Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (11)

Пентагонът

Жена старшина първа категория отвори вратата на Тайлър. Той влезе и видя, че генерал Харис стои сам надвесен над голямата маса с картата, размишлявайки върху разположението на мънички модели на кораби.

— Вие трябва да сте Скип Тайлър — вдигна очи Харис.

— Да, сър.

Тайлър беше заел стойка „мирно“ дотолкова, доколкото му позволяваше кракът с протеза. Харис бързо се приближи до него, за да се ръкуват.

— Гриър разправя, че по-рано сте играли бейзбол.

— Да, генерале, играех десен такъл в Анаполис. Добри години бяха. — Тайлър се усмихна и разкърши пръстите си. Ръката на Харис като че ли беше направена от желязо.

— О кей, щом си играл бейзбол, можеш да ме наричаш просто Ед. — Харис го чукна с пръст в гърдите. — Ти беше номер седемдесет и осем и играеше в „Ол Американ“, нали така?

— Втори ред, сър. Драго ми е, че някой си спомня за това.

— Тогава бяха временно на служба в Академията за няколко месеца и наблюдавах една-две игри. Никога не мога да забравя един добър линеен защитник. Аз самият играех в „Ол Конферънс“ в Монтана — преди много време. Какво е станало с крака?

— Блъсна ме пиян шофьор. Аз извадих късмет, но пияницата загина.

— Заслужил си го е, копелето.

Тайлър кимна в знак на съгласие, но си спомни, че пияният шлосер от корабостроителницата е имал жена и деца, както стана известно от полицията. — Къде са хората?

— Шефовете на отдели са на нормалния си — нормален за някой работен ден, а не за събота — брифинг от разузнаването. След няколко минути би трябвало да слязат долу. Значи преподаваш инженерство в Анаполис, а?

— Да, сър. И покрай другото защитих докторат.

— Ед, наричай ме Ед, Скип. И днес сутринта възнамеряваш да ни кажеш как да открием тази отцепила се руска подводница?

— Да, сър… Ед.

— Разкажи ми за нея, но първо нека да пием по едно кафе.

Двамата отидоха в ъгъла при масичка, на която имаше кафе и понички. Харис изслуша за пет минути по-младия офицер, докато пиеше кафе и излапа с апетит две понички с желе. Поглъщаше доста храна, за да поддържа телосложението си.

— Голям хитрец — заключи Джей-3, когато Тайлър свърши. Отиде при картата макет. — Това е интересно. Твоята идея зависи много от умелото разиграване на нещата на място. Ще трябва да ги държим настрана от мястото, където ще я скрием. Да кажем, ето тук? — Той потропа с пръст на едно място на картата.

— Да, генерале. Благодарение на начина, по който те действат, ние ще можем да го направим откъм открито море спрямо тях…

— И да направим двоен номер. Това ми харесва. Да, наистина ми се нрави, но на Дан Фостър няма да му допадне да изгуби една от нашите собствени подводници.

— Бих казал, че размяната е равностойна.

— И аз бих изтъкнал същото — съгласи се Харис. — Но подводниците не са мои. След като направим това, къде ще я скрием — ако успеем да я хванем?

— Генерале, има едни много хубави местенца точно тук в залива Чесапийк. Има едно дълбоко място в реката Йорк и друго в Патъксент. И двете са собственост на военноморските сили, и двете са маркирани на картите с „Влизането забранено“. Добри са за подводници, защото те там ще бъдат невидими. Само трябва да се намери достатъчно дълбоко място и да се напълнят цистерните с вода. Това, разбира се, ще е временно. А като за по-постоянно пребиваване биха могли да се използват Трък или Куаджалейн в Тихия океан. Подходящи и далеч от всичко.

— И руснаците никога няма да забележат появилата се там изведнъж обслужваща плаваща подводничарска база с триста техници. Освен това, забравяш ли, че тези острови вече не са наша територия?

Тайлър не беше очаквал този човек да е тъпак.

— Е, и какво, като ги открият, след като вече са минали няколко месеца? Какво ще направят, ще разтръбят из целия свят? Съмнявам се. Дотогава ще сме извлекли цялата необходима ни информация, а и винаги можем да представим емигриралите офицери на една хубавичка пресконференция. Тогава как ще им се види тази работа? Както и да е, очаква се, че след като сме я задържали известно време, ще я разглобим. Реакторът ще изпратим в Айдахо за изпитания. Балистичните ракети и бойните глави ще бъдат демонтирани. Електронното оборудване ще замине за тестове в Калифорния, а ЦРУ, НАСА и флотата ще се избият за шифровъчната апаратура. Разпореният корпус ще бъде откаран в някое хубавичко дълбоко място и унищожен. Никакви доказателства. Не е необходимо да държим в тайна тази работа вечно, а само няколко месеца.

Харис остави чашата си.

— Ще ме извиниш, че трябваше да се правя на адвокат на дявола. Виждам, че си обмислил всичко. Отлично, мисля, че си заслужава да се ангажираме с това, което ще означава координиране на много железария, но всъщност не пречи на работата, която вече вършим. О кей, аз ти гласувам вот на доверие.

Началник-щабовете на обединените въоръжени сили на САЩ пристигнаха след три минути. Тайлър никога не беше виждал толкова много звезди върху пагони в едно помещение.

— Искал си да се явим всичките при теб, така ли, Еди? — попита Хилтън.

— Да, генерале. Това е Скип Тайлър, доктор на науките.

Адмирал Фостър пръв му протегна ръка.

— Вие ни предоставихте данните за техническото функциониране на „Червения октомври“, които току-що ни съобщиха на брифинга. Добра работа сте свършили, капитане.

— Доктор Тайлър смята, че трябва да я задържим, ако успеем да я хванем — изтърси направо Харис. — И счита, че знае начин как може да направим това.

— Ние вече обмисляхме да убием екипажа — обади се капитан I ранг Максуел. — Но президентът не разрешава.

— Господа, какво бихте казали, ако ви разправя за начин да изпратим екипажа в родината му, без той да узнае, че сме завладели подводницата? В това е проблемът, нали? Ние трябва да изпратим членовете на екипажа в Майка Русия. Заявявам, че има начин как да стане това, а останалата час от проблема е къде да скрием подводницата.

— Да ви изслушаме — обади се Хилтън с тон на недоверие.

— Вижте, сър, ще трябва да действаме бързо, за да режисираме цялата операция. Трябва да докараме „Авалон“ от западното крайбрежие. „Мистик“ вече е на борда на „Пиджън“ в Чарлстън. И двата кораба ни трябват, освен това ни трябва и някоя наша стара бойна подводница, която можем да пожертваме. Това е по отношение на „желязото“. Истинският номер обаче е съвпадането по време — ние трябва да намерим такава подводница. И това може би ще е най-трудната част.

— Може и да не е — обади се Фостър. — Адмирал Галъри докладва тази сутрин, че „Далас“ вероятно е по петите на съветската подводница. Съобщенията от нея много добре се покриват с вашия инженерен модел. След няколко дни ще научим още. Продължавайте.

Тайлър се зае да обяснява. В продължение на десет минути отговаряше на въпроси и използваше картата макет, за да планира ограниченията по време и пространство. Когато свърши, генерал Барнс вече беше на телефона, обаждайки се на началника на военно транспортния отдел. Фостър излезе от стаята, за да се обади в Норфолк, а Хилтън тръгна за Белия дом.

„Червения октомври“

С изключение на тези, които бяха на вахта, всички останали офицери бяха в каюткомпанията. На масата имаше няколко кани с чай, но всичките бяха недокоснати и вратата отново беше заключена.

— Другари, вторият набор индикатори е осветен, и то по-лошо от първия — съобщи Петров.

Рамиус забеляза, че Петров е разстроен. Не ставаше въпрос само за първия или втория набор от индикатори. И третият, и четвъртият, откакто плаваха, показваха облъчване. Добре си беше избрал лекаря на подводницата.

— Лошо качество са — изръмжа Мелехин. — Някое гадно копеле от Североморск ни е скроило този номер — а може би империалистически шпионин ни е направил номер. Като хванат кучия син, със собствените си ръце ще го разстрелям — който и да е! Това е държавна измяна!

— Правилникът изисква да докладвам това — отбеляза Петров. — Дори приборите да показват безопасни нива.

— Вашата стриктност е похвална, другарю доктор. Вие сте действали правилно — каза Рамиус. — А правилникът постановява сега да направим още една проверка. Мелехин, искам ти и Бородин лично да я направите. Ако приборите работят изправно, тогава ще сме сигурни, че индикаторите са дефектни — или са били предварително обработени. Ако се окаже така, моят доклад за този инцидент ще доведе до присъда за някого. — Не беше рядко явление пияни работници от корабостроителницата да се изпращат в наказателен лагер. — Другари, аз считам, че нямаме за какво да се безпокоим. Ако е имало утечка, другарят Мелехин щеше да я открие още преди няколко дни. Хайде, че всички ни чака работа.

