Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The A.B.C. Murders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 117 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2022)

Издание:

Агата Кристи. Азбучните убийства

Библиотека „Лъч“, № 27

За криминални разузнаватели повести и романи

Издателство „Народна младеж“, София, 1968

Превели от английски Радка Лафчиева, Жечка Георгиева

 

Редактор Иван Иванов

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Тончо Тончев

Технически редактор Лазар Христов

Коректор Маргарита Маркова

 

Дадена за печат на 23. VIII. 1968 година. Излязла от печат на 30. XI. 1968 година. Формат 1/32 70/90. Печатни коли 17,25 Поръчка № 177.

Печат: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

 

Agatha Christie. The A.B.C. Murders

Pan Books, London, 1965

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава X
Бърнардови

Родителите на Елизабет Бърнард живееха в малка къщичка, една от петдесетината наскоро построени от един предприемач-спекулант в покрайнините на града. Кварталът се казваше Ландъдно.

Мистър Бърнард — пълен петдесет и пет годишен мъж с учуден поглед, беше забелязал, че пристигаме, и вече ни чакаше на прага.

— Заповядайте, господа — каза той.

Инспектор Келси пое инициативата в свои ръце.

— Това е инспектор Кроум от Скотланд Ярд, сър — каза той. — Дошъл е да ни помогне в разследването.

— Скотланд Ярд? — попита мистър Бърнард обнадеждено. — Отлично. Този мръсен убиец трябва да бъде пипнат. Нещастното ми момиченце…

Лицето му се изкриви от мъка.

— А това е мистър Еркюл Поаро, също от Лондон и ъ…

— Капитан Хейстингс — каза Поаро.

— Приятно ми е, господа — отговори мистър Бърнард автоматично. — Заповядайте в гостната. Не знам дали жена ми е в състояние да ви види сега. Просто е сломена, горката.

Но въпреки неговите думи едвам успяхме да влезем в малката гостна и мисис Бърнард се появи. Очевидно тя беше плакала много, очите й бяха зачервени и тя вървеше с несигурната походка на човек, преживял голям удар.

— Е, майко, изглеждаш добре — каза мистър Бърнард. — Сигурна ли си, че можеш да издържиш?

Той я потупа по рамото и я настани в едно кресло.

— Полицейският началник беше много любезен — каза мистър Бърнард. — След като ни съобщи трагичната вест, той каза, че ще остави всички въпроси за по-късно, когато ще сме се оправили от първия удар.

— Много е жестоко. О, много е жестоко — извика през сълзи мисис Бърнард. — Най-жестокото нещо на този свят.

Говореше малко напевно и за момент си помислих, че е чужденка, но си припомних името на вратата и веднага разбрах, че нейното «сфят» се дължеше на уелския й произход.

— Много е болезнено, госпожо, разбирам — каза инспектор Кроум. — Ние всички Ви съчувствуваме, но трябва да научим всички факти, за да можем да започнем колко се може по-бързо.

— Прав е инспекторът — каза мистър Бърнард, кимайки одобрително.

— Дъщеря Ви беше на двадесет и три години, нали? Живееше тук с Вас и е работила в кафенето «Рижата котка», така ли е?

— Да, така е.

— Тази къща е нова. Къде живеехте преди това?

— Работех в едно ковашко предприятие в Кенингстън. Пенсионирах се преди две години. Винаги ми се е искало да живея на море.

— Имате две дъщери?

— Да. По-голямата ми дъщеря работи в една кантора в Лондон.

— Не се ли обезпокоихте, когато дъщеря Ви не се прибра миналата нощ?

— Не знаехме, че не се е прибрала — каза мисис Бърнард през сълзи. — Ние с мъжа ми винаги си лягаме рано. В девет часа сме вече в леглото. Въобще не знаехме, че Бети не се е върнала, докато не дойдоха от полицията и не казаха… казаха…

Тя избухна в ридания.

— Вашата дъщеря имаше ли обичай… ъ… да се връща късно вкъщи?

— Знаете какви са момичетата днес, инспекторе — каза Бърнард. — Независими, ето какви са. Не бързат към къщи през тези летни вечери. Но все пак Бети обикновено се прибираше към 11 часа.

— Как си влизаше? Вратата отворена ли стоеше?

— Оставяхме ключа под черджето, винаги правехме така.

— Дочухме, че дъщеря Ви е била сгодена.

— Такива формалности не се правят днес — каза мистър Бърнард.

— Доналд Фрейзър се казва и ми харесваше — каза мисис Бърнард. — Горкото момче, тази новина ще бъде ужасен удар за него. Чудя се дали вече не знае?

— Разбрах, че работи при Корт & Брънскил.

— Да. Това е бюро за продажба на недвижими имоти.

— Срещаха ли се с дъщеря Ви всяка вечер след работа?

— Не всяка вечер. По-скоро един или два пъти седмично.

— Знаете ли дали са имали среща вчера?

— Не ни беше казала. Въобще Бети никога не говореше много какво прави или къде ходи. Но тя беше добро момиче. О, не мога да повярвам…

Мисис Бърнард се разхълца отново.

— Ела на себе си, майко, съвземи се. Трябва да издържим до края.

