Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (3)

„Червения октомври“

Марко Рамиус, капитан първи ранг от Съветските военноморски сили, беше подходящо облечен за арктическите условия, обичайни за подводната база на Северния флот в Полярний. Тялото му бе обгърнато от пет пласта вълна и мушама. Мръсен пристанищен влекач избутваше носа на подводницата му на север, насочвайки я към канала. Докът, който бе приютявал „Червения октомври“ в течение на два безкрайни месеца, сега представляваше пълна с вода бетонна кутия, една от многото, построени специално за да подслонят стратегическите ракетни подводници. На ръба й се бяха насъбрали моряци и докери, които наблюдаваха отплуването на кораба му по бездушния си руски маниер — без да махат с ръце или да аплодират.

— Машини бавно напред, Камаров! — заповяда той. Влекачът се плъзна встрани от пътя им и Рамиус погледна назад към разпенената водна следа, оставяна от двойката бронзови витла. Командирът на влекача помаха с ръка и Рамиус отвърна на жеста му. Влекачът бе свършил простичката си работа бързо и ефикасно. „Червения октомври“, подводница от типа „Тайфун“, тръгна на собствен ход към главния канал за кораби на фиорда Кола.

— Ето го „Пурга“, капитане! — посочи Григорий Камаров към ледоразбивача, който щеше да ги съпровожда до морето. Рамиус кимна. Двата часа, необходими за преминаване на канала, щяха да подложат на изпитание не моряшките способности, а издръжливостта му. Духаше студен северен вятър — единственият северен вятър в тази част на света. Късната есен се бе оказала изненадващо мека, почти без сняг, в район, където снежната покривка обикновено се измерва в метри. След това, една седмица преди да отплуват, се бе разразила истинска зимна буря, вилняла по крайбрежието на Мурманск и откъртила парчета от арктическото ледено пространство. Присъствието на ледоразбивача не се дължеше на формално изискване. „Пурга“ щеше да избутва встрани ледените блокове, навлезли през нощта в канала. Щеше да бъде безкрайно неприятно най-новата ракетна подводница на Съветските военноморски сили да бъде повредена от случайна буца замръзнала вода.

Водата във фиорда се вълнуваше, подгонена от бръснещия вятър. Започна да залива сферичния нос на „Червения октомври“ и да се търкаля назад към плоската ракетна палуба, изпънала се пред високо извисяващия се черен корпус. Беше покрита с пласт трюмно масло, изтекло от безброй кораби, мръсотия, която не се изпаряваше при ниските температури и оставяше черен пръстен по скалистите стени на фиорда като от банята на запуснат гигант. „Изключително подходящо сравнение — помисли Рамиус. — Съветският колос е безразличен към мръсотията, която оставя но лицето на земята“ — промърмори той на себе си. Още като момче беше научил морския занаят на рибарска лодка във вътрешността на страната и знаеше какво е да бъдеш в хармония с природата.

— Увеличете скоростта на една трета — нареди той. Камаров повтори заповедта на своя капитан по телефона на мостика. Водата се разпени още по-силно, когато „Червения октомври“ изостана от „Пурга“. Капитан лейтенант Камаров беше корабният навигатор и последната длъжност, която бе изпълнявал, беше пристанищен пилот на големите бойни кораби, базирани от двете страни на широкия залив. Двамата офицери продължиха да наблюдават зорко въоръжения ледоразбивач на триста метра пред себе си. Върху задната палуба на „Пурга“ потропваха с крака от студ няколко моряка от екипажа и между тях се белееше престилката на корабния готвач. Искаха да станат свидетели на първото плаване на „Червения октомври“, а освен това моряците бяха готови почти на всичко, за да нарушат монотонния ритъм на задълженията си.

При друг случай Рамиус щеше да се раздразни от ескорта — каналът тук беше широк и дълбок, — но не и днес. Ледът беше нещо, което си заслужаваше безпокойството. Както и много други неща.

— И така, капитане мой, ние отново излизаме в морето, за да служим на родината си и да я защитаваме! — Капитан втори ранг Иван Юриевич Путин подаде глава през люка без разрешение, както винаги, и изпълзя нагоре по стълбата с несръчността на сухоземен човек. Тесният команден пункт вече бе претъпкан от капитана, навигатора и един безмълвен наблюдател. Путин беше корабният замполит^[1]. Задълженията му се изчерпваха със служба на Родината — дума, на която руснаците придаваха мистично съдържание и която, наред с името на Владимир Илич Ленин, се обожествяваше от Комунистическата партия.

