Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (4)

„Червения октомври“

В Съветския военноморски флот беше обичайно за командира да обяви оперативните заповеди за кораба и да накара екипажа да ги изпълнява по истински съветски начин. След това заповедите са окачваха, за да ги виждат всички и да въодушевяват екипажа, пред ленинската стая на кораба. В големите надводни кораби това беше класна стая, където се провеждаха курсове по политическа просвета. В „Червения октомври“ ролята на тази стая се изпълняваше от библиотеката с размери на килер, разположена в близост до каюткомпанията, където се съхраняваха партийните книжа и други идеологически материали. Рамиус обяви заповедите в деня след отплуването, за да даде възможност на хората си да свикнат с установения на подводницата ред. Едновременно с това изнесе агитационна беседа. Винаги го бе правил с успех поради многото си опит. В осем часа, когато сутрешната смяна застъпи на вахта, той влезе в командната кабина и извади няколко листа от бележник от вътрешния джоб на куртката си.

— Другари — започна той пред микрофона, — говори капитанът. Всички вие знаете, че нашият любим приятел и другар, капитан Иван Юриевич Путин, умря вчера при трагичен инцидент. Заповедите не ни позволяват да съобщим за това нещастие на щаба на флота. Другари, ние ще посветим усилията и делата си в памет на нашия другар Иван Юриевич Путин — един чудесен другар, верен член на Партията и безстрашен офицер.

— Другари! Офицери и матроси на „Червения октомври“! Ние получихме заповедите на Върховното командване на Червенознаменния северен флот и това са заповеди, достойни за този кораб и този екипаж.

— Другари! Нашите заповеди гласят, че ние трябва да извършим последна проверка на новата ни, безшумна двигателна система. Ние трябва да се отправим на запад, покрай северния бряг на Норвегия — марионетката на американския империализъм, след това да завием югозападно към Атлантическия океан. Ще преминем през всички империалистически сонарни мрежи и няма да бъдем засечени. Това ще бъде един истински изпит за нашата подводница и нейните възможности. Наши кораби, участващи в голямото учение, също ще се опитват да ни открият и в същото време да побъркат арогантните империалистически флотилии. Нашата задача преди всичко е да не позволим на никой да ни засече. Ще дадем на американците урок за съветската техника, който те никога няма да забравят. Заповедите ни са да продължим на югозапад, да се промъкнем покрай американския бряг, да предизвикаме и разгромим най-новите им и най-добри противолодъчни подводници. Ще изминем целия път до братската социалистическа Куба и ще станем първият кораб, който ще използва новата и свръхсекретна база за ядрени подводници, която изграждаме в продължение на две години на южния бряг на Куба, точно под империалистическите носове. Военноморски съд за попълване на запасите е вече на път, за да се срещне там с нас.

— Другари! Ако успеем да достигнем Куба, без империалистите да ни засекат, а ние ще го направим, офицерите и матросите на „Червения октомври“ ще получат една седмица, цяла една седмица отпуск на брега, за да посетят нашите братски социалистически другари от красивия кубински остров. Аз съм бил там, другари, и вие ще откриете, че той е същият, какъвто го описват в книгите — един рай от топъл вятър, палмови дървета и другарско, сърдечно и приятелско отношение. — Под „отношение“, Рамиус имаше предвид жени. — След това всички ние ще се завърнем в Родината по същия маршрут. Разбира се, дотогава империалистите ще са узнали от дебнещите си шпиони и страхливи разузнавателни самолети кои и какво сме ние. Целта е да го разберат, защото по обратния си път ние отново ще трябва да се крием. Това ще научи империалистите, че не трябва да подценяват мъжете от Съветския военноморски флот, че ние можем да се приближим до бреговете им в избрано от нас време и че трябва да уважават Съветския съюз.

— Другари! Това първо плаване на „Червения октомври“ ще остане паметно!

Рамиус вдигна поглед от предварително подготвената си реч. Дежурните в командната кабина си разменяха усмивки. Не се случваше често на съветски моряк да се разреши да посети друга държава, а посещение с ядрена подводница на чужда страна, макар и съюзница, беше почти безпрецедентно. Освен това за руснаците Куба беше екзотична колкото и Таити — една обещаваща земя на бели пясъчни брегове и страстни момичета. Рамиус мислеше различно. Беше чел статии в „Красная звезда“ и други държавни вестници за прелестите на службата в Куба. А беше и ходил там.

