Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Началото и краят на Третата световна война
доц. д-р Боян Любомиров Дуранкев
Издателска къща „Нови хоризонти“, София, 1999
Рецензент: доц. д-р Петко Чобанов
Редактор: Геника Киркова
Коректор: Геника Киркова, Ваня Николова
Художник: Истилиян Божилов
Техн. редакция и предпечатна подготовка: Истилиян Божилов
Формат 16/60/84; ПК 5; Тираж 1000; ИК 76.64
Печат: Университетска печатница на УНСС
ISBN 954-494-201-7
c\o Jusautor, Sofia, 1999
История
- — Добавяне
ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ
АЛТЕРНАТИВИТЕ ПРЕД ИЗТОЧНА ЕВРОПА И БЪЛГАРИЯ
Часовникът на историята вече отмери няколко години, през които народите в Източна Европа, а сред тях и българският „работят“ усърдно както върху разграждането на старата обществена система, така и върху теоретичното осмисляне и практическото изграждане на новото и, както се очаква, по-прогресивно общество. Исторически тези няколко години са достатъчно продължителен период, за да могат да бъдат характеризирани както отиващата си система, така и алтернативите след прехода.
От промените в положителна посока е заинтересуван всеки, който знае, че страната му има 1300-годишна история и който би желал на тази страна да бъдат отредени поне още толкова години в перспектива.
1. Обществото, от което идваме
Източна Европа се сбогува с миналото си, като го осмисля. За пореден път тя задава настойчиво въпроса: как бяха положени основите на старата система и каква всъщност бе тя? Съвсем очевидно е, че за да се предпише необходимата рецепта за оздравяване, най-напред трябва да се постави точна диагноза. За да се отговори изчерпателно на въпроса за диагнозата, е необходима кратка, но продуктивна екскурзия в миналото.
През 1917 г. болшевиките, виждайки недъзите на тогавашното капиталистическото общество, се заеха с незабавна революционна смяна на системата. Крайният продукт от този техен акт получи названието социализъм. Същият този краен продукт обаче на практика започна твърде много да се отличава от теоретичната конструкция, формулирана от Маркс, Енгелс и останалите „класици“ на новата система. На практика реалният социализъм драстично се размина с научния социализъм. „Приноси“ в това отношение имаха Ленин и особено Сталин. Днес вече никой сериозен изследовател не смее да твърди, че създаденото от тях общество се е ръководело от принципа „От всекиго според способностите, всекиму според количеството и качеството на труда“, т.е. че е било социалистическо. Още по-наивно е да се твърди, че е действал принципът „От всекиго според способностите, всекиму според потребностите“, т.е. че е имало комунизъм.
Оттогава досега — един твърде дълъг период — се натрупаха достатъчно факти, за да бъде характеризирана системата, носеща етикета социализъм. И така каква беше системата, в която Източна Европа живя близо половин век? Отговор на този въпрос дава теорията за обществените системи.
За да се опише екзактно една обществена система, е необходимо и достатъчно да се разкрият нейните основи — икономически, политически, разпределителни, преразпределителни и идеологически.
Ето в синтезиран вид основите на старата система, „изграждана“ през тези години в т.нар. социалистически страни:
1. Икономически основи: държавна собственост върху средствата за производство и дори върху голяма част от предметите за потребление. Открит стремеж за превръщане в държавна „собственост“ на гражданите.
2. Политически основи: ръководна роля на една политическа сила, обградена със сателити, във всички области на живота. Срастване на държавата и партията върху основата на номенклатурата. Диктатура на малцинството над мнозинството, тоталитарно общество. Рязка диференциация между „класата на ръководителите (правоимащите)“ и „класата на ръководените (правонямащите)“.
3. Производствени основи: „фиксиране“ на бъдещето, работа по единен държавен план. „Командна“ икономика отгоре надолу.
4. Разпределителни основи: всекиму според оценката, давана „отгоре“ (държавно-партийна). Всеки разполага със заплатата си, а държавата — с печалбата.
