Агата Кристи
Азбучните убийства (23)

Глава XXIII
11-и септември. Донкастър

Донкастър.

Мисля, че ще помня този 11-и септември, докато съм жив.

Наистина, щом се спомене Сейнт Леджър, веднага си правя асоциация не с конни състезания, а с убийство. Когато си спомням настроенията, обзели ме тогава, най-ясно изпъква болезненото ЧУВСТВО за безпомощност. Ние бяхме там — Поаро, аз, Кларк. Фрейзър. Меган Бърнард, Тора Грей и Мери Драуър. И в края на краищата какво можеше да направи всеки от нас?

Ние разчитахме на една празна надежда — на случайността да познаем в една тълпа от хиляди души лице и фигура, бегло видени преди един, два или три месеца.

Всъщност шансът беше още по-малък. От всички нас единственият човек, който можеше да го познае, беше Тора Грей.

Нещо от нейното спокойствие беше изчезнало в резултат на силното напрежение. От сдържаното й, уверено държание не беше останала и следа. Тя седеше, кършеше ръце, почти плачеше и несвързано молеше Поаро:

— Аз въобще не го погледнах… Защо, боже мой? Каква глупачка съм била. Вие всички разчитате на мене, а аз ще ви проваля. Защото дори да го видя отново, може да не го позная. Много лоша физиономистка съм.

Поаро, каквото и да ми беше говорил, както и да беше критикувал момичето, сега беше самата любезност. Държанието му беше мило до безкрайност. Направи ми впечатление, че той не беше по-безразличен от мене към изпадналата в отчаяние красива жена.

Той нежно я потупа по рамото.

— Хайде, малката, само не истерия. Не можем да си позволим това. Разбира се, че ще познаете този човек, ако го видите.

— Откъде знаете?

— Съдя по много неща, едно от които е, че след черното идва червено.

— Какво искаш да кажеш, Поаро? — извиках аз.

— Говоря на езика на комарджиите. На рулетка може да се случи дълго време да печели само черно, но рано или късно ще дойде редът на червеното. Така е според теорията на вероятностите.

— Искаш да кажеш, че късметът се обръща?

— Точно така, Хейстингс. И в такива случаи на играча (а също и на убиеца, който в края на краищата е само един вид висш тип играч, тъй като залага не парите, а живота си) му липсва далновидност. Понеже е печелил досега, той си мисли, че ще продължи да печели. Той не може да се откъсне от масата в подходящия момент, когато джобовете му са пълни с пари. Така и убиецът, който е успял веднъж, не може да допусне, че някога ще претърпи неуспех. Той приписва целия успех на себе си. Но аз ви казвам, приятели, че колкото и грижливо да е обмислено едно убийство, то не може да успее без късмет!

— Не отивате ли твърде далеч в разсъжденията си? — възрази Франклин Кларк.

Поаро оживено жестикулираше.

— Не, не. Шансът, ако искате да знаете, е еднакъв, но той трябва да бъде във Ваша полза. Помислете само. Можеше да стане така, че някой да влезне в магазина на мисис Ашър в момента, в който убиецът е излизал. Същият човек можеше да се сети да погледне зад тезгяха, да види убитата жена или да хване престъпника веднага, или да го опише така подробно на полицията, че да го арестуваме в най-скоро време.

— Да, разбира се, това е възможно — призна Кларк. — Тогава цялата работа се свежда до това, че убиецът трябва да се осланя до голяма степен на късмета си.

— Точно така. Убиецът е един вид комарджия и като всички комарджии не знае кога да спре. Мнението му за собствените му способности нараства с всяко ново престъпление. Той има извратено чувство за пропорция. Той не си казва: «Аз бях умен и имах късмет!» Не, той си казва само: «Аз бях умен!» Убиецът става все по-самонадеян и тогава, mes amis^[1], рулетката се завъртва, после спира и крупието извиква: «Rouge»^[2].

— Вие мислите, че така ще стане и сега? — попита Меган и смръщи вежди.

— Рано или късно трябва да стане така. Досега късметът беше на негова страна, но вече трябва да се обърне към нас. И аз мисля, че той вече се обърна. Чорапите са началото. Отсега нататък всичко ще тръгне зле за него. И той също ще започне да прави грешки.