Половин час по-късно те отново се върнаха в каюткомпанията. Минаващите матроси забелязаха това и вече се понесоха слухове.

— Другари, имаме голям проблем — обяви Мелехин.

Офицерите, особено по-младите, леко побледняха. На масата имаше гайгеров брояч, разглобен на части. До него беше поставен радиационен детектор, откачен от преградката на реакторното помещение. Инспекционният му кожух беше свален.

— Саботаж — изсъска Мелехин. Самата дума беше толкова ужасяваща, че който и да е съветски гражданин би потреперал при произнасянето й. В помещението се възцари гробна тишина и Рамиус забеляза, че Свядов се опитва да запази непроницаемо изражение на лицето си.

— Другари, тези прибори от механична гледна точка са много прости. Както знаете, този брояч има десет различни положения. Можем да избираме от десет обхвата чувствителност и да използваме този прибор за откриване на незначителна утечка или установяване на голяма утечка. Извършваме това, като въртим селектора, който включва един от десетте електрически резистора с увеличаваща се стойност на съпротивлението. Всяко дете може да свърши тази работа, да поддържа уреда и да го ремонтира. — Главният механик потропа с пръст по долната страна на шайбата на селектора. — При този прибор част от резисторите са били отстранени и на тяхно място са били запоени нови. При позиции от едно до осем резисторите са с еднакво съпротивление. Всичките ни броячи бяха проверени от един и същ техник в пристанището три дни преди да отплаваме. Ето, вижте листа за проверката. — Мелехин презрително го хвърли на масата.

— Или той, или някой друг шпионин е направил този саботаж и на всичките останали броячи, които прегледах. На сръчен човек за това не му трябва повече от час. За такъв прибор. — Инженерът обърна сглобения детектор. — Както виждате, електрическите елементи са разединени с изключение на тестовата верига, която е била наново свързана. Бородин и аз демонтирахме този прибор от предната преградка. Това е умела работа; който я е направил, съвсем не е аматьор. Склонен съм да мисля, че нашата подводница е била подложена на саботаж от империалистически агент. Той първо е блокирал приборите ни за радиационен мониторинг, след това вероятно е направил така, че да се получи утечка със слабо ниво на радиация в горещите тръбопроводи. Другари, изглежда ще се окаже, че другарят Петров е прав. Възможно е да има утечка. Приемете моите извинения, докторе.

Петров кимна рязко. Комплименти като този не го ласкаеха.

— Какво е общото ниво на облъчването, другарю Петров? — попита Рамиус.

— Естествено, че най-голяма е при механиците в машинното отделение. За другарите Мелехин и Свядов максималното облъчване е петдесет рада, а натрупаното облъчване пада бързо, когато човек отива напред. При торпедаджиите то е само пет рада, дори по-малко. Офицерите, без инженерите, имат от десет до двадесет и пет. — Петров помълча за повече тежест на думите си. — Другари, това не са летални дози. В действителност човек може да понесе доза до сто рада без някакви бързи физиологични промени, а може да остане жив при неколкостотин. В случая наистина сме изправени пред сериозен проблем, но това все още не е аварийно положение със заплаха за живота.

— Мелехин, ти какво ще кажеш? — попита капитана.

— Това е моето машинно отделение и отговорността е моя. Още не знаем дали има утечка. Може индикаторите наистина да са дефектни или повредени. Всичко това може да е бил гаден психологически номер, скроен от врага, за да окаже отрицателно влияние на духа ни. Бородин ще ми помогне. Лично ще поправим тези и ще извършим подробна инспекция на всички реакторни системи. Аз съм вече твърде стар, за да имам деца. Засега предлагам да изключим реактора и да продължим на акумулатори. Инспекцията ще ни отнеме не повече от четири часа. Освен това препоръчвам да намалим вахтата при реактора на два часа. Съгласен ли сте, капитане?

— Разбира се, другарю. Знам, че с каквото и да се захванеш, винаги ще успееш да го отремонтираш.

— Извинете ме, другарю капитан — обади се Иванов. — Следва ли да съобщим за това в щаба на флотата?

— Дадена ни е заповед да не нарушаваме радиомълчанието — каза Рамиус.

— Щом като империалистите са могли да саботират приборите ни… Ами ако са знаели за дадените ни заповеди предварително и се опитват да ни накарат да използваме радиостанцията, така че да определят местоположението ни? — попита Бородин.

— Възможно е — отговори Рамиус. — Първо ще определят дали имаме проблем, а после неговата сериозност. Другари, ние имаме отличен екипаж и най-добрите офицери във флота. Сами ще се погрижим за нашите проблеми, ще ги разрешим и ще продължим изпълнението на заданието си. Всички имаме среща в Куба и аз възнамерявам да се явя на нея — да вървят по дяволите империалистическите заговори!

— Добре казано — заключи Мелехин.

— Другари, нека да запазим това в тайна. Няма смисъл да се вълнува екипажът за нещо, което може да се окаже несъществуващо, а и в най-лошия случай ние можем да се справим с него. — С това Рамиус сложи край на заседанието.

Петров не беше чак толкова убеден, а Свядов с всички сили се опитваше да не трепери. В родината го чакаше любимата му и той искаше един ден да имат деца. Младият лейтенант беше обучен много грижливо да разбира всичко, което се извършва в реакторните системи, и да знае кога нещата отиват на лошо. За него беше известно успокоение, че повечето от решенията на реакторните проблеми бяха написани в учебника от хората в това помещение. И въпреки това, нещо, което не можеше нито да се види, нито да се почувства, навлизаше в тялото му и на никой рационален човек не можеше да му бъде приятно от това.

Съвещанието приключи. Мелехин и Бородин отидоха назад в складовете с резервни части. Един мичман-електротехник тръгна с тях, за да вземе съответните елементи. Той забеляза, че те четат от наръчника за поддръжка на радиационен детектор. Когато след час вахтата му свърши, целият екипаж знаеше, че реакторът отново е спрян. Електротехникът сподели с другаря си по койка, техник по поддръжката на балистичните ракети. Заедно обсъдиха причината, поради която се поправяха половин дузина гайгерови броячи и други уреди и заключението им се наложи от само себе си.

Старшината, отговарящ за съоръженията на подводницата, чу разговора им и сам се замисли върху заключението им. Беше прекарал десет години на атомни подводници. Въпреки това не беше образован човек и възприемаше всякаква дейност в реакторните помещения като нещо близко до магьосничество. Реакторът движеше подводницата, но той не знаеше как става това, макар че беше сигурно, че е нещо не съвсем богоугодно. Сега започна да се пита дали дяволите, които той никога не беше виждал в стоманения цилиндър, не бяха се измъкнали оттам? До два часа целият екипаж разбра, че има нещо нередно и офицерите им още не са намерили начин за отстраняването му.

Забелязваше се как готвачите, донасящи храната от камбуза в помещенията на екипажа, се задържаха на носа възможно най-дълго. Рамиус виждаше, че хората на вахта в командното помещение пристъпваха от крак на крак по-често от обикновеното и бързаха да си отидат при смяната на дежурството.

Крайцерът на американските ВМС „Ню Джърси“

Трябваше му известно време, докато свикне, размишляваше капитан I ранг Захари Ийтън. Когато неговият флагмански кораб е бил построен, той е пускал корабчета във ваната. В онези времена руснаците им бяха съюзници, но съюзници по целесъобразност, защото имаха общ враг, а не обща цел. Както с китайците днес, заключи той. Тогава врагът бяха германците и японците. През двадесет и шест годишната си кариера беше посещавал много пъти и двете страни, а първият кораб, на който беше командир — един ескадрен миноносец, вече беше изваден от плаване в Йокосука. Странен свят.