5. Преразпределителни основи: държавата декретира натрупването и потреблението.
6. Теоретични и идеологически основи: теорията за ролята на „един народ“, „една държава“, „една класа“, „една раса“, „една партия“, „една религия“ или „една личност“, надарени с „месиански“ функции. Те са призвани да „ръководят“ националното и световното настояще и бъдеще. Империализъм навсякъде и във всичко.
7. Цел на развитието: максимална експанзия на държавата във всички сфери и области. Максимален растеж на производството, максимално обвързване на отделната личност и държавните цели, максимално световно разпространение.
8. Основни положителни резултати: бърз растеж за определено време; премахване на безработицата, крайната бедност и други социални проблеми; равномерно разпределение на дохода и т.н. Впрочем Съветът за взаимодействие на своята сесия от 30.05–02.06.1991 г.[14] също прокарва мисълта, че „централизираното планиране беше важен инструмент за стимулиране на икономическия ръст“. Китай, който остава в списъка на страните от тип държавен капитализъм, е блестящ пример в това отношение. Само за първото шестмесечие на 1992 г. той реализира 10,6 на сто икономически растеж при планови разчети от 6,0 на сто. Приходите на гражданите са се увеличили с 15,3 на сто при темп на инфлация 6,5 на сто. Китайските икономисти се опасяват, че подобен растеж би довел до „прегряване“ на икономиката. През 1993 г. МВФ постави Китай на трето място в света по производство, класирайки го след САЩ и Япония и пред Германия. Въпреки това ниската стартова база и високата раждаемост оставят Китай далече назад по производство и потребление на човек от населението. Обратно, през 1992 г. развитите западни страни постигнаха растеж, който МВФ описва така: „Въпреки че успяхме да преодолеем рецесията, темповете на растеж не могат да се сравняват с онези, които са наблюдавани в аналогични фази на цикъла“[15].
9. Основни отрицателни резултати: потискане на личността от държавата, шаблонизиране на поведението и живота, подчинение на командите „отгоре“. Примат на колективните над индивидуалните права. Диктатура на номенклатурата на партията-държава. Силно идеологизиране на всички сфери на живота.
Всичко това е напълно достатъчно, за да може „старата система“ да придобие основните си контури и да бъде дефинирана. Името на тази система е номенклатурен държавен капитализъм, провеждащ политика на империализъм. С други думи, всички страни, които преминаха към него, осъществиха скок не „от царството на необходимостта към царството на свободата“, а от най-примитивния към най-завършения капитализъм. Впрочем българският президент г-н Ж. Желев излезе с подобно мнение във в. „Тюркие“ от 24.II.–04.III.1992 г. Той каза, че режимите в Източна Европа не бяха социалистически, „те бяха груб, първичен, тоталитарен държавен капитализъм“, „те се мъчеха да живеят като паразити върху основите на един висок идеал“. В края на м. март 1992 г. на конференцията в академия „Занкелмарк“ в Германия в доклада си „Какво остана от социализма“ г-н Томас Майер, завеждащ отдел във фондация „Фридрих Ерберт“, също твърдеше, че Източна Европа е живяла в условията на примитивен държавен капитализъм. Все повече учени се солидаризират с подобна диагноза.
Ръководната класа — това е класата на висшата партийно-държавна номенклатура, чието по-точно определение е едра държавна буржоазия. Всъщност разделението вътре в обществото не е било класическо — на две класи. К. Коулгров, изследвайки тази система, стига до извода, че обществото е имало 10 класи[16].
Най-уродливата проява на тази система бе репресирането на несъгласните с нея. Ликвидирането, „безследното“ изчезване, изпращането в психиатрии, въдворяването в лагери и общежития, интернирането, изселването и заселването по административен ред, уволнението от работа, недопускането и изключването от университети и училища — това бяха само някои от „масовите“ прояви на системата и на нейното отношение към личността[17].