— Действително, Иван — отвърна Рамиус с повече въодушевление, отколкото наистина изпитваше. — Две седмици в морето. Хубаво е, че напускаме дока. Мястото на моряка е в морето, а не на кея, гъмжащ от бюрократи и работници в мръсни ботуши. При това ще ни бъде топло.

— Ти намираш, че сега е студено? — попита Путин недоверчиво.

За хиляден път Рамиус се увери, че Путин е идеален политически офицер. Гласът му винаги звучеше твърде високо и хуморът му беше твърде пресилен. Никога не позволяваше да се забрави кой е. В качеството си на идеален политически офицер, Путин беше човек, от когото с основание можеш да се страхуваш.

— Прекарал съм на подводниците твърде дълго, приятелю. Опитвам се да свикна с умерените температури и твърдата палуба под краката си. — Путин не забеляза завоалираната обида. Беше назначен на подводниците, след като първото му пътуване на разрушител бе прекъснато от хронична морска болест и вероятно защото не беше възнегодувал срещу тясното затворено пространство на борда на подводницата, което е непоносимо за мнозина.

— Ах, Марко Александрович, в ден като този цветята в Горки цъфтят.

— Какви са тези цветя, другарю политически офицер? — Рамиус внимателно изучаваше фиорда през бинокъла си. Беше обед, а слънцето едва се бе показало над югоизточния хоризонт и хвърляше оранжева светлина и морави сенки по скалистите стени.

— Ха, снежни цветя, разбира се — изсмя се Путин високо. — В ден като този лицата на децата и жените пламват и дъхът ти те следва като облак, а водката придобива изключителен вкус. Ах, да си в Горки в ден като този!

„Това копеле е трябвало да работи за Интурист — помисли Рамиус, — само че Горки е затворен град за чужденци.“ Беше го посещавал два пъти: типичен съветски град с порутени сгради, мръсни улици и лошо облечени жители. Както в повечето руски градове, зимата в Горки беше най-хубавият сезон. Снегът скриваше всичката мръсотия. Рамиус, половин литовец, бе съхранил детските си спомени от едно по-добро място — крайбрежно селце, произхождащо от Ханзата и наследило от нея представителните си постройки.

Беше необичайно за човек от друга национална принадлежност, освен от Велика Русия, да присъства на борда, а още по-малко — да командва съветски военноморски съд. Бащата на Марко, Александър Рамиус, бе герой на Партията, предан и убеден комунист, служил вярно и усърдно на Сталин. Когато руснаците окупирали Литва за първи път през 1940 година, старият Рамиус послужил като инструмент за прибиране на политически дисиденти, собственици на предприятия, свещеници и всички останали, които биха могли да създадат неприятности на новия режим. Всички те били постигнати от участ, която сега не беше известна дори на Москва. Когато германците нахлули година след това, Александър се сражавал геройски като политически комисар и по-късно се отличил в битката за Ленинград. През 1944 година се завърнал в родната земя с челните отряди на Единадесета гвардейска армия, за да отмъсти с кръв на тези, които сътрудничили на германците или били подозирани в това. Бащата на Марко беше истински съветски герой и Марко дълбоко се срамуваше, че му е син. Здравето на майка му бе съсипано по време на безкрайната обсада на Ленинград. Тя починала при раждането му и той бе отгледан от баба си в Литва, докато баща му се бе перчил из Централния комитет на Партията във Вилнюс, очаквайки повишението си в Москва. Получил го и станал кандидат-член на Политбюро, но животът му бил прекъснат от сърдечен удар.

Марко не се срамуваше от себе си. Известността на бащата му бе помогнала да осъществи сегашната си цел и Марко възнамеряваше да излее върху Съветския съюз собственото си отмъщение, достатъчно, за да удовлетвори хилядите му съотечественици, загинали преди дори да е бил роден.

— Там, където отиваме, Иван Юриевич, ще бъде още по-студено.

Путин потупа командира си по рамото. „Дали привързаността му е престорена или истинска?“ — запита се Марко. Вероятно беше истинска. Рамиус беше честен мъж и призна пред себе си, че в това дребно, гръмогласно и тромаво същество наистина има някакви човешки чувства.

— Защо, другарю капитан, изглежда, че винаги се радвате, когато напускате Родината и заминавате на плаване?

Рамиус се усмихна зад бинокъла си.