Имаше няколко хубави неща, свързани с неговия флагмански крайцер. Беше толкова голям, че когато плаваше по триметровите вълни, едва се усещаше, че е в открито море, а не на писалище. Видимостта беше около десет мили и някъде там, приблизително на осемстотин мили беше руският флот. Неговият линеен кораб щеше да се срещне с нея също както едно време, като че ли самолетоносачът никога не е съществувал. От двете му страни, на пет мили, се виждаха ескадрените миноносци „Кярън“ и „Стъмп“. Още по-напред крайцерите „Бидъл“ и „Уейнрайт“ бяха ангажирани с радарно наблюдение. Групата за надводни бойни действия не бързаше, както на него би му се искало. От брега на Ню Джърси пропускаха корабът с десантни хеликоптери на борда „Тарауа“ и две фрегати, за да се присъединят към неговата група, носейки десет щурмови изтребители „AV-8B Хариър“ и противолодъчни хеликоптери за подсилване на въздушната му мощ. Това беше полезно, но не беше от критично значение за Ийтън. Авиокрилото на „Саратога“ сега действаше от Мейн, заедно със значителен брой самолети на ВВС, които се упражняваха упорито за нанасяне на удари по морски цели. Самолетоносачът на Нейно Британско Величество „Инвинсибъл“ беше на двеста мили на изток от него, провеждайки агресивно противолодъчно патрулиране, а на осемстотин мили бе разположен „Кенеди“, скрил се зад климатичен фронт близо до Азорските острови. Капитанът малко се дразнеше, че англичаните им помагат. „Че откога на американския флот му притрябва помощ, за да отбранява американското атлантическо крайбрежие? Е, не че не ни дължаха тази услуга все пак.“

Руснаците се бяха разделили на три групи, като самолетоносачът „Киев“ беше на източния фланг, за да се противопостави на бойната група на „Кенеди“. Беше планирано Ийтън да поеме отговорността за групата около „Москва“, а „Инвинсибъл“ да се заеме с групата на „Киров“. Постоянно му подаваха данни и за трите, които неговият оперативен персонал анализираше долу във флагманския компютърен център. „Какво ли са намислили руснаците?“ — чудеше се Ийтън.

Знаеше версията, че те търсят изчезнала подводница, но Ийтън й вярваше толкова, колкото ако бяха обяснили, че предлагат мост за продаване. „Вероятно — мислеше си той, — искат да демонстрират, че могат да си развяват платната по цялата дължина на нашето крайбрежие, когато си поискат, за да покажат, че са флот с големи мореходни качества, и да създадат прецедент, така че и друг път да направят това.“

На Ийтън това не му се нравеше.

Нито пък му се нравеше задачата, която му бяха възложили. Той фактически имаше две задачи, които не бяха напълно съвместими. Щеше да е достатъчно трудно да се държи под око активността на техните подводници. Викингите на „Саратога“ не обработваха неговата територия, въпреки молбата му, а повечето от орионите действаха много надалеч, по-близко до „Инвинсибъл“. Неговите противолодъчни средства едва му стигаха за собствена отбрана, а още по-малко за активно преследване на подводници. „Тарауа“ щеше да промени това, но също и изискванията му по отношение на охраняването. Другата му задача беше да установи и поддържа радарен контакт с групата на „Москва“ и да докладва на CINCLANTFLT, командващия на Атлантическия флот, незабавно за всяка необичайна активност. Това, общо взето, беше логично. Ако руските кораби направеха нещо неприятно, Ийтън имаше средства да им се противопостави. Сега трябваше да реши от каква дистанция да ги следи.

Проблемът беше дали да е близо до тях или далеч. „Близо“ означаваше двадесет мили — далекобойността на оръдията. „Москва“ имаше десет ескорта и вероятно никой от тях не би оцелял след обстрел с неговите четиридесетсантиметрови снаряди. При двадесет мили той имаше избора да използва големокалибрени или субкалибрени снаряди, като последните се насочваха към целта с лазерен целеуказател, монтиран на върха на главната целеуказателна кула. Миналогодишните изпитания показаха, че може да поддържа постоянна скорост на изстрелване по един снаряд на всеки двадесет секунди, като лазерът пренасочва стрелбата от една цел на друга, докато свършат всички муниции. Но това би изложило „Ню Джърси“ и ескорта й на обстрел с торпеда и балистични ракети от руските кораби.

Оттегляйки се още по-назад, той би могъл да изстрелва от петдесет мили бронебойни снаряди с отделящи се дъна, които могат да се насочват към целта с лазерен целеуказател на борда на тактически хеликоптер. Това ще изложи хеликоптера на обстрел с ракети „повърхност-въздух“ и на съветските хеликоптери, за които се подозира, че имат ракети „въздух-въздух“. За да се противопоставят на това, „Тарауа“ носи на борда си два бойни хеликоптера „Апаши“, които имат лазери, ракети „въздух-въздух“ и „въздух-повърхност“; това са противотанкови оръжия, които се очаква да свършат добра работа и срещу малки бойни кораби.

Неговите кораби ще бъдат изложени на обстрел с ракети, но той не се боеше за флагманския кораб. Ако руснаците не носят ядрени бойни глави, техните противокорабни ракети няма да могат да повредят сериозно кораба му — той имаше тридесетсантиметрова допълнителна броня клас „В“. Те обаче биха причинили невъобразими щети на радарното и комуникационното му оборудване, а което беше още по-лошо, щяха да са унищожителни за ескортиращите кораби с по-тънка броня. Самите те бяха въоръжени с противокорабни балистични ракети, „Харпун“ и „Томахоук“, макар и не толкова много, колкото на него би му се искало.

Ами ако ги преследва и руска подводница? На Ийтън не бяха му съобщавали за такава опасност, но знае ли човек къде може да се крие подводница. Е, хайде — той не би могъл да се безпокои за всичко. Една подводница може да потопи „Ню Джърси“, но ще види доста зор, докато успее. Ако руснаците наистина са намислили да правят нещо гадно, те ще са първите, които ще стрелят, но Ийтън ще е получил достатъчно предупредителни сигнали, за да изстреля своите ракети и пусне няколко залпа оръдеен огън, докато вика за помощ по въздуха. Но нито едното, нито другото нямаше да се случи — той беше сигурен в това.

Реши, че руснаците са тръгнали на някаква риболовна експедиция. А неговата задача беше да им покаже, че рибите, които плават в тези води, са опасни.

Военноморска и военновъздушна база, Норт Айлънд, Калифорния.

Грамадният верижен влекач пълзеше с три километра в час в товарния търбух на транспортния самолет „С-5А Галъкси“ под зоркото наблюдение на началника на товаренето на самолета, двамата пилоти и шест морски офицери. Странното беше, че последните, макар и без отличителните знаци на ВВС, бяха изключително добре запознати с тази процедура. Центърът на влекача беше точно отбелязан и те внимаваха тази маркировка да се изравни с конкретно число, издълбано в пода на търбуха на транспортния самолет. Работата трябваше да се извърши съвсем точно. Каквато и да било грешка може фатално да наруши равновесието на самолета и да обрече екипаж и пътници на гибел.

— О кей, закрепете машината точно там — извика старшият офицер. Водачът спря с облекчение. Загаси двигателя, остави ключовете на стартера, включи машината на скорост и всички спирачки и чак тогава слезе от нея. Някой друг щеше да я изведе от самолета на другия край на страната. Началникът на товаренето и шестимата авиатори веднага се захванаха за работа, прокарвайки стоманени въжета в халките на влекача и прицепа, за да фиксират тежкия товар. Разместването на товара беше още едно нещо, което беше гибелно за самолета, a С-5А нямаше катапултиращи седалки.

Началникът на товаренето се погрижи целият наземен екип да си свърши добре работата и след това отиде при пилота. Той беше сержант с двадесет и пет години стаж, който беше влюбен в самолетите С-5 независимо от историята им, изпълнена с мрачни случаи.

— Капитане, каква, по дяволите, е тази машинария?

— Нарича се ЕМДП, сержанте, евакуационна машина за дълбоко потапяне.

— Сър, на задната й част е написано „Авалон“ — изтъкна сержантът.

— Да, това е името й. Тя е нещо като спасителна лодка за подводници. Спуска се на дълбоко, за да извади екипажа, ако нещо се закучи.

— Аха. — Сержантът се позамисли за това. Беше превозвал танкове, хеликоптери, товари с общо предназначение, веднъж даже цял батальон войници на своя „Галъкси“ — той мислеше за самолета като за свой. Сега за първи път щеше да превозва плавателен съд. Щом има име, значи е плавателен съд, реши той. Дявол да го вземе, „Галъкси“ беше способен на всичко! — Къде ще я караме, сър?

— Военноморска и военновъздушна база Норфолк, а досега и аз никога не съм бил там. — Пилотът внимателно следеше процеса на укрепване. Вече бяха окачени десетина стоманени въжета. След като закачат и останалите десет, ще опънат всички въжета, за да предотвратят и най-малкото изместване. — Изчислили сме, че пътуването ще трае пет часа и четиридесет минути само с горивото, което е на борда на самолета. Въздушното течение днес е попътно. Очаква се, че времето ще е добро, докато кацнем на крайбрежието. Престояваме един ден и се връщаме в понеделник сутрин.

