Боян Дуранкев
Началото и краят на Третата световна война (4)

В края на 80-те години централизираните икономики в Централна и Източна Европа, в т.ч. и българската, навлязоха в дълбока структурна криза. Нейните най-общите признаци се изразяваха в спадането на темповете на икономическия растеж, в бавното техническо и технологично превъоръжаване на производството, в намаляващата (и в количествено, и в качествено отношение) координираност на стопанските субекти. В крайна сметка тези процеси доведоха до задържане на жизненото равнище на населението, до изоставане от водещите в икономическо отношение държави. След като позволи да се предизвика преход от групата на слаборазвитите към групата на средноразвитите страни, свръхцентрализацията на икономиката не се оказа в състояние да предизвика необходимия преход към групата на най-развитите страни.

Социалните процеси в тези страни също не изглеждаха по-добре. Действително в тях се приемаха за решени множество социални проблеми, които са хронични за повечето развити страни — безработица, бездомност, висока престъпност и т.н. Но от друга страна, „постигнатата сигурност“ (реална и демонстрирана) вече не задоволяваше гражданите особено на фона на бурното развитие на други икономики и страни. Тази сигурност, образно казано, се развиваше все по-бавно и по-бавно. От трета страна, управляващият елит — висшата партийно-държавна номенклатура — успя да завоюва такива позиции, които да й позволят да се превърне действително в класа (в ленински смисъл). „Класата на ръководителите“ постепенно успя да наложи авторитарен стил на управление, което окончателно я превърна в „червена буржоазия“ според мнението на Бухарин, Троцки, Джилас, Желев и много други изследователи.

Всичко това доведе до особено изостряне на кризата, която се превърна в дълбока и всеобща. Управляващите не можеха да управляват по новому, а управляваните не желаеха да живеят по старому.

Тези процеси не можеха да не предизвикат генерирането на нови идеи, търсенето на средства и начини за преодоляване на кризата, сблъсък на виждания (научни или ненаучни), инициативи и даже идеологии.

Първоначалните проекти се свързваха с необходимостта от „ускоряване на социално-икономическото развитие“ (тази идея бе родена от Горбачов през 1986 г., а след това пренесена и на друга почва), което да доведе до необходимите промени. В частност в България се възприе постановката „за качествено нов растеж“. Постави се целта до 2000 година да се извърши преход към групата на високоразвитите страни. Общо взето, тези виждания действително отговаряха на историческата необходимост. При запазване на неблагоприятните тенденции „социалистическите страни“ не биха могли да се развиват с по-високи темпове от 1-3% до 2000 година, което ги обричаше на изоставане (по публикувани прогнозни разчети на ЦРУ от 1986–1989 г.).

След като бе определена целта, бе потърсено средството за постигането й. На мястото на свръхцентрализацията трябваше да дойде онова „нещо“, което да задвижи добрата стара държавна собственост в посока към прогреса.

По стари марксистко-ленински традиции основното „оръжие“ срещу кризата бе намерено в собствеността — „предоставянето на социалистическата собственост за стопанисване и управление на трудовите колективи“, „държавата-собственик, колективът-стопанин“ — чак до „пълна децентрализация“. По напълно логичен начин по-късно се стигна до „еволюцията“ на оценъчните критерии според масовото съзнание — „държавната собственост е лоша, частната е добра“.

Очакванията бяха свързани с вярването, че „предоставянето“ на държавната собственост на колективите или на частниците ще доведе до икономия на суровини, материали, енергия и труд /на входа/ и до конкуренция чрез ниски цени и високо качество /на изхода на предприятията/.

Освен това се вярваше, че „отварянето на националните икономики“ ще породи стремеж да се излезе на външни пазари и да се устоява на международната конкуренция на вътрешния пазар. Всичко това — така се говореше — ще предизвика силна заинтересованост към труд и инвестиции, непознати при „социализма“.

„Държавата“ — тази стара дама — трябваше да се „отдръпне от икономиката“ и да се задоволи само с охраната на националната и вътрешната сигурност, както и с очертаване на „някаква стратегия“. Навсякъде трябваше да властва добрият пазар, изместил лошото планиране. „Когато има търсене, ще има и предлагане“, „който работи добре, той ще има печалба“. В крайна сметка щеше да се продуцира онази икономика, която да задоволи разнообразните човешки и обществени нужди и потребности.

За кратък период децентрализацията бе осъществена — държавата скръсти ръце и остави нещата на естествения им ход. Става дума не само за реалната приватизация (тя е продължителен процес, извършван в някои страни повече от столетие), но и за „освобождаването на предприятията от бремето на държавната опека“.

