Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2022)

Издание:

Агата Кристи. Азбучните убийства

Библиотека „Лъч“, № 27

За криминални разузнаватели повести и романи

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Превели от английски Радка Лафчиева, Жечка Георгиева

 

Редактор Иван Иванов

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Маргарита Маркова

 

Дадена за печат на 23. VIII. 1968 година. Излязла от печат на 30. XI. 1968 година. Формат 1/32 70/90. Печатни коли 17,25 Поръчка № 177.

Печат: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

 

Agatha Christie. The A.B.C. Murders

Pan Books, London, 1965

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава VI
Местопрестъплението

Уличката, където беше станала трагедията, се оказа пресечка на главната улица. Магазинчето на мисис Ашър се намираше от дясната и страна.

Когато завихме по улицата, Поаро погледна часовника си и аз разбрах защо идвахме чак сега. Часът беше точно 17:30. Той искаше да възпроизведе атмосферата на вчерашния ден колкото се може по-точно. Но ако действително това му беше целта, то той не сполучи да я постигне. Предишната вечер улицата едва ли е изглеждала така, както в този момент. Между бедните къщи бяха разпръснати няколко невзрачни магазинчета. Предположих, че обикновено доста хора сноват нагоре и надолу по улицата, и че рояци деца играят по тротоара и по платното.

В момента на нашето пристигане внушителна тълпа стоеше и зяпаше една от къщите. Не беше никак трудно да се досетим коя именно. Това, което видяхме, беше една маса човешки същества, гледаща с напрегнато любопитство мястото, където друго човешко същество е било убито.

Когато се приближихме, предположенията ни се оказаха верни. Пред едно малко, опушено, със спуснати кепенци магазинче стоеше един смутен млад полицай и упорито умоляваше тълпата да се разпръсне. С помощта на един свой колега той успя да постигне някои размествания: няколко души недоволно въздъхнаха и се отправиха към всекидневните си задължения, но други моментално се появиха, заеха освободените места и дълбокомислено започнаха да съзерцават мястото, където е било извършено престъпление.

Поаро се спря малко настрани от тълпата. От мястото, където стояхме, надписът над вратата се четеше много ясно. Поаро го прочете тихичко:

— «А. Ашър». Oui, c'est peut etre la…[1]

Той замълча.

— Хайде да влезем, Хейстингс.

Приех с готовност.

Пробихме си път през зяпачите и се обърнахме към младия полицай. Поаро извади и му показа пропуска, който му беше дал инспекторът. Полицаят кимна, отключи вратата и ни направи място да минем. Ние влязохме, за голям интерес на зяпачите.

Поради спуснатите кепенци вътре беше много тъмно. Полицаят намери ключа и запали лампата, но крушката беше много слаба и помещението остана в полумрак. Огледах се — малко, опушено място. Наоколо бяха разхвърляни няколко евтини списания и вчерашни вестници, успели да се напрашат за един ден. Рафтовете зад тезгяха стигаха до тавана и бяха отрупани с тютюн и цигари. Имаше също няколко буркана с ментови бонбони и небетшекер. Обикновено малко магазинче като хиляди други.

Полицаят ни разясни мизансцена на бавен хемпшърски диалект.

— Беше се свлякла като чувал ей там долу под тезгяха. Докторът каза, че така и не разбрала какво я е ударило. Изглежда е посягала към един от рафтовете.

— Имаше ли нещо в ръката й?

— Не, сър, но до нея намерихме една кутия «Плейърс».

Поаро кимна. Очите му оглеждаха магазинчето, без да пропускат нито една подробност.

— А къде беше железопътният справочник?

— Ето тук, сър.

Той посочи едно място върху тезгяха.

— Беше разтворен точно на страницата за Андоувър и лежеше обърнат надолу. Изглежда е правил справка за лондонските влакове от Андоувър. В такъв случай изобщо не е бил тукашен човек. Но, от друга страна, справочникът може да е бил на някой, който няма нищо общо с убийството, а просто го е забравил.

— Отпечатъци на пръсти? — попитах аз.

Човекът поклати глава.

— Веднага изследвахме цялото място, сър. Никакви отпечатъци.

— Дори на тезгяха? — попита Поаро.

— На тезгяха колкото си искате, но всичките са объркани.

— А имаше ли отпечатъци на Ашър между тях?

— Рано е да се каже, сър.

Поаро кимна и попита дали убитата е живеела в същата къща.

