Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (12)

Център за управление на SOSUS

В Центъра за управление на SOSUS в Норфолк положението ставаше все по-трудно. Съединените американски щати просто нямаха технологии за проследяване на подводници в дълбоки океански басейни. Рецепторите на SOSUS бяха разположени главно в каналите в плитките води — в подножието на подводни рифове и плата. Тази липса на технологии определяше и стратегията на натовските страни. При една голяма война със Съветския съюз Северноатлантическият блок би използвал SOSUS бариерата Гренландия—Исландия—Великобритания като огромна алармена система срещу крадци — когато съветските подводници я наближат, съюзническите подводници и патрулните самолети на противолодъчната отбрана ще се опитат да ги унищожат, преди да са я преминали.

Въпреки това никой не очакваше бариерата да спре повече от половината от атакуващите подводници и с тези, които успееха да се промъкнат, трябваше да се справят с други средства. Дълбоките океански басейни просто бяха прекалено широки и прекалено дълбоки — средната дълбочина беше над две мили — за да могат да бъдат осеяни със сензори като каналите в плитките води. Това беше нож с две остриета. При война целта на НАТО щеше да бъде да запази Атлантическия мост и презокеанската търговия, а целта на Съветския съюз — явно да я пресече. Подводниците ще трябва да се разпръснат из огромния океан, за да покрият многото възможни маршрути на конвоите. Съответно стратегията на НАТО зад SOSUS бариерите беше да събира големи конвои, всеки от които да бъде съпровождан от разрушители, хеликоптери и самолети. Ескортът трябваше да се опита да създаде защитен балон с диаметър от около сто мили. В рамките на този балон не можеше да има вражески подводници — ако те се промъкнеха вътре, щяха да бъдат открити и унищожени или просто пропъдени за известно време, достатъчно за преминаването на конвоя. И докато системата за звуково разузнаване (SOSUS) беше предназначена да неутрализира точно определено огромно морско пространство, стратегията в дълбоките басейни се основаваше на подвижност — движеща се зона, защитаваща жизненоважното северноатлантическо корабоплаване.

Като цяло това беше разумна стратегия, но не можеше да бъде изпробвана на практика и за съжаление в момента беше до голяма степен безполезна. Сега, когато всички тези съветски „Алфа“ и „Виктор“ вече бяха срещу американските брегове, а последните „Чарли“, „Ехо“ и „Новембър“ се прибираха в базите, главният екран, в който капитан Куентин се взираше, вече не беше изпълнен с малки почти незабележими червени точици, а с големи кръгове. Всяка точка или кръг обозначаваше положението на съветска подводница. Кръгът беше предполагаемо местонахождение, изчислено въз основа на скоростта, с която дадена подводница можеше да се движи, без да вдига толкова шум, че да бъде локализирана от многото сензори. Някои кръгове имаха диаметър десет мили, някои достигаха до петдесет; ако се налагаше подводницата отново да бъде локализирана точно, трябваше да се претърси район с площ от седемдесет и осем до две хиляди квадратни мили. А подводниците бяха толкова гадно много.

Издирването на подводниците беше работа главно на „Орион“ Р-ЗС. Всеки „Орион“ носеше хидроакустични буйове, въздушни активни и пасивни хидроакустични датчици, които се пускаха от самолет. Когато откриеше нещо, хидроакустичният буй пращаше сигнали до самолета, с който е свързан, и след това автоматично потъваше, за да не попадне в неприятелски ръце. Той имаше ограничена електрическа мощност и съответно ограничен обхват. Още по-лошо беше, че тяхното захранване също беше ограничено. Запасите от хидроакустични буйове вече бяха намалели застрашително и скоро щеше да се наложи да намалят разхода им.

Освен хидроакустичните буйове всеки Р-ЗС носеше издирвателни инфрачервени скенери, които да идентифицират топлинния почерк на ядрената подводница, и детектори за магнитни аномалии (ДМА), които локализираха смущения в магнитното поле на Земята, причинени от огромна буца желязо, като една подводница. ДМА можеха само да откриват магнитни смущения на петстотин метра вляво и вдясно от пътя на самолета, но за това той трябваше да лети ниско, а това означаваше увеличен разход на гориво и ограничена видимост за екипажа. Ограниченията при инфрачервените скенери бяха горе-долу същите.

С други думи, средствата, които се използваха за локализиране на цел, която първо е била открита от SOSUS, или за „обезпаразитяване“ на малка част от океана, през която да мине конвоят, просто не ставаха за претърсване наслуки на дълбокия океан.

Куентин се наведе напред. Един кръг току-що беше станал точка. Един Р-ЗС беше пуснал експлозивен заряд и локализирал подводница клас „Ехо“ на пет мили южно от Гранд Банкс. За около час държаха тази „Ехо“ на почти сигурен прицел; името й беше изписано на противолодъчните торпеда „Марк-46“ на „Орион“.

Куентин отпи от кафето си. Стомахът му се разбунтува срещу допълнителния кофеин, припомняйки си четиримесечните адски мъки на химиотерапията. Ако щеше да има война, това беше един от начините, по които тя можеше да започне. Изведнъж всички техни подводници ще спрат, може би просто така. Няма да се промъкват, за да унищожават конвои в средата на океана, а ще ги атакуват близо до брега, както бяха правили германците,… а всички американски сензори ще бъдат на погрешните места. Когато подводниците спрат, точките ще станат кръгове, кръговете ще станат още по-големи, а задачата да се открият ще стане още по-трудна. Със спрели, безшумни двигатели подводниците ще са невидими капани за минаващите търговски и военни съдове, бързащи да доставят жизненоважния си товар на хората в Европа. Подводниците са като рака. Точно като болестта, която той едва беше победил. Невидимите злокачествени съдове ще открият мястото, ще го инфектират и злокачествените образувания ще растат на екрана му, докато той не ги атакува със самолетите, които контролираше от тази стая. Но той не можеше да ги атакува сега. Можеше само да гледа.

 

„ВП СРД 1 ЧАС“ написа той на пулта.

„23“, отговори веднага компютърът.

 

Куентин изсумтя. Преди двадесет и четири часа ВП, вероятността за попадение, беше четиридесет — четиридесет вероятни попадения през първия час след заповедта за стрелба. Сега беше едва наполовина, а и към това число трябваше да се подхожда внимателно, тъй като то беше получено на базата на предположението, че всичко ще стане, както е предвидено — щастлив случай, който можеше да бъде открит само в романите. Скоро, прецени Куентин, числото ще е под десет. То не включваше попаденията от подводниците на съюзниците, които следяха руснаците със строги заповеди да не разкриват местоположението си. Неговите някогашни съюзници в „Стърджън“, „Пърмит“ и „Лос Анджелис“ играеха своя собствена противолодъчна игра, по свои собствени правила. Те бяха от друга порода. Той се опитваше да мисли за тях като за приятели, но това никога не се получаваше напълно. През двадесетте му години морска служба подводниците винаги бяха врагът. По време на война подводниците на съюзниците бяха полезен враг, но широко известно беше, че при война няма такова нещо като приятелска подводница.