Крайните резултати от този величествен експеримент — номенклатурния държавен капитализъм с командна икономика — са налице. За изоставането в твърде много отношения на тези страни, възприели системата, може определено да се твърди, че вина носят самата система, нейните вдъхновители и основни консуматори, хората, които са се облагодетелствали от нея. Тук се срещат няколко диаметрално противоположни мнения. От една страна, се твърди, че всички са виновни за тази система[18]. От друга страна, се приема, че никой освен самата система не е бил виновен[19]. От трета страна, се приема принципът за частичната вина и отговорност. Този подход споделяме и ние, без да го догматизираме[20].
Тази система бе осъдена морално (и за щастие мирно[21]) от самите народи, без съществена външна намеса — чрез изразения политически вот на недоверие на „комунистическите“ партии по време на изборите. Днес тя категорично се отхвърля като вариант за развитието поне на развитите и на средноразвитите страни. Което съвсем не означава, че ако те се върнат назад в развитието си, няма да грабнат отново старото изпитано оръжие.
Има твърдения, че е възможен процес на „комунистическа реставрация“[22]. Но нека се позовем на председателя на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Мигел Мартинес: „Комунизмът не се връща в България, той умря и беше погребан“[23].
2. Обществото, към което се стремим
Разграждането на системата на номенклатурния държавен капитализъм обаче не снема от дневен ред най-важния въпрос: накъде в бъдеще? Става дума за избор на път, на стратегия, на поведение. В частност става дума за избор на модел на икономическа и политическа реформа. Тук общата фразеология от типа „пазарна икономика“ и „парламентарна демокрация“ не помага особено, освен на митингите.
Не е без значение и обстоятелството, че действително е налице значима промяна за всички страни и народи. Завоят е по-остър, дори отколкото е била победата на Англия над Наполеонова Франция през 1815 г. Тогава се решава кой ще има военно господство в Европа през XIX в. (но не се слага край на идеологическите заблуди, появили се във Франция през 1789 г. и възродили се под друга форма в Русия през 1917 г.). Събитията през 1989–1993 г. биха могли да се разглеждат като по-значими и от победата на Реформацията през XVII в. Съвременните промени засягат всеки и всички, по всяка вероятност за десетилетия. Такива промени светът не е преживявал вероятно от битката при нос Акциум през 31 г. пр.н.е., която довежда до pax romana през следващите два века. С други думи, дори бъдещето на Великите сили е под въпрос в резултат на промените в Източна Европа. Те не могат да останат безразлични, но това не означава, че имат рецепта за прехода. Те могат даже и да грешат.
От друга страна, не е достатъчно само до се зададе нов хипотетичен модел. Зад него трябва да стоят сили, които да го подкрепят. В противен случай той може да остане единствено за прословутата „критика на мишките“.
От трета страна, трябва да се има предвид и обстоятелството, че рухването на т.нар. световна социалистическа система съвсем не засили позициите на капитализма, както първоначално се очакваше[24]. Всъщност получи се донякъде обратното — изчезването на фона на социалистическия свят, изтъкващ предимствата на капитализма, допринесе за разкриването и осъзнаването на слабостите и недостатъците на последния. С други думи, търсенето на алтернативи за бъдещето съвсем не е и не може да бъде вкарано в един коловоз — коловоза на капитализма, на пазарната икономика и на демокрацията[25], разбирана като насилие на болшинството над малцинството.
Ще се опитаме да направим оценка и на моделите, и на силите, които стоят зад тях. Този опит претендира за коректност по отношение на България, но изводите му могат да се приложат (с известни корективи) и за другите страни от Източна Европа.
И така кои според нас са предлаганите варианти за бъдещето и силите, които стоят зад съответния вариант?
3. Реалните алтернативи
Както ще стане ясно, на практика се оказва, че има множество „единствени“ алтернативи, варианти, модели, концепции за бъдещето.
3.1. Първа алтернатива: „Без промяна“
България, опиянена, танцува „последния валс“. Тя, както и развитият свят, вярва, че този валс ще завърши още „днес“. Тя се приготвя за „утре“.