— Струва ми се, че ни окуражавате — каза Франклин Кларк. — Вярно, че ние имаме нужда от това. Още щом се събудих, някакво чувство за безпомощност парализира духа ми.

— Вижда ми се много проблематично, че ще успеем да постигнем нещо — каза Доналд Фрейзър.

Меган го сряза:

— Не бъди пораженец, Дон.

Мери Драуър се изчерви леко и каза:

— Според мене, човек никога не знае. Убиецът се намира в същия град, в който сме и ние, и нищо чудно да го срещнем.

Аз казах нервно:

— Само да можехме да направим нещо!

— Не забравяй, Хейстингс, че полицията прави всичко, което може да се направи, навсякъде сноват цивилни полицаи. Добрият инспектор Кроум може да дразни с държанието си, но той е много способен офицер, а също така полковник Андерсън, полицейският началник, е човек на действието. Те са взели всички мерки градът и състезанията да бъдат наблюдавани. Навсякъде ще има преоблечени полицаи. Освен това, кампанията в пресата. Обществеността е предупредена.

Доналд Фрейзър поклати глава.

— Според мене, той изобщо няма да се опита — каза той обнадеждено. — Би било лудост от негова страна.

— За нещастие — каза Кларк сухо — той наистина е луд! Вие какво мислите, мосю Поаро? Ще се откаже ли той или ще опита още веднъж?

— Моето мнение е, че манията го е обзела до такава степен, че той трябва да се опита да изпълни обещанието си! Противното би означавало, че се признава за победен, а неговият болезнен егоизъм никога не би му позволил това. Мога да кажа, че това е мнението и на доктор Томпсън. Надеждата ни е да го хванем, когато се опитва да го извърши.

Доналд отново поклати глава.

— Той ще бъде много предпазлив.

Поаро погледна часовника си. Ние разбрахме намека. Бяхме се споразумели да дебнем цял ден: сутринта да обиколим колкото се може повече улици, а следобед да се навъртаме около най-оживените места на състезанията.

Казвам «ние», но в моя случай това бдение нямаше да бъде от голяма полза, тъй като никога не бях виждал ABC. Но въпреки това, тъй като идеята беше да се разделим, за да обходим колкото се може по-голямо пространство, аз предложих да придружа една от дамите.

Поаро се съгласи, но ми се стори, че намигна насмешливо.

Момичетата излязоха, за да си вземат шапките. Доналд Фрейзър стоеше до прозореца и гледаше замислено навън. Франклин Кларк го погледна, но явно реши, че последният е прекалено погълнат от мислите си, за да го изслуша, понижи глас и се обърна към Поаро:

— Вижте, мосю Поаро. Вие бяхте в Карстън и видяхте снаха ми. Да Ви е казала… или намекнала… искам да кажа… спомена ли изобщо…?

Той млъкна объркано.

Поаро отговори с такава невинна физиономия, че събуди подозрението ми:

— Comment? Дали снаха Ви е казала, намекнала или споменала — какво?

Франклин Кларк силно се изчерви.

— Може би ще си помислите, че не е време да се натрапвам с лични въпроси…

— Du tout!

— Но искам да няма недоизказани неща.

— Чудесно намерение.

Този път ми се стори, че и Кларк започна да подозира, че зад любезната си маска Поаро скрито се забавлява. Той продължи, като се запъваше.

— Снаха ми е много добра жена. Винаги много съм я обичал… но тя дълго време беше болна… и при това от такава болест — непрекъснато я тъпчеха с наркотици… в такова състояние човек започва да си въобразява някои неща!

— А?

Този път нямаше съмнение — в очите на Поаро играеше насмешливо пламъче. Но Франклин Кларк, погълнат от дипломатическата си мисия, не го забеляза.

— Става дума за Тора — мис Грей — каза той.

— О, за мис Грей ли говорите? — В тона на Поаро звучеше наивно учудване.

— Да. Лейди Кларк си е втълпила някои неща. Вие сам виждате, че Тора — мис Грей, е доста хубаво момиче…

— Може би — призна Поаро.

— А жените, дори и най-добрите, са малко злобни към другите жени. Тора беше безценен помощник на брат ми; той винаги казваше, че тя е най-добрата секретарка, която е имал, а беше и много привързан към нея. Но отношенията им бяха открити и порядъчни. Искам да кажа, че Тора не е от тези момичета…

— Така ли? — каза Поаро насърчително.