На борда на В-52

Екипажът на бомбардировача знаеше къде точно са руснаците. Военноморските „Орион“ и военновъздушните „Сентри“ ги бяха следили в продължение на дни и оня ден му бяха казали, че Съветският съюз е изпратил въоръжен изтребител от „Киев“ към най-близкия „Сентри“. Възможно беше целта да е нападение, по-вероятно беше да не е, но при всички случаи това беше провокация.

Четири часа по-рано ескадрилата от четиринадесет самолета беше излетяла от Платсбърг, Ню Йорк, в три и тридесет часа, оставяйки зад себе в нощния мрак черни следи от изгорели газове. Всеки самолет беше с резервоар, пълен с гориво, и с дванадесет крилати ракети, чието общо тегло беше далеч по-малко от предвиденото за В-52. В резултат на това самолетите можеха да летят по-дълго.

А точно от това имаха нужда. Това, че знаеха къде са руснаците, беше само половината от битката. Другата половина беше да ги потопят. Целта на полета беше проста като замисъл, но трудна като изпълнение. От полетите над Ханой, при които В-52 беше участвал и беше претърпял значителни загуби от зенитни ракети, бяха извлекли поуката, че най-добрият начин за нападение на тежко въоръжена цел е да се атакува едновременно от всички посоки — „като прегръдката на разярена мечка“, бе казал на брифинга командирът на ескадрилата, давайки воля на поетичната си природа. В резултат на това половината ескадрила имаше сравнително прав курс към целта, а другата половина трябваше да заобиколи, като внимава да стои далеч извън ефективния обсег на радарите; по сигнал всички трябваше да се насочат към целта.

Преди десет минути самолетите се бяха обърнали и насочили към целта по команда от самолета „Сентри“, изпълняващ ролята на контролен център. Пилотът беше направил и едно допълнително извъртане. При новия курс към съветското формирование бомбардировачът му се беше озовал точно на търговския въздушен маршрут. Завивайки, той беше превключил своя импулсен приемо-предавател РЛС за опознаване на свой или чужд самолет от нормалната му регулировка на международна. Той беше на петдесет мили зад един търговски 747 и на тридесет мили пред друг и на съветския радар всичките три самолета „Боинг“ биха изглеждали абсолютно еднакво — безобидни.

Долу все още беше тъмно. Нямаше признаци, че руснаците вече са забелязали нещо. Предполагаше се, че техните изтребители разчитаха изцяло на ВПП (визуални правила за полет), и пилотът си представи колко рисковано е кацането и излитането от самолетоносач в тъмното, още повече при лошо време.

— Капитане — каза по интеркома офицерът на електронните уреди, — получаваме вълни с обхват L и S. Те са точно там, където предполагахме.

— Прието. В обсега ли сме им?

— Да, но те вероятно си мислят, че сме самолет на „Пан Ам“. Още нямат готовност за стрелба, правят само рутинни въздушни проверки.

— Разстояние до целта?

— Сто и тридесет мили.

Почти беше време. Предвидено беше всички да стрелят по целта от около сто двадесет и пет мили в един и същи момент.

— Всичко готово ли е?

— Да, командире.

Пилотът се отпусна за минута, чакайки сигнала от другия край на линията.

СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА, СВЕТКАВИЦА. Сигналът идваше по цифровия радиоканал.

— Това е. Нека разберат, че сме тук — заповяда командирът на самолета.

— Прието. — Офицерът на електронните уреди махна прозрачното найлоново покритие от лостовите превключватели и циферблатите на заглушаващите системи. Първо включи системите. Това отне няколко секунди. Цялата електроника на В-52 беше старо поколение — от седемдесетте години. Иначе на самолетите от ескадрилата не биха летели току-що завършили студенти. Въпреки това машините бяха добри да се учиш на тях и лейтенантът се надяваше да се прехвърли на новите В-1В, които сега започваха да излизат от монтажната линия Рокуел в Калифорния. За изминалите десет минути апаратурата за радиоелектронно противодействие (РЕП) на носа и върховете на крилата на бомбардировача беше записвала сигналите на съветския радар, класифицирайки точните им честоти, честотата на повторение на импулсите, мощността и характеристиките на индивидуалния почерк на предавателите. Лейтенантът беше съвсем нов в тази игра. Той току-що беше завършил висшето електронно военно училище, пръв в класа си. Помисли какво да направи първо и след това от различните варианти, които помнеше, избра една вълна на заглушаване, но не най-добрата.

На борда на „Николаев“

На сто двадесет и пет мили, на кръстосвана „Николаев“, клас „Кара“, един мичман наблюдаваше някакви белези на радара, които явно бяха в кръг около тяхното формирование. Изведнъж екранът му се покри с двадесет ужасни петна, които лудо препускаха в различни посоки. Той вдигна тревога, поета секунда по-късно от колега оператор. Офицерът на вахта се забърза да погледне екрана.

Когато стигна до него, вълната на заглушаване се беше променила и шест линии като спици на колело се въртяха бавно около централна ос.

— Направете диаграма на стробиращите импулси — заповяда офицерът.

Сега вече на екрана имаше петна, линии и искри.

— Повече от един самолет, другарю. — Мичманът опитваше различни честоти.

— Опасност от нападение! — изкрещя друг мичман. Неговият РЕП приемник току-що беше предал сигналите на самолетни издирващи радарни устройства от типа, който се използва за захващане на цели за ракети въздух-повърхност.

На борда на В-52

— Целите са фиксирани — докладва офицерът на оръжейните системи. — Преминаваме в режим на автоматичен прицел върху първите три самолета.

— Прието — отвърна пилотът. — Задръж за още десет секунди.

— Десет секунди — потвърди офицерът. Изключваме… сега!

— Добре, спрете заглушаването.

— РЕП системите изключени.

На борда на „Николаев“

— Радарите за прехващане на ракети престанаха да дават данни — докладва офицерът на радарите на капитана на кръстосвана, който току-що беше слязъл от мостика. Около тях екипажът на „Николаев“ тичаше да заеме бойните си позиции. — Заглушаването също спря.

— Какво става? — попита капитанът. Изневиделица нещо беше заплашило неговия красив крайцер с нос като на клипер; а сега всичко е наред?