Рамиус смени листовете в ръцете си. Беше им съобщил добрите новини.

— Другари! Офицери и матроси на „Червения октомври“! — продължи той с лошите новини, които бяха очаквани от всички. — Тази ни мисия няма да бъде лесна. Тя ще иска да напрегнем всичките си сили. Ние ще трябва да пазим пълно радиомълчание и оперативните ни действия трябва да бъдат безпогрешни. Награди получават само тези, които ги заслужават. Всеки офицер и всеки моряк на борда, от командира до последния матрос, трябва да изпълнят социалистическия си дълг, и то да го изпълнят добре. Ще успеем, ако работим заедно, като другари, каквито са новите съветски хора. Вие, млади другари, които излизате за пръв път в морето, слушайте офицерите си, мичманите и старшините! Научете добре задълженията си и ги изпълнявайте точно. На този кораб няма незначителни работи, нито незначителни отговорности. Животът на всеки един зависи от всички останали. Изпълнявайте задълженията и заповедите си и когато завършим това пътуване, вие ще сте станали истински съветски моряци. Това е всичко. — Рамиус вдигна палеца си от комутатора на микрофона и го постави обратно в гнездото му. Нелоша реч, реши той — голяма примамка и яка тояга.

Отзад в кухнята един старшина стоеше неподвижен, стиснал комат топъл хляб, и се взираше с недоумение в окачения на стената високоговорител. Заповедите им май не трябваше да бъдат тези, а? Да не би плановете да са се променили? Мичманът се върна към задълженията си, като се хилеше и се кискаше на перспективата за една седмица в Куба. Беше чувал много истории за Куба и кубинските жени и гореше от нетърпение да провери дали са верни.

— Интересно, дали наоколо има американски подводници? — размишляваше Рамиус в командната кабина.

— Възможно е, другарю капитан? — кимна капитан втори ранг Бородин, който беше на вахта. — Да включим ли „гъсеницата“?

— Започвайте, другарю!

— Всички машини, стоп! — заповяда Бородин.

— Всички машини стоп. — Старшина-кормчията завъртя индикатора в положение „стоп“. Заповедта незабавно беше потвърдена по вътрешния номератор и няколко секунди по-късно глухият тътен на двигателите замря.

Бородин вдигна телефона и натисна бутона за инженерното отделение.

— Другарю главен механик, пригответе се да включите „гъсеницата“!

Това не беше официалното име на новата задвижваща система. Тя изобщо нямаше наименование, а само номер. Прякорът „гъсеница“ й бе даден от млад инженер, взел участие в разработването на подводницата. Нито Рамиус, нито Бородин знаеха защо, но както често се случваше с прякорите, той й бе прилегнал.

— Готов съм, другарю Бородин — докладва главният механик след минута.

— Отворете вратите отпред и отзад! — последва новата заповед на Бородин.

Мичманът на вахта посегна към командното табло и натисна четири ключа. Сигналните лампички над всеки един от тях промениха цветовете си от червено в зелено.

— Вратите отворени, другарю!

— Включете „гъсеницата“! Ускорете бавно до тринадесет възела!

— Ускорявам бавно до едно-три възела, другарю — потвърди заповедта инженерът.

Корпусът на лодката, затихнал за момент, издаде нов звук. Шумовете на двигателите бяха по-тихи и съвсем различни от предишните. Звуците, които издаваше реакторът, дължащи се главно на циркулационните помпи за охлаждаща вода, станаха почти недоловими. Като се имаше предвид работата, която вършеше, „гъсеницата“ не използваше твърде много енергия. Скоростомерът в мичманския пункт, спаднал на пет възела, започна отново да пълзи нагоре. В ограниченото пространство на помещенията за екипажа пред ракетното отделение няколкото спящи мъже се размърдаха слабо в койките си, реагирайки на накъсания тътен, идващ отзад, и на бученето на електрическите двигатели на няколко стъпки от тях, отделени единствено от херметизиращия корпус. Бяха твърде изморени, макар и само за един ден в морето, за да обърнат внимание на шума, борейки се напълно да използват малкото време, определено за сън.

— „Гъсеницата“ функционира нормално, другарю капитан — докладва Бородин.

— Отлично. Рулеви, рул две-шест-нула! — заповяда Рамиус.

— Две-шест-нула, другарю — завъртя руля наляво рулевият.

