служебно издигане във всички видове въоръжени сили на Съветския съюз. Академията „Фрунзе“ в Москва, разположена близо до стария Новодевичевски манастир, беше наречена на името на герой от революцията. Тя беше висша школа за тези, които се стремяха към високи командни постове и въпреки че Рамиус не я беше посещавал като студент, уменията му на действащ командир му донесоха назначение като инструктор. То беше спечелено единствено по заслуги, за които високопоставеният му баща нямаше никакъв принос. Това за Рамиус беше много важно.

Началникът на Военноморския отдел в академията обичаше да представя Марко като „нашия изпитател на подводници“. Учебните часове на Рамиус станаха първостепенна атракция не само за морските офицери в академията, но и за много други, които отиваха да слушат лекциите му по военноморска история и стратегия на водене на бой. През почивните дни в края на седмицата, прекарани в служебната вила на баща му в селцето Жуково-1, той написа ръководства по подводни операции и обучение на екипажите, както и подробни описания на идеалната щурмова подводница. Някои от идеите му бяха достатъчно спорни, за да объркат някогашния му поръчител Горшков, по това време вече главнокомандващ на целия Съветски военноморски флот, но все пак старият адмирал не му се разсърди.

Рамиус предложи офицерите в подводните сили да служат на един клас подводници или още по-добре на една и съща подводница в продължение на дълги години, за да могат да изучат до съвършенство професията си и възможностите на своя кораб. Опитните капитани според предложението му не трябваше да бъдат принуждавани да напускат командирския си пост заради повишения на чиновнически длъжности. Той похвали практиката в Червената армия полевите командири да бъдат оставяни на постовете си, докато те желаят, и предпазливо съпостави мнението си по този въпрос с практиката в империалистическите армии. Той наблегна върху нуждата от продължително обучение във флотата, за по-дългосрочна служба и за по-добри условия на живот в подводниците. Някои от идеите му получиха одобрението на висшето командване. Други не, и по този начин Рамиус бе осъден никога да не получи свой собствен адмиралски флаг. Но тогава това не го интересуваше. Той обичаше подводниците си твърде много, за да ги изостави заради пост на командващ ескадра или даже флот.

След като приключи с „Фрунзе“, той действително стана изпитател на подводници. Марко Рамиус, вече капитан първи ранг, извеждаше първия кораб от всеки нов клас подводници, за да „напише списъка“ на силните и слабите й страни, да разработи описание на оперативните режими и ръководства за обучение. Първата подводница от клас „Алфа“ беше негова, както и първите от „Делта“ и „Тайфун“. Като се изключи една извънредна злополука с подводница от алфите, кариерата му беше непрекъснат низ от постижения.

Едновременно с това стана наставник на много млади офицери. Той често се питаше какво би си помислил Саша, докато преподаваше изискващото много внимание и съсредоточаване изкуство за подводни операции на десетките нетърпеливи млади мъже. Много от тях бяха станали вече командващи офицери, но повечето се бяха провалили. Рамиус беше командир, който ограждаше с изключително внимание не само тези, които са успели да задоволят изискванията му, но и тези, които не са могли. Друга причина, поради която никога не стана адмирал, беше нежеланието му да поощрява издигането на офицери, чиито бащи имаха власт като баща му, но чиито възможности бяха незадоволителни. Той никога не фаворизираше някого, щом се отнасяше до изпълнение на задълженията, и половин дузина синове на високи партийни служители получиха незадоволителни атестации за годност независимо от активното им участие в седмичните партийни събрания. Повечето от тях станаха „замполити“. Тази честност му спечели доверието на флотското командване. Когато предстоеше някоя наистина трудна задача, името на Рамиус обикновено се споменаваше първо.