— Най-малко осем вражески самолета в кръг около нас. Капитанът гледаше екрана на радара с вече нормалните вълни с обхват S. Виждаха се множество точки, главно цивилни самолети. Полукръгът от останалите обаче явно беше от вражески.

— Възможно ли е да са изстреляли ракети?

— Не, другарю капитан. Щяхме да ги засечем. Те заглушиха нашите издирвателни радари за тридесет секунди и ни облъчиха със собствените си издирвателни системи за двадесет. После всичко спря.

— Значи първо ни провокират, а сега се правят, че нищо не се е случило? — изръмжа капитанът. — Кога ще бъдат в обсега на нашите повърхност-въздух?

— Този и тези двата ще бъдат до четири минути в обсега ни, ако не променят курса си.

— Облъчете ги с нашите насочващи радари. Дайте на копелетата един урок.

Офицерът даде необходимите заповеди, като се чудеше кой кого учи. Шестстотин метра над тях летеше С-135, чиито компютъризирани електронни сензори записваха всички сигнали на съветския кръстосвач и ги разслояваха, за да могат да разберат как по-добре да ги заглушават. Това беше първият по-добър оглед на новата SA-N-8 ракетна система.

На борда на F-14 „Томкет“

Двете нули в кодовия номер, изписан на тялото на самолета, означаваха, че „Томкет“ е самолетът на командира на ескадрилата; черното асо пика на двете опашни плоскости обозначаваше ескадрилата — Четиридесет и първа бойна „Черните аса“. Пилотът беше капитан Роби Джексън, а неговата позивна беше „Пика едно“.

Джексън водеше формирование от два самолета, направляван от един Е-2С „Хоукай“ от „Кенеди“, умалена военноморска версия на военновъздушния АУАКС и близък събрат на ПСК, двумоторен самолет, чийто купол на радара го караше да изглежда като самолет, нападнат от НЛО. Времето беше лошо — нормалното потискащо време за Северния Атлантик през декември, но се очакваше да се подобри с придвижването им на запад. Джексън и пилотът на самолета пред него, младши лейтенант Бъд Санчес, летяха през почти плътни облаци и двата самолета бяха на малко по-голямо разстояние един от друг. При тази намалена видимост и двамата си спомниха, че всеки „Томкет“ има екипаж от двама души и струва над тридесет милиона долара.

Те правеха това, което „Томкет“ прави най-добре. Като изтребител-прехващач за всякакви метеорологични условия F-14 има презокеански обхват, максимална скорост два пъти по-голяма от скоростта на звука и радарна компютърна система за огневи контрол, която може автоматично да поддържа на прицел и да атакува с универсални ракети въздух-въздух „феникс“ шест отделни цели. Всеки изтребител сега носеше две такива ракети заедно с чифт AIM-9M „Сайдуиндър“ с топлинно насочване. Тяхната цел беше ескадрата от самолети Як-36 „Форджър“, гадните изтребители с вертикално излитане и кацане, които действаха от самолетоносача „Киев“. След като беше изтормозил разузнавателния „Сентри“ вчера, сега Иван беше решил да се приближи до „Кенеди“, като без съмнение получаваше данни от разузнавателен спътник. Съветските самолети бяха изникнали изведнъж, а „Кенеди“ щеше да влезе в полезрението им след петдесет мили. Вашингтон реши, че Иван става малко досадно неприятен от тази страна на океана. Адмирал Пейнтър беше получил разрешение да върне услугата по приятелски.

Джексън прецени, че двамата със Санчес ще се справят с това дори и противникът да ги превъзхожда по брой. Никой съветски самолет, най-малко пък „Форджър“, не може да се сравнява с един „Томкет“ — но не и когато аз летя на него, помисли си Джексън.

— Пика едно, целта е на твоите дванадесет часа и на твоята височина, разстояние в момента двадесет мили — докладва гласът на Зумер едно, „Хоукай“ на сто мили зад тях. Джексън не потвърди.

— Има ли нещо, Крис? — попита той своя офицер на радара, капитан II ранг Кристиансен.

— Случайно премигване, но нищо, което да може да се използва. — Те търсеха „Форджър“ само с пасивни системи, в случая в инфрачервения обхват.

Джексън обмисли дали да облъчи техните цели със своя радар за управление на огъня. Апаратурата за РЕП на „Форджър“ веднага би уловила това, предавайки на техните пилоти, че смъртната им присъда е написана, но все още не е подписана. — Ами „Киев“?

— Нищо, формированието „Киев“ е под пълен КОНЕМ.

— Прекрасно — каза Джексън. Той се досети, че предприетият от Стратегическото авиационно командване (САК) рейд към формированието „Киров“-„Николаев“ ги е научило да бъдат по-внимателни. Не всички знаеха, че бойните кораби често изобщо не използваха своите радарни системи, защитна мярка, наречена КОНЕМ — контрол на емисиите. Причината беше, че радарният лъч можеше да бъде усетен на разстояние няколко пъти по-голямо от това, от което той даваше обратен сигнал на своя предавател, и така даваше повече информация на врага, отколкото на своите оператори. — Мислиш ли, че тези приятели могат да се оправят и без помощ?

— Ако не могат, знаеш кой ще бъде обвинен. — изсмя се Кристиансен.

— Така е — съгласи се Джексън.

— Добре. Хванах някакъв инфрачервен сигнал. Може би облаците заглушават част от него. — Кристиансен се беше съсредоточил върху уредите си, без да забелязва гледката извън кабината.

— Пика едно, тук Зумер едно. Целта ти е на дванадесет часа, на твоето ниво, разстояние в момента десет мили. — Информацията дойде по кодираната радиолиния.

Не е лошо да успеем да уловим топлинната сигнатура на „Форджър“ през тия облаци, помисли си Джексън, особено с техните слаби двигатели.

— Уловихме радар, командире — докладва Кристиансен. — „Киев“ току-що пусна търсещ радар с честота на вълните S. Със сигурност вече са ни открили.

— Прието. — Джексън пусна с палец микрофона си. — Пика две, облъчете целите — сега!

— Прието, командире — потвърди Санчес. Вече нямаше смисъл да се крият.

Двата изтребителя активираха своите мощни AN/AWG-9 радари. Оставаха две минути до улавянето на сигнала.

Сигналите на радара, приети от рецепторите от РЕП апаратурата за евентуална заплаха, разположени на стабилизаторите на опашките на „Форджър“, изпратиха в слушалките на пилота звуков сигнал, който трябваше да бъде изключен на ръка, и запалиха червена предупредителна лампичка на всяко контролно табло.

Група „Кингфишър“

— Кингфишър, тук е „Киев“ — каза офицерът, отговарящ за въздушните операции на самолетоносача. — Наблюдаваме два американски изтребителя, които ви наближават с висока скорост отзад.