Американската подводница „Бремертън“

Тридесет мили на североизток американската подводница „Бремертън“ се движеше по курс две-две-пет и тъкмо се измъкваше изпод ледената покривка. Щурмова подводница от клас 688, тя изпълняваше мисия за електронно разузнаване в Карско море, когато й бе заповядано да се отправи на запад към Колския полуостров. Не се очакваше руската ракетна подводница да отплава поне още една седмица и шкиперът на „Бремертън“ се бе раздразнил от тази нова разузнавателна тъпотия. Щеше да успее да бъде на място, за да засече „Червения октомври“, ако тя бе отплавала по график. Въпреки това американските хидроакустици бяха засекли съветската подводница няколко минути по-рано, независимо от факта, че се движеха с четиринадесет възела.

— Командна кабина, от сонара!

— Слушам, сонар! — Вдигна телефонната слушалка капитан II ранг Уилсън.

— Изгубихме контакта, сър! Винтовете й спряха преди няколко минути и не са тръгнали отново. На изток се улавя нещо друго, но ракетната подводница замря.

„Много добре. Вероятно е легнала на дрейф. Ще се промъкнем до нея. Бъди нащрек, шефе!“ Всички тези мисли преминаха през главата на капитан Уилсън, докато направи двете крачки до планшета. Двамата офицери от групата за съпровождане на цели, които определяха курса за контакт, вдигнаха очи, за да разберат мнението на командира.

— Ако бях на тяхно място, щях да сляза близо до дъното и да кръжа бавно точно тук. — Уилсън очерта неправилен кръг върху картата, който обхващаше позицията на „Червения октомври“. — Така че дайте да се промъкнем до нея. Ще намалим скоростта си до пет възела и ще се опитаме да се приближим и да я докопаме отново по шума на ядрения реактор — обърна се Уилсън към дежурния по кораб. — Намалете скоростта на пет възела!

— Да, капитане!

Североморск, СССР

В сградата на Централната поща на Североморск сортировач наблюдаваше намръщено как шофьор на камион стоварва огромен платнен чувал на работната му маса и излиза през вратата. Беше закъснял — е, не съвсем закъснял, поправи се чиновникът, след като през последните пет години този кретен не беше успял нито веднъж да бъде точен. Беше събота и той се възмущаваше от това, че е на работа. Четиридесетчасовата работна седмица в Съветския съюз беше въведена едва преди пет години. За нещастие, тази промяна изобщо не беше засегнала жизнено важните обществени служби, каквито бяха пощите. И така, той беше тук и продължаваше да работи по шест дни в седмицата, при това без допълнително заплащане. „Позор“ — не само го мислеше той, но и често го бе казвал в апартамента си, докато играеше на карти с колегите си пред бутилка водка и краставички.

Той развърза връзката и обърна чувала наопаки. Отвътре изпаднаха няколко по-малки торби. Нямаше смисъл да бърза. Месецът едва започваше и предстояха седмици, през които щяха да местят събралите се писма и пакети от единия край на зданието до другия. Всеки работник в Съветския съюз е държавен служител и сред тях съществува поговорката: „Докато началниците се преструват, че ни плащат, ние ще се преструваме, че работим.“

Сортировачът отвори едно малко пощенско чувалче и измъкна приличащ на служебен плик, адресиран до Главното политическо управление на флота в Москва. Чиновникът спря и опипа плика. Вероятно идваше от някоя от подводниците на база в Полярний от другата страна на фиорда. „Какво ли може да гласи писмото?“ — запита се човечецът, разигравайки наум играта, която забавлява всички пощаджии по света. Дали беше съобщение, че всичко е готово за една последна атака срещу империалистическия Запад? Или списък на партийни членове, закъснели с плащането на вноските си, или искане за още тоалетна хартия? Нямаше кой да му отговори. Подводничари! Всички те бяха примадони — дори и селянчетата, отбиващи редовната си военна служба и продължаващи да чоплят калта между пръстите на краката си, се пъчеха наоколо като членове на партийния елит.

