Емилио Салгари
Битка в океана (20)

XX. С два сала през Атлантика

Корсарят и господин Хауърд прегледаха палубата, да не би да е останал някой индианец, а моряците се заловиха отново за работа. Оставаше още малко салът да бъде готов. Каменна глава стоеше зад своя топ, за да ги запази от индианците, които може би пак щяха да се появят. И не се беше излъгал.

Едва бяха захванали своята работа и стрели долетяха от разни посоки. Докато стрелите хвърчаха над работещите, Каменна глава гърмеше със своя топ. Изведнъж в далечината се чуха седем-осем топовни гърмежа. Корсарят и господин Хауърд се покачиха на наблюдателницата.

— Кой ли гърми? — запита първият.

— Дали и там стрелят също по индианци?

Каменна глава, който пълнеше отново топа, отговори, като се намръщи:

— Коменданте, аз мисля, че тези гърмежи не означават нищо хубаво за нас. Сигурно тримачтникът е забелязал някой английски кораб и му сигнализира.

— Същото предполагам и аз — отговори господин Хауърд.

— Това значи, че моят брат все още има късмет — каза сър Уилям с въздишка.

— Тихо, господа — прошепна бретонецът.

Той постави отворените си длани зад ушите и се ослуша.

— Вече не се чува никакъв гърмеж. Сигурно екипажът на тримачтника се е качил върху сала и се отдалечава.

— Е, тогава да побързаме да отплаваме и ние — каза корсарят. — Където ги стигнем, ще ги атакуваме.

Въпреки атаката на индианците, салът беше готов и бе много здрав. Дълъг тридесет метра и широк десет метра. Снабден с една мачта, на която бързо поставиха платното. Имаше дълго кормило във формата на гребло. Натовариха всички провизии, всички оръдия и много прибори. Теглен със здрави въжета, салът бавно се плъзна от палубата във водата. Корсарят беше започнал да дава заповеди за новото отплаване, когато индианците отново ги нападнаха. Те като че се бяха заклели да не оставят нито един бял да си замине. Малкият Флок и другите артилеристи даваха залп след залп, като пробиваха човешките тела.

Каменна глава не беше вече зад своя топ. Той управляваше сала. Тридесет-четиридесет гребци го тласкаха напред. Бяха изминали петдесет метра, когато се видяха обкръжени от много тълпи плуващи индианци, които още не се бяха отказали от сражението. Тъй като големите топове бяха останали на разнебитения кораб „Гръмотевица“, то корсарите бяха заплашени от голяма опасност.

— Оставете карабините и извадете сабите! — изкомандва сър Уилям.

Битката стана много ожесточена. Индианците, въпреки че падаха на дузини по сала и изчезваха под водата, не се плашеха, а все по-яростно нападаха. Изведнъж обаче тези, които плуваха около сала, започнаха да се връщат бързо към брега.

— На какво ли се дължи тоя страх? — запита корсарят. — Не се надявах на такова щастие.

— Погледнете, сър Уилям — каза господин Хауърд, като му показа едни светещи точки, които правеха зигзаг.

— А, акули! — извика баронът. — В този момент те са благословени.

Една дузина акули се приближаваше до сала. Те разгониха индианците и разкъсаха немалко от тях.

Корсарят и Каменна глава се питаха какви ли опасности е преживял и екипажът на тримачтника. Изведнъж силен трясък разтърси въздуха.

— „Гръмотевица“ експлодира!

— Не ще видим вече моя кораб, от всички възхваляван! — прибави корсарят, хълцайки.

Салът продължи да се движи напред, тласкан от лек ветрец. Опасност от индианците вече нямаше. Няколко акули продължаваха да придружават сала, но от тях корсарите не се плашеха. Плаваха известно време. Корсарят и някои от моряците бяха полегнали да си починат. При една извивка на брега пред смаяните моряци се появи черна маса. Двамата бретонци скочиха на крака, викайки:

— Тримачтникът! Тримачтникът!