И пак по същото време събра около себе си няколко млади офицери, които той и Наталия приеха сърдечно. Те бяха обкръжение, каквото Марко и съпругата му никога не бяха имали. Рамиус се хвана, че подбира мъже много приличащи на него — с дълго потискани съмнения в ръководството на страната. Той беше леснодостъпен, стига човек да се докаже. На онези с политически съмнения или проявяващи само недоволство той даваше един и същ съвет: „Постъпи в Партията!“ Почти всички вече бяха станали комсомолци и Марко ги подтикваше към следващата стъпка. Това беше цената на морската кариера и водени от собствената си жажда за приключения, повечето офицери я плащаха. На самия Рамиус бе позволено да влезе в Партията на осемнадесет години, най-ранната допустима възраст, заради влиянието на баща му. Редките му изказвания на ежеседмичните партийни събрания бяха съвършена декламация на партийната линия. „Не е трудно“ — казваше търпеливо на офицерите си. Всичко, което трябва да се направи, е да се повтарят думите на Партията, само че леко променени. Това беше много по-лесно, отколкото навигацията — човек трябваше единствено да погледне политическия офицер, за да го види. Рамиус стана известен като капитан, чиито офицери са едновременно и опитни професионалисти, и образци на политическа принадлежност. Той беше един от най-добрите партийни вербовчици във флота.

Тогава почина жена му. По това време Рамиус беше на док — нещо обичайно за командир на ракетна подводница. Той разполагаше със собствена вила в горите на запад от Полярний, собствен автомобил жигули, служебна кола и шофьор, каквито се полагаха на поста му на командир, и многобройни други привилегии, които вървяха заедно с ранга и произхода му. Беше член на партийния елит и когато Наталия се оплака от болки в корема, отиването в Четвърто отделение на клиниката, което обслужваше само привилегировани, беше истинска грешка. За последен път той видя жена си жива и усмихната, докато я откарваха с носилка на колела към операционната зала.

Хирургът на повикване пристигна в болницата със закъснение и пиян. Наложи се дълго да диша чист кислород, за да може да изтрезнее и пристъпи към простата процедура по отстраняване на възпален апендикс. Подутият вътрешен орган се пръсна, докато лекарят отваряше тъканта, за да стигне до него. Веднага последва перитонит, усложнен от перфорация на черво, която направи хирургът в бързината си да поправи вредата.

Наталия беше поставена на антибиотично лечение, но съществуваше недостиг от лекарства. Чуждите, обикновено френски медикаменти, използвани в клиниката, се бяха свършили. За заместители използваха съветски, „планови“ антибиотици. В съветската промишленост беше всеобща практика работниците да получават премии за производство на стоки в повече от обичайната квота, стоки, които заобикаляха качествения контрол, който съществуваше в съветската индустрия. Точно тази партида лекарства никога не беше проверявана или изпитвана. И ампулите вероятно са били напълнени с дестилирана вода вместо с антибиотик. Марко го научи на следващия ден. Наталия бе изпаднала в дълбок шок и кома и умря преди поредицата грешки да бъдат поправени.

Погребението беше извършено с подходящата за случая тържественост, спомняше си Рамиус по-късно с горчивина. Присъстваха офицери от собствената му команда, над сто други моряци, членове от фамилията на Наталия, както и представители на местния Централен партиен комитет. Марко беше в морето, когато баща му умря, и тъй като престъпленията на Александър му бяха известни, загубата на родителя не му подейства много. Но смъртта на съпругата му беше за него лична катастрофа. Малко след като се бяха оженили, Наталия се бе пошегувала, че всеки моряк се нуждае от някого, при когото да се завърне, и че всяка жена има нужда от някого, когото да очаква. Брачният живот бе толкова прост и в същото време — безкрайно сложен за двамата интелигентни хора, които в продължение на петнадесет години бяха откривали слабите си страни и достойнствата си, което ги бе сближило още повече.

Марко Рамиус наблюдаваше под мрачните звуци на класически реквием как ковчегът се плъзга в камерата за кремация и му се искаше да може да се моли за душата на Наталия, надявайки се баба Хилда да е била права, че зад стоманената врата и завесата от пламъци има нещо. Едва тогава цялата тежест на случилото се стовари върху него: държавата го бе ограбила с нещо повече от съпруга — бе го лишила от възможността да успокои скръбта си с молитва, бе му откраднала надеждата, макар и само илюзия, да я види някога пак. Наталия — нежна и внимателна, бе неговото единствено щастие в годините от онова далечно лято. Седмиците и месеците се изнизваха, а той продължаваше да се измъчва от виденията за нея — позната прическа, походка или смях, на които се натъкваше из улиците или магазините на Мурманск, бяха достатъчни да изтикат Наталия на преден план в съзнанието му и когато мислеше за загубата й, забравяше, че е професионален морски офицер.