— Да, сър, минете през онази врата отзад. Извинете, че не мога да ви придружа, но съм длъжен да стоя тук.

Поаро мина през посочената врата и аз го последвах. Зад магазина имаше нещо като миниатюрна комбинация между всекидневна и кухня. Беше спретнато и чисто, но мрачно и оскъдно мебелирано.

Над камината имаше няколко снимки. Приближих и започнах да ги разглеждам. Поаро се присъедини към мене. Фотографиите бяха всичко на всичко три.

Едната беше евтина снимка на Мери Драуър, момичето, с което говорихме същия следобед. Тя явно беше облякла празничните си дрехи и на лицето й беше замръзнала стеснителната, малко скована усмивка, която често обезобразява израза на лицето, когато дълго се позира, и кара човек да предпочита моменталните снимки.

Втората беше по-скъпа — артистично размазан портрет на възрастна жена с побеляла коса. Около врата й беше преметната голяма кожена яка. Досетих се, че това е въпросната мис Роуз, оставила на покойната малкото наследство, което й дало възможност да отвори магазинчето.

Третата снимка беше много стара, избледняла и пожълтяла от времето млада двойка, мъж и жена, облечени в старомодни дрехи, стояха хванати под ръка. Мъжът имаше цвете в петлицата на ревера си. От цялата поза лъхаше някаква отминала тържественост.

— Вероятно сватбената им снимка — каза Поаро. — Погледни, Хейстингс, нали ти казах, че е била красива жена?

Той беше прав. Никакви старомодни прически и смешни дрехи не биха могли да скрият красотата на момичето от снимката, неговите чисти и одухотворени черти. Взрях се в другата фигура на фотографията. Беше почти невъзможно да се разпознае в този млад мъж с военна осанка сегашния оръфан Ашър.

Пред очите ми изплуваха пияният, злобен старец и измореното, отрудено лице на старата жена и ме полазиха студени тръпки при мисълта за безпощадността на времето.

Една стълба водеше от всекидневната нагоре към другите две стаи. Първата беше празна и необзаведена, а втората явно беше спалнята на убитата. Заварихме я в състоянието, в което полицията я беше оставила след претърсването. Две стари одеяла върху леглото; малка купчинка добре закърпено бельо в едно чекмедже: готварски рецепти в друго; евтина книжка, озаглавена «Зеленият оазис»; чифт нови чорапи, трогателни с евтиния си блясък; две порцеланови украшения — един доста очукан овчар от дрезденски порцелан и куче на жълти и сини петна; черен дъждобран и вълнен пуловер, окачени на закачалки — това е притежавала на този свят покойната Алис Ашър.

Ако е имало някакви лични документи, то полицията ги беше прибрала.

— Pauvre femme! — промърмори Поаро. — Хайде, Хейстингс, няма какво да правим тук.

Когато отново се озовахме на улицата, той се поколеба малко, после мина на отсрещния тротоар.

Точно срещу дюкянчето на мисис Ашър имаше една зарзаватчийница от тези, чиято стока е повече вън, отколкото вътре.

Поаро ме инструктира тихо, после влезе в магазина. Аз изчаках няколко минути и го последвах. Той водеше преговори за една маруля, а аз от своя страна купих един фунт ягоди. Поаро разговаряше оживено с пълната дама, която го обслужваше.

— Нали точно срещу вас е станало това убийство? Ужасна история! Какви ли страшни преживявания ви е причинило!

На пълната дама явно й беше омръзнало да говори за убийството. Сигурно целия ден това беше правила. Тя само забеляза:

— Няма да е зле, ако тази любопитна паплач разчисти пътя. Какво толкова има за гледане, не мога да разбера?

— А снощи сигурно всичко е било иначе — каза Поаро. — Може би сте видели убиеца, като е влизал в магазинчето. Един висок, рус мъж с брада, нали? Чух, че бил руснак.

— Какво? — тя вдигна рязко глава. — Руснак ли е бил, казвате?

— Разбрах, че полицията го арестувала.

— Кой би помислил! — жената се оживи и разприказва. — Чужденец значи!

— Mais oui. Помислих си, дали не сте го забелязали снощи?

— Ами аз всъщност нямам физическата възможност да гледам наоколо. Вечерта е най-напрегнатото ни време, защото доста хора минават оттук на път за вкъщи. Висок, рус мъж с брада? Не, не мога да кажа, че съм видяла такъв човек наоколо.