При този вик всички корсари се събудиха и се затичаха за оръжието си, страхувайки се от някоя нова изненада. Всички гледаха този противник, който вече не можеше да плава. Снарядите, изстреляни от военния кораб, го бяха надупчили на няколко места, през които сега навлизаше вода.

— Най-после! — извика корсарят. — Сега силите ни са равни, мой мили маркизе!

Едва беше издал заповед да го доближат, когато една човешка фигура се изправи на борда и започна да им маха с ръка.

— Човек! — извика господин Хауърд.

— Кой може да бъде и защо е останал самичък на борда?

— Скочи във водата и ела при нас — извика му корсарят.

Мъжът се хвърли във водата и с няколко замаха стигна до сала.

— Ти?! — извика учуден капитанът, когато го видя. — Не си ли ти англичанинът, когато завързахме и оставихме в гората?

— Да — отговори войникът, стискайки юмруци.

— Няма ли никой друг на кораба? — запита баронът.

— Не, никой.

— Нямате ли лодки?

— Имахме, но всички ги изпотроши артилерията ви. Сега ми кажете какво ще правите с мен?

Корсарят повика един брадат човек да се приближи към тях и обръщайки се към англичанина, добави:

— Това е палачът от Бостън, който има здрави въжета. Бих могъл да те обеся, но ако ти ни се подчиняваш и не се опитваш да бягаш, ще те оставим на кораба.

— Аз ви обещавам, господине — каза англичанинът, доволен от тази възможност.

— Освен това ние с малкия Флок ще го наблюдаваме — намеси се Каменна глава.

За по-голяма сигурност привързаха пленника за долната част на мачтата. Рано беше още да се покаже зората, ето защо всички моряци застанаха по местата си, а около сала подскачаха хиляди светещи животинки. Около два часа салът продължи да плава в улеи между скали и после излезе в открито море. Изведнъж Каменна глава забеляза една черна маса да се движи пред тях.

— Салът на маркиза! Салът на маркиза! — извика с все сила той.

Още не беше заглъхнал викът му и всички моряци грабнаха оръжието си. Салът обаче беше много далеч, та и дума не можеше да става за сражение. Англичаните също забелязаха присъствието на своите заклети врагове. Те започнаха да махат заплашително към тях с ръце. Сър Мак-Лелан забеляза между тях една бяла фигура.

— Мари! — извика той силно развълнуван.

Момичето сякаш го чу и вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Успокойте се, сър — каза му господин Хауърд, като видя, че началникът му пребледнява. — Те не ще ни избягат.

Корсарят седна върху едно буре и обхвана главата си с ръце. Този човек, който не беше плакал никога през живота си, сега имаше сълзи в очите си.

— Ние трябва да ви преследваме непрекъснато чак до Ню Йорк, а той не е близо — изпъшка баронът.

— Освен това могат да се случат хиляди непредвидени неща — намеси се Каменна глава, без който нито един разговор не можеше да мине.

— На какво се надяваш? — запита сър Уилям.

— Това е моя тайна, не ме питайте сега.

В това време от английския сал излязоха няколко пушечни изстрела, но те не достигнаха до корсарите, тъй като разстоянието беше все още голямо. Каменна глава се върна при кормилото, където беше Флок с двамата немци. Той започна да им разказва набързо своя план:

— Който не го е страх от смъртта, нека дойде с мен. Ще преплуваме от нашия сал до другия и ще откраднем русата мис. Не казвайте никому нищо. Вземете си само ножове и да скочим във водата веднага, за да използваме тъмнината, която ни обгръща, след като изчезнаха всички фосфоресциращи животинки.

— Това е опасно приключение — каза малкият Флок.

— Вярно е, ето защо искам да ми отговорите: ще ме придружите ли, или не? След два часа зората ще се появи и всичко ще пропадне.

Тримата отговориха, че ще го придружат. Четиримата моряци, които знаеха много да бъбрят, бяха също така смели и предприемчиви. Те предупредиха набързо само господин Хауърд и скочиха в морето, без да ги забележи никой. Като много добри плувци те бързо се отдалечаваха от своя сал.