— Прието. — Водачът на руската ескадрила погледна в огледалото си. Беше се надявал да избегне това, въпреки че не беше очаквал да го избегне. Заповедите му бяха да не предприема действия, докато противникът не открие огън. Те току-що бяха излезли от облаците. Това беше много лошо, в облаците щеше да се чувства в много по-голяма безопасност.

Пилотът на „Кингфишър три“ лейтенант Шавров се протегна и активира своите ракети „Атол“. „Не и този път, янки“ — помисли си той.

На борда на „Томкет“

— Изчакай една минута, Пика едно, трябва всеки момент да получиш визуална картина — включи се Зумер 1.

— Прието…Дръж! — Джексън и Санчес излязоха от облаците. „Форджър“ бяха на няколко мили пред тях и „Томкет“ със своята скорост от двеста и петдесет възела бързо намаляваха разстоянието между тях. Руските пилоти поддържат хубава стегната формация, помисли си Джексън, но това всеки го може.

— Пика две, когато дам знак, задействаме горивните камери. Три, две, едно — сега.

Двамата пилоти включиха двигателите в режим на форсаж, при което смукателните тръби на техните нови мотори F-110 бяха буквално удавени в гориво. Изтребителите внезапно подскочиха под удара на удвоената тяга и бързо пресякоха звуковата бариера.

Група „Кингфишър“

— Кингфишър, опасност, опасност! Американците увеличиха скоростта си — предупреди „Киев“.

„Кингфишър четири“ се обърна назад в седалката си. Видя на миля зад себе си двата „Томкет“ — две еднакви фигури, подобни на стрелички, които препускаха пред следи от черен дим.

Слънчевата светлина блестеше върху пилотската кабина на единия самолет и тя изглеждаше почти като отблясъците на…

— Те нападат!

— Какво? — водачът на ятото отново погледна в огледалото си. — Не, не! Поддържайте строя.

„Томкет“ изсвистяха на петнадесет метра над тях и звукът, който последва, прозвуча като експлозия. Шавров се подчиняваше изцяло на изработените си в битките инстинкти. Той рязко дръпна назад ръчката и изпрати своите четири ракети по отдалечаващите се американски изтребители.

— Три, какво направи?! — изкрещя водачът на руското ято.

— Те ни нападнаха, не чухте ли? — протестира Шавров.

На борда на „Томкет“

— По дяволите! Ято Пики, по вас са изстреляни четири „Атол“ — каза от „Хоукай“ офицерът за направление на действията на изтребителите.

— Две, отклони се надясно! — заповяда Джексън. — Крис, активирай системите за противодействие. — Джексън направи рязък завой наляво, опитвайки се да избегне опасността. Санчес зави в другата посока.

На седалката зад Джексън офицерът на радарите активираше защитните системи на самолета. В момента, в който „Томкетът“ се изви във въздуха, множество осветителни ракети и балончета се появиха от задната част на самолета, всеки от тях инфрачервена или радарна примамка за преследващите ги ракети. И четирите ракети бяха насочени към изтребителя на Джексън.

— Пика две, зад теб е чисто. Пика две, зад теб е чисто. Пика едно, четири птички все още те следват — каза гласът от „Хоукай“.

— Прието. — Джексън се учуди колко спокойно приема положението. „Томкет“ се движеше с над осемстотин мили в час и продължаваше да увеличава скоростта си. Джексън се чудеше какъв беше обсегът на ракетите „Атол“. Предупредителната светлинка на радара, следящ положението отзад, светна.

— Две, тръгни след тях — заповяда Джексън.

— Прието, командире. — Санчес направи завой нагоре, после обърна самолета рязко надолу и погна отлитащите съветски изтребители.

Когато Джексън се обърна, две от ракетите загубиха прицела си и продължиха напред в пространството. Третата, подмамена, удари една осветителна ракета и избухна без опасност за изтребителя. Инфрачервената търсеща глава на четвъртата продължаваше да следи пламтящите смукателни тръби на Пика едно и се заби точно в тях. Ракетата удари Пика едно в основата на неговия десен вертикален стабилизатор.

От удара изтребителят излезе напълно извън контрол. По-голямата част от силата на експлозията бе изразходвана, когато ракетата проби бордовата повърхност и излетя в откритото пространство. Опашката беше изцяло отнесена, десният стабилизатор също. Левият стабилизатор беше силно надупчен от отломки, които пробиха и задната част на капака на пилотската кабината и удариха каската на Кристиансен. Веднага светнаха предупредителните светлини на десния мотор.

Джексън чу силния удар по интеркома си. Изключи десния двигател и включи вътрешния пожарогасител. След това намали мощността на левия двигател, който все още беше в режим на форсаж. „Томкет“ вече беше започнал да се върти. Крилата с променлива геометрия се извиха в конфигурация за ниска скорост. Това даде на Джексън контрол върху елерона и той бързо се опита да се върне на нормална височина. Намираше се на хиляда и двеста метра. Нямаше много време.

— Добре, бейби — увещаваше го той. Благодарение на кратък изблик на мощност той си възвърна аеродинамичния контрол и бившият пилот изпитател накара изтребителя си рязко да подскочи нагоре — прекалено силно. Той направи две пълни завъртания, преди Джексън да успее да го задържи в хоризонтален полет.

— Хванах те! Крис, как си?

Никакъв отговор. Нямаше начин да се огледа, а зад него все още имаше четири вражески изтребителя.

— Пика две, тук е командирът.

— Прието, командире. — Санчес беше взел на прицел четирите изтребителя. Те току-що бяха открили огън по командира му.

Зумер едно

На Зумер едно офицерът за управление на действията мислеше бързо. „Форджър“ поддържаха строя и по радиото се чуваха усилени руски разговори.

— Пика две, тук е Зумер едно, отклони се от курса, повтарям отклони се. Недей, повтарям, недей да откриваш огън. Потвърди! Пика две, Пика едно е на твои девет часа, шестстотин метра под теб. — Офицерът изпсува и погледна един от хората, с които работеше.

— Това беше прекалено бързо. Просто прекалено бързо, мамка му. Имаме записи на руснаците. Не ги разбирам, но май на „Киев“ направо са бесни.

— Не само те — каза офицерът, като се чудеше дали е постъпил правилно, като накара Пика две да се оттегли. Макар че, по дяволите, със сигурност му се искаше да не го прави.

На борда на „Томкет“

Санчес подскочи от изненада.

— Прието. Оттеглям се. — Дръпна палеца си от копчето. — По дяволите! — Дръпна лоста към себе си и направи рязък лупинг. — Къде си, командире?