— Момчетата ти са много пъргави — каза старшият морски офицер, лейтенант Еймс, приближавайки се към тях.

— Да, лейтенанте, още двадесет минути. — Пилотът погледна часовника си. — Трябва да излетим на кръгъл час.

— Не бъди припрян, капитане. Ако тази машина се измести по време на полета, предполагам, че ще ни провали целия ден. Къде да изпратя хората си?

— Горната предна палуба. Зад пилотската кабина има място за около петнадесет души. — Лейтенант Еймс знаеше това, но си замълча. Беше превозвал поверената му ЕМДП през Атлантика няколко пъти, а веднъж и през Тихия океан, всеки път с различен С-5.

— Може ли да попитам за какво е цялата тая работа? — поинтересува се пилотът.

— Не знам — отговори Еймс. — Искат ме с бебчето ми да съм в Норфолк.

— Ама, сър, наистина ли спускате под водата това чудо? — попита началникът на товаренето.

— За това ми плащат. Спускал съм я на хиляда и четиристотин метра, това е почти цяла миля. — Еймс погледна с обич плавателния си съд.

— Една миля под водата, сър? Божичко, ъъ, извинете ме, сър, искам да кажа, не е ли малко страшничко — имам предвид водното налягане?

— Не е в действителност. Слизал съм с батискафа „Триест“ до шест хиляди метра дълбочина. Там долу наистина е доста интересно. Виждаш какви ли не странни риби. — Макар че беше професионален подводничар, първата любов на Еймс беше научноизследователската дейност. Имаше научна степен по океанография и беше командвал или служил на всички флотски съдове, слизащи на голяма дълбочина, с изключение на „NR-1“, който беше с ядрен двигател. — Разбира се, водното налягане може да ти причини разни лоши неща, но това става толкова бързо, че няма да усетиш нищо. Ако вие, приятелчета, искате да се повозите долу за разнообразие, бих могъл евентуално да уредя нещо. Светът там долу е различен.

— Няма защо, сър. — Сержантът се върна при хората си, ругаейки ги.

— Нали не беше на сериозно? — подметна пилотът.

— Че защо не? Не е чак толкова сложно. Много често спускаме долу цивилни лица и трябва да знаете, че е по-малко страшно, отколкото да караш този бял кит, когато трябва да го зареждаш с гориво във въздуха.

— Хм-хм — кимна със съмнение пилотът. Беше го правил стотици пъти. Беше напълно рутинна процедура и той се изненада, че някой я намира за толкова опасна. Е, трябва да внимаваш, разбира се, но нали, дявол да го вземе, трябва да внимаваш и всяка сутрин, когато караш кола. Беше сигурен, че ако стане катастрофа с тази джобна подводница, от човек няма да остане колкото да нахраниш скарида. Всеки с проблемите си, реши той. — Нали не се спускаш сам в морето с тази машина?

— Не, обикновено го правим от евакуационен кораб за подводници „Пиджън“ или „Ортолан“. Можем да действаме също от обикновена подводница. Онова приспособление, което виждаш там на влекача, е шлюзът за свързване. Можем да свържем камерата за евакуация към гърба на подводницата и тя да ни закара където е необходимо.

— Това има ли някаква връзка с гюрултията на Източното крайбрежие?

— Прозорливо хрумване, но на нас никой не ни е казал нищо официално. Във вестниците пише, че руснаците са загубили една подводница. Ако е така, може би ще се спуснем да я поогледаме, може би ще трябва да евакуираме оцелели, ако има такива. Можем да вземем наведнъж двадесет-двадесет и пет човека, а свързващият ни шлюз е проектиран така, че може да се използва и със съветски подводници.

— Същият размер?

— Почти. — Еймс повдигна едната си вежда. — Предвидени сме за всякакви видове произшествия.

— Интересно.

Северният Атлантик

Изтребителят „ЯК-36 Форджър“ беше излетял от „Киев“ преди половин час, насочван първо от жирокомпас, а сега от окачената на рулевия стабилизатор апаратура за радиоелектронно противодействие. Задачата на старши лейтенант Виктор Шавров не беше от лесните. Беше му възложено да подходи към американския самолет за радарно разузнаване „Е-ЗА Сентри“, който следеше съветската флота от три дни насам. АУАКС-ът кръжеше извън обхвата на ракетите клас „повърхност-въздух“, но се държеше достатъчно близко, за да покрива постоянно съветската флота, като предаваше всяка маневра и радиосъобщение до командна база. Приличаше на взломаджия, който наблюдава нечий апартамент, без да е в състояние да предприеме каквото и да е.

Задачата на Шавров беше да направи нещо срещу АУАКС-а. Естествено, не можеше да го обстрелва. Имаше изрична заповед от адмирал Стралбо от „Киев“ да не прави това. Обаче носеше на борда си чифт ракети с топлинно насочващи се бойни глави „Атол“, които непременно трябваше да покаже на империалистите. Той и адмиралът очакваха, че това ще им послужи за урок: на съветския флот не се нравеше да се навъртат империалистически съгледвачи, а беше известно, че се случваха нещастни случаи. Беше задача, чието изпълнение си заслужаваше усилията.

А те бяха значителни. За да не го открие самолетът радар, Шавров трябваше да лети толкова ниско и бавно, колкото позволяваше изтребителят му, само на двадесет метра на развълнувания Атлантик; така отлично се икономисваше гориво, макар че за изпълнението на задачата резервоарът му беше пълен. Освен това летенето не беше никак гладко, защото машината му пропадаше във въздушните ями, предизвиквани от океанските вълни. Имаше ниска мъгла, която намаляваше видимостта до няколко километра. Още по-добре, помисли си той. По-скоро естеството на задачата го беше избрало, отколкото той нея. Беше един от малкото съветски пилоти, които умееха да летят ниско. Шавров не беше станал морски пилот по собствено желание. Беше управлявал бойни хеликоптери на фронтовата авиация в Афганистан и след цяла година окървавено чиракуване се беше издигнал до пилот на крилати самолети. Шавров беше специалист по летене на косъм разстояние от земята. Научил го беше по необходимост, защото преследваше бандитите и контрареволюционерите, които се криеха из планинските зъбери като плъхове, които бягат от вода. Това му умение го направи желан във флота и го прехвърлиха на морска служба, без да го питат и без той да може да каже мнението си за това. След няколко месеца изобщо не се оплакваше, защото привилегиите и допълнителното заплащане бяха много по-привлекателни в сравнение с предишната му фронтова авиационна база на китайската граница. Това, че беше един от неколкостотинте професионални съветски военни летци, способни да служат на самолетоносач, намаляваше разочарованието, че ще изпусне шанса да лети на новия МИГ-27, макар че с малко късмет, ако изграждането на големия самолетоносач някога бъде завършено, би имал възможността да лети на флотския вариант на тази чудесна птица. Шавров беше готов да чака, а успешното изпълнение на няколко задачи като сегашната може и да го издигне до командир на ескадрила.

Спря да фантазира — задачата беше твърде трудна, за да си го позволява. Това беше истински полет. Никога не беше летял срещу американците, а само срещу техните оръжия, които те даваха на афганистанските бандити. Беше загубил приятели от огъня им, някои от тях оцеляха след катастрофа на хеликоптерите им и бяха убити от афганистанските кръволоци по начин, които би накарал дори хитлеристите да повърнат. Добре би било лично да даде урок на империалистите.

Сигналът на радара се усилваше. Под катапултиращата му седалка имаше магнетофон, който непрекъснато записваше сигналните характеристики на американския самолет, за да могат учените глави да открият начин за заглушаване и объркване на прехваленото американско летящо око. Самолетът им беше обикновен преоборудван „Боинг 707“, прехваленият пътнически самолет, който едва ли бе достоен противник на летец изтребител! Шавров провери планшета си. Скоро би трябвало да го открие. След това провери горивото. Преди няколко минути беше изхвърлил последната си външна цистерна и сега разполагаше само с горивото в корпусния резервоар. Въздушно реактивният двигател жадно пиеше гориво и той трябваше да внимава за това. Предполагаше, че ще му остане гориво само за пет-десет минути летене, когато се добереше до самолетоносача. Това не го тревожеше. Вече беше кацал на него повече от сто пъти.

А, я виж ти! Ястребовите му очи мярнаха блясък на метал малко вдясно от центъра. Шавров леко придърпа лоста към себе си и увеличи мощността, за да издигне машината. След минута беше на две хиляди метра. Сега вече виждаше „Сентри“, синята му окраска добре се сливаше с потъмнялото небе. Подхождаше откъм опашката му и ако имаше късмет, опашната плоскост ще го прикрие от въртящата се радарна антена. Идеално! Ще мине покрай самолета няколко пъти, за да може екипажът му да види атолите и…

На Шавров му трябваше секунда, за да разбере, че го придружава самолет.