— Морякът има една страна, Иван Юриевич, и две съпруги. Ти никога не успя да го разбереш. Сега аз отивам при втората си жена — студена и безсърдечна, но която притежава душата ми. — Рамиус замълча и усмивката изчезна от лицето му. — Сегашната ми и единствена жена.

Путин замълча по изключение, отбеляза Марко. Политическият офицер беше присъствал, беше плакал с истински сълзи, докато ковчегът от полиран бор потъваше в камерата за кремация. Смъртта на Наталия Богданова Рамиус беше за Путин причина за скръб, но я приемаше като дело на равнодушния Господ, чието съществуване обикновено отричаше. За Рамиус това бе престъпление, извършено не от Господа, а от държавата. Едно безпричинно и чудовищно престъпление, което трябваше да бъде наказано.

— Лед! — посочи наблюдателят.

— Рехав лед в канала от десния ни борд или може би нещо откъртено от ледника на изток. Ще минем на достатъчно голямо разстояние от него — каза Камаров.

— Капитане! — прозвуча металният глас на високоговорителя на мостика. — Съобщение от щаба на флота!

— Прочети го!

— Районът на учението е чист. В близост няма вражески съдове. Пристъпете към изпълнение на заповедите. Подпис: Коров, командващ флота.

— Потвърдено — отвърна Рамиус. Високоговорителят изщрака. — Значи наоколо няма американци?

— Да не се съмняваш в командващия флота? — попита Путин.

— Надявам се да е прав — Рамиус беше по-откровен, отколкото би се харесало на политическия офицер, — но помниш ли инструктажа?

Путин пристъпи от крак на крак. Вероятно беше започнал да усеща студа.

— Онези американски подводници, клас 688, Иван, от типа „Лос Анджелис“? Спомняш ли си какво е казал един от офицерите им на нашия разузнавач? Че могат да се промъкнат до кит и да му го начукат, преди да е разбрал, че са там? Чудя се как КГБ се е добрало до тази информация. Някоя красива съветска агентка, обучена в нравите на декадентския Запад, твърде мършава, както империалистите харесват жените си, руса коса… — развесели се капитанът. — Може би американският офицер е бил самохвалко, опитващ се да направи същото на нашия агент, а? И е искал да опита соковете му както повечето моряци. И все пак. Трябва да се вземат предпазни мерки срещу американските подводници от типа „Лос Анджелис“ и новите английски „Трафалгар“. Те наистина представляват заплаха за нас.

— Американците са добри техници, другарю капитан — каза Путин, — но не са титани. Техниката им не е толкова страшна. Нашата е по-добра — завърши той.

Рамиус кимна деликатно и помисли, че замполитът действително би трябвало да научи нещо за ръководените от тях кораби, построени съгласно повелите на партийната доктрина.

— Иван, селяните около Горки не са ли ти казвали, че трябва да се страхуваш от вълка, който не виждаш? Но не го приемай много надълбоко. Според мен с този кораб ще им дадем добър урок.

— Както казах на Главното политическо управление — Путин отново потупа Рамиус по рамото, — „Червения октомври“ е в най-добрите ръце.

При тези думи Рамиус и Камаров се засмяха едновременно. „Ех, ти, копеле — помисли капитанът, — пъчиш се пред хората ми, че си този, който трябва да определи способността ми да командвам! Човек, който не може да управлява в тихо време дори и гумен сал. Колко жалко, че няма да си жив, за да си вземеш думите обратно, другарю замполит, и да прекараш остатъка от дните си в ГУЛАГ заради погрешната си преценка! Почти си заслужава да те оставя жив.“

След няколко минути вълнението се усили и подводницата започна да се клатушка. Движението се подсилваше от височината им над палубата и Путин си намери извинение да слезе долу. „Все същият малодушен моряк“ — мълчаливо сподели наблюдението си Рамиус с Камаров, който потвърди съгласието си с усмивка. Неизреченото им презрение към замполита беше съвсем чуждо на съветското мислене.

Следващият час измина неусетно. С приближаването им към открито море вълнението стана по-бурно и съпровождащият ги ледоразбивач започна да се люлее върху високо надигащите се вълни. Рамиус го наблюдаваше с интерес. Никога не бе стъпвал върху ледоразбивач — цялата му кариера бе преминала в подводниците. Те бяха по-удобни, но и по-опасни. Беше свикнал с опасностите и годините натрупан опит сега щяха да му свършат добра работа.

— Капитане, на хоризонта морски буй — посочи Камаров към червената светлина на буя, люшкащ се енергично върху вълните.