Санчес закара изтребителя си под този на Джексън и бавно го заобиколи, за да огледа видимите поражения.

— Вече няма пожар, командире. Десният рул и стабилизатор ги няма. Левият стабилизатор — по дяволите, мога да виждам през него, но изглежда, че ще издържи. Чакай малко, Крис е паднал назад, командире. Можеш ли да говориш с него?

— Не, вече опитах. Да се връщаме.

Нищо не би доставило по-голямо удоволствие на Санчес от това да взриви „Форджър“, така че да изчезнат напълно, а със своите четири ракети той можеше много лесно да го направи. Но като повечето пилоти той беше много дисциплиниран.

— Прието, командире.

— Пика едно, тук е Зумер едно. Докладвай за състоянието си. Край.

— Зумер едно, ще успеем, освен ако нещо друго не откаже. Кажи им да ни чакат лекари. Крис е пострадал. Не знам какво е положението му.

Отне им час да стигнат до „Кенеди“. Изтребителят на Джексън летеше лошо, не можеше да поддържа курс на нито една определена височина. Трябваше непрекъснато да променя надлъжния наклон. Санчес докладва за някакво движение в задната кабина. Може би само интеркомът е отказал, помисли си с надежда Джексън.

На Санчес бе наредено да кацне пръв, за да може платформата да бъде разчистена за капитан Джексън. При последния подход „Томкет“ вече беше трудно управляем. Джексън се бореше със своя изтребител, приземи го тежко на платформата и тръгна по писта номер едно. Десният колесник веднага поддаде и изтребителят за тридесет милиона долара се наведе настрани и се заби в издигнатата преграда. Стотина души с пожарогасители в ръце се втурнаха към него от всички посоки.

Капакът на пилотската кабина се отвори нагоре от аварийната хидравлична система. След като си разкопча коланите, Джексън си проби път назад и се опита да достигне до Крис. Те бяха приятели от много години.

Крис беше жив. Около литър кръв беше изтекла в локва пред пилотския му костюм и когато първият санитар свали каската му, видя, че кръвта все още тече. Вторият санитар избута Джексън от пътя си и прикрепи хирургическа яка към врата на ранения летец. Кристиансен беше внимателно повдигнат, положен на носилка и носачите се затичаха към надстройките. Джексън се поколеба за момент, преди да ги последва.

Военноморски медицински център в Норфолк

Капитан Рандъл Тейт от Медицинския корпус на ВМС вървеше надолу по коридора, за да се срещне с руснаците. Изглеждаше по-млад от възрастта си — 45 години, защото гъстата му черна коса не показваше и най-малкия признак на посивяване. Тейт беше мормон, завършил университета „Бригам Янг“ и Медицинския факултет в Станфорд. Беше отишъл във военноморския флот, защото искаше да види от света повече, отколкото човек може от кабинет в подножието на планините Уасач. Беше постигнал това и до днес беше избягвал всичко, което напомняше за дипломатическа дейност. Но като нов шеф на Медицинския център на ВМС в Бетесда знаеше, че това не може да продължи. Той беше долетял в Норфолк само преди няколко часа, за да се заеме със случая. Руснаците вече бяха дошли и на спокойствие се бяха запознали с него.

— Добро утро, господа. Аз съм доктор Тейт. — Той се здрависа с всички и лейтенантът, който ги беше довел, тръгна обратно към асансьора.

— Доктор Иванов — каза най-ниският. — Аз съм лекар към посолството.

— Капитан Смирнов. — Тейт знаеше, че той е заместник на военноморския аташе, разузнавач от кариерата. Докторът беше накратко осведомен по време на пътуването с хеликоптера от офицера на разузнаването от Пентагона, който в момента пиеше кафе в стола на болницата.

— Василий Печкин, докторе. Аз съм втори секретар към посолството. — Той беше висш офицер от КГБ, „легален“ шпионин с дипломатическо прикритие. — Можем ли да видим нашия човек?

— Разбира се. Последвайте ме, моля. — Тейт ги поведе обратно надолу по коридора. Беше на крак от двадесет часа. Това беше част от задълженията му като началник на отдел в Бетесда — той вършеше цялата черна работа. Едно от първите неща, които един лекар научава, е как да не спи.

Целият етаж беше за спешни случаи — по принцип целият Военноморски медицински център в Норфолк беше построен с оглед на приемане на пострадали от военни действия. Отделът за спешни случаи номер 3 представляваше помещение с площ петдесет и пет квадратни метра. Единствените прозорци бяха на стената към коридора и завесите бяха дръпнати. Имаше четири легла, от които само едно беше заето. Младият мъж в него почти не се виждаше. Единственото нещо, което не беше скрито от кислородната маска, покриваща лицето му, беше един непокорен златист кичур коса. Останалата част от тялото му беше изцяло покрита с превръзки. От две банки на стойката до главата му се стичаха течности, които се смесваха в една обща тръба, изчезваща под завивките. Една медицинска сестра, облечена като Тейт в хирургическа зелена униформа, стоеше в края на леглото. Зелените й очи бяха заковани в данните от електрокардиографа над главата на пациента и само от време на време се навеждаше да отбележи нещо в неговия картон. В по-далечния край на леглото стоеше апарат, чийто функции не бяха ясни от пръв поглед. Пациентът беше в безсъзнание.

— Какво е състояние му? — попита Иванов.

— Критично — отговори Тейт. — Чудо е, че успяхме да го доведем дотук жив. Той е бил във водата поне дванадесет часа, по-вероятно двадесет. Дори като вземем предвид факта, че е носил гумен костюм, при температурата на въздуха и водата просто по никакъв начин той не можеше да е жив. Когато го докараха в болницата, температурата му беше 23,8°. — Тейт поклати глава. — Чел съм и за по-лоши случаи на хипотермия, но този засега е най-лошият, който някога съм виждал.

— Какъв е шансът му? — Иванов погледна в стаята.

Тейт повдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Около петдесет на петдесет, може и по-лошо. Той все още е в тежък шок. Изключително здрав човек. Така не можете да видите, но той е в прекрасна физическа форма, като атлет. Особено здраво е сърцето му и вероятно това го е довело жив дотук. В момента хипотермията е в голяма степен под контрол. Проблемът е, че при нея се влошават едновременно много неща. Трябва да водим много отделни, но свързани битки с врагове в различните му системи, за да не им позволим да преодолеят защитата на организма му. Ако нещо го убие, това ще е шокът. Третираме го рутинно с електролиза, но поне още няколко дни ще е на ръба…

Тейт вдигна глава. Един мъж крачеше по коридора. По-млад и по-висок от Тейт, в бял лабораторен халат върху зелената си униформа. Носеше метална подложка за документи.