Същевременно определен слой от населението — както принадлежащ към бившата висша номенклатура, така и свързан с новите движения и структури, се стреми „танцът“ да продължава колкото може по-дълго, за да запазят силните си позиции в икономиката, държавата и обществото. Защото при една „нормална“ икономика, „нормална“ държава и „нормално“ общество те просто няма да намерят подобна силна позиция.
В случая става дума не само за екстремални и маргинални личности. Става дума за новия урод (по думите на Ал. Солженицин), който се роди след падането на Стената — срасналите се бивша висша номенклатура (притежаваща силни икономически позиции поради своето половинвековно управление[26]), бившата едра буржоазия (притежаваща силни икономически позиции поради драстичната реституция на едрите имоти) и бившия и настоящ черен спекулативен капитал (притежаващ силни икономически позиции поради „естествената“ си икономическа дейност — престъпност, търговия с наркотици и оръжие, проституция и т.н.). Удивителното е, че на практика те успяха да се сраснат и днес нямат определен политически оттенък — те са навсякъде и никъде.
Те победиха — икономически. Но това е пирова победа. Историята никога не спира „окончателно и завинаги“. Народите, макар и под нов — икономически — ботуш, едва ли ще продължат „последния валс“ като танц на място. Тази алтернатива — първа, макар и временна (но съвсем реална) не може да бъде вечна.
И което е най-важното — малка група от населението държи танцът на място да продължава вечно.
3.2. Втора алтернатива: консервативна
Както винаги, миналото влияе повече върху бъдещето, отколкото върху настоящето. По тази причина два варианта за развитието са най-тясно свързани с миналото.
Макар и условно, вторият вариант може да се нарече консервативен. Става дума не за традиционния консерватизъм, а за източноевропейски и най-вече балкански консерватизъм. Тези, които го изповядват, виждат бъдещето в миналото (до половин век в Източна Европа и повече от половин век в бившия СССР). „Утре започва от вчера“. Според консерваторите това, което е било, е било социализъм, но опорочен от „лошите“ властници. Те твърдят, че е достатъчно на мястото на „лошите“ да дойдат „добрите и съвестни“ ръководители, за да тръгнат нещата в правилна посока. Консерваторите искрено вярват в прогреса чрез старата система, която е била, но чрез новите хора. Историята обаче не ни дава основания да споделим тази вяра. Виновна за резултатите, както подчертахме, е системата, а не хората. Но важното в случая е, че зад този модел стоят влиятелни обществени и политически сили. По наша оценка около 20 на сто от българите са реални и потенциални консерватори[27].
3.3. Трета алтернатива: реставрационна
Третият вариант може да се характеризира като реставрационен. Силите, които предлагат този модел, твърдят, че всичко през изминалия половин век е било крайно отрицателно, че развитието е било върнато назад във всички отношения, че катастрофата е пълна. Къде е обаче бъдещето? „Утре започва от оня ден“, твърдят те. Всичко преди един век е било „нормално“, но избраният път преди половин век е довел до ненормални резултати и ситуации. Оттук и изводът — часовникът трябва да бъде върнат назад, за да се получи „нормалната страна“. Не споделяме илюзиите на реставраторите — никога досега, през цялата човешка история, миналото не е ставало бъдеще. Но и тук важното е, че зад реставрационния модел стоят немалки сили. В България те са под 15 на сто, но заемат важни позиции.
Реставраторите могат да се разпознаят по исканията за пълно и безусловно възстановяване на национализираната преди собственост, за отмяна на всички по-важни закони след падането на фашистката власт, за връщане на монархията и т.н. Освен това те настояват за провеждане на своеобразна демократична „декомунизация“, която поразително напомня „комунизацията“ при стария модел.[28] Основното изискване на демокрацията е сменяемостта. Нима тогава великият лозунг „С малко, но завинаги!“ не е проява на комунистическо мислене? Накрая, след като не се задоволяват с отстраняването на своите противници, те искат и символична смърт на техните идеи, включително и чрез ликвидиране на паметници — метод, усвоен добре от арсенала на Й. Сталин[29].