— Пилотска кабина, каква е дълбочината? — попита Рамиус по телефона на мостика.

— Сто метра под кила, другарю капитан.

— Увеличете скоростта на две трети, десет градуса наляво — погледна Рамиус към Камаров. — Предайте за смяната на курса ни на „Пурга“ и да се надяваме, че той няма да завие в погрешна посока.

Камаров посегна към малкото светлинно устройство, скрито под коминга^[2] на мостика. „Червения октомври“ започна бавно да ускорява ход въпреки съпротивата, която 30 000-тонното й туловище оказваше на двигателите. Вълните при носа вече бяха нараснали до триметрова арка вода и по ракетната палуба се търкаляха, като че ли направени от човек, островърхи гребени и се разбиваха в челото на аеродинамичната контролна кула. „Пурга“ промени курса си надясно, позволявайки на подводницата да премине на достатъчно голямо разстояние от него.

Рамиус погледна назад към отвесните скали на фиорда Кола. Формата им бе ваяна в продължение на хилядолетия от безпощадния натиск на извисяващите се ледници. Колко пъти през двадесетгодишната си служба под червения флаг на Северния флот бе поглеждал към широкия и плосък П-образен силует? Този път щеше да е последен. Нямаше да се върне по никакъв начин. А как щеше да стане? Рамиус призна на себе си, че не го интересува. Може би разказите на баба му за Господа и безсмъртието щяха да се окажат истина. Надяваше се да е така — щеше да е добре, ако Наталия не беше наистина мъртва. Във всеки случай път назад за него нямаше. Беше оставил писмо в последния взет преди отплаването пощенски чувал. След него нямаше връщане.

— Камаров, сигнализирайте на „Пурга“: потапяне — погледна часовника си — в 13 часа и 20 минути. Учението „Октомврийски мраз“ започва по график. Свободни сте за изпълнение на други заповеди. Ще се върнем съгласно плана.

Ръцете на Камаров заработиха със спусъка на сигналното светлинно устройство и предадоха съобщението. „Пурга“ отговори незабавно и Рамиус без чужда помощ разчете светлинните сигнали: „Ако китовете не ви изядат, успех на «Червения октомври».“

Рамиус вдигна телефона и натисна бутона за радиозалата на подводницата. Същият текст бе предаден и на флотския щаб в Североморск. След това се обърна към командната кабина.

— Дълбочина под кила?

— Сто и четиридесет метра, другарю капитан.

— Готови за потапяне! — Обърна се към наблюдателя и му заповяда да слезе долу. Момчето тръгна към люка. Вероятно беше доволно, че се връща на топло, но намери време да хвърли един последен поглед към мрачното небе и смаляващите се скали. Отплуването с подводница винаги беше малко вълнуващо и малко тъжно.

— Напуснете мостика! Поемете управлението, когато слезете долу, Григорий! — Камаров кимна и се спусна през люка, оставяйки капитана сам.

Рамиус внимателно огледа хоризонта за последен път. Зад тях слънцето едва се виждаше, небето беше оловносиво, а морето — черно с изключение на пенливите бели зайчета. Запита се дали не казва сбогом на света. Ако действително беше така, би предпочел да изглежда по-весел.

Провери уплътнението на люка, преди да се спусне долу, затвори го, като изтегли веригата и се увери, че автоматичният механизъм действа безотказно. След това слезе осем метра надолу в контролната кула до отсека за изравняване на налягането и още два до командната кабина. Един мичман затвори втория люк и с могъщ замах завъртя заключващото го колело.

— Григорий? — попита Рамиус.

— Борд напълно затворен — отговори отривисто навигаторът, посочвайки командното табло за потапяне. Всички индикатори за отворите по корпуса светеха в зелено, което означаваше безопасност. — Всички системи настроени и проверени за потъване. Налягането е изравнено. Готови сме за потапяне.

Капитанът огледа всички механични, електрически и хидравлични индикатори. Кимна с глава и дежурният мичман включи приборите за управление на клапите.

— Потапяне! — заповяда Рамиус и се приближи към перископа, за да смени старпома^[3] си Василий Бородин. Камаров дръпна ръчката на сигнала за потапяне и корпусът потръпна от писъка на зумера.

— Напълнете главния баластен резервоар. Подгответе плоскостите за потапяне. Десет градуса наклон на плоскостите — заповяда Камаров, а очите му следяха зорко дали всеки моряк върши работата си както трябва. Рамиус слушаше внимателно, без да го поглежда. Камаров беше най-добрият моряк, когото някога беше командвал, и отдавна беше спечелил доверието му.