Тук аз вмъкнах своята реплика:

— Извинете, господине — казах на Поаро. — Струва ми се, че грешно сте осведомен. На мене ми казаха, че е бил нисък, тъмен мъж.

Избухна разгорещен спор, в който взеха участие пълната дама, кльощавият й съпруг и някакво прегракнало чираче. Били забелязани не по-малко от четирима ниски, тъмни мъже, а прегракналото чираче видяло и един висок, рус човек.

— Само че нямаше никаква брада — добави то със съжаление.

Най-после, с покупките в ръце, напуснахме магазина, без да си направим труда да коригираме лъжите си.

— И за какво беше цялата тази работа, Поаро? — попитах аз малко укорително.

— Parbleu[2], исках да преценя какъв е шансът за един чужденец да влезе незабелязан в отсрещния магазин.

— Не можеше ли просто да попиташ, без да съчиняваш толкова лъжи?

— Не, mon ami. Ако бях «просто попитал», както казваш, не бих поучил отговор на нито един от въпросите си. Ти самият си англичанин, Хейстингс, но все пак виждам, че не знаеш как реагират англичаните на пряко зададен въпрос. Те неминуемо стават подозрителни и резултатът е, че млъкват. Ако аз бях помолил тези хора да ми дадат нужните сведения, те щяха да се затворят в себе си като стриди. А така, като правя някакво нелепо и неуместно изявление, на което ти започваш да противоречиш, езиците им моментално се развързват. Освен това научихме, че именно по него време те са най-заети, което ще рече, че всеки е погълнат от собствената си работа и че доста хора минават тогава по улицата. Нашият убиец добре е подбрал времето си, Хейстингс.

Той помълча, сетне добави с укор в гласа:

— Как може да нямаш никакъв здрав разум в главата си. Хейстингс? Аз ти казах да направиш някаква покупка, а ти като че ли нарочно избираш ягоди! Те вече започнаха да се процеждат през кесията и застрашават хубавия ти костюм.

Малко объркан, аз забелязах, че той има право, и побързах да връча ягодите на едно малко момченце, което много се учуди и ме погледна подозрително. Поаро добави и марулята и с това окончателно го изуми.

Той продължи да ме поучава:

— Никога не купувай ягоди от евтина зарзаватчийница. Ягодата, когато не е прясно откъсната, винаги пуска сок. Купи банан, малко ябълки, дори зелка, но ягоди…

— Това беше първото, което ми дойде наум — казах аз, за да се оправдая.

— Това говори лошо за твоето въображение! — сухо отвърна Поаро.

Той се спря на тротоара.

Къщата вдясно от магазина на мисис Ашър беше необитаема. На един от прозорците имаше надпис: «Дава се под наем». Къщата от другата страна беше с не особено чисти муселинови пердета.

Натам се запъти Поаро и тъй като нямаше звънец, изпълни една серия от силни удари по вратата. След известно закъснение вратата ни отвори едно много мръсно дете, чийто нос се нуждаеше от малко внимание.

— Добър вечер — каза Поаро. — Вътре ли е майка ти?

— К'во? — каза детето.

То ни зяпаше с неодобрение и дълбоко подозрение.

— Майка ти — каза Поаро.

Бяха му необходими десетина секунди, за да възприеме съобщението, след което детето се обърна и като изкрещя по посока на стълбите «мамо, търсят те!», се оттегли някак си прибързано в мрачната вътрешност на къщата.

Една жена с остро лице надникна отгоре през перилата и започна да слиза.

— Няма смисъл да си губите времето… — започна тя, но Поаро я прекъсна.

Той свали шапка и церемониално се поклони.

— Добър вечер, мадам. Аз съм репортьор на «Вечерна светлина». Идвам да Ви помоля да приемете един хонорар от пет лири и да ни разрешите да напишем статия за Вашата покойна съседка мисис Ашър.

Сърдитите думи замръзнаха на устните й и тя слезе, като пътьом си оправяше косата и подръпваше надолу полата си.

— Влезте, моля ви. Тук, вляво. Бихте ли седнали?

Малката стаичка беше натъпкана с една масивна гарнитура в псевдоякобински стил, но ние сполучихме да се проврем през вратата и да седнем на някакъв твърд диван.