Двама придружители.

На петдесет метра от лявата и дясната му страни летяха двойка американски изтребители „F-15 Ийгъл“. Лицето на единия от пилотите, покрито с визьора, беше обърнато към него.

— ЯК-106, ЯК-106, моля отговорете — гласът по едностранната радиовръзка говореше на перфектен руски език.

Шавров не реагира. Бяха прочели номера на смукателния кожух на машината му, преди да ги усети, че са до него.

— 106, 106, сега подхождате към самолет „Сентри“. Моля, идентифицирайте се, както и вашите намерения. Ставаме малко напрегнати, когато случаен изтребител ни се изпречи, затова три наши машини ви следят през последните сто километра.

Три? Шавров обърна глава. Трети „Ийгъл“ с четири балистични ракети висеше на петдесет метра от опашката му.

— Нашите хора ви поздравяват за вашето умение да летите ниско и бавно, 106.

Лейтенант Шавров трепереше от ярост, когато мина четирите хиляди метра, но все още го деляха осем хиляди от американския АУАКС. На всеки тридесет секунди той беше проверявал дали има нещо точно зад него. Изглежда, че американците са летели зад него, скрити в мъглата, и в определен момент са се насочили към него по инструкции от „Сентри“. Изпсува наум и продължи да напредва. Ще му даде да разбере той на този АУАКС!

— Откажете се, 106. — Гласът беше студен, безизразен, може би със следа от ирония. — 106, ако не се откажете, ще считаме мисията ви за враждебна. Помислете за това, 106. Вие сте извън радарното покритие на вашите кораби, а ние сме все още извън обхвата на вашия радар.

Шавров погледна към дясната си страна. „Ийгълът“ се отклоняваше — също и левият. Дали това не беше жест, с който намаляваха напрежението, на което бяха го подложили, като очакваха известна любезност от негова страна? Или разчистваха пътя за онзи зад него — той провери: „Ийгълът“ беше все още там — дали ще стреля? Човек не можеше да предскаже какво могат да направят тези престъпни империалисти — той беше поне на минута от границата на обхвата на техните ракети. Шавров беше всичко друго, но не и страхливец. Но не беше и глупак. Дръпна лоста на управлението, вкарвайки изтребителя си в завой няколко градуса надясно.

— Благодаря ви, 106 — гласът отчете жеста му. — Нали разбирате, имаме на борда си обучаващи се летци. Двама от тях са жени и не бихме желали да ги раздрусаме още при първия им полет.

На Шавров това изведнъж му дойде твърде много. Натисна бутона за радиовръзка на лоста на управлението.

— Янки, да ти кажа ли какво да правите с жените си?

— Вие сте некулътурный, 106 — отвърна му кротко гласът. — Вероятно дългият полет ниско над водата ви е изнервил. Сигурно привършва горивото във вътрешния ви резервоар. Гаден ден за летене, с всичките тези щурави, постоянно променящи се ветрове. Нуждаете ли се от проверка на местоположението ви, приемам?

— Не, янки!

— Обратният курс към „Киев“ всъщност е едно-осем-пет. Нали знаете, трябва внимателно да използвате магнитен компас толкова далеч на север. Разстоянието до „Киев“ е 318,6 километра. Едно предупреждение — от югозапад бързо приближава студен фронт. След няколко часа ще стане трудно да се лети. Искате ли придружител до „Киев“?

„Свиня!“ — изруга наум Шавров. Изключи радиостанцията си, проклинайки се за недисциплинираността си. Беше допуснал американците да уязвят гордостта му. Имаше я в повече, както повечето летци изтребители.

— 106, не получихме последния ви отговор. Два от нашите „Ийгъли“ се насочват във вашата посока. Ще летят от двете ви страни, за да се приберете безопасно вкъщи. Желая ви щастлив ден, другарю. „Сентри-Новембър“, край.

Американският лейтенант се обърна към полковника си. Повече не можеше да сдържа сериозното изражение на лицето си.

— Божичко, имах чувството, че ще го удуша, като му говоря така! — отпи кока-кола от пластмасова чаша. — Той наистина си мислеше, че може да ни надхитри.

— В случай че не забеляза, той наистина беше на една миля навътре в обхвата на „Атол“, а ние нямаме разрешение да стреляме по него, докато той не пусне една ракета по нас — което можеше да ни развали деня — измърмори полковникът. — Но вие добре му извихте опашката, лейтенант.

— Беше ми драго, полковник. — Операторът погледна екрана. — Е, той си тръгна обратно към мамчето, а „Кобра 3“ и „Кобра 4“ са на опашката му. В къщи ще се прибере един руснак с развалено настроение. Ако успее да се прибере. Дори и с тези откачащи се резервоари, той е почти на края на горивото си. — Замисли се за момент. — Полковник, ако пак направят този номер, какво ще кажете да предложим на момчето да го вземем с нас вкъщи?

— Да приберем ЯК — за какво ни е? Предполагам, че във флота ще им хареса да си поиграят с такава машина, но те не са много наясно с хардуера на руснаците, а ЯК-ът е кофа с боклук.

Шавров се изкуши да ускори до максимум, но се въздържа. Вече беше показал достатъчно лична слабост за един ден. Освен това ЯК-ът може да премине Мах-1^[1] само при спускане. А тези „Ийгъли“ могат всичко и имат много гориво. Беше забелязал, че носят подвесни камери с гориво. С такива можеха да прекосят цели океани. Дяволите да ги вземат американците с тяхната наглост! Дявол да го вземе и руския офицер от разузнаването, който му каза, че може да се промъкне до „Сентри“! Да си ги гонят щурмовите изтребители с техните ракети „въздух-въздух“. Те могат да се справят с този фамозен, претрупан пътнически автобус. Биха могли да го стигнат, преди охраняващите го изтребители да реагират.

Видя, че американците не го излъгаха за лошия климатичен фронт. На хоризонта се появи линия на студен шквал, носеща се бързо на североизток, точно когато изтребителят му приближи „Киев“. „Ийгълите“ изостанаха, когато той наближи формацията. Единият от американските пилоти за кратко застана до него и му помаха за довиждане. „Ийгълите“ се прегрупираха и завиха на север.

Пет минути по-късно той беше на борда на „Киев“, все още побледнял от ярост. Веднага щом колелата на машината спряха, той скочи на палубата на самолетоносача и затропа бързо към командира на ескадрилата.

Кремъл

Москва беше справедливо забележителна с метрото си. За стотинки хората можеха да пътуват навсякъде по съвременна, безопасна, изключително комфортна електрическа железопътна мрежа. В случай на война, подземните тунели можеха да служат за скривалища за гражданите на Москва. Това тяхно вторично приложение беше резултат от усилията на Никита Хрушчов, който беше предложил на Сталин системата на метрото да бъде дълбока, когато беше започнало строителството му в средата на тридесетте години. Предвиждането за скривалища беше изпреварило времето си с десетилетия — по онова време разпадането на атомното ядро беше само теория, а почти на никого не беше хрумнало за ядрения синтез.

На едно ж.п. разклонение на линията от площад „Свердловск“ към старото летище, която минаваше близо до Кремъл, работниците издълбаха тунел, който по-късно беше затворен с тапа от стомана и бетон с дебелина десет метра. Стоте метра пространство бяха свързани с Кремъл посредством две асансьорни шахти и след време беше превърнато в команден център при извънредни ситуации, от който Политбюро можеше да управлява цялата съветска империя. Тунелът беше и удобен път, по който незабелязано можеше да се излезе от столицата и да се стигне до малко летище, откъдето членовете на Политбюро можеха да отлетят до последната си крепост, под гранитен монолит в Жигули. И двата командни пункта не бяха тайна за Запада — но КГБ твърдо заяви, че няма сила в западните арсенали, която може да разбие десетките метри скала, която и на двете места отделяше Политбюро от повърхността на земята.

Този факт не беше кой знае каква утеха за адмирал Юри Илич Падорин. Той седеше в далечния край на заседателна маса, дълга десет метра, и оглеждаше мрачните физиономии на десетте членове на Политбюро, вътрешния кръг, който единствено взимаше стратегическите решения, оказващи влияние върху съдбата на страната. Никой от тях не беше офицер. Униформените се отчитаха пред тези хора. Далеч от него на масата отдясно седеше адмирал Сергей Горшков, който се беше разграничил от произшествието със съвършено умение, даже показа писмо, в което той възразява срещу назначаването на Рамиус за капитан на „Червения октомври“. Падорин, в качеството си на началник на Главното политическо управление, успешно беше блокирал прехвърлянето на Рамиус, изтъквайки, че кандидатът на Горшков за командир често закъснява да плати членския си внос за Партията и не се изказва достатъчно често, за офицер с неговия чин, на редовните заседания. Истината беше, че кандидатът на Горшков не беше толкова способен офицер като Рамиус, когото Горшков искаше да включи в своя оперативен щаб, длъжност, която Рамиус успешно беше избягвал в продължение на години.