Реституцията обаче е невъзможна в рамки сто на сто, а следователно и недопустима.
• Първо, връщането на часовника назад във времето е просто невъзможно. Така например, ако въз основа на 1 700 000-те молби за връщане на земята в реални граници се получат 3 160 000 нови селскостопански собственици, това ще означава, че новият модел на селскостопанско производство ще се базира на около 17 дка на 1 човек! Нещо, което би изумило всеки селскостопански производител от развитите страни!
• Второ, няма кой да се погрижи за държавната и общинска собственост, която също се нуждае от реституция[30].
• Трето, едва ли някой е в състояние да определи коя трябва да е „Светата година“, спрямо която да се извърши реституцията. 1949? 1944? 1939? Или някоя друга? Това не е въпрос без значение.
Освен консерватори и реставратори могат да се посочат и два типа доктринери, които предлагат два диаметрално противостоящи си варианта на обществена система. Четвъртият и петият „модел“ на развитието в голяма степен страдат от „тиранията на идеологията“ и на подражателството, на сравнението.
3.4. Четвърта алтернатива: дясна доктринерска
Условно четвъртият вариант може да се нарече десен доктринерски. Той наистина предлага смяна на старата система с нова. Какви са основите на предлаганата дясна система?
1. Икономически основи: частна собственост върху средствата за производство и предметите за потребление. Пълна неприкосновеност на частната собственост.
2. Политически основи: минимум две противостоящи си политически сили (обраснали със сателити) върху основата на парламентарната демокрация. „Диктатура на мнозинството над малцинството“, демократично общество.
3. Производствени основи: всеки собственик работи по собствен план. Държавата е напълно изолирана от икономиката.
4. Разпределителни основи: всекиму според вложения капитал (капитал в най-широк смисъл). Собствениците на работна сила (капитал) получават и разполагат със заплатите си, собствениците на средства за производство (капитал) получават и разполагат с печалбите.
5. Преразпределителни основи: пълно отдръпване на държавата от икономиката.
6. Теоретични и идеологически основи: класически и съвременен либерализъм. Индивидуализъм без граници. Наивна вяра в доброто, заложено във всеки човек.
7. Цели на развитието: максимални заплати и печалби.
8. Основни положителни резултати: силни стимули за новаторство и творчество, за ориентация към пазара; бърз икономически растеж и т.н.
9. Основни отрицателни резултати: липса на демографска и екологична стратегия; „подчиняване“ на личността от икономиката, от силите на пазара; чувствително имуществено, подоходно, образователно и т.н. разслоение на обществото.
Дясната доктрина е уязвима от много страни. Сляпата вяра в безупречността на частната собственост означава, че не се прави разлика между форма на собственост и ефективно ръководство.
В това отношение експрезидентът на знаменития Римски клуб е абсолютно точен. Той не може да се съгласи, че „най-добрият начин за укрепване на една нестабилна икономика е да се даде пълна свобода на частния й сектор. Контролираното от държавата предприятие трябва да носи печалба както частните корпорации, може и трябва да се ръководи също така ефективно. Икономическите резултати невинаги оправдават тези очаквания, но уви, това се случва и с частното предприятие“[31]. И продължава: „частният сектор в световната икономика трябва да се постави в ред, като се направи преоценка на неговите функции, район и обхват на действие“[32].
Дясната доктрина също има богат спектър привърженици в страните от Източна Европа като напълно естествен резултат, след като махалото на историята е било в крайно ляво положение, стремежът му е не да отиде и да спре в центъра, а да се насочи крайно вдясно. Но трябва да се подчертае, че десните доктринери в Източна Европа са „по-благоверни“ към идеята от техните събратя в развития свят. Зад доктрината на дясната система в България стоят нарастващи социални сили. Потенциални и реални либерали в България са една немалка част от населението — около 30 на сто.