— Господа, това е доктор лейтенант Джеймсън, лекуващият лекар. Той прие вашия човек. Какво има, Джейми?

— Пробите от храчките показаха пневмония. Лоши новини. Още повече че кръвната му картина не се подобрява, а броят на белите му кръвни телца намалява.

— Страхотно — Тейт се наведе към прозореца и изпсува на ум.

— Ето данните от анализа на кръвта — Джеймсън му подаде диаграмата.

— Може ли да видя това? — приближи се Иванов.

— Разбира се. — Тейт прелистваше диаграмата, така че всеки да може да я вижда. Иванов никога не беше работил с компютъризиран кръвен анализатор и му трябваха няколко секунди, за да се ориентира.

— Това не е добре.

— Въобще — съгласи се Тейт.

— Ще трябва да се заемем с тая пневмония сериозно — каза Джеймсън. — Момчето и без това е много зле. Ако наистина се развие пневмония… — Той поклати глава.

— Кефлин? — попита Тейт.

— Да. — Джеймсън извади една ампула от джоба си. — Колкото може да издържи. Предполагам, че вече е имал лека форма преди да попадне във водата, а чух, че в Русия са се появили някакви устойчиви на пеницилин форми. Там използвате главно пеницилин, нали? — Джеймсън погледна Иванов.

— Да. Какъв е този кефлин?

— Силно нещо, синтетичен антибиотик, който действа добре срещу устойчивите форми.

— Веднага, Джейми — заповяда Тейт.

Джеймсън зави зад ъгъла и влезе в стаята. Инжектира антибиотика в една банка от 100 куб. см и я сложи на една стойка.

— Той е толкова млад — отбеляза Иванов. — И първоначално той се е занимавал с нашия човек, така ли?

— Името му е Албърт Джеймсън. Ние го наричаме Джейми. На двадесет и девет е, завършил е Харвард трети в класа си и оттогава е постоянно при нас. Специализирал е вътрешни болести и вирусология. Добър е като всички други, които идват тук. — Тейт изведнъж осъзна колко неловко се чувства, когато разговаря с руснаците. Обучението му и дългите му години служба във флота го бяха научили, че те са врагове. Но това нямаше значение. Преди много години той се беше заклел при работата си с пациент да не се влияе от никакви странични фактори. Щяха ли да му повярват, или си мислеха, че ще остави техния човек да умре само защото е руснак?

— Господа, искам да разберете едно нещо — ние полагаме за вашия човек най-добрите грижи, на които сме способни. Нищо не крием. Ако има начин да ви го върнем жив, ще го открием. Но не мога да дам никакви обещания.

Руснаците виждаха това. Докато чакаха инструкции от Москва, Печкин беше проверил досието на Тейт и беше видял, че въпреки религиозния си фанатизъм той е способен и уважаван лекар, един от най-добрите на правителствена служба.

— Говорил ли е нещо? — попита Печкин небрежно.

— Откакто аз съм тук, не. Но Джейми каза, че веднага след като са започнали да го затоплят, той бил в полусъзнание и бърборел нещо няколко минути. Записали сме го, разбира се, и един офицер, който знае руски, прослуша записа. Нещо за някакво момиче с кафяви очи, без особен смисъл. Вероятно любимата му — той е хубавец и сигурно си има момиче у дома. Въпреки това беше абсолютно неразбираемо. Пациент в неговото състояние няма никаква представа за това, което става.

— Можем ли да чуем записа? — попита Печкин.

— Разбира се. Ще се погрижа да ви бъде изпратен.

От стаята се появи Джеймсън.

— Готово. Един грам кефлин на всеки шест часа. Надявам се, че ще подейства.

— А какво е положението с ръцете и краката му? — попита Смирнов. Капитанът знаеше нещичко за измръзванията.

— Дори не сме се занимавали с тях — отвърна Джеймсън. — Увили сме пръстите с памук, за да избегнем отслабването им. Ако оцелее следващите няколко дни, ще има мехури и може би известна загуба на тъкан, но това е най-малкият ни проблем. Вие знаете ли как се казва? — Печкин кимна отрицателно. — Той не носеше никаква значка, когато го докараха тук. На дрехите му нямаше името на подводницата. Нямаше портфейл, никакви документи за самоличност, нито дори някакви пари в джобовете. Наистина това няма особено значение за първоначалното му лечение, но бих се чувствал по-добре, ако успеете да намерите медицинския му картон. Добре би било да знаем дали има някакви алергии или някакви скрити заболявания. Не искаме да изпадне в алергичен шок от някое лекарство.

— В какво е бил облечен? — попита Смирнов.

— Гумен костюм — отговори Джеймсън. — Слава богу, че момчетата, които са го открили, не са го свалили. Когато го докараха тук, аз го разрязах. Под него имаше риза, панталони, носна кърпа. Вие не носите ли значки?

— Носим — отговори Смирнов. — Как го открихте?

— Според това, което чух, явно е било чист късмет. Патрулиращ хеликоптер от една фрегата го забелязал във водата. Нямали оборудване за спасителна операция на борда и затова отбелязали мястото с воден оцветител и се върнали на кораба си. Един боцман се наел доброволно да се опита да го спаси. Качили на хеликоптера една плаваща платформа и отлетели обратно, а фрегатата се насочила на юг към мястото. Боцманът изритал платформата, скочил след нея… и паднал на нея. Лош късмет. Счупил си и двата крака, но успял да изтегли вашия моряк на платформата. Ескадреният миноносец ги прибрал един час по-късно и веднага с хеликоптер двамата били докарани тук.

— Как е вашият човек?

— Ще се оправи. Левият крак не беше много зле, но десният пищял беше лошо натрошен — продължи Джеймсън. — Ще се оправи за няколко месеца, но няма за може да танцува известно време.

Руснаците си помислиха, че американците нарочно са махнали знака за идентификация от техния човек. А Джеймсън и Тейт подозираха, че мъжът сам е махнал значката си, вероятно с надеждата да дезертира. На врата му имаше червен белег, който показваше, че значката е свалена насилствено.

— Ако е позволено — каза Смирнов, — бих искал да видя вашия човек, за да му благодаря.

— Имате позволението ми, капитане — кимна Тейт. — Би било много мило от ваша страна.

— Трябва да е много смел мъж.

— Моряк, който си върши работата. Вашите хора биха направили същото. — Тейт се замисли дали това наистина беше така. — Ние имаме своите различия, господа, но морето това не го интересува. Морето… то просто се опитва да ни убие, като не прави разлика под какъв флаг плаваме.

Печкин отново гледаше през прозореца в стаята, като се опитваше да си представи лицето на пациента.