Генералният секретар на Партията и Президент на Съюза на съветските социалистически републики Андрей Нармонов премести погледа си върху Падорин. Лицето му не издаваше нищо. Така беше винаги, освен ако той не искаше да покаже нещо — което беше доста рядко. Нармонов наследи Андропов, когато той получи инфаркт. Всякакви слухове се носеха за това, но в Съветския съюз винаги е имало слухове. От времето на Лаврентий Берия не се беше случвало шеф на сигурността да бъде толкова близо до върховната власт, а висшите партийни ръководители бяха позабравили това. Но то нямаше да бъде забравяно отново. Измина цяла година, докато КГБ бъде запратен на опашката на властта, необходима мярка, за да бъдат гарантирани привилегиите на партийния елит срещу предполагаеми реформи от страна на андроповата клика.

Нармонов беше истински апаратчик. Първо се издигна като директор на завод, беше инженер, който имаше репутацията, че си изпълнява плана предсрочно, човек, чиято работа е резултатна. Беше се издигнал уверено, като използваше собствените си таланти и тези на другите, възнаграждавайки онези, които трябваше, и игнорирайки онези, които можеше. Постът му на Генерален секретар на Комунистическата партия не беше напълно гарантиран. Беше го получил твърде рано за службата си в партията и зависеше от една колеблива коалиция на колеги — не приятели, тази хора никога не се сприятеляваха. Качването му на трона беше резултат повече на връзки в рамките на самата структура на Партията, отколкото на собствените му способности, и постът му щеше да зависи от управление с консенсус в продължение на години, докато дойде времето, когато по собствената си воля ще може да определя политиката.

Падорин забеляза, че черните очи на Нармонов бяха зачервени от тютюнев дим. Тук долу вентилационната система никога не работеше както трябва. Генералният секретар примижа от другия край на масата към Падорин, докато обмисляше какво да каже, така че то да бъде удовлетворително за членовете на тази политическа клика, тези десет стари, студени мъже.

— Другарю адмирал — започна той с хладен тон, — чухме от другаря Горшков какви са шансовете да открием и унищожим тази разбунтувала се подводница, преди тя да успее да извърши невероятното престъпление. Не сме доволни. Още по-недоволни сме от невероятно лошата грешка в съображенията, благодарение на които командир на най-ценния ни плавателен съд стана този предател. Това, което искам да науча от вас, другарю, е какво е станало със замполита на борда и какви мерки за сигурност бяха взети от вашето управление за предотвратяването на това позорно деяние!

В гласа на Нармонов не се долавяше страх, но Падорин знаеше, че не може да го няма. Тази „невероятно лоша грешка“ може в крайна сметка да се припише на самия председател от членовете на Политбюро, които искат друг на неговото място — освен ако той не успее по някакъв начин да се разграничи от нея. Ако тя означаваше главата на Падорин, това беше проблем на адмирала. Нармонов и друг път беше одирал кожи.

Падорин се беше подготвял за това в продължение на няколко дни. Той беше човек, преживял месеци интензивни бойни операции, и по време на неговото ръководство бяха потопени няколко кораба. Ако сега тялото му беше станало по-меко, умът му не се беше размекнал. Каквато и да се окажеше участта му, Падорин беше готов да я посрещне с достойнство. „Ако ме помнят като глупак — мислеше си той, — то нека това да е бил храбър глупак.“

— Другарю Генерален секретар — започна той, — политкомисарят на борда на „Червения октомври“ беше капитан Иван Юриевич Путин, твърд и верен член на Партията. Не мога да си представя…

— Другарю Падорин — прекъсна го министърът на отбраната Устинов, — ние приемаме, че вие също не сте могли да си представите невероятното предателство на Рамиус. Как сега очаквате от нас да приемем и мнението ви за този човек?

— Най-смущаващото нещо от всичко — добави Михаил Александров, теоретикът на партията, който беше заел мястото на починалия Михаил Суслов и още по-решително се бореше за идеалната чистота на партийната доктрина, отколкото покойникът — е колко толерантно е било Главното политическо управление към този ренегат. Учудващо е, особено като се имат предвид явните му усилия да изгради култ към собствената си личност чрез служба на подводница, дори на политическо поприще, както изглежда. Вашата криминална склонност да пренебрегнете това — такова очевидно отклонение от политиката на партията — не прави убедително вашето мнение.

— Другари, вие сте прави, че съм направил груба грешка, като съм одобрил Рамиус за командир, а също и това, че му позволихме да подбере повечето от старшите офицери на „Червения октомври“. Същевременно, преди няколко години предпочетохме нещата да се осъществяват по този начин — офицерите да са свързани с определен кораб в продължение на много години и да даваме на капитана голяма свобода да се разпорежда с техните кариери. Това е оперативен въпрос, а не политически.

— Ние вече преценихме това — отговори Нармонов. — Вярно е, че в този конкретен случай не е виновен само един човек. — Горшков не помръдна, но намекът беше ясен: опитът му да се разграничи от този скандал беше пропаднал. Нармонов не се интересуваше колко трябва да бъдат главите, които ще подпрат стола му.

— Другарю председател — започна да възразява Горшков, — ефективността на флота…

— Ефективността? — каза Александров. — Каква ефективност. Този полулитовец ефективно прави на глупаци целия ни флот с подбраните от него офицери, докато други наши кораби се щурат като кастрирани добичета. — Александров направи алюзия с първата си работа в държавно животновъдно стопанство. Всички си помислиха, че това е подходящо начало на службата за човек, който заемаше поста на главен идеолог и беше толкова обичан в Москва, колкото чумата, но Политбюро беше принудено да има такъв или някой като него. Идеологическият вожд винаги беше този, който издига царя на трона. А на чия страна беше той сега, освен на своята собствена?

— Най-вероятното обяснение е, че Путин е бил убит — продължи Падорин. — Той е единственият от офицерите, който остави на брега съпруга и деца.

— Това е друг въпрос, другарю адмирал — възползва се от този проблем Нармонов. — Защо се получава така, че никой от тези мъже не е женен? Та това не ви ли наведе на нищо? Нима можем ние, Политбюро, да огреем навсякъде? Та вие не сте ли способни да разсъждавате?

„Сякаш искате това от нас“ — помисли си Падорин.

— Другарю Генерален секретар, повечето от нашите командири на подводници предпочитат млади, неженени офицери в каюткомпаниите си. Морската служба е тежка, а ергените имат по-малко грижи. Освен това, всеки от старшите офицери на борда на подводницата е член на партията с добра репутация и отлично досие. Рамиус се оказа предател, това не може да се отрече, и аз бих бил щастлив да убия кучия син със собствените си ръце, но той е измамил повече добри мъже, отколкото има в тази зала.

— Действително е така — отбеляза Александров. — И като сме се забъркали сега в тази каша, как ще се измъкнем от нея?

Падорин пое дълбоко дъх. Точно този момент очакваше.

— Другари, ние имаме още един наш човек на „Червения октомври“, който е неизвестен и за Путин, и за капитан Рамиус, един агент на Главното политическо управление.

— Какво? — каза Горшков. — А аз защо не знам за това?

Александров се усмихна.

— Това е първото интелигентно изказване, което чухме днес. Продължавайте.

— Този човек е внедрен в екипажа. Той е таен агент. Докладва пряко на нашето управление, без да се съобразява с никакви оперативни и политически канали. Казва се Игор Логинов. На двадесет и четири години е и…

— Двадесет и четири годишен! — извика Нармонов. — Доверявате на хлапак такава отговорност?

— Другарю, задачата на Логинов е да се внедри сред носещите редовна военна служба, да се вслушва в разговорите им, да открива възможните предатели, шпиони и саботьори. Той в действителност изглежда даже още по-млад. Служи редом с младежи, значи трябва да е млад. Той в действителност е завършил Висшето морско училище за политически офицери в Киев и Разузнавателната академия на ГРУ. Син е на Аркади Иванович Логинов, директора на металургическия завод „Ленин“ в Казан. Много от вас тук познават баща му. — Нармонов беше сред тези, които кимнаха утвърдително, и в очите му проблесна интерес. — За такава задача се подбират много малко елитни кадри. Аз самият съм се срещал и разговарял с младежа. Досието му е чисто, той е съветски патриот, неподлежащ на съмнение.