3.5. Пета алтернатива: лява доктринерска
Петият вариант, наречен условно ляв доктринерски, също предлага нова система на мястото на старата, която обаче е пълен антипод на дясната доктрина. Ето накратко основите на лявата доктрина:
1. Икономически основи: не държавна, а обществена собственост върху средствата за производство и предметите за потребление.
2. Политически основи: нито тоталитаризъм, нито демокрация, а обществен консенсус. Общество „без насилие“.
3. Производствени основи: икономиката функционира въз основа на координацията на творчество и интересите на гражданите, способностите и потребностите. Кординация въз основа на състезанието на проектите на потребители и производители.
4. Разпределители основи: доходите се образуват въз основа на „обществения договор“. Личността сама решава какво да прави със заплатата си, а обществото — въз основа на състезанието на проектите — с печалбата.
5. Преразпределителни основи: обществото и общностите решават колко и какво да се отдели за натрупване и потребление.
6. Теоретични и идеологически основи: класически и съвременен колективизъм. Християнство.
7. Цели на развитието: максимално потребление и натрупване при хармонизиране на взаимоотношението личност — общество — икономика — природа.
8. Основни положителни резултати: силни позиции и на отделната личност, и на обществото като цяло. Стремеж към хармония, солидаризиране и социализиране.
9. Основни отрицателни резултати: предоверяване на възможностите на „единното действие“; слаб стремеж към лична изява.
Макар и малобройна, групата привърженици на лявата алтернатива намира подкрепа в обществото. Това са около 15–20 на сто от населението.
И така „смяната на системата“ има очертани четири (без варианта „без промяна“) основни алтернативи — две от миналото и две доктринерски. Но коя от тях ще бъде избрана?
3.6. Шеста алтернатива: динамична равновесна система
Според нас и петте варианта имат важно значение, което обаче няма да доведе до „пълната и окончателна победа“ на нито един от тях. Обратно, ако някой от тях бъде натрапен с „революционни средства“, под някаква форма на насилие, той би бил гибелен за самия себе си.
Дали тогава не е най-добре да се копира модел от някоя развита страна или група страни? Или пък да се премине към системата на класическия капитализъм? Споменатият Съвет за взаимодействие е категоричен: „нито капиталистическата пазарна система, нито социалистическата командна икономиката не успяха да се покажат като съвършен метод за удовлетворяване на индивидуалните и конкретни потребности или за осигуряване на справедливо разпределение на дохода. По същия начин не съществува чисто пазарна икономическа система, основана върху частната собственост“. Гуруто на неолибералния модел за реформи Джефри Сакс също е категоричен, че „много пазарни икономики функционират зле“[33]. Разбира се, това съвсем не значи, че всички т.нар. пазарни икономики дават посредствени и лоши резултати. И отново да се позовем на Съвета за взаимодействие: „В Западна Европа, Северна Америка, Азия и други части на света съществуват десетки задоволително функциониращи модели, ориентирани към пазарната икономика. Но при опита да се пренесат тези модели в страните от Централна и Източна Европа възникват трудности.“
И така, накъде? Нова система или миксаж?
По всяка вероятност общественият избор в Източна Европа и в частност в България ще доведе не до нова система на мястото на старата система, не до връщането на някаква форма на миналото, а до синтез на алтернативите, до динамично равновесно общество — шеста алтернатива на избора. Днес то се поддържа активно от сравнително малка част от избирателите, но „скритите“ му привърженици — тези, които биха подкрепили една умерена, рационална и центристка позиция, не са никак малко. За България това са около 15–20 на сто от населението. Очертава се категорична тенденция на бързото им нарастване.
Впрочем този път се препоръчва и от западни експерти. Г-н Лионел Столерю, бившият държавен секретар по планиране на Франция, също си задава въпроса какво е необходимо за нашите страни? Отговорът е скъсване и преход: „скъсване, що се касае до същността на избрания строй; преход във времето, за да се премине от една система в друга. Нито реформа, нито революция, а програмирана еволюция“. На подобна позиция застават и Ролф Дарендорф, и Джордж Сорос, и множество други учени и политици.