— Сигурна съм, че Доналд никога не би… не би… — проплака мисис Бърнард.

— Хайде съвземи се — повтори мистър Бърнард. — Много искам да ви помогна някак си, но наистина не знам нищо, абсолютно нищо, което може да ви улесни да откриете този мерзавец. Бети беше чисто и просто едно весело и щастливо момиче и имаше приятел, с когото, както казвахме в наше време, излизаше. Защо някой би искал да я убие, не ми се побира в главата, направо звучи нелепо.

— Вие сте много близо до истината — каза Кроум. — Знаете ли какво искам да направя? Да разгледам стаята на мис Бърнард. Може да открия нещо — писма, дневник…

— Заповядайте, разгледайте я — каза мистър Бърнард и стана.

Той ни поведе. Кроум вървеше след него, после Поаро, следван от Келси и аз завършвах шествието.

Спрях се за момент, за да завържа връзката на обувката си, и докато бях наведен, едно такси спря пред къщата и от него изскочи младо момиче. Тя плати на шофьора и забърза по пътеката към къщата, носейки в ръката си малко куфарче. Когато мина през вратата, тя ме съзря и се вкамени. Нещо странно в нейната поза събуди интереса ми.

— Кой сте Вие? — попита тя.

Аз направих няколко крачки към нея. Чувствувах се объркан и не знаех какво точно да отговоря. Дали да си кажа името или пък да кажа, че съм дошъл с полицията. Както и да е, момичето не ми даде време да взема решение.

— Е добре — каза тя. — Мога да предположа.

Тя свали бялата плетена баретка, която носеше, и я хвърли на пода. Сега можех да я видя по-добре, тъй като тя се обърна малко и светлината падаше върху нея. Първото ми впечатление беше, че пред мене е една от дървените кукли, с които сестрите ми си играеха, когато бяхме малки. Косата й беше черна, късо подстригана, с бретон на челото. Имаше високо очертани скули и в цялата й фигура имаше някаква особена, модерна ъгловатост, която обаче не беше непривлекателна. Не беше хубава, по-скоро грозна, но в нея имаше някаква скрита енергия, някаква сила, която не даваше възможност личността й да остане незабелязана.

— Вие сте мис Бърнард — попитах аз.

— Аз съм Меган Бърнард, а Вие, предполагам, сте от полицията?

— Е, не точно… — казах аз.

Тя ме прекъсна:

— Не мисля, че мога да Ви кажа нещо. Сестра ми беше хубаво, живо момиче и не се занимаваше с мъже.

Тя се изсмя, както говореше, и ме погледна предизвикателно.

— Това е изразът, който се употребява, нали? — попита тя.

— Не съм репортьор, ако намеквате за това.

— А какъв сте тогава? — тя се огледа наоколо. — Къде са мама и татко?

— Баща Ви показва на полицията стаята на сестра Ви. И майка Ви е с тях. Тя е много разстроена.

Момичето обмисляше нещо и като че ли вземаше някакво решение.

— Елате тука.

Тя отвори една врата и мина през нея. Аз я последвах и се намерих в една малка спретната кухня. Исках да затворя вратата след себе си, но срещнах неочаквано съпротивление. В следващия момент Поаро тихичко се вмъкна в стаята и затвори вратата след себе си.

— Мадмоазел Бърнард? — каза той и бързо се поклони.

— Това е мосю Еркюл Поаро — казах аз.

Меган Бърнард му хвърли бърз изпитателен поглед.

— Чувала съм за Вас — каза тя. — Вие сте частен детектив, на мода сега, нали?

— Не много приятно описание, но задоволително — каза Поаро.

Момичето седна на ръба на кухненската маса. Тя порови в чантата си за цигара. Сложи я между устните си, запали я и после каза през дима:

— Някак си не виждам какво общо има мосю Еркюл Поаро с нашето скромно, малко убийство.

— Мадмоазел — каза Поаро, — това, което не виждате Вие, и това, което не виждам аз, би запълнило вероятно цял том. Но тези неща нямат значение. Това, което има значение, е нещо, което няма да бъде така лесно да открием.

— А кое е това нещо?

— Смъртта, мадмоазел, за нещастие поражда предразсъдъци. Предразсъдъци в полза на починалия. Чух какво казахте току-що на моя приятел Хейстингс: «Хубаво, живо момиче, което не се занимава с мъже.» Вие казахте това, иронизирайки вестниците, и това е много вярно. Когато някое младо момиче си отиде, винаги се говорят неща от този сорт. Тя беше умна. Тя беше щастлива. Тя имаше благ характер. Нямаше никакви грижи на този свят. Нямаше неблагонадеждни познати. Към умрелите винаги се проявява голямо великодушие. Знаете ли какво ми се иска сега? Иска ми се да открия някой, който познава Елизабет Бърнард и който не знае, че тя е починала! Тогава може би аз ще чуя това, което ще ми бъде от полза — истината.

Меган Бърнард го гледа мълчаливо в продължение на няколко минути, докато изпуши цигарата си. Едва тогава тя проговори. Думите й ме накараха да подскоча.

— Бети — каза тя — беше едно абсолютно малко магаре.