„Червения октомври“ се изпълни с шума на въздуха, изтласкван през отворените отверстия в горната част на баластните резервоари, и на водата, нахлуваща през дъното на резервоарите и изтикваща въздуха навън. Това беше продължителен процес, защото подводницата разполагаше с много такива резервоари и всеки един от тях беше разделен от безброй клетъчни екрани. Рамиус нагласи лещите на перископа и видя как черната вода бързо се превърна в пяна.

„Червения октомври“ беше най-големият и хубав кораб, който Рамиус някога беше командвал, но имаше един недостатък. Беше снабден с огромна двигателна сила и нова задвижваща система, която, надяваше се той, щеше да обърка подобните американски и съветски подводници, но беше толкова огромен, че променяше дълбочината си трудно като парализиран кит. Изплуваше бавно и още по-бавно потъваше.

— Перископът е под вода! — Рамиус се отдръпна от инструмента след достатъчно дълго изчакване. — Приберете го!

— Преминаваме четиридесет метра — отбеляза Камаров.

— Изравнете при сто метра — погледна Рамиус екипажа си. Първото потапяне можеше да накара дори опитни мъже да потръпнат, а половината от екипажа бяха селски момчета, дошли направо от тренировъчния лагер. Корпусът пращеше и скрибуцаше под налягането на обкръжаващата го вода и тези звуци бяха нещо, с което те трябваше да свикват. Някои от младоците бяха пребледнели, но се държаха устойчиво на краката си.

Камаров започна изравняването на определената дълбочина. Рамиус наблюдаваше с гордост, каквато би изпитвал към собствения си син, как лейтенантът прецизно издава необходимите заповеди. Той беше първият офицер, когото Рамиус бе вербувал. Моряците в командната кабина изпълняваха заповедите енергично и след пет минути подводницата забави спускането си на деветдесет метра и през следващите десет се успокои, докато съвсем спря на сто метра дълбочина.

— Добре изпълнено, другарю лейтенант. Добре си се научил. Намалете скоростта на една трета. Операторите на сонара да слушат с всички пасивни системи. — Рамиус се обърна и излезе от командната кабина, като направи знак на Путин да го последва.

Така започна всичко.

Рамиус и Путин тръгнаха към каюткомпанията в задната част на подводницата. Капитанът отвори вратата пред замполита, пропусна го вътре и след това я затвори и заключи зад него. Каюткомпанията на „Червения октомври“ беше твърде просторна за подводница, поставена точно пред кухнята, зад жилищните помещения на офицерите. Стените й бяха звукоизолирани и вратата беше снабдена с ключалка, защото проектантите знаеха, че не всичко, което офицерите говорят, е за ушите на моряците. Каютата разполагаше с достатъчно място, позволяващо на всички офицери на „Червения октомври“ да се хранят заедно, въпреки че трима от тях винаги бяха дежурни. Сейфът със заповедите също се намираше тук, а не в луксозната капитанска каюта, където някой можеше да се възползва от отсъствието на другите и да се опита да я отвори. На него имаше два циферблата. Рамиус държеше комбинацията за единия, а Путин — тази за другия. Това беше абсолютно ненужно, защото Путин несъмнено вече знаеше заповедта за плаването им. Рамиус също бе запознат с нея, но не с всички подробности.

Путин наля чай, докато капитанът сверяваше часовника си с хронометъра, монтиран на стената. До отварянето на сейфа оставаха още петнадесет минути. Любезността на Путин го караше да се чувства неспокоен.

— Още две седмици затворени — каза замполитът, разбърквайки чая си.

— Американците вършат същото за два месеца, Иван. Разбира се, подводниците им са далеч по-комфортни.