По наше виждане даже един образец на либералната доктрина — САЩ, все повече възприема центристките промени. Нима за това не свидетелства категоричната подкрепа, оказана на президента Бил Клинтън, за сериозните му намерения за промени в социалното осигуряване, здравеопазването, за икономии в администрацията, „за“ смъртната присъда, за увеличаване данъците за богатите, за намаляването им за средната класа и др.?
Динамичното равновесно общество като сплав от права и свободи, от конституционен либерализъм и социално реформаторство все повече изпъква на преден план като реална алтернатива. Динамичното равновесно общество не е конвенционална система, а общество, което поддържа динамично равновесно състояние.
Динамичното равновесно общество по нов начин поставя въпроса за личността. При номенклатурния държавен капитализъм „колективът винаги има право“, „партията никога не греши, а даже и да греши, тя винаги е права“. Според дясната докртина „само личността има право“. Обратно, според лявата доктрина „обществото дава верните отговори“. За разлика от горните твърдения динамичното равновесно общество приема, че личността не може без колектива, както и колективът не може без личността. Обществото е система, в която личността не е „винтче“, а важен негов елемент, негово условие. Само равнопоставеността между общество и личност може да предизвика хармония. По този начин обществото прераства от сума от личности в система от личности.
Динамичното равновесно общество по нов начин поставя и въпроса за държавата. При старата система държавата бе всемогъща. Тя се стремеше да обхване винаги всичко. При либералната доктрина държавата „се оттегля“ от почти всичко. При динамичното равновесно общество държавата става социална. Не човек е в служба на държавата, а държавата служи на човека. В основата на функционирането на държавата обаче стоят човешките права и свободи.
Различно звучене от доктринерските добиват и основите на динамичното равновесно общество:
1. Икономически основи: смесена система с развит частен сектор и мощен държавен сектор. Подобна формулировка бе предложена за Централна и Източна Европа и от Съвета за взаимодействие.
2. Политически основи: конституционно управление чрез демокрация, при която всички политически сили са склонни към компромиси — действена власт на целия народ. Стремеж към консенсус. Управление по силата на закона, подчиняващ се на разума. Едновременност на действието на правата и свободите.
3. Производствени основи: „фокусиране“ на развитието от обществото и отделните личности, задаване на стратегията и определяне на тактиката. Лионел Столерю е категоричен за Централна и Източна Европа: „страни, които са познавали единствено системата на националното планиране, би трябвало да си поставят за цел не някакъв краен либерализъм, а създаването на един организиран пазар“. Социална пазарна икономика.
4. Разпределителни основи: справедливо разпределение на дохода във всеки момент. Всекиму според вложения капитал и труд. Социална пазарна икономика.
5. Преразпределителни основи: държавата извършва предимно насочващи и координиращи функции. Преразпределение само според „крайните нужди“ — социална пазарна икономика.
6. Теоретични основи: теорията за сложните системи, в частност за обществените системи. Съвременна социалдемокрация.
7. Цели на развитието: стремеж, доколкото е възможно, към хармония и поддържане на динамично равновесно състояние между личност — общество — икономика — природа.
8. Основни положителни резултати: поддържането на лично, обществено, демографско, икономическо и екологично равновесие.
9. Основни отрицателни резултати: недостатъчна определеност на модела, а оттук — и на бъдещето на системите.