— Аз познавам баща му — потвърди Нармонов. — Аркади Иванович е почтен човек, отгледал няколко добри синове. Какво е заповядано на младежа?

— Както вече казах, другарю Генерален секретар, обичайните му задължения са да следи членовете на екипажа и да съобщава каквото забележи. Той върши това от две години и го прави добре. Не докладва на замполита на борда, а само на Москва или на един от моите представители. В случай на истинска извънредна ситуация му е заповядано да се обърне към замполита. Ако Путин е жив — а аз се съмнявам в това, другари, — той би бил участник в заговора и Логинов няма да се обърне към него. При истинска извънредна ситуация му е наредено да унищожи подводницата и да избяга.

— Това възможно ли е? — попита Нармонов. — Горшков?

— Другари, на всички наши кораби има мощни заряди, които могат да ги потопят, това особено важи за подводниците.

— За съжаление — каза Падорин, — те нямат взривяващи устройства и само капитанът може да предизвика взрива. Още от злополуката със „Сторожевой“ ние в Главното политическо управление трябваше да вземем предвид, че един такъв инцидент наистина е възможен и би намерил най-унищожителен израз на подводница с балистични ракети.

— Аха — заключи Нармонов, — значи той е ракетен механик.

— Не, другарю, той е готвач на подводницата — отговори Падорин.

— Прекрасно! Значи прекарва цели дни във варене на картофи! — Нармонов разтвори и вдигна ръце във въздуха, обнадежденият му вид моментално изчезна и се смени с открит гняв. — Падорин, сега ли искаш да те застрелям?

— Другарю Председател, това е по-добро прикритие, отколкото можете да си представите. — Падорин остана невъзмутим, като искаше да покаже на тези хора от каква закваска е. — Помещенията на офицерите и кухнята на „Червения октомври“ са на кърмата. Помещенията на редовия екипаж са на носа — той се храни там, защото за него няма отделна трапезария — по средата е помещението с балистичните ракети. В качеството си на готвач той може да ходи много пъти на ден на кърмата и на носа и присъствието му в някоя конкретна част не би се сторило необичайно на никого. Хладилникът за хранителните продукти се намира до долната ракетна палуба в предната част на подводницата. Ние не сме предвидили той да задейства взривните устройства. Допуснали сме възможността капитанът да ги обезвреди. Другари, тези мерки бяха щателно обмислени.

— Продължавай — изръмжа Нармонов.

— Както вече обясни другарят Горшков, „Червеният Октомври“ носи на борда си двадесет и шест балистични ракети тип „Сийхоук“. Това са ракети с твърдо гориво и на една има монтиран пакет за взривяване в определен радиус.

— Взривяване в определен радиус? — Нармонов доби озадачен вид.

До този момент на заседанието останалите присъстващи военни, които не бяха членове на Политбюро, мълчаха. Падорин се изненада, когато генерал В. М. Вишенков, командващ стратегическите ракетни войски, проговори.

— Другари, тези подробности бяха разработени чрез моето управление преди няколко години. Както знаете, когато изпитваме нашите ракети, ние монтираме на тях обезопасяващи пакети, които да ги взривят, ако те се отклонят от курса си. В противен случай те могат да паднат в някой от нашите градове. Такива обикновено няма на нашите балистични ракети — поради очевидната причина, че империалистите може да измислят начин да ги взривяват по време на полета им.

— Значи нашият млад другар от ГРУ ще взриви ракетата. Ами бойните глави? — попита Нармонов. Понеже беше инженер по образование, беше му присъщо винаги да се увлича в технически диспути и винаги му правеше впечатление, когато се водеше умен разговор.

— Другарю — продължи Вишенков, — бойните глави на ракетите се активират от уреди за измерване на ускорението. По този начин те не могат да бъдат взривени, докато не достигнат пълната програмирана скорост. Американците използват същата система, поради същата причина, за да предотвратят саботаж. Тези обезопасителни системи са абсолютно надеждни. Можете да пуснете някоя бойна глава на ракета от върха на московската телевизионна кула върху стоманена плоча и тя няма да се взриви. — Генералът имаше предвид масивната телевизионна кула, чието строителство беше под личния надзор на Нармонов, докато беше директор на Централната дирекция на комуникациите. Вишенков беше опитен политически функционер.

— При ракетата с твърдо гориво — продължи Падорин с признателност към Вишенков, чудейки се какво би му поискал той в отплата и надявайки се, че ще доживее да му се издължи — обезопасителният пакет запалва едновременно всичките три степени на ракетата.

— И значи ракетата излита? — попита Александров.

— Не, другарю академик, най-горната степен би могла, ако успее да разкъса люка, който затваря силоза за изстрелване на ракетите, а това ще наводни ракетното помещение и ще потопи подводницата. Но дори това да не стане, в двете степени на ракетата ще се образува достатъчно топлинна енергия, за да превърне цялата подводница в локва разтопено желязо. Тя е двадесет пъти повече от достатъчна за потопяването й. Логинов е обучен да изолира алармената система на люка на ракетните силози, да активира обезопасяващия пакет, да включи часовников механизъм и да избяга.

— А не просто да унищожи плавателния съд? — попита Нармонов.

— Другарю Генерален секретар — рече Падорин, — това е твърде много да се иска от един млад човек, като се знае, че ще го обрече на сигурна смърт. Нереалистично би било от наша страна да искаме от него такова нещо. Той трябва да има поне възможността да избяга, иначе човешката слабост може да доведе до провал.

— Това е логично — каза Александров. — Мотивировката на младите хора е в надеждите им, а не в страха. В този случай Логинов би се надявал на значително възнаграждение.

— И ще го получи — каза Нармонов. — Горшков, ние ще положим всички усилия за спасяването на този младеж.

— Стига да е наистина надежден — отбеляза Александров.

— Другарю академик, знам, че животът ми зависи от това — каза Падорин с изпънат като струна гръб. Не получи словесен отговор, а само кимвания на половината глави около масата. Беше се сблъсквал със смъртта и преди, а сега беше на възраст, когато това бе последното нещо, с което на човек му остава да се сблъска.

Белият дом

Арбатов влезе в Овалния кабинет в четири часа и петдесет минути следобед. Президентът и доктор Пелт седяха в кресла срещу бюрото на държавния глава.

— Заповядайте при нас, Алекс. Кафе? — Президентът посочи подноса на ъгъла на бюрото си. Днес не пиеше алкохол, забеляза Арбатов.

— Не, благодаря ви, господин президент. Може ли да попитам…

— Смятаме, че намерихме подводницата ви, Алекс — отговори Пелт. — Току-що ни донесоха тези съобщения и сега ги проверяваме. — Съветникът вдигна папка с формуляри за съобщения.

— Къде е тя, ако смея да попитам? — Лицето на посланика беше безизразно.

— Приблизително на триста мили североизточно от Норфолк. Не сме определили точното й местоположение. От един наш кораб забелязали подводна експлозия в тази област — не, не е така. Тя е била регистрирана от записващите устройства на кораба и няколко часа по-късно, когато ги проверявали, помислили, че чули подводница да експлодира и да потъва. Съжалявам, Алекс — каза Пелт. — Щеше да ми е по-добре, ако можех да прочета всичкото това без преводач. И във вашата флота ли си говорят на свой собствен език?

— Офицерите не обичат волнонаемни лица да разбират какво си говорят — усмихна се Арбатов. — Това е безспорна истина, още откакто първият човек е вдигнал камък срещу друг.

— Както и да е, сега районът се претърсва от наши кораби и самолети.

Президентът вдигна очи.

— Алекс, говорих с началника на морските операции, Дан Фостър, преди няколко минути. Той каза, че е невъзможно да се очаква да има оцелели. Там дълбочината е над триста метра, а ти знаеш какви са атмосферните условия. Казаха ми, че е станало на самия ръб на континенталния шелф.

— Каньонът Норфолк, сър — добави Пелт.

— Ние провеждаме щателно претърсване — продължи президентът. — От флотата пускат в действие специализирано евакуационно оборудване, съоръжения за претърсване, изобщо всякакви такива машини. Ако открием местоположението на подводницата, ще спуснем хора долу при тях, в случай че има оцелели. От сведенията на Главното управление на флота личи, че съществува някаква вероятност вътрешните разделителни плоскости — мисля, че им казват преградки — да са здрави. Началникът на управлението каза, че другият въпрос е запасът от въздух. Лошото е, че времето е много малко. Такова фантастично скъпо оборудване сме им купили, а те да не могат да определят местоположението на предмет непосредствено срещу нашия бряг.