Въпреки огромния размер на подводницата, един надзирател в ГУЛАГ би изпитал срам при вида на офицерските помещения в „Червения октомври“. Екипажът се състоеше от петнадесет офицери, настанени в сравнително прилични кабини в задната част, и сто моряка, чиито койки бяха натъпкани в ъглите и стелажите на носа пред ракетния отсек. Размерите на „Октомври“ бяха измамни. Вътрешността на двойния й корпус беше наблъскана с ракети, торпеда, ядрен реактор и помощното му оборудване — грамадна дублираща дизелова електроцентрала, — група от никел-кадмиеви акумулатори извън напорния корпус, която беше с десетократно по-големи размери от аналогичните американски съоръжения. Управлението и поддръжката на подводницата беше огромна работа за толкова малоброен екипаж, въпреки че широко използваната автоматизация я правеше най-модерния съветски плавателен съд. Вероятно хората не се нуждаеха от прилични койки. Те щяха да разполагат с четири или шест часа в денонощието, за да ги използват, и това щеше да бъда от полза за Рамиус. Половината от екипажа бяха новобранци на първото си плаване, а дори и по-опитните знаеха достатъчно малко. Силата на екипажа му, за разлика от тази на западните, се криеше в единадесетте мичмана и главните старшини. Всички те бяха мъже, които изпълняваха точно разпорежданията на офицерите си, защото бяха обучени специално за това. А Рамиус беше подбрал своите офицери.

— Искаш да плаваме два месеца? — попита Путин.

— Правил съм го с дизелови подводници. Подводниците принадлежат на морето, Иван. Нашата задача е да всеем страх в сърцата на империалистите. Няма да го направим, ако повечето време стоим вързани в обора си в Полярний, но не можем да останем в морето по-дълго, защото след две седмици в него екипажът губи боеспособността си. След две седмици тази сбирщина от деца ще се превърне в тълпа от вцепенени роботи. — Рамиус се надяваше, че предвиждането му ще се сбъдне.

— И ние ще успеем да решим този въпрос, като се сдобием с капиталистически разкош? — подигра му се Путин.

— Истинският марксист е обективен, другарю замполит — смъмри го Рамиус, изпитвайки удоволствието от този последен спор с Путин. — В действителност това, което ни помага да изпълним задачата си, е добро, а което ни пречи, е лошо. Несполуките би трябвало да повдигнат духа ни и да подобряват уменията ни, а не да ги притъпят. Самото присъствие на борда на подводница е достатъчно тежко, нали?

— Но не за теб, Марко — ухили се Путин над чашата с чай.

— Аз съм моряк, а екипажът — не, и по-голямата част от него никога няма да бъде. Те са тълпа от селски чеда и момчета, които копнеят да станат фабрични работници. Трябва да се приспособим към времето, Иван. Тези младежи не са същото, което бяхме ние.

— Съвсем прав си — съгласи се Путин. — Ти никога не си доволен, другарю капитан. Предполагам, че хората като теб са тези, които ни налагат прогреса.

Двамата мъже много добре знаеха защо съветските ракетни подводници прекарваха толкова малко време — едва петнадесет процента — в морето и причината не се криеше в удобствата за хората. „Червения октомври“ носеше двадесет и шест ракети „СС-Н-20 Сийхоук“ (морски ястреб), всяка от тях с осем 500-килотонни касетъчни, индивидуално насочващи се бойни глави от типа МИРВ, достатъчни да унищожат двеста града. Бомбардировачите с наземна дислокация можеха да летят еднократно в продължение само на няколко часа и след това да се върнат в базите си. Земно базираните ракети по главната съветска железопътна мрежа Изток-Запад бяха разположени винаги на места, които военизираните части на КГБ можеха лесно да достигнат, ако някой командир на ракетен полк неочаквано решеше да изпита силата на пръстите си. Но ракетните подводници по правило бяха извън контрола на земята. Единствената им задача беше да изчезнат.

При това положение на нещата Марко се учудваше, че правителството изобщо им дава правото на съществуване. На екипажите на такива съдове трябваше да се вярва. Така че те плаваха по-рядко от западните си колеги и когато го правеха, на борда присъстваше и политически офицер, който да стои до командира — втори капитан, който постоянно следи всяко действие.

— Мислиш ли, Марко, че би могъл да плаваш два месеца с тези селянчета?

— Предпочитам полуобучените момчета, както знаеш. Те имат по-малко навици, от които трябва да се освободят. Само в този случай мога да ги направя добри моряци, както аз го разбирам. Не намираш ли, че издигам личността си в култ?

Путин запали цигара и се засмя.

— Това е забелязано отдавна, Марко. Но ти си най-добрият ни учител и надеждността ти е добре известна. — Това беше съвсем вярно. Рамиус беше изпратил стотици офицери и матроси на други подводници и командирите им бяха доволни, че ги имат. Това беше още един парадокс, когато някой поражда доверие в общество, което не зачита мнения. Разбира се, Рамиус беше верен партиен член, син на партиен герой, носен до гроба му от трима членове на Политбюро. Путин поклати пръст. — Ти би трябвало да командваш някое от висшите ни флотски училища, другарю капитан. Там талантът ти ще служи по-добре на родината.