— Внимавайте само да не ви разкъсат акулите! — извика им Каменна глава.

Продължиха да плуват около един час. Когато звездите започнаха да угасват една по една, четиримата достигнаха другия сал. Каменна глава предпазливо се улови за едната му страна. Както предполагаше, техните противници бяха налягали между буретата след изчезването на медузите и на нощните птици. В средата на сала Каменна глава забеляза бялата фигура на мис Мари, която сигурно беше под наблюдението на ужасния маркиз. В мига, когато четиримата смелчаци се готвеха да влязат навътре в сала, някъде в далечината се чуха топовни гърмежи. Сражаваха се кораби, като не знаеха за близкото присъствие на двата сала.

— Пропадна ни планът! — извика Каменна глава. — Нашата добра звезда угасна завинаги.

Като чуха канонадата, англичаните се разбудиха и се развикаха: „На оръжие!“

— Да скочим обратно във водата и да се върнем на нашия сал. Там ще бъдем по-добре, отколкото тук — каза Каменна глава. — Дявол да ги вземе, колко ли са тези кораби?

— Виждам само два — отговори малкият Флок. — Те се сражават и изглежда, че единият е американски, а другият е английски.

— Тихо!

Между трясъка на канонадата долетяха думите: „Долу тези от «Кабот»!“

„Кабот“, ако си спомнят читателите, беше името на един от четирите американски кораба, който помагаше на „Гръмотевица“ със своите топове в сражението край Бостън и който беше изостанал назад, възпрепятстван от бурята.

— Да отплуваме към „Кабот“ — извика радостно Каменна глава. — Бързо, момчета!

И четиримата заплуваха смело към кораба. Когато го наближиха, от кораба ги забелязаха и насочиха пушките си към тях, числейки ги за англичани.

— Оставете оръжието — обади им се Каменна глава. — Ние сме ваши приятели.

— Янки?

— Не, корсари от Бермудите.

— Можете да се качите на кораба — каза един от американските офицери.

„Кабот“ продължаваше да стреля срещу английския кораб, който, от своя страна, искаше да го потопи.

— Каменна глава! — извика офицерът, когато капитанът се показа на кувертата. — Какво се е случило? Къде е баронът?

— Не питайте за нищо сега. По-късно ще ви разкажем всичко! Барон Мак-Лелан се намира много по-близо, отколкото можете да предположите. Сега не се занимавайте с нас, а продължавайте да плавате на север и не преставайте да обстрелвате неприятеля.

Флок и двамата немци също се показаха на палубата, като се криеха до стените на кораба от куршумите на неприятеля, тъй като английската артилерия продължаваше своята адска музика. Комендантът на кораба, който нищо не разбираше от внезапното появяване на четиримата плувци, послуша съвета на Каменна глава. Продължиха пътя си на север и засипаха неприятеля с огнени снаряди. Така те достигнаха до сала на маркиза. Тук неприятелският кораб се спря, за да прибере екипажа на разбития тримачтник. В това време до ушите на коменданта на „Кабот“ достигна един добре познат глас.

— Господин Мак-Лелан! Какви странни неща се случват тук?

— Едно щастливо съвпадение, господине — каза Каменна глава. — Без да искате, спасихте всички корабокрушенци от „Гръмотевица“.

Пет минути по-късно баронът и всички моряци бяха на борда на „Кабот“. Английският кораб също беше прибрал другия екипаж и давайки два последни гърмежа, бързо се отдалечаваше на север.

— Господине — каза баронът на американския комендант. — Ще ви моля да проследим кораба чак до мястото, където ще спре.

— Знаете ли кого качиха преди малко на борда му?

— Брат ми и моята годеница.

— Още ли не сте ги заловили?

— Не, защото винаги досега, точно когато са били почти в ръцете ни, са се изплъзвали.

— И сега ли?

— Сега ще ги преследваме чак до Ню Йорк, защото съм сигурен, че в това пристанище ще спуснат котва.