— Можем ли да видим дрехите и личните му вещи? — попита той.

— Разбира се, но те няма да ви кажат много. Той е готвач. Това е всичко, което знаем — каза Джеймсън.

— Готвач? — Печкин се обърна.

— Офицерът, който прослуша записа, беше офицер от разузнаването, нали разбирате? Той видя номера на ризата му и каза, че според него той е готвач. — Трицифреният номер показваше, че пациентът е бил от вахтата на левия борд и бойната му задача е била да следи за повреди. Джеймсън се чудеше защо руснаците номерират всичките си хора. За да бъдат сигурни, че няма да дезертират? Забеляза, че главата на Печкин почти опираше в стъклото.

— Доктор Иванов, искате ли да се присъедините към екипа по случая? — попита Тейт.

— Това позволено ли е?

— Да.

— Кога ще бъде изписан? — поинтересува се Печкин. — Кога можем да говорим с него?

— Изписан? — сопна се Джеймсън. — Сър, единственият начин, по който той може да излезе оттук преди по-малко от един месец, е в ковчег. А кога ще дойде в съзнание, можем само да гадаем. Това тук е един много болен човек.

— Но ние трябва да говорим с него! — протестира агентът на КГБ.

Тейт не можеше да не го погледне.

— Господин Печкин, разбирам вашето желание да говорите с вашия човек, но в момента той е мой пациент. Ние няма да правим нищо, повтарям нищо, което може да попречи на процеса на лечение и възстановяване. Получих заповед да долетя тук и да се заема с този случай. Казаха ми, че тези заповеди идват от Белия дом. Добре. Доктор Джеймсън и доктор Иванов ще ми асистират, но аз нося отговорност за този пациент и моята задача е да се уверя, че той ще излезе от тази болница жив и здрав. Всичко останало е второстепенно по значение. Ще ви бъде оказано всякакво съдействие. Но правилата тук ги определям аз. — Тейт направи пауза. Дипломацията не беше нещо, в което той беше вещ. — Вижте, ако искате да стоите тук на смени, добре, съгласен съм. Но трябва да спазвате правилата. А това означава, че се измивате, обличате стерилно облекло и спазвате инструкциите на дежурната сестра. Справедливо ли ви се струва?

Печкин кимна. Американските доктори се мислят за богове, каза си той наум.

Джеймсън, зает с данните от анализа на кръвта, не обърна внимание на проповедта.

— Господа, можете ли да ни кажете на каква подводница е служил?

— Не — отвърна веднага Печкин.

— Какво мислиш, Джейми?

— Намаляването на белите кръвни телца и някои от другите белези са признак на радиационно облъчване. Общите симптоми на евентуално облъчване биха били замаскирани от хипотермията, която е на преден план. — Изведнъж Джеймсън се обърна към руснаците. — Господа, трябва да знаем това — той на ядрена подводница ли е бил?

— Да — отговори Смирнов, — той беше на ядрена подводница.

— Джейми, занеси дрехите му на радиолог. Накарай ги да проверят копчетата, всичко метално, за признаци на заразяване.

— Добре. — Джеймсън отиде да вземе нещата на пациента си.

— Може ли и ние да вземем участие в това? — попита Смирнов.

— Да, сър — отговори Тейт, като се чудеше що за хора бяха тези. Явно човекът беше от ядрена подводница, така ли? Защо не му бяха казали веднага? Не искаха ли той да се възстанови?

Печкин също размишляваше върху значението на това. Те не знаеха ли, че той е от ядрена подводница? Разбира се, той се опитваше да накара Смирнов да се изпусне, че мъжът е бил на подводница, която носи ракети. Те се опитваха да прикрият целта си с тази история за заразяването. Нищо, което би навредило на пациента, но нещо, което би объркало техните класови врагове. Хитро. Той винаги беше смятал, че американците са хитри. А от него се очакваше да докладва в посолството до един час. Да докладва какво? Откъде можеше да знае кой е морякът?

Военноморска корабостроителница Норфолк

Подводницата от американските ВМС „Етън Алън“ беше почти накрая на жизнения си път. Произведена през 1962 година, тя беше служила на своите екипажи и на своята страна повече от двадесет години, носейки балистичните ракети с морско базиране „Поларис“ в безкрайни патрули през мрачни морета. Сега тя беше толкова стара, че можеше да гласува, а това беше много за една подводница. Нейните ракетни тръби бяха напълнени с баласт и запечатани преди месеци. Тя имаше само символичен поддържащ екипаж, докато бюрократите в Пентагона спореха за нейното бъдеще. Беше обсъждана сложна система за подмяна на ракетите, за да стане тя годна да носи SSGN, като новите руски „Оскар“. Решено беше, че това е прекалено скъпо. Технологията на „Етън Алън“ беше едно поколение по-стара. Нейният реактор S5W беше прекалено остарял, за да бъде използван още дълго. Ядрената радиация беше бомбардирала металния съд и неговите вътрешни системи с милиони неутрони. Неотдавнашният преглед на специално демонтираните за изследване части беше показал, че с течение на времето металът се беше променил и беше станал опасно чуплив. Системата имаше още най-много три години полезен живот. А нов реактор би бил прекалено скъп. „Етън Алън“ беше обречена от старостта си.

Поддържащият екипаж беше съставен от членове на екипажа от последното й плаване, главно хора на възраст, които очакваха пенсиониране, и младежи, които се нуждаеха от натрупване на опит в ремонтирането на подводници. „Етън Алън“ все още можеше да служи като школа. Особено като школа за ремонти, тъй като голяма част от съоръженията й бяха износени.

Адмирал Галъри беше пристигнал на подводницата рано тази сутрин. Старшините бяха решили, че това е особено лошо предзнаменование. Той беше нейният първи командир преди много години, а адмиралите сякаш винаги посещават съдовете, които са командвали… точно преди да ги хвърлят на боклука. Той разпозна някои от старшините и ги попита дали е останал някакъв живот в старото момиче. И те казаха „да“ на един истински мъж. Един кораб се превръща в повече от машина за своя екипаж. Всеки един от сто кораба, построени от едни и същи хора в една и съща корабостроителница по еднакви планове, си носи своите собствени характеристики — повечето от тях лоши наистина, но след като неговият екипаж свикне, за тях се говори със симпатия, особено при отдаване на спомени. Адмиралът беше обиколил целия корпус на „Етън Алън“, спирайки се да прокара ръце с подути от артрита стави по перископа, който беше използвал, за да се увери, че наистина съществува друг свят извън стоманения корпус, да планира редките „атаки“ срещу кораб, търсещ неговата подводница — или срещу минаващ танкер, само за упражнение. Хубави времена бяха, каза си той, по дяволите, много по-добри, отколкото по-сетнешното стоене на едно бюро с ято безлични помощници, тичащи наоколо. Това беше старата военноморска игра, нагоре или вън — точно когато се занимаваш е нещо, в което наистина си добър, нещо, което наистина ти харесва, то изчезва. В това имаше смисъл от организационна гледна точка. Човек трябва да направи място на младите, които се изкачват, но, господи, да бъдеш отново млад, да командваш една от новите, които сега той имаше възможност само да обиколи за няколко часа, като знак на внимание към съсухрения стар негодник в Норфолк.