— Трябва да ме извините — говореше жената, — съжалявам, че преди малко ви говорех така рязко, но само да знаехте колко безпокойства ми създават разните амбулантни търговци. Непрекъснато идват и какво ли не продават: и прахосмукачки, и чорапи, и лавандула, и разни подобни глупости. И всички са толкова красноречиви и любезни. Даже името ми научили — мисис Фаулър това, мисис Фаулър онова…

Поаро ловко подхвана името:

— Надявам се, мисис Фаулър, че ще изпълните молбата ми.

— Не знам, не мога да ви кажа с положителност.

Но петте лири стояха примамливо пред погледа на мисис Фаулър.

— Аз я познавах, разбира се, но не колкото да се пише за това.

Поаро побърза да я утеши, че не се изисква никакво усилие от нейна страна — той ще извлече от нея необходимите му сведения и ще напише репортажа. Насърчена, мисис Фаулър се впусна с жар в спомени, догадки, предположения и клюки.

— Тя, мисис Ашър, беше доста затворена жена. Не беше много общителна, но пък и животът й не беше лесен на горката, това всеки го знаеше. Всъщност Франц Ашър трябваше да го тикнат в затвора преди години. Не че мисис Ашър се страхуваше от него — тя ставаше същински дявол, когато я ядосваше. Връщаше си го тъпкано. Ама нали знаете как става — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода, на третия път… Колко пъти й казвах: «Един ден този човек ще ти види сметката, помни ми думата!» И той и я видя най-накрая! А аз, моля ви се, съм била през една врата и да не чуя нито звук!

В паузата Поаро успя да вмъкне един въпрос — дали мисис Ашър е получавала някакви особени писма, писма без подпис или подписани с нещо като ABC?

С явно съжаление мисис Фаулър отговори отрицателно:

— Знам какво имате предвид — наричат ги анонимни писма. Пълни с думи, дето човек ще се изчерви, ако ги каже на глас. Но не мисля, че Франц Ашър изобщо е писал някога подобни писма. Какво? Железопътен справочник «ABC» ли? Никога не съм виждала подобно нещо при нея и съм сигурна, че ако на мисис Ашър й бяха изпратили нещо такова, аз щях да узная. Като че ли ме удариха с мокър парцал, когато научих за цялата работа. Първа дойде и ми каза Еди — дъщеря ми. «Мамо, каза, да знаеш колко полицаи има в съседната къща!» Толкова ме изплаши! «Така е, казах, като разбрах каква е работата, това показва, че тя не биваше никога да остава сама в къщата, а тази нейна племенница трябваше да живее при нея. Пияният човек е като гладен вълк.» Ако питате мене, мъжът й е същински див звяр! Предупреждавала съм я много пъти и ето че думите ми се сбъднаха. «Ще те пречука!» — казвах й аз. И ето че я пречука. Човек никога не знае какво да очаква от един пиян и това убийство е доказателство за това.

Тя завърши словото си леко задъхана.

— Доколкото знам, никой не е видял Ашър да влиза в магазина, така ли е? — попита Поаро.

Мисис Фаулър подсмръкна презрително.

— Естествено, че няма да стои да го гледат — каза тя.

Как мистър Ашър е влязъл, без да се показва пред хората, тя не благоволи да обясни. Тя се съгласи с Поаро, че къщата няма заден вход и че в квартала Ашър е добре известна на външен вид фигура.

— Да, но той не се е въртял наоколо, а добре се е криел.

Поаро се опита да поддържа нишката на разговора още известно време, но когато стана ясно, че мисис Фаулър е казала всичко, което е знаела, и то неведнъж, той приключи интервюто, като преди това изплати обещаната сума.

— Като че ли много малко получи за петте лири, Поаро — осмелих да забележа аз, когато излязохме на улицата.

— Засега, да.

— Мислиш ли, че тя знае повече от това, което ни каза?

— Приятелю, ние се намираме в онова особено положение, когато човек не знае какви въпроси да задава. Ние сме като малки деца, които играят на криеница в тъмното. Протягаме ръце и търсим пипнешком. Мисис Фаулър ни каза всичко, което тя мисли, че знае, и ако не друго, то поне хвърли светлина върху някои мои догадки. За в бъдеще обаче нейните показания може би ще свършат работа. И аз внесох тази сума от пет лири на сметката на бъдещето.

Аз не му схванах ясно мисълта, но в този момент ние налетяхме на инспектор Глен.

Бележки

[1] Да, може би там (фр.). — Б.е.ред.

[2] Що за въпрос (фр.). — Б.е.ред.