— Но снаха ми си беше внушила, че трябва да… ревнува. Не че го показваше с нещо, но след смъртта на Кар, когато стана въпрос мис Грей да остане, Шарлота категорично отказа. Вярно е, че това отчасти се дължи на болестта и морфина и, както казва сестра Капстик, не бива да обвиняваме Шарлота, че си е набила тези идеи в главата…

Той млъкна.

— Да?

— Искам да разберете, мосю Поаро, че между тях е нямало нищо подобно. Това са само фантазии на една болна жена. Ето погледнете — той порови из джоба си, — това писмо получих от брат си, когато бях в Малая. Искам да го прочетете, защото то ясно показва какви са били отношенията им.

Поаро взе писмото. Франклин застана зад него и прочете част от него на глас:

… тук всичко е както винаги. На Шарлота отчасти й облекчиха болките. Бих искал да мога да ти кажа пешо повече. Може би си спомняш Тора Грей? Тя е много мило момиче и голяма утеха за мене. Не знам какво бих правил без нея в тия лоши времена. Нейното съчувствие и интересът й към мене са неизчерпаеми. Тя има изтънчен вкус и нюх към красивото и споделя моята страст към китайското изкуство. Наистина имах късмет, че я открих. Дори една дъщеря не би могла да бъде по-мила и отзивчива. Животът й е бил труден и невинаги щастлив, но аз се радвам, че тук тя намери дом и искрена привързаност.

— Виждате ли — каза Франклин, — такова е било отношението на брат ми към нея. Той я е имал като дъщеря. Това, което ми се вижда несправедливо, е, че веднага след смъртта на брат ми жена му направо я изгони от къщата! Жените наистина са злобни, мосю Поаро.

— Не забравяйте, че снаха Ви е много болна.

— Знам. Непрекъснато си го повтарям. Човек не бива да я осъжда. Но въпреки това реших да Ви покажа писмото. Не искам да оставате с грешно впечатление за Тора от това, което лейди Кларк Ви е казала.

Поаро ми върна писмото.

— Уверявам Ви — каза той с усмивка, — че никога не си позволявам да си създавам впечатление за някого от чужди думи. Аз сам си съставям мнения.

— Е — каза Кларк и прибра писмото, — все пак се радвам, че Ви го показах. Ето ги и момичетата. Трябва да тръгваме.

В момента, в който излизахме от стаята, Поаро ме повика обратно.

— Твърдо ли си решил да вземеш участие в експедицията, Хейстингс?

— О, да. Не бих се чувствувал добре, ако стоя тука и бездействувам.

— Освен дейността на тялото, съществува и тази на ума, Хейстингс.

— В тази област ти си по-добър от мене — казах аз.

— Ти си безспорно прав, Хейстингс. Прав ли съм, като предполагам, че искаш да кавалерствуваш на една от дамите?

— Прав си.

— И коя по-точно ще бъде удостоена с твоята компания?

— Ъ… не съм мислил още.

— Какво ще кажеш за мис Бърнард?

— Тя е прекалено независима — възпротивих се аз.

— Мис Грей?

— Да. По-добре тя.

— Намирам, Хейстингс, че си един изключителен, макар и прозрачен лъжец! Още от самото начало беше решил да бъдеш целия ден с твоя рус ангел.

— О, стига, Поаро!

— Съжалявам, че трябва да осуетя плановете ти, но се налага да те помоля да придружиш другиго.

— Е, добре. Виждам, че имаш слабост към онова мило дете.

— Ще придружаваш Мери Драуър и моля те, не я изпускай от очи.

— Но защо, Поаро?

— Защото, скъпи приятелю, името й започва с Д. Не трябва да поемаме никакви рискове.

Видях, че искането му е основателно. Отначало ми се струваше пресилено, но после осъзнах, че ако ABC изпитва фанатична омраза към Поаро, то той по всяка вероятност следи всяко негово движение. В такъв случай с убийството на Мери Драуър той би му нанесъл най-силния удар.

Обещах да не се отделям от подопечната си.

Излязох и оставих Поаро да седи в едно кресло до прозореца.

Пред него имаше малка рулетка. Той я завъртя и в момента, когато напусках, извика подире ми:

— Rouge, това е добро предзнаменование, Хейстингс. Късметът се обръща!