Наталия Богданова Рамиус бе загубила живота си в ръцете на хирург, който е бил пиян, докато се е намирал на повикване — деяние, което е подсъдно в Съветския флот, но Марко не можеше да направи така, че докторът да бъде наказан. Самият хирург беше син на партиен деятел и общественото му положение беше осигурено от покровители. Животът на Наталия би могъл да бъде спасен с правилно лечение, но липсваха достатъчно чуждестранни лекарства, а съветските медикаменти бяха ненадеждни. Лекарят не може да бъде принуден да си плати, отекваше мисъл из съзнанието му и подхранваше яростта му, докато накрая реши, че ще трябва да накара държавата да плати.

Изминаха седмици, преди тази мисъл да се оформи у него като резултат от съвкупност на професионални и случайни планове. Когато строителството на „Червения октомври“ бе възобновено след двегодишна пауза, Рамиус почувства, че подводницата трябваше да бъде командвана от него. Той бе помагал при проектирането на революционната й задвижваща система и бе проверявал модела, който бе изпитван в продължение на няколко години в Каспийско море при абсолютна секретност. Поиска помощ от командването си, необходима му да се съсредоточи върху строителството и оборудването на „Червения октомври“, и да подбере и обучи офицерите си предварително, за да може подводницата да бъде пусната в действие по-рано. Молбата му бе удовлетворена от командващия Червенознаменния северен флот — сантиментален мъж, който бе плакал на погребението на Наталия.

Рамиус вече знаеше предварително кои ще бъдат офицерите му. Всичките завършили Вилнюската академия, много от тях „синове“ на Марко и Наталия, те бяха мъже, които дължаха мястото и ранга си на Рамиус, мъже, които проклинаха неспособността на страната си да построи подводница, отговаряща на уменията им, мъже, които бяха влезли в Партията, както им бе казано, и след това бяха останали дори още по-разочаровани от родината си, научавайки, че цената на напредъка е да проституираш със съзнанието и душата си, за да станеш високо платен папагал в синя куртка, за когото всяко споменаване на партията беше измъчващо упражнение по самоконтрол. В по-голямата си част те бяха мъже, за които тази унизителна постъпка не бе дала плодове. В съветския флот съществуваха три пътя за напредък. Човек можеше да стане замполит и да бъде парий между равните му. Или да бъде плаващ офицер и сам да достигне команден пост. Или да се прехвърли в специалност, където ще получи чин и добро заплащане, но никога няма да стане командир. По този начин един главен механик на съветски военноморски съд може да бъде с по-висок чин от командващия си офицер и въпреки това да е негов подчинен.

Рамиус огледа офицерите си около масата. На повечето от тях не бе позволено да постигнат собствените си професионални цели въпреки опитността и партийното им членство. Незначителни грешки на младостта, една от тях извършена на осемгодишна възраст, не бяха позволили дори да се възвърне доверието към двама от тях. При ракетния инженер това се дължеше на еврейския му произход и въпреки че родителите му винаги са били предани, убедени комунисти, никога не бе повярвано нито на тях, нито на сина им. По-възрастният брат на друг офицер манифестирал против нахлуването в Чехословакия през 1968 година и опозорил цялото си семейство. На Мелехин, главен механик и равен по чин на Рамиус, никога не бе даден достъп до команден пост, защото началниците му искаха да бъде механик. Бородин, който беше готов сам да стане командир, някога обвинил някакъв замполит в хомосексуализъм, а мъжът, за когото докладвал, бил син на главния замполит на Северния флот. Много са пътищата към предателството.

— А ако ни засекат? — замислено попита Камаров.

— Съмнявам се, че дори американците могат да ни открият, когато работи „гъсеницата“. Сигурен съм, че нашите не могат. Другари, аз взех участие в проектирането на тази подводница — увери ги Рамиус.

— Какво ще стане с нас? — промърмори ракетният офицер.

— Първо трябва да изпълним непосредствената си задача. Офицер, който гледа надалеч, настъпва собствените си ботуши.

— Ще ни търсят — обади се Бородин.

— Разбира се — усмихна се Рамиус, — но няма да знаят къде, преди да е станало твърде късно. Нашата задача, другари, е да не позволим да ни открият. И ще го направим.