6. ДИНАМИЧНО РАВНОВЕСНО ОБЩЕСТВО
↑
5. ЛЯВА АЛТЕРНАТИВА | 4. ДЯСНА АЛТЕРНАТИВА
↖ | ↗
ДЪРЖАВЕН КАПИТАЛИЗЪМ
↓
1. БЕЗ ПРОМЯНА
↙ ↘
2. КОНСЕРВАТИЗЪМ 3. РЕСТАВРАЦИЯ
Както се вижда, динамичното равновесно общество е своеобразна обществена система, която се старае и вероятно може да съчетае всички четири противодействащи си политически сили. По този начин динамичното равновесно общество се превръща не в съвкупност от противодействия, а в техен синтез. То не предполага насилие, а дискусии и разбиране; не изисква революция, а програмирана еволюция. То е своеобразно стъпало в цивилизования преход на обществото от едно към друго състояние, от нисши към висши форми. Едновременно синтез на минало, доктринерство и реализъм, без да бъде нито едно от тях.
4. И все пак — накъде?
Никак не е случайно, че резултатите от първите години на промяната не са особено окуражителни. Този извод се доказва категорично от авторитетното социологично изследване „Евробарометър“, осъществено от Комисията на Европейската общност и „Gallup“ — Лондон. Източноевропейците са отчаяни от демокрацията[34]. Повече от половината от тях са недоволни от хода на реформата и демократизацията в техните страни. Най-същественият ефект от промяната е отрицателен — драстично и драматично намаляват и икономическите, и социалните резултати. Някои слоеве от населението стигат далеч зад границата на „поносимата“ бедност. Въпреки че едни от най-лошите резултати са регистрирани в България, гражданите на тази страна се оплакват най-малко. Само румънците смятат пътя към пазарната икономика за погрешен.
Впрочем тези, които би трябвало да са най-въодушевени от промените — германците, днес са най-върли песимисти. Мнозина източни германци смятат, че социализмът е бил добра система, провалена от некадърността и корупцията сред управляващите[35].
И така вятърът на промените предизвика и промяна на мисленето на източноевропейците (включително и на нас българите), но и промяна на мисленето на западноевропейците, японците и американците. В противен случай статуквто и на едните, и на другите е под въпрос.
Впрочем, през 1988 г. 14 страни от западноевропейските дръжави обърнаха поглед „наляво“. Съвсем до неотдавна целият Запад изглеждаше комфортно управляван от консерваторите, наследени след Студената война. Сега, когато бивш комунист и настоящ лидер на Партията на демократичната левица оглави италианското правителство, а германското отива още по-наляво при Герхард Шрьодер, отколкото очакваха избирателите, като същевременно Великобритания на Тони Блеър държи също ляв курс, европейската левица се завръща по категоричен начин. Нито едно от тези нови правителства обаче не влиза в стария шаблон. Нито едно от тях не е идеологически сковано. Някои от тях даже са обвинявани, че не само са лишени от идеология, но и че са загубили и принципите си. Консервативните им опоненти се радват и се опитват с това да докажат идейната победа на десницата над левицата. Те обаче много бъркат. Тези факти са доказателство точно за победата на левицата над десницата — обективно необходима победа на деня! През последните два века модерната левица — либералите в САЩ и социалдемократите в Европа — спечелиха интелектуалтана и политическа битка за всички практични цели и направиха модерния свят да изглежда така, както изглежда днес. Сега са се заели с конкретната задача да извлекат полза от резултата.
Старата левица обединяваше две движения. Първото — за икономическите и социалните класови битки на работниците и бдните. Второто — за борбата за повече политическа свобода и човешки права. И двете битки практически и по принцип бяха спечелени отдавна! Тази победа обяснява защо от седемдесетте години насам западната левица пое т.нар. културна инициатива. Днес тя търси решение как да бъде запазена, финансирана и реформирана социалната държава. Но това са трудни технически и практически проблеми, които изискват може би десетилетия. Затова днес лявата вълна стана инициатор на политика за решаване на конкретните проблеми. Това е новото. Някога левицата се раздираше от идеологически противоречия. Днес разнообразието, прагматизма и липсата на крайно лява идеология, налагана за решаване на днешните проблеми, са нейните преимущества. Затова е напълно възможно лявата управляваща сила в Западна и Централна Европа да разбере по-точно света, за да му помогне.
Става дума не за нещо друго, а за дейстиветло за бъдещето на света.