Арбатов обърна внимание на тези думи. От тях ще излезе ценен разузнавателен доклад. Президентът понякога изпускаше…

— Между впрочем, господин посланик, какво точно е правила там вашата подводница?

— Нямам никаква представа, доктор Пелт.

— Уверен съм, че не е подводница, която носи на борда си балистични ракети — каза Пелт. — Ние имаме споразумение за неприкосновеност на петстотин мили навътре от брега. Катастрофата, естествено, ще бъде инспектирана от наш специален плавателен съд. Ако само научим, че действително е била подводница, въоръжена с крилати бойни ракети…

— Приемам забележката ви. Но все пак това са международни води.

Президентът се обърна и каза тихо:

— Също и Финския залив както и, струва ми се, Черно море. — Направи известна многозначителна пауза след тази забележка. — Искрено се надявам, че няма да се сблъскаме с такъв вид ситуация. За подводница, въоръжена с балистични ракети, ли разговаряме, Алекс?

— Истината ви казвам, господин президент, просто нямам никаква представа. Определено бих се надявал да не е така.

Президентът усети колко внимателно беше формулирана лъжата. Зачуди се дали руснаците ще признаят, че на нея е имало капитан, който е пренебрегнал дадените му заповеди. О, те вероятно ще твърдят, че е станала навигационна грешка.

— Много добре. При всички случаи ние ще проведем наша собствена издирвателна и спасителна операция. Скоро ще узнаем за какъв вид подводница разговаряме. — Президентът изведнъж доби притеснен вид. — Още едно нещо, за което говорихме с Фостър. Ако открием тела — извинявайте за грубата формулировка в събота следобед, — предполагам, че ще искате да ги върнем във вашата страна.

— Нямам инструкции за това — каза искрено посланикът, изненадан от тези думи.

— На мен ми обясниха с премного подробности как изглежда човек, умрял по такъв начин. Казано просто, такива тела са смазани от водното налягане и не са никак приятна гледка. Но това са били мъже и те заслужават известни почести дори и като мъртъвци.

Арбатов прие това съображение.

— Ами ако тогава това е възможно, вярвам, че съветският народ ще ви бъде признателен за този хуманен жест.

— Ще направим всичко, което е по силите ни.

А американските сили, спомни си Арбатов, включват плавателен съд, който се нарича „Гломар Експлорър“. Той има печалната слава, че е построен от ЦРУ конкретно за изваждането на една съветска подводница клас „Голф“, въоръжена с балистични ракети, от дъното на Тихия океан. Този плавателен съд беше прибран в пристанище, без съмнение, за да изчака следващата възможност. Съветският съюз не е в състояние да направи каквото и да е било, за да предотврати тази операция на неколкостотин мили от американското крайбрежие и на триста мили от най-голямата военноморска база на САЩ.

— Господа, надявам се, че клаузите на международните закони ще бъдат спазени. Имам предвид по отношение на останките от подводницата и телата на екипажа.

— Разбира се, Алекс. — Президентът се усмихна, посочвайки с ръка един меморандум на бюрото си. Арбатов с труд се владееше. Разказаха му играта като на ученик. Той беше забравил, че американският президент е опитен съдебен тактик — нещо, което в Съветския съюз нямаше от кого да се научи — и владееше всички юридически номера. Ах, защо това копеле беше така лесно за подценяване?

Президентът също се владееше с труд. Не се случваше често да вижда Алекс така объркан. Той беше съобразителен опонент, който не можеш да хванеш натясно така лесно. В случая смехът беше неуместен.

Меморандумът от генералния прокурор беше пристигнал едва тази сутрин. Той гласеше следното:

Господин Президент,

В отговор на вашето нареждане помолих началника на Юридическото управление на флота да проучи как се третира в международните закони въпросът за собствеността върху потънали или изоставени плавателни съдове, както и законът за спасителните операции при такива съдове. Съществуват и много водени съдебни дела във връзка с подобни случаи. Ето един прост пример — делото „Далмас“ срещу „Статус“ (84FSuff. 828, 1949 А.М.С. 770/S.D.N.Y. 1949/):

Случаят не касае никакви международни закони, защото е съвсем определено постановено, че „спасителните операции са въпрос, произтичащ от jus gentium, и нормално не зависи от вътрешните закони на конкретни държави.“

Международноправната основа за това е Конвенцията за спасителни операции от 1910 година (Брюксел), която систематизира преходния характер на закона за военно-морските сили и спасителните операции. Това е ратифицирано от САЩ в Закона за спасителните операции от 1912 година, Чл. 37, 242, (1912 г.), 46 Закон на САЩ за злополуките 727-731; и също Чл. 37 1658 (1913 г.)

— Международните закони ще бъдат спазени, Алекс — обеща президентът. — Във всичките им подробности. „А всичко, до което се доберем — помисли си той, — ще бъде откарано в най-близкото пристанище, Норфолк, където ще бъде предадено на получателя на останките от катастрофата, един претрупан с работа висш федерален служител. Ако Съветският съюз поиска да получи нещо, той може да заведе дело във военноморския съд, което означава федералния областен съд в Норфолк, където, ако спечелят делото — след определяне стойността на спасеното имущество и след като на ВМС на САЩ бъде изплатен хонорар за спасителните операции, също определящ се по съдебен ред, — останките ще бъдат върнати на законните им собственици. Разбира се, последната проверка установи, че въпросният федерален областен съд е затрупан с дела, чието разглеждане ще трае единадесет месеца.“

Арбатов щеше да телеграфира в Москва за всичко това. Като че ли щеше да има някаква полза. Той беше уверен, че на президента ще му достави перверзно удоволствие да манипулира гротескната американска юридическа система за своя собствена изгода, като през цялото време ще изтъква, че като президент той няма право по конституция да се меси в работата на съдилищата.

Пелт погледна часовника си. Беше време за следващата изненада. Не можеше да не се възхити от президента. За човек с ограничени познания по международни въпроси само допреди няколко месеца, той беше наваксал много бързо. Простичкият на външен вид мъж, който говореше тихо, беше ненадминат в ситуации, когато трябва да се застане лице с лице един срещу друг. Имаше дългогодишен опит на прокурор и още му доставяше удоволствие да играе играта на съдебни разисквания и тактически словесни престрелки. Като че ли умееше да манипулира хората с ужасяващо делнично умение. Телефонът иззвъня, точно навреме, и Пелт вдигна слушалката.

— Доктор Пелт слуша. Да, адмирале, къде? Кога? Само един? Ясно… Норфолк? Благодаря ви, адмирале, това е много добра новина. Веднага ще я съобщя на президента. Моля, дръжте ни в течение. — Пелт се обърна. — Спасили сме един, жив, боже мой!

— Оцелял от изчезналата подводница? — Президентът се изправи.

— Ами да, руски моряк. Преди час го е прибрал един хеликоптер и го карат в норфолкската базова болница. Намери ли са го на 290 мили североизточно от Норфолк, така че сигурно е от подводницата. Хората на кораба казват, че е в доста лошо състояние, но в болницата го очакват.

Президентът отиде при бюрото си и вдигна телефона.

— Грейс, веднага ме свържи с Дан Фостър… Адмирале, обажда се президентът. Колко бързо ще закарат човека, който са прибрали, в Норфолк? След още два часа? — Той направи гримаса. — Адмирале, да се обадите веднага по телефона във флотската болница и да им съобщите, че аз съм казал да направят всичко възможно за този човек. Искам да го лекуват, като че ли е собственият ми син, ясно ли ви е? Добре. Искам доклади за състоянието му на всеки час. Искам с него да се заемат най-добрите ни лекари, най-добрите. Благодаря ви, адмирале. — Затвори телефона. — Добре!

— Може би бяхме твърде песимистично настроени, Алекс — изчурулика Пелт.

— Определено — реагира президентът. — Нали имате лекар в посолството?

— Да, имаме, господин президент.

— Заведете го и него. Ще му бъде оказано всякакво съдействие. Аз лично ще наредя това. Джеф, търсят ли и други оцелели?

— Да, господин президент. В района има десетина самолета в момента и още два кораба са на път за там.

— Добре! — Президентът плесна с ръце, ентусиазиран като дете в магазин за играчки. — Е, сега, ако успеем да открием още оцелели, може би ще направим достоен коледен подарък на страната ви, Алекс. Ще направим всичко, на което сме способни, давам ви думата си.

— Много съм ви признателен, господин президент. Незабавно ще предам тази радостна новина на моята страна.

— Алекс, почакай малко. — Държавният глава вдигна ръка. — Бих казал, че това трябва да се полее.