Чиновникът беше шестдесет и две годишен. Беше изкарал Великата отечествена война като танкист в гвардейски танков корпус, придаден към Първи украински фронт, командван от Конев. Това, каза си той, беше мъжка работа — да се втурнеш в акция, качен на огромен боен танк, и да преследваш криещите се в дупките си германски пехотинци. Когато нещо трябваше да се направи против тези плужеци, то се правеше. А сега какво беше станало със съветските бойци? Живееха си на борда на луксозни лайнери, хапваха си добре и се изпъваха в топли легла. Единственото топло легло, което той беше познавал, бе върху ауспуха на дизеловия двигател на танка и трябваше да се бори за него. Светът беше полудял оттогава. Сега моряците се държаха като царски синчета, пишеха тонове писма наляво и надясно и наричаха това работа. Тези разглезени момченца не знаеха какво е тегло. А привилегиите им? Всяка дума, която пишеха върху хартия, имаше предимство. Повечето от тях бяха сълзливи писъмца до възлюбените им, а той трябваше да ги сортира тук цяла събота, за да могат съселянките им да ги получат, макар че вероятно нямаше да могат да получат отговор по-рано от две седмици. Да, нещата не бяха както в добрите стари времена.

Сортировачът подхвърли плика с небрежен замах на китката към пощенската торба за Москва в срещуположния край на работната му маса. Не улучи и писмото падна на бетонния под. Щеше да попадне във влака с един ден по-късно, но сортировачът не го беше грижа. Същата вечер щеше да има хокеен мач — най-големият мач за началото на сезона, „Централна Армия“ срещу „Криле“.

Мороу, Англия

„Най-големият известен успех на Холси беше и най-голямата му грешка. Доказвайки себе си като народен герой с легендарна агресивност, адмиралът щеше да заслепи следващите поколения с внушителните си интелектуални способности и остър комарджийски инстинкт за…“ Джак Райън се намръщи на компютъра си. Звучеше прекалено силно като докторска дисертация, а той вече имаше една. Понечи да изтрие целия пасаж от паметта на диска, но се отказа. Трябваше да следва тази линия на мислене в увода си. Колкото и фалшив да беше, той щеше да служи като изходна точка за това, което искаше да каже. Защо уводите трябваше винаги да бъдат най-трудната част на една историческа книга? От три години работеше върху „Сражаващият се моряк“ — една поръчана му биография на флотски адмирал Уилям Холси. Тя се съдържаше почти цялата в половин дузина дискети, поставени до неговия компютър „Епъл“.

— Тате? — дъщеричката на Райън се беше втренчила в него.

— А, как е моята малка Сали днес?

— Чудесно.

Райън я вдигна и постави в скута си, като плъзна внимателно стола си по-далеч от клавиатурата. Сали беше напълно отдадена на игрите и учебните програми и понякога си въобразяваше, че може да се справи и с „уърдстар“. Веднъж това бе довело до загубата на двадесет хиляди думи от електронно запаметения ръкопис. И до напляскване.

Детето облегна глава на рамото на баща си.

— Не изглеждаш добре. Какво тревожи моето малко момиченце?

— Ами, тате, почти е Коледа, знаеш, и… не съм сигурна дали Дядо Коледа знае къде сме. Миналата година не бяхме тук.

— О, разбирам. Страхуваш се, че той няма да дойде тук?

— Ъ-хъ!

— Защо не ме попита по-рано? Разбира се, че ще дойде. Обещавам!

— Обещаваш?

— Обещавам!

— Добре. — Тя целуна баща си и изтича навън от стаята, за да гледа рисувани филми по „тели“, както наричаха телевизията в Англия. Райън остана доволен, че го е прекъснала. Не искаше да забрави да прибере някои неща, преди да се върне във Вашингтон. Къде ли беше… о, да! Извади една дискета от чекмеджето на бюрото и я вкара в допълнителното дискетно устройство на компютъра. Изчисти екрана и след това прегледа коледния списък с нещата, които все още предстояха да бъдат купени. С една проста команда свързаният с компютъра принтер извади копие на списъка. Райън откъсна листа и го пъхна в портфейла си. Работата не му спореше в тази съботна сутрин. Реши да отиде и поиграе с децата си. В края на краищата щеше да бъде закован във Вашингтон през по-голямата част от следващата седмица.

„В. К. Коновалов“

Съветската подводница „В. К. Коновалов“ пълзеше над пясъчното дъно на Баренцово море с три възела в час. Намираше се в югозападния ъгъл на квадрат 54–90 и в продължение на последните десет часа бе дрейфвала напред-назад по линията север-юг, очаквайки „Червения октомври“ да пристигне за началото на учението „Октомврийски мраз“. Капитан втори ранг Виктор Алексиевич Туполев крачеше бавно около пиедестала на перископа в командната кабина на малката си и бърза щурмова подводница. Очакваше появяването на стария си учител, надявайки се да му погоди няколко малки трика. Беше служил при Учителя в продължение на две години. Бяха хубави години, през които бе установил, че бившият му командир до известна степен е циничен, особено по отношение на Партията, но без колебание можеше да свидетелства за уменията и майсторството на Рамиус.