Оттогава досега измина достатъчно продължителен период, за да бъдат оценени критично както положителните, така и отрицателните страни на „новата икономика“. Става дума за критичен анализ не от позициите на доктринерството, а от гледна точка на крайните резултати — критерий и мерило за всеки прогрес.

Преходът от свръхцентрализация към свръхдецентрализация при оптимизиращ критерий печалба действително предизвика енергични усилия от страна на стопанските субекти в посока именно на този критерий.

1. Цените

Механизмът, на който се разчиташе най-много, познат още от школските читанки по политикономия, бе механизмът на свободните цени. „Там, където търсенето надхвърля предлагането, цените растат; там, където предлагането изпреварва търсенето, цените намаляват“. Достатъчно бе само централната банка да контролира парите в обръщение (пак лошата централизация!), за да задейства двигателят на икономиката.

Посоченият подход бе приложен в почти всички икономики на прехода, в т.ч. и в България. Неговите ревностни поклонници, по-ревностни, отколкото в развития Запад, предричаха незабавни резултати.

Действително те не закъсняха. Всеки ръководител, чиито ръце не бяха все още стегнати от „оковите на твърдите държавни цени“, предприе мерки за нарастване на собствената печалба. Как? Първият и често единствен отговор — чрез надуване на цените. По тази причина след освобождаването на цените инфлацията в бившите социалистически страни надхвърли всички разумни равнища за нормалното функциониране на икономиката. Може определено да се твърди, че при годишна инфлация в размер на над 15 на сто се получава т.нар. парализа на икономиката. Тя се изразява в ориентация към спот-бизнеса и грей-импорта, към моментните резултати и печалби, като се избягват дългосрочните и особено производствените инвестиции. Нарастващата инфлационна лавина доведе до сковаване на производствената активност, а оттук и до поредно свиване на брутния продукт. На свой ред намаляването на производството доведе до развиване на инфлационната спирала, а тя — до поредно свиване на производството, и т.н. В крайна сметка големи маси от населението започнаха да обедняват със скорост, по-голяма от тази на инфлацията. Бившата „работническа класа“, обединена около новите си ръководители — профсъюзите, чрез активни или пасивни действия започна да упражнява натиск за повишаване на заплатите, което също доведе до нарастване на инфлацията и до спадане на производството.

Нарушаването на социалното равновесие и свиването на производствената активност заплашиха целостта на новата демократична система. Колкото и да не желаеше, държавата се видя принудена да се откаже от доктринерството и идеологията и да предприеме разумни мерки против инфлацията. На мястото на свободните цени бяха въведени пределни (максимални или минимални) и фиксирани цени. Разбира се, производителите незабавно достигнаха тавана на пределните цени и те отново се превърнаха в „твърди“ (определяни от държавата).

С други думи, ако преди функционираше системата на твърдите държавни цени, то при новата система държавата започна да определя цени, които сами се превръщаха в твърди, но без да са система.

Този подход започна да успокоява инфлацията, без обаче да я ликвидира или дори без да я сведе до равнището на развитите страни. Едната глава на ламята, без да бъде отсечена, бе поне временно успокоена.

Ценовата криза обаче остана.

2. Стоките

Реформите трябваше да предизвикат бурно развитие на производството, което да доведе до желаното благоденствие.

Производителите, освободени от държавната опека, действително започнаха да предоставят на пазара онова, което желаеха потребителите, но само тази част от него, която носеше висока норма и маса на печалба. Пазарът бързо бе наводнен с изгодни за производителите и търговците стоки, като същевременно бе оголен от неизгодните. Елементарни примери за илюстрация: пазарът бързо бе залят с различни видове алкохолни напитки, докато аптеките останаха с празни рафтове; белият хляб отстрани изцяло черния; луксозните (и скъпи) облекла замениха евтините.

Обстановката на пазара се драматизира още повече от натиска на производителите към принудителен лукс, при който се предлагат именно онези стоки, които имат най-висока печалба.

Самите стоки започнаха да влошават сериозно качествата си без опеката на бившия държавен контрол — чрез т.нар. евтини заменки на мястото на по-скъпи суровини.

Влошаването на качеството намали трайността на стоките, а това принуди гражданите на бившите социалистически страни да купуват — за разлика от преди — все по-често, все по-лошо и все по-скъпо. На тази база възникна социално напрежение, насочено против „лошите“ търговци и производители (и особено против частниците), които вместо да продават все по-добри и по-евтини стоки, правят точно обратното заради „ламтеж към печалбата“. Любопитното в случая е, че ако преди се упрекваше само лошата държавна собственост, днес наред с нея се обвинява и новата лоша частна собственост, без да се разбира, че просто и двата вида собственост играят по установените от новата доктрина правила.