— Аз съм моряк, Иван Юриевич. Само моряк, а не преподавател, каквото и да говорят за мен. Един умен мъж трябва да знае предела на възможностите си. — Смелите не пропускат възможностите. Всички офицери на борда бяха служили с Рамиус и преди, с изключение на трима младши лейтенанти, които щяха да изпълняват заповедите му с готовността на сополиви матроси и един безполезен лекар.

Хронометърът отброи четири удара.

Рамиус се изправи и набра на циферблата триелементната си комбинация. Путин направи същото и капитанът бутна лостчето, за да отвори кръглата врата на сейфа. В него имаше плик от кафява опаковъчна хартия и четири книги с кодове и координати на ракетни цели. Рамиус извади плика и затвори вратата, завъртайки и двата циферблата, преди отново да седне.

— И така, Иван, какво, предполагаш, ни разпореждат заповедите? — попита Рамиус театрално.

— Да изпълним дълга си, другарю капитан — усмихна се Путин.

— Точно така! — Рамиус счупи восъчния печат върху плика и измъкна оперативната заповед, написана върху четири страници. Прочете я бързо. Не беше сложна.

— И така, трябва да започнем патрулирането си в квадрат 54–90 и да се срещнем с ударната подводница „В. К. Коновалов“ — това е новият кораб на капитан Туполев. Познаваш ли Виктор Туполев? Не? Виктор ще ни охранява от империалистическите натрапници, а ние ще извършим четиридневно прехващане на цели и занятие по проследяване, като той ще ни преследва, ако може — изсмя се Рамиус. — Момчетата от отдела за ударни подводници все още не са измислили как да засекат новата ни задвижваща система. Е, нито пък американците. Трябва да ограничим операциите си в кръстосване на квадрат 54–90 и тези непосредствено до него. Това би трябвало да направи задачата на Виктор по-лесна.

— Но ти нали няма да му позволиш да ни открие?

— Разбира се, че не — изсумтя Рамиус. — Да му позволя? Едно време Виктор ми беше ученик. На врага не трябва да се дава нищо, Иван, дори и на учение. Империалистите със сигурност няма да го направят. Докато се опитва да ни открие, той ще практикува откриване на техни ракетни подводници. Според мен той ще има значителен шанс да установи местоположението ни. Учението е ограничено в границите на девет квадрата от четиридесет хиляди квадратни километра. Ще видим какво е научил, откакто служеше с нас — ах, забравих, ти не беше с мен тогава. Беше, когато командвах „Суслов“.

— Да не би да си разочарован?

— Не, не съвсем. Четиридневното учение с Коновалов ще бъде интересно развлечение. „Копеле — каза той на себе си, — знаел си предварително точно какви са заповедите, а познаваш и Виктор Коновалов, лъжец такъв.“ Време беше.

Путин допуши цигарата и допи чая си, преди да стане.

— Е, пак ми е разрешено да наблюдавам майстор капитан в действие — как си играе с едно клето момченце. — Обърна се и тръгна към вратата. — Мисля…

Рамиус ритна крака му точно когато отстъпи от масата. Путин падна назад, а Рамиус скочи и сграбчи главата на замполита в силните си моряшки ръце. Капитанът тласна врата му към острия, облицован в метал, ъгъл на масата в каюткомпанията. Попадна право в целта и в същия миг натисна гръдния кош. Но това беше ненужно — вратът на Иван Путин се счупи с неприятен пукот на кости и гръбначният стълб се скъса при втория шиен прешлен като при идеално свършена от палач работа.

Замполитът нямаше време да реагира. Връзката на нервите на тялото под врата му с контролираните органи и мускули беше мигновено прекъсната. Путин се опита да извика, но устата се отвори и затвори, без да издаде звук, изпускайки единствено последния въздух от белите дробове. Опита се да поеме въздух като риба на сухо, но не успя. Очите му се вдигнаха нагоре към Рамиус, широко отворени от изненада — в тях нямаше болка или чувства, а единствено изненада. Капитанът го пусна внимателно на пода.

Рамиус видя как лицето му се проясни от признателност и след това потъмня. Посегна да провери пулса на Путин. Изминаха точно две минути, преди сърцето напълно да спре. Когато Рамиус се увери, че замполитът е мъртъв, взе чайника от масата и разля около две чаши по пода, внимавайки няколко капки да пръснат по обувките на мъжа. След това изправи тялото до масата и отвори рязко вратата.