Същото можеше да каже и за себе си. Туполев, направил вече три години като командир, беше един от най-добрите ученици на Учителя. Сегашният му плавателен съд беше чисто нов, от типа „Алфа“ — най-бързата правена някога подводница. Един месец преди това, докато Рамиус оборудваше „Червения октомври“ след първото й изпитание, Туполев с трима от офицерите си бе отплавал, за да види модела на подводница, служещ за изпитване на прототипната задвижваща система. Дълъг тридесет и два метра и задвижван от дизел-електрически двигатели, моделът бе базиран в Каспийско море, далеч от очите на империалистическите шпиони, и бе държан в покрит док, скрит от разузнавателните им спътници. Рамиус бе участвал в разработката на „гъсеницата“ и Туполев позна стила на Учителя. Щеше да бъде неимоверно трудно да се засече. Но не и невъзможно. След като в продължение на една седмица бе следвал с електрически задвижван катер модела из северния край на Каспийско море, влачейки най-добрата пасивна хидроакустична система, създадена някога от страната му, той откри, че е намерил пролука. Не много голяма, но достатъчна, за да бъде използвана.

Разбира се, нямаше гаранции за успех. Съревноваваше се не само с машина, но и с капитана, който я командваше. Туполев познаваше в подробности района, в който се намираше. Водата беше почти напълно изотермална — липсваха топли водни пластове, които да скрият под себе си подводницата. Намираха се достатъчно далеч от пресноводните реки по северния бряг на Русия, така че нямаше причина да се тревожи от наличието на басейни или стени с различна соленост, които да смущават хидроакустичното разузнаване. „Коновалов“ бе снабден с най-добрата съветска хидроакустична система, откопирана почти напълно от френската DUUV-3 и леко подобрена, както твърдяха заводските техници.

Туполев реши да имитира американската тактика на бавно дрейфване, на малка скорост, достатъчна да поддържа управлението, в очакване „Червения октомври“ да пресече пътя му. Тогава щеше да последва плячката си отблизо и да нанесе в корабния си дневник всички промени в курса и скоростта й, така че, сравнявайки двата дневника няколко седмици по-късно, Учителя да може да разбере, че някогашният му ученик е играл своя собствена победна игра. Време беше някой да го направи.

— Нещо ново на сонара? — нарастваше напрежението на Туполев. Търпението му бе започнало да се изчерпва.

— Нищо ново, другарю капитан. — Старпомът чукна с пръст кръстчето върху картата, отбелязващо позицията на „Рокосовский“ — ракетна подводница от клас „Делта“, която бяха преследвали в продължение на няколко часа в същия район на учението. — Нашият приятел продължава да обикаля бавно в кръг. Мислиш ли, че „Рокосовский“ ще се опита да ни обърка? Дали капитан Рамиус не е уредил присъствието му, за да усложни задачата ни?

Тази мисъл беше хрумнала и на Туполев.

— Може би, но по-вероятно не е. Учението е организирано от самия Коров. Нашите заповеди бяха запечатани, както вероятно и тези на Марко. От друга страна обаче, адмирал Коров е стар приятел на Марко. — Туполев замълча за миг и поклати глава. — Не! Коров е почтен човек. Мисля, че Рамиус се придвижва насам с възможно най-малка скорост. Намерението му е да ни изнерви и хвърли в недоумение. Разбрал е, че трябва да го преследваме, и си е направил плановете. Може би ще се опита да влезе в квадрата от неочаквана посока или да ни накара да си го помислим. Ти никога не си служил под командването на Рамиус, другарю лейтенант. Той е лисица — стара, с посивели мустаци лисица. Намеренията ми са да продължим да патрулираме по същия начин още четири часа. Ако дотогава не сме ги открили, ще се отправим към югоизточния ъгъл на квадрата и след това ще се насочим към центъра му. Разбрано?

Туполев изобщо не бе очаквал, че ще е лесно. Дотогава не бе имало случай някой командир на щурмова подводница да е затруднил Рамиус. Беше решен да е първият и трудността на задачата щеше само да увеличи собствения му успех. Туполев кроеше планове в близките една-две години да стане новият майстор.