Влошаването на икономическите резултати освен по показателя цени и по показателя стоки принуди държавата отново да се намеси, след като тъкмо се бе „отдръпнала“. Необходимостта от структурна политика я накара да действа по принципа „гасене на пожари“ — чрез високи данъци при „изгодните“ и ниски данъци при „неизгодните“ в момента стоки, понеже в бившите социалистически страни стратегическото макропланиране бе анатемосано и захвърлено на бунището на историята (отново за разлика от развития Запад). Именно липсата на структурна стратегия постави държавата в положение на вечен шах — винаги да следва събитията и никога да не ги изпреварва.

Втората глава на ламята, без да бъде отсечена, бе временно укротена.

Стоковата криза обаче остана.

3. Външната търговия

Новите доктринери — далече преди реформите — бяха открили теория, която има ярко изразен нафталинен аромат в развитите страни. Те искрено вярваха, че пълното отваряне на националните граници ще предизвика икономическия просперитет. От една страна, те очакваха, че при излизането на националните производители на международните пазари ще се развие техният предприемачески дух и за кратко време ще бъдат постигнати (и може би надминати) международните стандарти. От друга страна, те вярваха, че очакваната мощна конкуренция на чужди производители и търговци вътре в страната ще доведе до бързо излизане от „дрямката на Калмука“ на местните бизнесмени.

Отвън бе лансирана идеологията за „отворената икономика“, в която икономическите чудеса са ежедневие. На практика обаче отворените икономики далече не са символ на прогреса^[8].

Какво се получи след отварянето на икономическите граници?

СИВ бързо бе разпуснат и погледите се насочиха или на Запад, или далече на Изток. В повечето случаи обаче местните производители, излизайки на международната арена, се изправиха пред конкуренти, които са стотици и хиляди пъти по-мощни от тях. Но лошото никога не идва само. Чуждите конкуренти получиха мощна подкрепа отвътре в бившите социалистически страни. Доктринерите от нов тип, концентрирали освен политическата и икономическата власт, започнаха неудържим процес на раздробяване на местните производители, понеже ги виждаха „големи“ и монополисти. Те играеха ролята на троянски коне или от добри чувства (сляпа идеологическа вяра), или възмездно. Така например военната промишленост в България бе буквално раздробена и разбита за по-малко от две години, след като в нея се инвестира повече от три десетилетия. Тези процеси стимулираха нарастването на безработицата и обедняването.

Истинският нокаут на местните производители обаче бе нанесен от отварянето на границите за чуждите търговци и производители. Внасяйки или по-евтино или по-качествено, те доведоха до спиране на производството в хиляди предприятия, а оттук — до спадане на брутния продукт, допълнително нарастване на безработицата и най-вече до мизерия за широки слоеве от населението. Особено се разви нелегалният внос^[9]. Породи се и силен национален икономически нихилизъм, намали се доверието в собствените сили.

Очакваната помощ от Европейската общност — безвъзмездно или чрез мощен поток от кредити — се оказа твърде скромна и често придружена с допълнителни условия за всички бивши социалистически страни. Така че процесът на интеграция се отлага за следващото хилядолетие. Европа продължи да бъде повече географско, отколкото икономическо понятие.

Новите идеолози, притежаващи икономическата власт, отново се видяха принудени да отстъпят от доктринерството. След като бяха обещали пълна свобода на конкуренцията между международния и националния бизнес, те постепенно въведоха протекционистични мерки, познати и от предишния режим.

И третата глава на ламята, без да бъде отсечена, бе временно успокоена.

Кризата в интегрирането и международния стокообмен обаче остана.

4. Собствеността

През 1917 г. Ленин и неговите съратници, предприемайки смяна на системата, напълно отрекоха частната собственост и я замениха с държавна след масовата национализация. След 1989 г. новите доктринери, предприемайки незабавна смяна на системата, напълно отрекоха държавната собственост и призоваха към „масова приватизация“.

Началото на приватизацията бе положено от реституцията (макар и крайно ограничена). За няколко години връщането в „реални“ и „нереални“ граници придоби особено значение. В частност в България селските земи се връщат в размер на около 17 дка на собственик. Раздробяването на уедряваната преди селскостопанска собственост и връщането към механизацията от 40-те години на века трудно ще доведат до бляскави резултати. Връщането обаче на едрата градска собственост създава социално напрежение за настоящите обитатели; очаква се то да нараства през следващите години, когато те ще трябва да я напуснат, без да има къде да отидат.