— Другарят Петров веднага в каюткомпанията!

Медицинската служба се намираше само на няколко метра към задната част на кораба. Петров влезе след секунди, придружен от Василий Бородин, който беше притичал от командната кабина.

— Подхлъзна се на пода, където бях разлял чая си — дишаше тежко Рамиус, преструвайки се, че масажира усърдно сърцето на Путин. — Опитах се да го задържа, но той удари главата си в масата.

Петров избута капитана встрани, обърна тялото и скочи върху масата, за да коленичи до него. Разкъса ризата и провери очите на Путин. Зениците бяха широко отворени и неподвижни. Лекарят опипа главата и след това ръцете му слязоха надолу към врата. Спряха и го изследваха внимателно, след което лекарят поклати бавно глава.

— Другарят Путин е мъртъв. Вратът му е счупен. — Отдръпна ръцете си от врата и затвори очите на замполита.

— Не! — извика Рамиус. — Той беше жив само допреди няколко минути — хълцаше командирът. — Вината е моя! Опитах се да го хвана, но не успях. Моя е вината! — строполи се той в един стол и скри лице в ръцете си. — Моя е вината! — изкрещя, клатейки яростно глава и давайки си вид, че се опитва да възстанови самообладанието си. Представлението беше напълно убедително.

Петров постави ръце на раменете на капитана.

— Това е нещастен случай, другарю капитан. Такива неща се случват дори и на опитни мъже. Вината не е ваша. Вярвайте ми, другарю.

Рамиус изпсува нечуто, възстановявайки самообладанието си.

— Нищо ли не можеш да направиш? Петров поклати глава.

— Дори и в най-добрата болница на Съветския съюз не биха могли да направят нещо. Прекъсне ли се гръбначният стълб, няма никаква надежда. Смъртта е мигновена, но и съвсем безболезнена — добави лекарят, за да го утеши.

Рамиус се изправи, като поемаше дълбоко дъх, а чертите на лицето му сякаш се вкамениха.

— Другарят Путин беше добър моряк, верен партиен член и отличен офицер. — С крайчеца на очите си долови как устата на Бородин се изкриви в спазъм. — Другари, ние ще продължим изпълнението на задачата си. Другарю Петров, ти ще пренесеш тялото в хладилника. Това е… ужасно, зная, но той заслужава почетно военно погребение в присъствието на другарите си от кораба, както би трябвало да бъде, когато се завърнем в пристанището.

— Ще докладваме ли в щаба на флота? — попита Петров.

— Не можем. Заповедите ни са да пазим пълно радиомълчание. — Рамиус извади от джоба си и подаде на лекаря един комплект от оперативните заповеди. Но не тези, които беше взел от сейфа. — Трета страница, другарю доктор.

Очите на Петров се отвориха широко, докато четеше оперативната заповед.

— Предпочитам да докладвам за случая, но заповедите ни са изрични: след като се потопим, никакви предавания от какъвто и да е вид, по каквато и да е причина!

Петров върна книжата обратно.

— Много лошо! Другарят ни щеше да очаква да го направим. Но заповедите са си заповеди.

— И ние ще ги изпълним.

— Путин също не би постъпил по друг начин — съгласи се Петров.

— Бородин, забележи: аз вземам от врата на другаря замполит ключа за контрол на ракетите, съгласно разпоредбите — каза Рамиус, прибирайки ключа и верижката в джоба си.

— Виждам и ще го отбележа в корабния дневник — увери го тържествено помощник-командирът.

Лекарят доведе санитар за трупа и двамата го отнесоха до медицинската служба в задната част на кораба. Там го пъхнаха в чувал и дръпнаха ципа. След това санитарят и двама моряци го пренесоха през командната кабина в ракетното отделение. Входът на хладилника се намираше на долната ракетна палуба и мъжете внесоха тялото през вратата. Двама готвачи разместиха храните, за да освободят място, и тялото беше поставено почтително в единия ъгъл. След това лекарят и заместник-командирът съставиха необходимия опис на личните вещи — едно копие за медицинския регистър, друго — за корабния дневник и трето за една кутия, която запечатаха и заключиха в медицинската служба.

Малко по-късно Рамиус пое командването в унилата командна кабина. Зададе курс на подводницата две-девет-нула, запад-северозапад. Учебният квадрат 54–90 се намираше на изток.