Галъри знаеше, че тя ще се справи. Ще се справи отлично. Това не беше краят, който той би избрал за своя боен кораб, но като се замислиш, достойният край за един боен кораб беше нещо рядко. Корабът „Виктъри“ на Нелсън, „Конститюшън“ в Бостънския залив, старият боен кораб, който държаха мумифициран заради името му — те имаха достоен край. Повечето военни кораби биваха потапяни като цели при учения или натрошавани за остриета на бръснарски ножчета. „Етън Алън“ щеше да умре със задача. Безумна задача, може би достатъчно безумна, че да успее, каза си Галъри, докато се връщаше към главната квартира на командващия подводните сили в Атлантика (CONSUMBLANT).

Два часа по-късно на дока, където „Етън Алън“ лежеше неподвижно, пристигна камион. Главният палубен старшина по това време си отбеляза наум, че камионът идва от военноморската база Оушиана. Помисли си, че това е странно. Още по-странно беше, че офицерът, който излезе от камиона, не носеше нашивки нито на пилот, нито на офицер от флотата. Той поздрави първо квартердека, после старшината, който отговаряше за палубата, докато останалите двама офицери на „Етън Алън“ наблюдаваха някакви поправки в машинните помещения. Офицерът от военноморската въздушна база нареди на група работници да натоварят на подводницата четири предмета с формата на куршум, които изчезнаха под палубата. Те бяха толкова големи, че едва минаваха през люковете за товарене на торпедата, и трябваше доста да ги повъртят, докато ги настанят добре. След това бяха натоварени пластмасови платформи, върху които да бъдат поставени и метални въжета, с които да бъдат здраво вързани. Приличат на бомби, помисли си главният електротехник, докато по-младите вършеха черната работа. Но не беше възможно наистина да са бомби — бяха прекалено леки и явно бяха направени от обикновена ламарина. Един час по-късно пристигна камион с резервоар под налягане в каросерията си. Персоналът на подводницата я напусна и тя беше добре проветрена. След това трима мъже измиха с маркуч всеки от четирите предмета. Когато свършиха, те отново проветриха корпуса и оставиха детектори за газ близо до всеки предмет. Дотогава, отбеляза екипажът, техният док и съседният се охраняваха от въоръжени моряци, така че никой не можеше да дойде и да види какво става на „Етън Алън“.

Когато товаренето или зареждането, или каквото там беше, свърши, един старшина слезе долу да разгледа металните снаряди по-внимателно. Той записа в бележника си акронимния надпис PPB76A/J6713. Един мичман провери в каталог значението му и това, което откри — Pave Pat Blue 76 — не му хареса. Pave Pat Blue 76 беше бомба, а на борда на „Етън Алън“ имаше четири такива. Те изобщо не бяха толкова мощни, колкото зарядните глави на ракетите, които тя някога беше превозвала, но бяха много по-зловещи, съгласи се екипажът. По взаимно съгласие пушенето беше забранено, без някой да е издал специална заповед.

Галъри се върна скоро след това и поговори с всеки от офицерите индивидуално. Младежите бяха изпратени на брега с личните си принадлежности и с предупреждение, че не са видели, усетили, чули, нито забелязали по някакъв друг начин нещо необичайно на „Етън Алън“. Тя щеше да бъде потопена в морето. Това беше всичко. Някакво политическо решение във Вашингтон — но ако кажете това на някого, замислете се за двадесетгодишна обиколка из Макмърдо Саунд, както каза някой.

От уважение към Винсент Галъри всички старшини останаха на борда на подводницата. Това отчасти беше възможност за едно последно пътешествие със старото момиче, възможност да се сбогуват с приятел. Но главната причина беше, че Галъри беше казал, че е важно, а старите моряци си спомняха, че думата му едно време тежеше.

Офицерите се появиха на зазоряване. Най-ниският чин между тях беше капитан II ранг. Двама капитани с четири нашивки заедно с трима главни старшини щяха да управляват реактора. Други двама офицери с четири нашивки щяха да се занимават с управлението, а двама капитани I ранг — с електрониката. Останалите щяха да се разпръснат и да поемат множеството специализирани задачи, необходими при дейността на голям боен кораб. Броят на цялото попълнение, по-малък дори от една четвърт от обикновения екипаж, може би щеше да предизвика реакция на неодобрение у старшините, които не вземаха предвид колко голям беше опитът на тези офицери.

Старшината беше потресен, когато научи, че плановете за потапяне ще бъдат изготвени от един офицер. Когато сподели това с главния електротехник, той не му обърна голямо внимание. В края на краищата, отбеляза той, най-интересно беше управлението на подводницата, а офицерите можеха да правят това само в Ню Лондон. След това единственото, което трябваше да направят, беше да се разхождат и да се надуват. Така беше, съгласи се старшината кормчия, но щяха ли да се справят? Ако не, реши електротехникът, те щяха да вземат нещата в свои ръце, нали за това бяха старшините — да предпазват офицерите от грешки. След това те добродушно поспориха кой щеше да бъде старшина на лодката. Двамата мъже имаха почти еднакъв опит и продължителност на службата.

Подводницата от ВМС на САЩ „Етън Алън“ излезе за последен път в открито море в двадесет и три часа и четиридесет и пет минути. Никакъв влекач не й помогна да се отдели от дока. Шкиперът ловко я отдалечи от него с внимателно управление на двигателите, на което старшината кормчия можеше само да се възхити. Той беше служил с шкипера и преди на „Скипджек“ и „Уил Роджърс“. „Никакви влекачи, нищо…“ — беше казал по-късно на своя съсед по койка. „Старецът си знае работата.“ След час бяха минали Вирджиния Кейпс и бяха готови за потапяне. След десет минути вече бяха изчезнали. Под водата, при курс едно-едно-нула, малкият екипаж от офицери и старшини започна да върши привичните дейности по управлението на тяхната стара ядрена подводница, макар и с недостиг на хора. „Етън Алън“ отговаряше послушно на заповедите им и се движеше с дванадесет възела без старата й машинария да вдига почти никакъв шум.