Приватизацията на държавната собственост бе продължена и нелегално, и криминално. Множество ръководители на държавни фирми, свързани с частния или международния бизнес, сключиха сделки в пълно противоречие с интересите на държавата. Този процес се стимулираше както от липсата на системен контрол, така и от натиска на определени сили. Други ръководители, най-вече под натиска на своите работници, осигуряваха по-високи заплати чрез продажбата на държавно имущество — криминално деяние по много конституции! Трети разгърнаха своя частен бизнес вътре в държавните фирми. Четвърти създаваха свои „приятелски кръгове“ и групировки. Пети развиха мафиотски структури. По данни само от Русия мафиоти са изнесли към 300 милиарда долара!^[10] Принципът „след мен и потоп“ доби икономическо звучене.

Номинално държавната собственост продължава да се счита за държавна, но реално тя все по-малко е такава. Имуществото остава държавно, но собствеността все повече се превръща в частна или в корпоративна.

Особено сложно е състоянието на онези държавни предприятия, които са задължени да продават своята продукция или под, или на границите на себестойността. Интересно защо доктринерите приемат, че частната собственост трябва да е печеливша, а държавната — губеща, при положение че се кълнат в конкуренцията и равенството на формите на собственост по отношение на пазара?

Още по-сложно се оказа състоянието на приватизиращата се държавна собственост от гледна точка на справедливостта. Новите политически сили дойдоха на власт в името на едно по-добро бъдеще за всички, включително и по линия на собствеността. Приватизацията обаче облагодетелства предимно онези лица и фирми, които имат налични средства. „Дремещият“ капитал се оказа концентриран в ръцете на: бившата висша партийно-държавна номенклатура, разполагала със силни позиции и преди; едрите реститути, разполагащи със силни позиции днес; майсторите на спот-бизнеса, грей-импорта и черните операции, разполагащи с още по-силни позиции от вчера. В крайна сметка приватизацията придобива реален смисъл само за около 5 на сто от населението. Обратно, дяловото участие на останалите чрез масовата приватизация е и ще бъде толкова малко, че не си заслужава да се споменава като дял от собствеността.

Същевременно „раждащата се“ частна собственост нито поднесе на гражданите ниските цени, нито пък им представи високото качество^[11].

Ако се премине към „пълно разграждане на старата система“ (разбирано от доктринерите по традиционно ленински начин — като смяна на собствеността) и преход към сто на сто частна собственост, ще бъдат ли решени проблемите? На този въпрос поне засега не се търси отговор.

Социалните резултати обаче отговарят повече отрицателно, отколкото положително.

5. От криза към катастрофа?

И така реформите в бившите социалистически страни стартираха в името на излизането от дълбоката криза, но вместо това я задълбочиха до такава степен, че тя може да доведе до катастрофа икономиките, функциониращи преди върху национална база, но интегриращи се в СИВ. Кризата прерасна в хиперкриза.

Дезинтеграцията е безспорна — и в международен, и в национален, и в икономически, и в социален, и във всякакъв друг аспект. Тя или може да бъде пълна, като доведе тези страни до равнището на кръчмаро-кафеджийски икономики с доматена специализация, или може да бъде спряна. Според нас може да се очаква появата на доматени републики (монархии) именно там, където развитието на бившите социалистически страни е било най-ниско. Тези страни ще осъществят бърз преход от Втория към Третия свят.

Овладяването на задълбочаващата се криза и дезинтеграцията може да се постигне също по два начина — насилствен и демократичен. „Силната ръка“, предложила „нов ред“, винаги се котира високо при икономики със затихващи функции. Демокрацията сама по себе си не е в състояние да реши въпроса за кризата. Винаги ще се намери някой, който да въведе новия ред по най-демократичен начин. Нашите очаквания за „силната ръка“ са свързани с онези бивши социалистически страни, където спадът е най-осезателен и най-вече в бившия СССР. „Олевяването“ там има база и несъмнено ще се прояви в резултатите — изборни или насилствени (възможно е от президент или парламент). Тези страни ще останат във Втория свят. Ако тенденциите в България продължават да се задълбочават, и тя ще попадне в този списък. Възможно е по-късно страни с подобна съдба да се интегрират.

Ако обаче демокрацията се изрази в управление, насочено към интегриране на общности и структури, кризата може да бъде овладяна, а след това и спряна. Този процес е улеснен в бившите Източна Германия (която наистина влезе в Европа), Унгария, Чехия (но без Словакия) и може би в Полша. Същевременно и тук — след отклонението на махалото силно вдясно — е възможно олевяване на масите вследствие на влошаващия се статус. Възможно е да се извърши и преход от утопията за пазарната икономика към дистопия, която да дезинтегрира нови общности и райони. По всяка вероятност като цяло още в началото на новото столетие те ще преминат към групата на слаборазвитите страни.

Много е вероятно съвременниците да доживеят такива глобални промени, пред които „революцията“ в Източна Европа да изглежда като детска игра.